Джули Гарууд
Сладки приказки (33)

Тридесет и втора глава

Рей Мартин беше в затвора, обвинен в опит за убийство на Оливия Маккензи. Грейсън и Ронан още не бяха убедени, че той е истинският извършител. Трябваше да се уверят в това.

Подложиха алибито на Карл Симънс на още една проверка. Жената, която твърдеше, че той е прекарал вечерта с нея, се казваше Вики Хайд Кларк и беше платена компаньонка. Симънс беше един от най-добрите й клиенти. Той винаги й плащаше щедро и нямаше нищо против да го виждат на публични места с нея. Тя го смяташе за добър приятел.

Вики беше висока и слаба и носеше рокля, която й беше прекалено тясна. Изобщо не можеше да се определи като красива, имаше някаква суровост във вида й, която подсказваше, че е преминала през не една битка.

Тя седеше на масата срещу Ронан, който беше разтворил папка пред себе си. Грейсън беше облегнат на стената зад колегата си и се взираше във Вики. Още не беше казал и дума.

Той беше експерт в сплашването и знаеше, че я смущава, без дори да помръдне мускул или да произнесе звук.

— Казах ви всичко, което знам — оплака се Вики. — Карл е един от най-скъпите ми приятели… или поне беше, но сега, като е в затвора за измама, не знам как мога да ви помогна. Разбирам… Карл е невинен, докато не докажат вината му, но всички знаем… — Тя си пое дъх. — Казах ви истината. Карл беше с мен в онази вечер, за която ме питахте… нали се сещате, когато стреляха по онова момиче. Карл беше в леглото ми цялата нощ.

Тя току поглеждаше нервно към Грейсън, после отново се обръщаше към Ронан.

— Не знам какво искате от мен — извика тя. — Не съм направила нищо нередно.

— Само няколко въпроса, Вики, и ще приключим, а после ще те заведем в ареста — заяви Ронан спокойно.

— Как така? — ахна тя. — Защо в ареста?

Грейсън най-после проговори.

— Защото ни излъга.

— Не, аз… — Не издържа на погледа му.

— Както казах, само няколко въпроса, Вики, и ще приключим — повтори Ронан. — Откъде са дошли десетте хиляди долара? Направила си депозит от пет хиляди долара в спестовната си сметка и пет хиляди в разплащателната. Внесла си парите в един и същи ден, точно една седмица след стрелбата по Оливия Маккензи.

Тя изглеждаше толкова потресена, че се наложи да обмисли поне минута въпроса, преди да отговори:

— Бях ги спестила.

— Още една лъжа — каза Ронан с разочарован тон.

— Не знам за какво говорите. Не ви лъжа.

Ронан заговори по-строго.

— Проследихме парите, Вики. Дошли са от сметката на Карл Симънс.

— Не, не са. Аз си ги спестих.

— Карл е изтеглил точно същата сума — каза той. Нямаха доказателство, че Карл е направил такова нещо, но Ронан искаше да види дали Вики ще се хване на въдицата. — А ти си я депозирала. Можем да си направим само един извод. Карл ти е дал парите. И сега се питам: защо? Дали не ти е платил заради алибито, което си му осигурила?

Тя не беше поискала адвокат, така че Ронан я притискаше с въпрос след въпрос, за да я сломи.

Грейсън отново се обади:

— Щом ни лъжеш, ще отидеш в затвора за дълго време. Ти си също толкова отговорна за стрелбата по Оливия Маккензи, колкото е и Карл.

— Не. Защо мислите, че…

— Лъжеш заради него, за да му осигуриш алиби, значи си му съучастник — отвърна Ронан. Той плесна с длан по масата и звукът отекна в малката стая.

Вики подскочи.

— Кажи й за доказателството, което имаме, че тя лъже — каза Грейсън на Ронан. — Другото доказателство.

Какво ставаше, по дяволите? Ронан нямаше представа за какво му говори Грейсън, но кимна и каза:

— Ще й кажа. Почти съм стигнал и до него.

— Има и друго доказателство? — попита изплашено Вики, която вече беше доста разколебана.

