Джули Гарууд
Сладки приказки (31)

Тридесета глава

Грейсън работи половината нощ на компютъра си. Беше невероятно с колко много конфиденциална информация можеше да се сдобие човек, когато разполага с нужните технологии и знае къде да търси.

Оливия беше казала, че би било лесно Симънс да открие за връзката й с Джоргъсън и Мартин и това беше вярно. Целият й живот беше там, на един бутон разстояние, включително имената на работодателите й. Симънс очевидно беше получил достъп до тази информация, защото им се беше обадил с цел да я дискредитира.

Да, за Симънс би било лесно да подхвърли оръжието в къщата на Мартин. Грейсън обмисли тази възможност, докато се къпеше и се обличаше. Беше неделя сутрин и той се приготвяше да тръгне към офиса. Знаеше, че Ронан е вече там и наваксва с писането на докладите си.

В кухнята Хенри закусваше с дядо си и Патрик. Двамата мъже слушаха подробен разказ за случилото се предната вечер. Грейсън чу как Хенри се хвали, че Оливия е дошла в болницата и е настояла да го държи за ръката, докато му правят шевовете. Той спомена още веднъж, че тя е неговият адвокат, което всички знаеха, че ще доведе до повторение и на историята в кабинета на директора.

Грейсън си наля чаша портокалов сок и издърпа един стол срещу племенника си.

— Има ли промяна в плановете? — попита той.

Хенри кимна.

— Дядо ще ни заведе двамата с Ралф на кино, но след това Ралф трябва да се прибере, защото… — той погледна дядо си, преди да продължи — … защото дядо не може да издържи Ралф по-дълго време.

— Ясно — усмихна се Патрик.

Грейсън кимна. Ралф беше доста див и гръмогласен, всъщност точно като Хенри. Заедно двамата бяха като торнадо.

— Хенри, как ще се почувстваш, ако се оженя за Оливия? — попита Грейсън.

Хенри го изгледа разтревожено.

— Ще се преместиш ли на друго място?

— Не, тя ще дойде да живее тук при нас.

— С мен и Патрик?

— Да, и с мен.

— Ще направите ли сватба?

— Да.

Хенри поклати глава.

— Не, не искам да се жениш за нея. — Той наведе глава и се втренчи в купата със закуската си.

— Всички знаем, че харесваш Оливия — каза дядо му. — Постоянно говориш за нея.

Хенри продължаваше да стои с наведена глава.

— Харесвам я. Просто не искам Грейсън да се жени за нея.

— Кажи ни защо — настоя Патрик. — Искаме да разберем.

Хенри погледна дядо си, който му кимна окуражително, и се обърна към Грейсън.

— Защото ако правите сватба, ще трябва да поканиш баща ми и той ще се върне и ще ме отведе със себе си.

Грейсън се изненада от реакцията на Хенри. Притеснението на детето беше съвсем осезаемо. Хенри нямаше никакво основание за тези притеснения, помисли си Грейсън, но продължи да мълчи, защото баща му опита да успокои момчето.

— Никога няма да позволим това да се случи. Никога.

Грейсън му обясни, че има пълни попечителски права над него, но това не успокои Хенри.

В крайна сметка Патрик успя да го убеди.

— Нали си имаш собствен адвокат?

Хенри кимна.

— Знаеш, че имам. Оливия.

— Мислиш ли, че тя ще позволи на баща ти да те отведе?

Хенри не се колеба дълго.

— Не. — Той се усмихна, погледна Грейсън и добави: — Ако й кажа, тя няма да ти позволи да поканиш баща ми.

Грейсън се засмя.

— Мисля, че си прав.

— Да ти честитим ли? — попита баща му. — Нали не си забравил, че аз още не съм я виждал?

— Ще ви запозная — успокои го Грейсън. — Не е време да ми честитите. Тя още не се е съгласила.

— Искаш ли аз да я попитам? — предложи Хенри.

Патрик изказа мнението си.

— Ако си с детето, може да имаш по-голям успех.

Това беше последната усмивка на Грейсън за деня. Когато отиде в офиса, каза на Ронан за това, че Оливия се е надявала Симънс да стои зад опита за убийството й. Двамата си подхвърляха топката известно време и после начертаха план за действие.

