Джули Гарууд
Сладки приказки (3)

Втора глава

Оливия още чакаше, а сервитьорът Тери неотклонно стоеше до нея. Той направи още няколко опита да я убеди да излязат, но след като нито един от тях не успя, той най-после сви рамене и се прибра в ресторанта.

Агент Кинкейд беше казал на Оливия да не ходи никъде, докато той и останалите агенти не приключат с Джоргъсън и бодигарда му. Той се надяваше, че докато се върнат при нея, агент Пул щеше да се е успокоил. За съжаление това не се случи. Изражението на Пул подсказваше, че му се иска да я убие. Очите му бяха изпъкнали, челюстта му беше напрегната и лицето му беше изкривено в намръщена гримаса. Ако Кинкейд не му беше толкова ядосан заради съзнателното пренебрегване на заповедите, щеше да се разсмее на физиономията на колегата си.

Беше очевидно, че на Пул все още не му се вярваше, че Оливия е невинна и случайно е присъствала на мястото на операцията. Той опря длани на масата и се наведе напред.

— Някой ти е подсказал, че планираме тази операция, нали? Ти си от някой вестник или от онези търсещи сензации телевизионни програми, нали? Правиш разобличителен репортаж за Джоргъсън ли? Ако е така, ще те принудя да си мълчиш — заплаши я той.

— От Агенцията по приходите съм.

— Искам доказателство.

Тя бръкна в чантичката си и извади една продълговата ламинирана карта.

— Ето, заповядайте.

На Кинкейд му се стори, че тя звучи почти развеселено, което не изглеждаше логично след това, което беше преживяла току-що. Би трябвало да е разтреперана и на ръба, а Оливия Маккензи беше впечатляващо спокойна и овладяна… както и изумително красива, между другото. Очите й бяха виолетово-сини. Кожата й беше съвършена, а устните — меки и плътни. От това, което виждаше, тялото й също беше перфектно. Едри гърди, тънка талия и дълги, добре оформени крака. Беше си истинско предизвикателство да се овладее да не я зяпа със зейнала уста. Не беше изпитвал подобна реакция към жена от тийнейджърските си години.

— Добре тогава. — Оливия грабна картата си от ръката на агент Пул и я пъхна в чантата си. После понечи да си тръгне. — Успех с Джоргъсън и Мартин. — Тя се обърна към паркинга, но Кинкейд я спря, като стисна ръката й.

— Още не.

— Още не? — повтори тя и го погледна. — Трябва да се връщам на работа, а преди това ще се наложи да си отида до вкъщи, за да се преоблека.

Без да обърне внимание на протестите й, Кинкейд насочи цялото си внимание към Пул.

— Приключвай тук и се прибирай в управлението — каза той с решителен и рязък тон. — Двамата трябва да си поговорим веднага щом приключа тук.

— Колко време ще отнеме? — попита Пул.

— Колкото е необходимо.

— Да, сър. — Пул отправи един последен навъсен поглед към Оливия и си тръгна.

— Държи се, сякаш съм съсипала живота му — отбеляза Оливия.

— Това не е ли обичайното занимание на хората от НАП?

Тя долови шеговития му тон.

— Общо взето — съгласи се тя. Издърпа ръката си от пръстите му и попита: — Къде по-точно отиваме?

— Вътре.

Тя спря.

— О, не мисля…

Той отново стисна ръката й и я поведе към вратата на ресторанта. Тя се отказа да протестира. Можеше да спори, но реши, че каквото и да каже, няма да промени положението. Агент Кинкейд изглеждаше като човек, свикнал да става това, което той си е наумил. Имаше осезаемо излъчване на човек с власт и авторитет и Оливия осъзна, че той няма да я пусне никъде, докато не приключи с нея.

Освен това се държеше ужасно фамилиарно, като стискаше ръката й. Искаше да е сигурен, че тя няма да побегне ли? Сеирджиите, които започваха да се връщат по масите си, сега се разделиха, за да им направят път.