— Не разбирам — поклати глава Ронан. — Карл ще отиде в затвора заради другите си престъпления. Защо го прикриваш? Няма да ти се наложи да му връщаш парите.

Грейсън знаеше, че ще се наложи да я пуснат. С изключение на факта, че Вики беше внесла десет хиляди долара в свои сметки, всичко друго, което й говореха, беше измислено. Но той не беше готов да се откаже.

— Хайде, агент Конрад. Кажи й за другото доказателство.

Ронан трябваше да измисли нещо, а Грейсън нямаше търпение да го чуе. Знаеше, че умът на приятеля му препуска бясно в момента.

Вики се паникьоса.

— Искам сделка.

— Какво? — попита Ронан. И той тъкмо си мислеше, че ще трябва да я пуснат да си ходи.

Грейсън пристъпи напред и се облегна на масата.

— Каква сделка?

— Ще ви кажа какво се случи наистина, но вие няма да ме арестувате. Ще ме пуснете на свобода. И няма да ме обвинявате в нищо.

Те кимнаха, но преди да потвърдят на глас, че са съгласни, тя заговори:

— Да, излъгах. Той ме накара. Беше с мен онази нощ, но само за малко. Тръгна си рано. Много бързаше.

— Видя ли каква кола караше той? — попита Грейсън.

— Видях. Не бях виждала тази кола преди, затова го разпитах за нея. Чисто нов джип. От онези огромните, лъскавите. Каза, че е служебен и го ползват адвокатите от другите клонове на фирмата, когато са в града.

— Какъв цвят беше? — попита Ронан.

— Черен. Блестящо черно.

Грейсън излезе в коридора. Ронан го последва.

— Черен джип не доказва нищо.

— Освен ако не докажем къде се е намирал — каза Грейсън и добави: — Данните от джипиеса.

Ронан се усмихна.

— Разбира се. Симънс прекарва повечето си време в Ню Йорк. Сигурно не познава Вашингтон толкова добре. Нуждаел се е от навигацията, за да стигне до апартамент на Оливия.

— Или до апартамента на Мартин, за да подхвърли пистолета. Ако е записал адреса в джипиеса си, той още ще бъде там.

— Струва си да проверим.

— Да намерим този джип.

 

 

Нещастието на Карл Симънс започна и свърши с Оливия Маккензи. Тя се беше заела с това да унищожи баща си и беше успяла. Той опита, но не успя да я накара да млъкне или да спре упоритото си търсене.

Карл смяташе, че имат поне още една година, в която да привлекат нови богати инвеститори във фонда. Беше скътал пари в няколко чужди банки, но не толкова, колкото му трябваха, за да живее добре. Сега вече беше прекалено късно. Трябваше да измисли начин да се измъкне от страната.

Беше се погрижил да не останат никакви документи, разкриващи, че той е бил негласен съдружник във фонда. Нищо на хартия не го уличаваше. Но това само забавяше федералните. В крайна сметка щяха да го изпържат.

Да, всичко беше започнало и беше свършило с нея. Опита да я спре със заплахи, но тя не се плашеше лесно, така че отиде по-далече и се свърза с работодателите й, за да я дискредитира. И това не се получи. Най-логичното решение на проблема изглеждаше да я убие.

Клайн имаше нужда от пари и се съгласи да го направи, но се изплаши в последния момент. Симънс реши, че ще се наложи сам да дръпне спусъка. Три куршума и пак не можа да се отърве от нея.

Чувстваше се спокоен, че е прикрил следите си добре, но после научи за Рей Мартин и реши, че късметът му се усмихва. Арестът на Мартин беше отразен във всички вестници. Карл се възползва от неочакваната възможност и реши да скрие пистолета си в къщата на Мартин. Съвсем просто. Щяха да обвинят Мартин, а може би Оливия щеше да е толкова разтърсена от раняването си, че щеше да спре да рови в делата на баща си. Дори си помисли, че това е добра възможност… докато тя не се намеси в историята с Джеф Уилкокс. Вече му се струваше, че чува тиктакането на часовника, който отброяваше изтичащото време, преди двамата с Робърт Маккензи да бъдат унищожени. Карл трябваше да убие Оливия в онзи момент, но се наложи да действа бързо, така че реши да я изкара луда и да я заключи в психиатрия за няколко дни. Не трябваше да се доверява на онези идиоти Клайн и Воугъл. Те прецакаха всичко. Ако беше избързал, щеше да я пипне, преди да се появят федералните.