— Няма да навреди да опитаме — каза Ронан.

— Точно така. Просто за да сме сигурни — съгласи се Грейсън.

Следващите няколко часа двамата с Ронан наваксваха с докладите по случаите, по които работеха. Беше късно следобед, когато Грейсън довърши последния си доклад. Точно изключи компютъра си, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Грейсън Кинкейд? — попита един глас със силен френски акцент.

— Да.

— Обажда се доктор Андре Пардио. Оливия Маккензи ме помоли да ви се обадя. Тя ме упълномощи да говоря с вас за историята на заболяването й и за прогнозите й. Какво искате да знаете?

— Благодаря ви, че се обадихте, доктор Пардио. Знам, че сте много зает, така че ще говоря направо. Аз съм влюбен в Оливия и искам да се оженя за нея, но тя е голям инат.

Доктор Пардио се засмя.

— Да, отдавна съм наясно с това.

— Оливия се страхува да се обвърже. Тя се бои, че ракът й ще се завърне. Вижда, че приятелката й Джейн е толкова зле, и е убедена, че не може да си прави никакви планове за бъдещето. Не знам как ще я убедя, но предположих, че ако получа някакви уверения от вас, ще имам по-големи шансове.

— Не мога да коментирам случая на Джейн, но ще ви кажа, че Оливия не би трябвало да се тревожи. Отсъствах от болницата и още не съм се запознал напълно с развитието на състоянието й, но сега, след като вече се върнах, ще стигна до същината на проблема. Уверявам ви, че Оливия не е проявила никакви симптоми на токсемия, така че от това, което ми е известно, тя няма основания да се тревожи.

— Благодаря ви, доктор Пардио.

— Късмет — пожела му лекарят. — Оливия заслужава да бъде щастлива и се надявам да намери щастието с вас.

— Да, сър, такива са плановете ми — увери го Грейсън, преди да приключи разговора.

Грейсън се облегна на стола си и се замисли за казаното от доктора. Нещо му беше направило впечатление. Токсемия беше общият термин за отравяне на кръвта, нали така? Отново включи компютъра си. Започна да проверява разни данни, което само предизвика още въпроси. Когато приключи с търсенето, каза на Ронан какво е открил. Двамата знаеха с кого трябва да говорят и каква информация трябваше да съберат. Късно следобеда вече бяха получили отговори на въпросите си и Грейсън се обади незабавно на д-р Пардио. Ако докторът потвърдеше подозренията му — а Грейсън не се съмняваше в това — той трябваше да действа незабавно. Времето беше от критично значение.

 

 

Оливия се стараеше да се ангажира с нещо, за да не мисли за Грейсън, но това беше невъзможно. Сам се обади и въпреки лошата връзка, усети, че нещо не е наред. Почувства го в гласа на Оливия. Започна да задава въпроси, един след друг, докато Оливия едва не се разплака.

— Не мога да говоря за него — каза Оливия. — Разкажи ми пак онази история, Сам. Така ще ме отвлече от мислите за нещастния ми живот.

— Не, чувала си тази глупава и абсолютно невероятна история поне пет пъти.

— По-скоро двайсет, но ми я разкажи отново. Разсмива ме всеки път, като я чуя.

Сам въздъхна шумно.

— Аз си седях на място 28-А на полет…

— Две седем четири три — подсказа Оливия.

— Самолетът беше пълен и наоколо беше много шумно, но аз бях изключила напълно, защото учех за изпита, на който щях да се явявам на следващия ден в осем сутринта. Полетът нямаше закъснение и аз, както и всички останали, смятах, че всичко е наред, когато една стюардеса ме потупа по рамото и ме помоли да я придружа.

Оливия добави детайлите, които си спомняше:

— Ти си пъхнала тетрадката си в ръчната чанта и си я понесла със себе си. Мислела си, че поради някаква странна причина ще те настанят в първа класа.

— Да, точно така си помислих. По метода на изключването.

— И още как.

— Да продължавам ли? — попита Сам.