След пет минути Оливия седеше сама на една маса в залата за частни партита на ресторанта и чакаше агент Кинкейд да се върне. Един сервитьор й донесе чаша вода с лед. Тя бръкна в чантата си и извади инхалатора си. От суматохата на терасата се беше задъхала леко. Като дете беше лекувана с много силни лекарства и една от последиците от това беше, че сега имаше лека форма на астма. Не ходеше никъде без инхалатора си.

Реши да се обади на шефа си, Ройъл Търман, за да го предупреди, че ще закъснее. Знаеше, че на него няма да му направи впечатление, но все пак го стори от любезност. Телефонът му се включи на гласова поща и тя тъкмо остави съобщението си, когато някой й позвъни. Не позна номера, но веднага щом чу омразния глас, разбра кой се обажда. Карл Симънс, адвокатът на баща й, отново я заплашваше по телефона.

— Каза ти се да спреш да се месиш — прошепна той приглушено. — Това е последното ти предупреждение.

— Кой се обажда? — попита тя, макар да знаеше добре, че Карл няма да се представи. Все пак винаги се надяваше, че избухливият му нрав ще надделее и той ще се изпусне.

— Принуждаваш ни да ти затворим устата. Искаш да пострадаш ли?

— Можете да ме заплашвате колкото си искате. Няма да спра.

Оливия не изчака отговор на изявлението си. Тя прекъсна връзката и остави телефона си върху масата точно когато агент Кинкейд влезе в стаята. Носеше малка торбичка в ръката си. Ръцете й трепереха. Обаждането я беше разстроило, но тя не искаше агентът да забележи, така че скри ръцете си в скута. Той си издърпа един стол, седна срещу нея и й подаде пакет с лед. После я помоли да му разкаже какво беше се случило, преди Джоргъсън да се нахвърли върху нея.

Тя притискаше леда към лявата страна на челюстта си, докато разказваше. На два пъти по време на обясненията остави плика с леда на масата и всеки път агентът го вземаше и връщаше в ръката й.

— Чухте ли заплахите на Джоргъсън, агент Кинкейд? — попита тя.

— Наричай ме Грейсън. Не, не чух заплахите. Кажи ми за тях.

Тя повтори това, което Джоргъсън й беше изкрещял, и добави:

— Той беше бесен и напълно извън контрол. „Едно телефонно обаждане и с теб е свършено. Мъртва си.“ Наистина изкрещя това. Изобщо не му пукаше, че някой може да го чуе. Вие с другите агенти сте планирали да го заловите днес, така ли? Явно съм се озовала на грешното място и по някакъв начин провалих плана ви.

— Планът по принцип не беше добър — призна Грейсън.

Тя долови раздразнението му и предположи, че вината за фиаското е на агент Пул, но Грейсън не искаше да го изрече на глас.

— Какво ще стане с Джоргъсън сега?

— Арестувахме го и ще го отведем за разпит. Още не сме приключили с него.

— Сигурна съм, че адвокатите му вече са на път.

— Няма значение с колко адвокати ще се заобиколи. Джоргъсън няма да мръдне, докато не приключа с него. Спомняш ли си какво точно ти каза той?

Тя повтори всичко, което помнеше от разговора, и добави:

— Може да го попиташ кой е приятелят му в Комисията по ценните книжа и борсите. Съмнявам се, че ще ти каже, но си струва да се опита. Дори не съм сигурна дали ми е казвал истината. Той е самохвалко.

— Джоргъсън знаеше ли, че работиш за НАП?

— Да. Може да е мислел, че се опитвам да го хвана в издънка.

— А ти опитваше ли?

— Не.

— Щеше ли да ми кажеш, ако опитваше?

Тя не отговори на този въпрос, но каза:

— Мислиш ли, че щях да се явя на интервю за работа в компанията му, ако го разследвах за данъчни нарушения?

Той се засмя.

— Добър довод.

— Имаш ли други въпроси, Грейсън?

