Джули Гарууд
Сладки приказки (27)

Двадесет и шеста глава

Понеделникът беше кошмарен. Греховете на бащата на Оливия се разнищваха по всички телевизионни канали и в интернет. Това беше новината на деня. Инвеститорите бяха шокирани и потресени. Започваха да осъзнават факта, че са били измамени и че са загубили всичките си пари. Тези, които бяха загубили всичките си спестявания, се чувстваха безпомощни. Нямаха към кого да се обърнат, нито откъде да си върнат трудно спечелените пари. Подобна измама беше просто немислима.

Щом първоначалният шок отшумя, те тръгнаха да търсят отмъщение и кой би могъл да ги вини. Не можеха да пипнат Робърт Маккензи, той беше на сигурно място зад решетките, така че изляха гнева си върху другите членове на семейството му. Оливия беше очаквала, че това ще се случи още с излизането на новината, и знаеше, че положението ще бъде ужасно. Но въпреки това се оказа неподготвена за това, което се случи в действителност.

Полицай Карпентър я караше до работата, но вместо да си тръгва и да се връща за нея в края на деня, бе постоянно с нея. Сядаше на един стол точно пред офиса й — по нареждане на Грейсън, несъмнено.

Докато работеше на бюрото си, Оливия получаваше огромен брой пълни с омраза обаждания. Тя изслуша търпеливо коментарите на първите няколко обадили се, но след това започна да затваря веднага щом чуеше началните думи от гневните тиради. Ако отделяше време да отговаря на всеки един, нямаше да може да свърши нищо. Господин Търман се отби на няколко пъти при нея, за да провери как е.

— Тревожите се за мен ли? — попита тя.

— Само малко — призна той. — Обаждат се някои адски гневни хора и те заплашват.

— Сър, аз работя в НАП, свикнала съм с това.

Той се усмихна на шегата й и каза:

— Добре, ще те оставя да си работиш, но настоявам да си вземеш половин ден почивка. Прибери се вкъщи по обяд и ако трябва, работи оттам.

Оливия не възрази. Тя възнамеряваше да си тръгне по обед, както беше наредил господин Търман, но й отне повече време, отколкото очакваше, да довърши едно особено заплетено досие. Минаваше два часът, когато полицай Карпентър я остави пред вратата на апартамента й.

Прибрах се жива и здрава, помисли си тя и въздъхна от облекчение. Наистина вярваше, че вътре в апартамента си ще намери тишина и спокойствие.

На телефонния секретар имаше записани четирийсет и осем изключително враждебни съобщения и още двайсетина на гласовата поща на мобилния й телефон. И двата номера не присъстваха в телефонните указатели, така че Оливия се изненада колко хора бяха успели да се сдобият с тях. Тя искаше да натисне бутона за изтриване, но се принуди да изслуша всички съобщения. Когато чу и последното, беше напълно изцедена.

Тъкмо се канеше да свали черната вълнена пола и копринената си блуза, когато телефонът отново иззвъня. Веднага щом чу гласа, тя вдигна.

— Оливия, аз съм, Хенри Кинкейд. Можеш ли да дойдеш в училище? — попита момчето с разтреперан глас.

— Разбира се, че ще дойда.

— Сега? Можеш ли да дойдеш в „Пайнбрук“ сега? Защото имам нужда от адвокат, става ли?

— Да, веднага тръгвам — обеща му тя, надявайки се това да го успокои. — Хенри, кажи ми какво е станало?

— Трябва да отидем при директора, защото се забърках в една каша — прошепна той. — Заради футбола. Боби ми каза да не опитвам и че ще съжалявам, но аз му казах, че все едно ще се пробвам.

Оливия погледна часовника си. Два и половина.

— Къде си сега? Не трябва ли да си в час?

— В кабинета на медицинската сестра. Госпожица Кавит иска да говори с теб сега. Става ли? А след като говорим с директора, ще ме закараш ли вкъщи?

— Хенри, не ми е позволено да те отвеждам от училище…

— Но аз…

— Ще остана с теб, докато дядо ти или Патрик дойдат да те вземат.

— И няма да ме оставиш сам?

— Не, ще остана с теб. Обещавам.

След секунда й се обади сестрата. Тя се представи и каза:

— Хенри е претърпял малък инцидент. Спънал се е в едно шкафче и си е ударил челото, носа и окото. Спряхме кръвотечението от носа, но ще го задържа тук до края на часовете в три и петнайсет. Сега лежи на кушетката — обясни тя. — Бедничкият, има цицина на главата. Сложих му лед.

— Обадихте ли се на семейството му?