Карл отказваше да приеме поражението. Арестуваха го, но той беше достатъчно умен, за да убеди съдията да го пусне под гаранция. Очевидно го подценяваха. Той имаше план. Щеше да напусне града през нощта, да кара една от колите си, която нямаше да бъде разпозната, и да се придвижи възможно най-бързо до Маями. Там имаше връзки, хора, които щяха да го измъкнат от Съединените щати.

Всичко беше готово. Готвеше се да потегли през нощта, когато едно телефонно обаждане промени всичко. Един вътрешен източник, адвокат, който имаше спорни отношения с ФБР и който дължеше на Симънс услуга, му се обади да го предупреди, че пускането му под гаранция ще бъде оспорено. Федералните пътуваха към дома му, за да го арестуват. Щяха да го обвинят в опит за убийство.

Източникът му разказа за доказателството. Джипиесът го беше разкрил. Карл осъзна, че няма как да се измъкне при това положение. Дори и да опиташе, нямаше да успее.

Когато го арестуваха заради финансовите измами, той не се паникьоса. Дори и да не беше успял да се измъкне от страната, в най-лошия случай щяха да го изпратят в затвор с по-лек режим или в — както медиите обичаха да наричат този тип затвори — кънтри клуб. Но сега, с обвинението за опит за убийство, затворът с по-лек режим отпадаше като вариант. Съдията щеше да го изпрати в някой федерален затвор със строг режим и Карл знаеше, че не може да понесе това. Изпитваше ужас дори само като си го помислеше.

Предпочиташе да умре.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-логично му се струваше. Щеше да умре. Бързо и лесно. Без дълги години мъчения в затвора. Щеше да си отиде по свой избор. И нямаше да си отиде сам. Да, щеше да я вземе със себе си. Подходящ край, нали? Тя беше причинила всичката тази болка в живота му. Тя го беше унищожила. Сега той щеше да я унищожи.

Служебната кола вече го чакаше, тъмносиня хонда. Беше паркирана на две пресечки разстояние. Той беше свалил номерата и ги беше разменил с номерата на друга хонда, паркирана на същия паркинг.

Трябваше да действа бързо. Щом федералните откриеха, че не е в малкия си апартамент във Вашингтон, щяха да го обявят за издирване. Знаеше, че няма да може да им се изплъзва дълго време. Извади пистолета, който държеше в сейфа, и бързо се отправи по улицата към колата си. Придвижи се до сградата на Оливия и паркира на отсрещната страна на улицата. Зачака. Започваше да се стъмва. Беше събота, така че той се надяваше, че тя ще излезе някъде. Той щеше да я проследи и да я нападне. Планът не беше особено изпипан, но нямаше достатъчно време, за да измисли нещо по-добро.

На улицата срещу входа на сградата й имаше паркирани и други коли. В тях седяха хора. Репортери, досети се той, дебнеха за възможност да я питат за баща й. Може би щеше да извади късмет и да застреля и неколцина от тях. Те със сигурност не се бяха отнесли добре с него. Защо да му пука за тях?

Карл реши, че ще вижда по-добре, ако спре при бусовете и колите. Една акюра потегли и той зае мястото й зад някакъв бял бус. Мястото беше идеално. Червен джип наду клаксона си, защото Карл го беше изпреварил на мястото за паркиране. Остави мотора да работи също като другите коли наоколо. Сниши се на седалката си и продължи да чака. На предното стъкло бързо се образува конденз и така щеше да бъде трудно някой минувач да го види вътре.

Карл си беше взел малка манерка с уиски. Отпи голяма глътка и усети как течността изгори вътрешностите му. Уискито му даде кураж. Преди да се самоубие, той се надяваше, че ще види как Оливия умира. Тази мисъл го накара да се усмихне и да отпие нова глътка от уискито. Скоро всичко щеше да свърши.