— Не, мисля, че приключихме — каза той. — Записах си телефонния ти номер. Ако се сетя за нещо друго, ще ти се обадя. — Той й подаде визитката си и добави: — А ако ти се сетиш за нещо важно, непременно ми се обади.

— Обещавам — съгласи се тя. Оливия остави пакета с леда на масата и се изправи да си ходи. — Жалко, че Джоргъсън не изчака. Можеше да се нахвърли върху мен, след като бяхме обядвали.

— Срамота — усмихна се той и й подаде отново пакета с леда. — Хайде да хапнем.

Тя се засмя.

— Шегувах се. Трябва да тръгвам. Имам да свърша толкова…

— Гладна ли си? Сигурно, аз също, така че хайде да хапнем. Пое удар заради ФБР. Най-малкото, което можем да направим, е да ти предложа един обяд. Ако харесваш морски дарове, мидената супа е страхотна.

— Често ли ядеш тук?

— От време на време.

Оливия се изпълни с колебание. Обожаваше мидена супа. Това беше едно от любимите й ястия. Но ако студеният чай беше дванайсет долара чашата, можеше само да си представя колко ще струва супата. Тя щеше да настоява да си плати обяда, така че въпросът беше дали иска да изхарчи цяло състояние за един обяд. Не, трябваше да си отиде вкъщи, да се преоблече и да хапне един сандвич с фъстъчено масло. Щеше да й се стори сух, защото мармаладът от ягоди бе свършил. Като се замислеше, нямаше и хляб. А много й се ядеше мидена супа сега, след като Грейсън я беше споменал.

Не, щеше да бъде практична. Парите не растяха по дърветата, както повтаряше майка й, макар че дори и като дете на Оливия никога не й беше хрумвало подобно нещо.

Не се наложи агент Кинкейд да я убеждава още дълго, особено след като той заяви, че това би било проява на професионална любезност.

Грейсън свали сакото си и тя веднага забеляза колко е мускулест и колко широки са раменете му. Определено беше в добра форма и Оливия се зачуди колко често тренираше, за да се поддържа. С тъмнокафявата си коса и шоколадов тен, той изглеждаше като излязъл от някоя реклама в спортно списание. Оливия забеляза и колко безупречно бе облечен. Костюмът му определено беше марков. Кройката и размерът бяха идеални. Сигурно „Армани“ или „Прада“, предположи тя. Ризата му беше искрящо бяла, а вратовръзката в приглушен тъмносин нюанс. За толкова едър мъж определено беше намерил дрехи, които да му стоят идеално.

За разлика от него, тя изглеждаше ужасно. След като каза поръчката си на сервитьора, отиде до тоалетната, за да се освежи и да провери вида си в огледалото. Имаше трева в косата, петна по полата и раздраната горна част на роклята й се разтваряше. Сякаш това не стигаше, ами лявата страна на челюстта й вече започваше да посинява. Изглеждаше, все едно е участвала в сбиване в някой бар.

Не можеше да направи почти нищо, за да подобри вида си. Среса се, сложи си малко гланц за устни и опита да не се притеснява. Какво значение имаше какво мисли Грейсън за външността й? Сигурно нямаше да го види след днешния ден. Осъзнаваше, че не му е от класата. Оливия имаше много малко опит с мъжете, но й се струваше, че агент Грейсън Кинкейд е нещо като Джеймс Бонд във ФБР: великолепен мъж, който харесва жените. Оливия си напомни, че не трябва да го съди, без да знае нещо за него. Но беше готова да се обзаложи на месечната си заплата, че не греши.

Върна се на масата и докато чакаха поръчките им да пристигнат, двамата си говориха за живота във Вашингтон и Грейсън й зададе няколко въпроса за работата й. Изглеждаше искрено заинтересован. В края на обяда Оливия беше преодоляла напълно нервността си и се радваше, че е останала. След като опита мидената супа, тя престана да мисли за цената й. Супата си струваше. Заситена, Оливия се облегна назад, кръстоса крака и попита:

— По тези места ли си живял като дете? — Любопитно й беше дали той ще сподели подобна лична информация.