— Оставих съобщение на Грейсън Кинкейд. Хенри ми каза, че чичо му е в Ню Йорк по работа. Оставих съобщение и на дядото на Хенри, и току-що говорих с Патрик, иконома им. Той беше на зъболекар и не може да тръгне веднага. Ще бъде тук по обичайното време, в три и петнайсет, но Хенри настоява и вие да дойдете.

— Може ли да се чуя отново с Хенри?

— Оливия — прошепна Хенри. — Госпожица Кавит казва, че трябва да дойдеш, когато часовете свършат.

— Хенри, кажи й, че ще го направя, но всъщност тръгвам веднага и ще бъда при теб след петнайсет минути. Става ли?

Тя долови тревогата в гласа му.

— Добре.

След минута Оливия вече беше до вратата. Помоли се мислено в гаража да не попадне на разгневени хора, опитващи се да я причакат, и за щастие нямаше никой. Щом се качи в колата си и запали двигателя, тя провери на айфона си как се стига до училище „Пайнбрук“. Беше студен, дъждовен ден, което й помогна. По-малко репортери дебнеха в засада отвън заради лошото време. По улицата имаше няколко паркирани коли с работещи двигатели. Тя ги забеляза, преди да завие в тяхната посока, и бързо свърна на противоположната страна, като дори мина чак до края на една странична уличка, за да се увери, че никой не я следи.

Зачуди се дали да не се обади на Грейсън, за да му каже, че отива в училището, но реши да изчака, докато не научи цялата история от Хенри.

Частното училище беше червена тухлена сграда с бръшлян по стените. Много тежкарско, помисли си тя и спря на едно от местата за посетители, след което изкачи каменните стъпала.

Един пазач й отвори вратата. Той наближаваше седемдесетте и носеше кафява униформа. Той се усмихна дружелюбно и попита:

— Тук сте заради момчето Кинкейд, нали?

— Да, сър. Казвам се Оливия Маккензи.

Тя му подаде ръка и той бързо се ръкува с нея и се представи. Казваше се Артър. Той посочи един ъгъл и тя го последва.

— Аз лично не го видях, но не се съмнявам какво се е случило — заяви той. — Онова момче Декман е побойник, той преследва Хенри и приятеля му Ралф, защото са по-малки и по-дребни на ръст. И аз бях като тях. Бях дребен за възрастта си и постоянно ме тормозеха. Знам какво е. Бих искал директорът Хигинс да подхожда по-твърдо в такива случаи.

— Първото име на Декман Боби ли е? Хенри ми спомена това име.

— Точно така. Боби Декман. И преди е причинявал неприятности, няколко пъти всъщност, но баща му идва да си поговори с директора, прави някое щедро дарение и бум, проблемът изчезва. Знам, че не трябва да го казвам, но какво толкова. След няколко месеца се пенсионирам и е време някой да каже истината.

— Кажете ми какво подозирате.

— Декман е нападнал Хенри. Забил е лицето му в шкафчето. Ако чистачката не е минала да изчисти, по шкафчето още ще има кръв. Кръвта на бедния Хенри.

— В коридорите има ли камери?

— О, има, разбира се. — Очите му се разшириха. — Мога да ви запиша един диск, но трябва да побързам. Щом бащата на Боби се появи тук, въпросният запис ще се окаже случайно изтрит.

Оливия се усмихна.

— Може ли да ми направите две копия?

Той кимна и се скри в стаичката на охраната, точно до входа на училището.

Не се наложи Оливия да чака дълго. Артър се появи отново, усмихна й се и размаха два диска, точно когато друг мъж от охраната се втурна по коридора към тях. Той обясни, че е получил съобщението на Артър и ще поеме дежурството на входа.

— Елате с мен — каза й Артър.

Той я поведе нагоре по стълбите към един компютърен кабинет, който за щастие бе празен. Артър въведе паролата си, за да й осигури достъп до интернет, и после се дръпна назад, а Оливия вкара диска. Тя бързо изпрати файла от диска на електронната си поща, после го изпрати и на Грейсън. Артър стоеше до рамото й, докато двамата гледаха записа. Сблъсъкът между двете момчета беше продължил не повече от минута, но видеото показваше съвсем ясно кой е нападателят. Оливия усети, че сърцето й се свива. Боби беше два пъти по-висок и по-тежък от Хенри.

Оливия изгледа записа още веднъж.

— В кой клас е този Декман? Изглежда в някой от последните?

— В пети. Той е доста едър за възрастта си — обясни Артър. — И е много подъл — добави шепнешком. — Вижте с какво изражение сграбчи Хенри. Наслаждаваше се на това, което правеше. Направо е зъл, ако ме питате мен. Казвам ви, нещо липсва в главата на това момче.