 

 

Грейсън крачеше в апартамента на Оливия и чакаше да му съобщят, че Симънс е бил арестуван. Агентите вече пътуваха към апартамента на Симънс и Грейсън очакваше, че няма да чака дълго да му се обадят, че негодникът е в белезници. Той щеше да спре да се тревожи, когато Симънс се озовеше в ареста.

Оливия се готвеше да излезе. Грейсън щеше да я води на вечеря в чест на д-р Пардио. Тя беше приела новината за Карл Симънс добре и дори призна, че е по-скоро облекчена, отколкото изненадана.

— Навигацията беше голямата му грешка. Беше въвел адреса на Мартин — обясни Грейсън. — Доволна ли си сега, че наистина Симънс се е опитал да те убие? — попита той.

Тя се засмя.

— Доволна? Ако това ще го прати в затвора завинаги, може да се каже, че съм доволна.

Грейсън й беше казал, че ще тръгнат веднага щом чуеха, че Симънс е арестуван.

Вратата на спалнята се отвори и Оливия застана на прага. Тя носеше черна рокля с остро деколте, което показваше достатъчно от цепката между гърдите й, че да побърка Грейсън от желание.

— Изглеждаш страхотно — каза й той, придърпа я в обятията си и я целуна отстрани по врата. — Всеки път, когато се доближа до теб, ми се иска да те занеса в леглото.

Тя се чувстваше по същия начин. Целуна го по бузата и се дръпна настрана.

— Ще закъснеем, ако не тръгнем скоро. Трябват ни трийсет минути, за да стигнем до ресторанта.

— Още не са ми се обадили за Симънс. Ще изчакаме…

— Не можем ли да се качим в колата и да потеглим?

— Оливия…

Предупреждението в гласа му не й направи впечатление.

— Ако пристигнем в ресторанта и Симънс още не е арестуван, просто ще се обърнем и ще си тръгнем. Не искам да чакам тук, а после да караме като луди, за да стигнем, преди вечерята да е свършила. Става въпрос за доктор Пардио. Не мога да го пропусна. Той ми е като баща.

Той отстъпи.

— Добре, ще тръгнем, но ми обещай, че ще останеш в колата и няма да се сърдиш, ако се наложи да се върнем.

Тя се усмихна.

— Не съм сигурна за сърденето, Грейсън. Ще остана в колата, но мога малко да се поцупя.

Той й помогна да облече палтото си, целуна я отново по врата и закопча сакото си.

— Готова ли си да минеш през обсадата?

— Колко репортери видя?

— Три буса, няколко джипа. Ще се опитат да те наобиколят веднага щом излезеш навън. Дръж главата си наведена — каза й той. — Ще те измъкна от тях възможно най-бързо.

— Друг път паркирай в гаража — каза тя.

— И там има репортери. Както и на улицата. Когато се върнем, ще говоря с портиера да ги изгони от гаража.

Той вдигна яката на палтото й, когато вратата на асансьора се отвори към фоайето.

— Готова ли си?

Тя кимна. Грейсън я хвана заръка и мина покрай Джон. Оливия му махна, докато Грейсън я дърпаше през вратата.

Вратите на всички коли, паркирани на улицата, веднага се отвориха и оператори и репортери хукнаха към тях. Грейсън забеляза тъмносинята хонда, паркирана в редицата. Тя не беше там, когато той беше пристигнал. Хондата беше между два буса. Грейсън бързо поведе Оливия към колата си. В този момент с ъгълчето на окото си забеляза, че вратата на хондата се отвори и Карл Симънс излезе на улицата.

Оливия беше заслепена от светлините на камерите. Тя вдигна ръка, за да засенчи очите си, без да подозира за опасността.

Симънс рязко вдигна дясната си ръка и Грейсън забеляза проблясването на стомана. Придвижи се толкова бързо, че Оливия нямаше време да се стресне или реагира. Грейсън я бутна зад себе си и тя падна на колене, преди той да я покрие с тялото си. С едно плавно действие я беше прикрил и беше насочил пистолета си към Симънс.

Той извика на репортерите.