— Нямаш търпение, нали.

— Ами, да — призна си Сам. — Вие с Колинс и Джейн сте единствените, пред които мога да се похваля. На братята ми им е писнало да слушат тази история и започват да стенат всеки път, щом отворя дума за нея.

— Аз не стена — увери я тя.

— Беше красив самолет — продължи Сам. — Реактивен, разбира се, с…

— Не навлизай в технически подробности. Достатъчно е, че е бил красив.

Сам се засмя и продължи:

— Не беше джъмбо-джет, но пак беше впечатляващ. Както и да е, последвах стюардесата покрай първа класа и забелязах, че всички места там са заети. Започна да ме наляга лошо предчувствие, но стюардесата се усмихваше и се държеше, сякаш всичко е наред. Тя каза, че ме е чула да обяснявам на един от пътниците, че уча във военновъздушната академия. Не бях казала нищо подобно на никой пътник и се канех да я поправя, когато тя обясни с доста висок глас, че капитанът също е учил в тази академия и иска да ме поздрави. Това не ми се стори логично и тя усети, че ще започна да споря. Стюардесата знаеше, че пилотската кабина е заключена по време на полета…

— Знам това. Не ми цитирай разпоредбите. Давай към интересната част.

— Стюардесата прошепна „моля“ и почука на вратата — като през цялото време не спираше да се усмихва. Вратата се отвори и тя ме бутна вътре. Буквално ме бутна — натърти тя.

— Не е нужно да обясняваш подробно това — помоли Оливия.

— Но аз искам. Целият екипаж повръщаше в торбички и на мен започна да ми просветва: явно бяха проверили списъка на пътниците, за да открият пилот. В кабината вонеше толкова силно, че стюардесата се задави. Аз обаче, не. Израснала съм с братя с такива отвратителни навици, че не се впечатлих. Пък и химиотерапията… Нищо не може да ме впечатли. Както и да е, всичките бяха прежълтели и повръщаха, без да спрат.

— По дяволите, Сам, пропусни описанието.

Сам се засмя.

— Естествено, помислих си най-лошото: че са били отровени, но капитанът ми каза, че на предишния им полет няколко от пътниците се почувствали доста зле и явно са разнесли заразата. Едва измъкнахме втория пилот от седалката му. Знаеш останалото.

— О, не, ти ми го разкажи.

— В едно затишие между повръщанията капитанът ме инструктира какво да правя. Както знаеш, съм летяла на почти всичко, което е с крила — похвали се тя. — Този самолет не ме затрудни изобщо. Казах му да се успокои и че аз ще поема управлението. Стюардесата се върна с кърпа на носа и устата, за да не долавя ужасната миризма, с която аз някак бях свикнала, и каза, че някои от пътниците са разбрали, че нещо не е наред и са започнали да нервничат. Капитанът включи интеркома, за да ги успокои. Той все още смяташе, че ще успее да приземи самолета.

— Но вие не сте знаели, че интеркомът е останал включен — вметна Оливия.

— Не, разбира се, че не знаех. Нямаше да споря с капитана, ако знаех, че пътниците слушат, а той се чувстваше толкова зле, че беше забравил. Имаше вид, все едно ще припадне всеки момент. Казах му да се успокои и че мога да се справя и започнах да оглеждам контролното табло. Направих няколко маневри, за да усетя самолета.

Очите на бедния капитан постоянно се затваряха и той едва се удържаше в съзнание. Той каза, че при окончателния заход за кацане трябва да инструктирам пътниците да заемат поза като за аварийно кацане. Опитах да не се засегна и го попитах защо да го правя, при което двамата започнахме да спорим.

Оливия се засмя.

— Да спорите? Чувала съм записа. Било си е истинска караница.

— Можеш ли да си представиш, че пътниците са записали разговора ни? В наши дни не можеш да направиш нищо, без някой да го документира. Кълна се, че личното ни пространство…

— Отплесна се, Сам — напомни й Оливия.