— Не, семейството ми живееше в Бостън, когато бях тийнейджър. После се наложи да се преместим във Вашингтон заради работата на баща ми.

— Пътуваш много, нали?

— Преди да започна работа във ФБР, да.

— Бил ли си в Европа?

Той се усмихна.

— Да. А ти? Пътувала ли си много?

Тя поклати глава.

— Живяла съм само в Сан Франциско и Вашингтон. Като изключим няколко командировки, не съм ходила никъде. Не, чакай. Била съм в Колорадо.

— На ски ли?

— Не. Една от най-добрите ми приятелки учеше в Академията на военновъздушните сили. Присъствах на дипломирането й. Саманта е пилот. Сега лети с онези красиви реактивни самолети.

Един сервитьор разчисти масата и им донесе нови чаши със студен чай, както и менюто с десертите. После така се зазяпа в Оливия, че едва не събори чашата й. Тя успя да я грабне, преди да се разлее.

Грейсън разбираше мъжа. Беше трудно човек да отдели поглед от нея. Изчака двамата да останат отново сами и я попита:

— А ти? Къде си прекарала детството си?

— В Сан Франциско, докато станах на единайсет. После се преместих във Вашингтон и оттогава съм тук.

Когато той се намръщи, Оливия осъзна, че е допуснала грешка. Не беше споменала семейството си, когато му каза, че се е преместила. Може би той не беше обърнал внимание и се мръщеше на нещо друго? Дано. Не й се говореше за онези първи години във Вашингтон. Споменът беше прекалено болезнен и личен, а и Оливия със сигурност не искаше да разказва за странното си семейство.

Телефонът на Грейсън издаде кратък сигнал за получено съобщение. Оливия се усмихна. Точно се нуждаеше от нещо, което да отвлече вниманието му.

— Виж си съобщението. Нямам нищо против.

Той поклати глава.

— Това може да изчака. Каза, че си се преместила във Вашингтон. Сама ли?

Тя се престори, че не разбира.

— Да, домът ми е тук сега. Вярно че престъпността е проблем и човек трябва да внимава доста, но ми харесва енергията на града. А ти?

— Не спомена семейството си. Сама ли се премести?

Дотук с опитите да го разсее. Напомни си, че Грейсън е агент от ФБР. Той беше обучен да не се разсейва лесно.

— Да, преместих се тук без семейството си.

— И си била само на единайсет.

— Да.

Изведнъж я обзе усещането, че е подложена на разпит, и това не й хареса.

— В училище с пансион ли беше? — попита той.

Става, защо не.

— Нещо такова.

Грейсън усети, че разговорът я притеснява, но не можеше да разбере защо. Какво криеше тя? Оливия погледна часовника си и посегна към чантата си. Но той още не искаше да я пусне да си отиде. Отпи от чашата си и попита небрежно:

— Омъжена ли си?

Въпросът я изненада.

— Не, а ти?

— Не. А сгодявала ли си се?

Тя се усмихна и се отпусна.

— Не. А ти?

— Не.

Тя се засмя.

— Ти си от ФБР. Можеш да научиш за мен всичко, което поискаш.

— Да, но няма да е толкова забавно.

Грейсън имаше красива усмивка. На Оливия й хрумна, че той може би флиртуваше с нея, но не беше сигурна. Не я биваше в тези неща. Чувстваше се странно. Преди две минути нямаше търпение да се махне оттук, а сега искаше да остане още.

— А ти си от НАП. Можеш да научиш всичко за мен.

— Знаеш, че не мога. Мога да работя само по случаите, които са ми възложени — каза тя и преди той да успее да зададе нов въпрос, го попита: — А ти как се озова във ФБР?

— Завърших право и не знаех какво искам да правя. Никое от предложенията за работа не ми допадна. Братовчед ми Сам Кинкейд работи във ФБР. Той говори много езици. Освен това е и юрист. Той предположи, че може да ми хареса да работя във ФБР. Оказа се прав.