— Залегнете, залегнете…

— Какво… — успя да промълви Оливия. Грейсън й беше изкарал въздуха. Изстрелите я накараха да спре с въпросите. Тя стисна очи и започна да се моли Грейсън да не бъде уцелен. Като я защитаваше, той се беше превърнал в мишена.

Камерите осветяваха сцената, която се разгръщаше. Симънс побягна към тях, стреляйки отново и отново, в отчаяното си желание да убие Оливия. Грейсън стреля само веднъж. Нямаше нужда от втори изстрел. Куршумът прониза пълното със злоба сърце на Симънс. Ръцете му литнаха във въздуха, краката му се огънаха и той се просна по лице на земята.

Шумът беше оглушителен. Във всички посоки тичаха и пищяха хора. Сърцето на Оливия биеше лудо и тя не можеше да си поеме дъх. Грейсън я вдигна и се увери, че куршумите на Симънс не са я улучили. Роклята й беше сцепена до края на бедрото, лакътят й беше ожулен и тя цялата трепереше.

В очите на Грейсън се смесиха страх и ярост.

— Добре ли си? Той да не…

— Добре съм — прошепна тя, изненадана от това колко е слаб гласът й. — Какво стана?

— Карл Симънс.

— Той е тук? — попита тя поразена.

— Мъртъв е. Можеш ли да ходиш? Искам да влезеш вътре. Кажи на Джон да заключи вратата. Не искам да говориш с никого. Просто седни и ме изчакай. Трябва да прибера пистолета на Симънс…

— Върви — кимна тя.

Джон й отвори вратата и попречи на двама любопитни репортери да влязат. Той заключи вратата зад нея и я заведе в стаичката на охраната до фоайето.

— Тук никой няма да те безпокои и можеш да наблюдаваш улицата. Ще виждаш какво прави агент Кинкейд.

Грейсън побягна по улицата. Разбута репортерите от пътя си, коленичи до Карл, за да провери пулса му, и обяви, че той е мъртъв.

Други се обадиха на 911. След няколко минути полицаи и агенти изпълниха улицата. Оливия чакаше търпеливо, но гърдите й се бяха стегнали и тя знаеше, че ще има проблем, ако не използва инхалатора си. В този момент осъзна, че чантата й не е у нея. Явно я беше изпуснала, когато Грейсън я беше блъснал. Джон я намери под колата и й я донесе. След като използва инхалатора си, тя почувства незабавно облекчение. Отпусна глава назад, затвори очи и опита да успокои бясно биещото си сърце.

Замисли се за Грейсън и за това колко спокойно беше реагирал той, докато маниакът стреляше по тях. Беше напълно овладян, чак до края. После спокойствието му беше прераснало в ярост за това, че Симънс беше опитал да я нарани. Той беше изложил живота си на опасност, за да я защити, осъзна Оливия и очите й се напълниха със сълзи при мисълта за това, което би могло да му се случи.

Тъй като знаеше, че ще мине време, докато Грейсън приключи, тя се върна в апартамента си. Съблече дрехите си, изми ръцете си и почисти раната на лакътя. Облече копринения си халат и се сви на дивана да чака Грейсън.

Той пристигна половин час по-късно и я намери пред кухненския прозорец, загледана в улицата долу.

— Наистина ли е мъртъв? — попита тя.

— Да.

— Как му е хрумнало да дойде тук? При всичките тези репортери… Не може да е очаквал да се измъкне.

— Искал е да умре, но е искал преди това да убие теб.

— Наистина ме е мразел, а?

— Определено. Ти си му попречила да унищожи живота на още невинни хора. Светът ще бъде по-добро място без него. — Грейсън хвърли вратовръзката си на масата. — Съблякла си се — отбеляза той.

— Да.

Той пристъпи към нея и спря.

— Не е прекалено късно. Мисля, че можем да хванем края на партито.

Тя пристъпи към него.

— Не искам да излизам. Мога да приготвя вечеря. Ще стопля нещо в микровълновата. Гладен ли си?

Той бавно я огледа от главата до петите, усмихна се и каза:

— Да, гладен съм.

Вдигна я на ръце, внесе я в спалнята и затвори вратата с крак.