— Да, добре. Така че, въпреки че опитах да не се обиждам, се почувствах засегната. И как иначе? Опитах да му обясня позицията си и че съм летяла на най-различни самолети и накрая му натъртих, че съм пилот във Военновъздушните сили на САЩ и че съм обучавана от най-добрите. Пилотите на изтребители не разбиват самолетите. Казах му, че бих го разбрала, ако бях пилот на селскостопански самолет или нещо такова, но все пак… аз съм от Военновъздушните сили. Той не си ли даваше сметка, че ние сме най-добрите?

— Ти си му казала — цитирам: „Ние сме най-добрите пилоти на света“.

— Така е — настоя Сам и Оливия си представи как приятелката й небрежно свива рамене. — Може и да съм казала нещо такова. Да, демонстрирах егото си, но пътниците се успокоиха. Поне така ми каза стюардесата. Тя каза също и че трима пътници в дъното на самолета са започнали да повръщат. Какъвто и да беше този вирус, явно действаше много бързо.

— Но ти инструктира ли ги да заемат поза като за аварийно кацане?

— Само защото капитанът настоя.

— Повтори ми какво беше казала, с точните думи.

— Не ме карай. И без това го пуснаха по всички телевизии.

— Кажи ми ги.

— Просто обясних, че капитанът и вторият пилот са неразположени и аз ще приземя самолета. Освен това казах, че въпреки че лично не го смятам за необходимо, всички трябва да заемат поза като за аварийно кацане и се надявам да се чувстват толкова обидени, колкото и аз.

— И?

— Когато захождах към пистата, видях всичките пожарни и линейки и може и да съм казала нещо на контролната кула да ги махнат веднага от пистата.

— Може и да си казала.

— Казах на пътниците, че това ще бъде най-гладкото кацане, което са преживявали. И наистина беше такова — подчерта тя. — Без никакво подрусване.

— Така чух и аз по новините — съгласи се Оливия.

— От контролната кула искаха да отворим аварийните изходи, но аз ги накарах да ни позволят да спрем на гейта, защото щеше да бъде много по-лесно да извадим болните от самолета. Щом отворихме вратата, се дръпнах, за да могат парамедиците да влязат в кабината. Изчаках всички пътници да слязат, но когато видях колко е часът и знаех, че не трябва да изпускам транспорта си, бързо си навлякох шапката и якето, грабнах ръчния си багаж и се отправих към терминала. За щастие никой не ме спря. Трябваше да се прибера в базата преди вечерния час.

— И просто си тръгна.

— Знаеш го много добре. Налагаше се — обясни тя. — Ранди щеше да кара мен и още двама души. Той вече беше взел другите двама и не исках да ги бавя.

Тя въздъхна и продължи:

— Имах глупостта да се надявам, че с това всичко ще приключи. Не беше нещо кой знае какво. За нещастие историята гръмна в медиите. Аз се прибрах в базата навреме и като оставих багажа си в стаята, отидох да докладвам на командира си, че съм се прибрала. Това беше ужасяващо. Той беше в един бар с няколко други офицери — спортен бар — и по всички стени имаше огромни телевизионни екрани. Повиках го за момент и му обясних какво се е случило. Казах му, че има вероятност репортерите да опитат да влязат в базата и че ако те искат някакви интервюта, той ще трябва да се оправя с тях. Той не се зарадва, че му стоварвам това на главата, но аз настоях, че на другата сутрин имам изпит и трябва да се съсредоточа върху него. Командирът ми рядко е в добро настроение, но онази вечер беше и чак по-късно разбрах защо. Чул как съм казала, че сме по-добри от всички останали. Това му харесало.

— Какво его. Всички пилоти имате гигантско его. — Оливия чу сигнал, че някой друг я търси по телефона. — Трябва да затварям — каза тя и погледна дисплея си.

— Чакай. Не искаш ли да чуеш за пресконференцията? Беше много смешно.

— Сигурна съм — съгласи се Оливия. — Извинявай, не мога да се бавя повече. Джейн ме търси по телефона.

— Прати ми имейл, след като говориш с нея — поръча Сам, — и й кажи, че ще й се обадя през седмицата.