— С дипломата по право определено си влязъл с летящ старт във ФБР.

— Така е — съгласи се той. — Добре, сега е мой ред. Как хубаво момиче като теб се озова на работа в НАП?

— Докато следвах право и бях трета година студентка, работих като юридически секретар на съдия Бауен, защото исках да натрупам опит в семейното право. След като издържах изпита за правоспособност, целите ми се промениха и реших да науча повече за данъчното законодателство и разследванията на данъчни престъпления. Сега съм юрист в НАП.

— Юрист, а? — Не знаеше защо е изненадан, но определено беше. Беше си представил, че тя седи в някоя кутийка в НАП и проверява данъчни декларации.

— Да не би във Вашингтон да има човек, който не е юрист? Мисля, че това е задължително изискване, за да живееш тук.

Той се засмя.

— Точно казано.

Сервитьорът донесе сметката в черна кожена папка. Когато Оливия настоя, че иска да си плати, Грейсън пъхна кредитната си карта в папката.

— Следващия път, когато те нападнат по време на интервю за работа, ти ще платиш обяда.

Вероятността подобно нещо да се случи беше нищожна, но Оливия реши да не спори и просто му благодари.

— Интервюто беше, защото кандидатстваше за работа във фирмата на Джоргъсън ли?

— При нас правят съкращения и тъй като аз съм една от последните назначени, очаквам да съм от първите освободени. Така че проверявах какви са възможностите ми за нова работа — обясни тя. — Но се надявам да остана в НАП още известно време. Имам една цел, която искам да постигна там. В момента научавам страшно много за разследването на финансови престъпления. Постоянно засипвам с въпроси колегите, които се занимават с това. За щастие те са много търпеливи.

— Би ли останала на тази работа за постоянно, ако можеше?

— Да, бих. Когато постъпих там, исках да науча разни неща и после да си потърся нещо друго. Интересувам се най-много от защита на деца, но вече знам, че не мога да се занимавам само с това, защото ще рухна емоционално прекалено скоро. Работата за НАП ми осигурява добър баланс. Смятах, че ще бъде скучна, но се оказа, че не е.

— И каква е целта ти в НАП — тази, която още не си постигнала?

— Няма значение — сви рамене тя.

Грейсън наведе глава настрана и се вгледа в нея, чудейки се какво пропуска. Оливия премълчаваше нещо и той имаше чувството, че тази подробност е много важна. Оливия му напомняше за племенника му Хенри. Разговорите с деветгодишното момче изискваха издръжливост и пак беше почти невъзможно да научиш цялата история.

Грейсън се наведе напред. Оливия инстинктивно сплете ръце в скута си и изчака. Надяваше се да не е забелязал колко е напрегната. Знаеше, че той не е приключил с въпросите си, но знаеше и че го е объркала. Прекалено късно осъзна, че не е трябвало да споменава нищо лично, особено за целта си.

— Хайде да обобщим — започна той с почти академичен тон.

— Искаш да обобщим?

Той не обърна внимание на присмеха в гласа й.

— Да, искам. Ти каза, че ти харесва работата в НАП, нали така?

Тя кимна бавно.

— Да.

— Ако не направят съкращения, би останала на работа там?

— Точно така.

— Дори и след като постигнеш целта си?

— Да.

— Ами защитата на деца?

— Работя по няколко часа през уикендите и вечер, когато съдия Бауен и съдия Торп ме повикат. Но тази работа е много напрегната.

— Тази твоя цел законна ли е?

Тя се засмя.

— Да.

Грейсън изведнъж осъзна колко много се наслаждава на този странен разговор. Приятно му беше с нея. Когато Оливия се усмихваше, на дясната й буза се появяваше трапчинка, а очите й блестяха. Боже, колко беше красива.

Всичко у нея му харесваше. Дори парфюмът й го възбуждаше. Беше толкова женствен и секси. Също като краката й.

— Няма ли да ми кажеш каква е тази твоя цел? — попита той.

Тя му отправи възможно най-сладката си усмивка.

— По-скоро не.