Оливия се сбогува и превключи на обаждането на Джейн. Тя звънеше да покани Оливия на вечеря. Настоя Оливия да отиде, защото Лоугън правел някакво специално печено със свежи подправки. Въпреки че на Оливия не й се излизаше, защото навън пак беше започнало да вали суграшица, искаше да види Джейн и да се увери, че тя е добре. Приятелката й щеше да се преструва, че всичко е наред, но Оливия щеше да разбере истината веднага щом погледнеше лицето й. Каза на Джейн, че ще пристигне след час.

Отвратителните телефонни обаждания заради баща й бяха намалели — само две от сутринта — и по настояване на Оливия Грейсън беше оттеглил охраната от вратата й, но я беше накарал да обещае, че ще вика бодигард всеки път, когато излиза. Обаче Джейн живееше съвсем наблизо и Оливия реши, че няма да има проблем, ако просто прояви малко повече бдителност. Портиерът Джон я информира за броя на репортерите, които бяха опитали да влязат в сградата, за да я интервюират. Той я беше предупредил, че някои от тях седят в колите си и я чакат да се появи, така че преди да тръгне от апартамента си, тя се обади на Джон. Той я успокои, че суграшицата е подействала в нейна полза. На улицата не се виждали никакви коли.

Джон я придружи до колата в гаража и я видя как излезе на улицата. Оливия направи няколко кръгчета из квартала, докато се убеди, че никой не я следи, и после се отправи към Дюпон Съркъл, където живееше Джейн.

Триетажната къща на Джейн беше малка, но на последния етаж имаше ателие. Преустроеният таван беше причината Джейн да купи това място, защото светлината беше идеална за работата й.

Лоугън й отвори вратата. Той я погледна изненадан.

— Джейн не ти ли каза, че ме покани на вечеря? — попита Оливия.

Лоугън се дръпна, за да й направи път да влезе.

— Сигурно ми е казала. Просто съм забравил. Не се тревожи. Има достатъчно от печеното.

Оливия го последва в дневната. В стаята беше тъмно, единствената светлина идваше от огъня в камината. Лоугън светна една лампа и Оливия забеляза колко изпит изглежда той.

— Джейн си почива горе — каза той. — Сега ще я повикам.

— Как е тя?

— Не е добре — отвърна той. Лоугън избягваше да срещне погледа й. — Много ме е страх.

— Остави я да си почине още малко — каза Оливия. Тя кимна към кухнята. — Мирише много вкусно. Мога ли да помогна с нещо?

— Благодаря, но всичко е готово.

— Тогава да не те задържам. Ще си намеря какво да правя, докато Джейн слезе. — Тя посочи купчината списания на масичката до дивана. — Ще почета нещо.

Веднага щом Лоугън отиде в кухнята, Оливия взе списанието от върха на купчината и седна на дивана. Прелисти го набързо, но нищо не привлече вниманието й, така че го върна на мястото му. После забеляза лаптопа на пода до креслото. Не беше чела днешния вестник и реши да го изтегли сега, за да научи новините. Знаеше, че Джейн няма да се сърди, че Оливия е използвала компютъра й за няколко минути.

Оливия взе компютъра и вдигна капака. Тъмният екран светна и се появи някаква отворена страница. Заглавието на текста привлече вниманието й: „Патологичните ефекти от поглъщането на арсеник“.

Що за странна тема за четене — помисли си Оливия. Тя натисна стрелката за връщане към предишната страница и по-предишната. Не след дълго осъзна, че не държи компютъра на Джейн, а на Лоугън.

Лоугън се провикна откъм кухнята:

— Кога отново ще даряваш кръв за Джейн, Оливия?

Оливия бързо затвори компютъра и го върна на пода, където го беше намерила.

— Не съм сигурна — отвърна тя.

Лоугън влезе в дневната, като сушеше ръцете си с една кърпа. Погледна към стълбите, за да се увери, че Джейн не е там, и понижи глас:

— Напоследък говори като луда. Няма да ти признае, но има силни болки. — Пристъпи още по-близо до Оливия и прошепна: — Мисля, че иска да се самоубие. Толкова е депресирана.

Оливия се дръпна настрана, за да принуди Лоугън да обърне лицето си към светлината и да може да види очите му по-ясно. Направи една крачка назад. Толкова беше разтревожена, че не знаеше какво да каже. Ръката й се вдигна към устата.

— О, боже — ахна тя.

Зениците му бяха разширени. Лоугън я потупа по рамото.

— Настаних се в стаята за гости, за да мога да я наблюдавам. Така всъщност е най-добре. Сбирките, на които ходя, са на няколко пресечки оттук и мога да ходя по-често. Като се изключи Джейн, най-важното нещо е да остана трезвен.

— Браво — каза тя, като опита да прозвучи спокойно. — И си започнал да й готвиш, за да може тя да пести силите си. Правиш всичко възможно.

— Ще отида да извикам Джейн. Моля те не й казвай това, което ти споделих. Тя само ще се разстрои и повече няма да ми се доверява.

— Разбира се — съгласи се тя.

Той спря на първото стъпало.

— Имаш ли нещо против да вечеряме веднага? Има сбирка, на която трябва да отида. Те ми помагат да остана трезвен — обясни Лоугън.

— Нямам нищо против. Гладна съм.

Оливия искаше да се обади на Грейсън, но докато извади мобилния си телефон от чантата, Джейн и Лоугън се бяха появили.

— Сядайте на масата — каза Лоугън на сестра си. — Месото ще изсъхне, ако не го извадя от фурната. Ще отида да го сервирам в чиниите. — Той изчезна в кухнята.

— Говорила ли си с Грейсън днес? — попита Джейн.

— Ей сега ще му се обадя — отвърна Оливия.

Джейн се усмихна.

— Точно така.

На Оливия й се искаше да заплаче. Джейн изглеждаше адски зле, беше ужасно отслабнала. Тя изчака приятелката й да седне на масата, после отиде в дневната и се обади на Грейсън. Той вдигна на второто позвъняване. Не звучеше никак любезен.

— Къде си, по дяволите? Тъкмо тръгнах от апартамента ти. Не трябваше да…

— Аз съм у Джейн, Грейсън — каза тя. — Лоугън е тук. — Тъкмо се канеше да сподели подозренията си, когато Лоугън влезе в дневната. Тя бързо добави: — Грейсън, ще ти се обадя по-късно. Няма да се бавя, Грейсън. — Бързо затвори телефона.

Лоугън стоеше и я слушаше. Тя се усмихна престорено и отиде да вечеря с приятелката си и нейния брат психопат.

Чиниите вече бяха на масата. Лоугън ги беше приготвил и изглеждаха съвсем еднакви с едно изключение. Оливия забеляза, че в чинията на Джейн има стръкче магданоз. Порцията на Лоугън нямаше, нейната също.

Тя отиде да целуне Джейн по бузата и я прегърна. После зае мястото си в единия край на масата. Лоугън седна в другия край.

— Лоугън, имаш ли черен пипер? — попита тя.

— Разбира се. Ще ти донеса.

Веднага щом той изчезна в кухнята, Оливия грабна чинията на Джейн и я размени с тази на Лоугън. Бързо прехвърли и магданоза.

— Какво правиш? — попита Джейн.

Оливия притисна пръст до устните си, за да й направи знак да мълчи. Джейн кимна, но остана намръщена.

— Какво е това оранжевото — попита тя Лоугън, когато той се върна.

— Пюре от сладки картофи. Джейн много ги обича. Някои вечери не яде нищо друго.

Лоугън изяде вечерята си бързо.

— Не искам да закъснявам за сбирката — обясни той.

Оливия побутваше храната в чинията си, но не хапна нищо.

— Не си ли гладна? — попита Лоугън.

— Мислех, че съм гладна, но явно не съм особено добре. Двамата с Грейсън се скарахме — обясни тя.

Оливия не знаеше още колко време може да мълчи. Джейн й разказваше някаква история, която беше чула от Колинс. Оливия забеляза, че Джейн беше изяла докрай пюрето от картофите, Лоугън също.

Тя проточи вечерята възможно най-много, разказа на Джейн разни истории и се молеше Грейсън да се появи скоро. Надяваше се, че е повторила името му достатъчно пъти, за да се сети, че тя има проблем. Домът на Джейн не беше далече от апартамента на Оливия. Тя тъкмо довърши поредната история и трескаво се чудеше какво още да разкаже, когато Джейн каза:

— Добре, Оливия. Вечерята свърши. Кажи ми защо.

— Защо какво?

— Защо размени чинията ми с тази на Лоугън.

Ако Оливия имаше някакви съмнения, те изчезнаха на секундата. Лоугън скочи на крака и преобърна стола си.

— Какво си направила? — изкрещя той.

Джейн беше изумена от поведението му.

— Какво става?

Оливия не отместваше погледа си от Лоугън. Нещата вървяха на зле… много зле… виждаше го как побеснява.

— Оливия? — подкани я Джейн.

— Лоугън те трови.

— Това е абсурдно! — изрева той. — Как ти хрумват такива лъжи?

— Зениците ти са разширени, което ми подсказва, че пак си започнал да се дрогираш — започна тя. — Освен това разглеждаш много интересни сайтове на компютъра си, всичките за арсеник.

— О, боже… — прошепна Джейн.

— Той ми каза, че се тревожи, че искаш да се самоубиеш, Джейн. Предполагам, че е опипвал почвата. Сигурно е сметнал, че не умираш достатъчно бързо.

— Млъкни — извика Лоугън.

Оливия продължи да говори на Джейн:

— Затова си толкова зле. Той ти е давал отрова и го е правел много хитро. Внимавал е да няма следи от нея всеки път, когато са ти вземали кръв в болницата. Сигурно ти дава отровата от доста време. След няколко дни арсеникът вече го няма в кръвта, но е навсякъде другаде. Сега, като знаем какво да търсим, ще имаме необходимите доказателства.

Лоугън отчаяно търсеше начин да се измъкне. Той стисна главата си с длани.

— Не мога да мисля — измърмори той.

— Защото си надрусан — изтъкна Оливия. — Не можеш да лъжеш толкова добре, когато си дрогиран, нали?

— Ти ли луда. Не можеш да докажеш нищо. — Започваше да го обзема паника.

— Напротив, мога — каза тя. — Не си толкова хитър, колкото си мислиш.

Той се обърна към сестра си. Не можеше да овладее трептенето на врата си, което внезапно се беше появило.

— В сметката ти са моите пари. Мама искаше да са за мен, но ти я убеди да ги остави на теб. Просто искам това, което ми се полага.

— Нямаше да се измъкнеш безнаказано — каза Оливия. — Аутопсията щеше да открие отровата.

— Не съм толкова глупав — похвали се той. — Арсеникът трябваше само малко да отслаби организма й. Предположих, че ракът или нещо друго ще я убие. Но тя не беше достатъчно болна, така че реших да ускоря нещата. След като беше толкова зле, никой нямаше да се изненада, че е решила да сложи край на мъките си с едно шишенце приспивателни.

Оливия отиде при Джейн и постави ръката си на рамото й, за да я задържи на стола. Когато вдигна поглед, Грейсън стоеше на прага, насочил пистолета си към Лоугън. Той не издаде никакъв звук. Оливия разбра, че той иска тя да се дръпне настрана, но не искаше да оставя Джейн.

— Мислиш се за много умен ли, Лоугън? — предизвика го тя. Искаше той да продължи да гледа към нея, за да може Грейсън да го обезвреди. — Не вярвам някога в живота си да си направил и едно умно нещо. Прекалено си глупав. — Усети, че той губи контрол. Видя го в очите му.

Лоугън се хвърли към нея и я стисна за врата, при което тя започна да се дави. Грейсън скочи светкавично върху него и го откъсна от Оливия.

— Какво, по дяволите, правиш, Оливия? — извика й той, след като блъсна Лоугън в стената. — Защо не се дръпна от него?

Тя още кашляше.

— Трябваше. — Потри врата си и добави: — Исках да го накарам да продължи да говори.

Тя погледна Джейн, която изглеждаше толкова слисана, че не можеше да помръдне. Оливия я хвана за ръка и я издърпа да стане. Прегърна приятелката си и каза:

— Хайде. Отиваме в болницата.