Тя се съгласи мълчаливо. Нямаше никаква провокация от страна на Хенри. Боби се приближи към него иззад гърба му, вдигна го и го запрати към шкафчето.

Оливия усети как гневът се надига в нея. Артър го подхрани, като каза:

— Видяхте ли? Така прави този Декман. Избира си някое дете и започва да го тормози. Когато му доскучае, си избира друго дете. Винаги по-малки от него, за да не могат да му отвърнат.

— А директорът?

— Досега не е имал конкретни доказателства — обясни Артър. — Жертвите на Боби никога не казват какво се е случило. Страх ги е. Но Боби е побойник и училището трябва да се отърве от него.

Оливия беше на същото мнение. Тя взе телефона си и се обади на полицай Карпентър, набързо му разказа за случилото се и след като той й продиктува имейла си, му изпрати видеото.

— Аз ще се погрижа за това — каза й той.

След като обеща да се заеме със случая, Карпентър настоя да знае защо тя е излязла от апартамента си без бодигард. Той се държеше почти толкова строго, колкото и Грейсън, помисли си Оливия. Наложи се да изслуша една лекция и да се закълне, че ще го изчака да дойде да я вземе.

Артър я заведе до стаята на медицинската сестра.

— Госпожица Кавит ще ви хареса. Работила е двайсет години в болница, после се пенсионирала, защото вече не издържала на дългите дежурства, и е поела работата тук. Чудесно се оправя с децата.

Сестрата седеше на бюрото си в миниатюрната стаичка. Зад нея имаше друга малка стаичка с две кушетки една до друга. Хенри си почиваше на едната. Той грейна, когато видя Оливия на вратата.

Госпожица Кавит каза:

— Има среща с родителите на Боби Декман след училище. В три и четирийсет и пет. Хенри ми каза, че сте негов адвокат.

Тя се усмихна.

— Точно така.

— Предполагам, че и вие ще искате да присъствате на срещата.

— О, да, определено. — Оливия отиде до кушетката и седна до Хенри. — Как си?

— Добре. Знаех, че ще дойдеш, защото ми обеща.

Тя се обърна към госпожица Кавит.

— Може ли да ме оставите за момент насаме с клиента ми?

— Ще бъда на бюрото си, ако ви трябвам.

Когато тя затвори вратата, Оливия се обърна към Хенри.

— Добре, разкажи ми какво се случи.

Той хвана ръката й, с което я изненада. Изражението му беше много сериозно.

— Боби реши, че ние с Ралф не трябва да опитваме да влезем във футболния отбор.

— Каза ли ти защо?

— Просто се държеше гадно, защото може. Държи се така и с другите деца. Честно — настоя той.

— Вярвам ти, Хенри. — Тя бръкна в чантата си и извади малък бележник и химикал. Кажи ми за другите деца, които е тормозил.

Оливия си водеше подробни бележки и когато приключи с въпросите си и беше разгадала оплетения разказ на Хенри, попита:

— Защо не каза на чичо си Грейсън за Боби Декман?

— Защото двама ни с Ралф искахме да се справим с Боби сами.

— Двамата с Ралф — машинално го поправи тя.

Той се усмихна.

— Същата си като чичо ми и Патрик. И те постоянно ме поправят, когато кажа нещо грешно. Ти защо го правиш?

— Защото мога. — Тя се засмя, като се сети за глупавия израз, с който тя и приятелките й в отделението отговаряха на въпросите на сестрите, за да ги дразнят.

Патрик пристигна няколко минути преди три и петнайсет. Той седна на празната кушетка до Хенри и високото му тяло изпълни малката стаичка. Оливия отвори видеофайла на телефона си и показа на Патрик как Боби блъска Хенри в шкафчето.

— О, боже — прошепна той. — Грейсън видя ли го? Той ще побеснее.

— Още не го е видял. Мисля, че сега трябва да отидем в кабинета на директора. Вече е почти три и четирийсет и пет.

Хенри хвана Оливия за ръката и тръгна с нея по коридора, докато не забеляза няколко свои приятели. Веднага пусна ръката й и мина зад нея, редом с Патрик, като имитираше неговата походка.

Семейство Декман чакаха пред кабинета на директора. С консервативния си костюм и вратовръзка и изпъната стойка Декман приличаше на надут банкер. Жена му изглеждаше като богатите съпруги от риалити програмите. Беше непривлекателна, болезнено слаба и си беше правила прекалено много пластични корекции. Крехка беше думата, която хрумваше на човек. Оливия се страхуваше, че ако се ръкува с нея малко по-енергично, може да я разтроши на малки парченца.

Господин Декман не им обърна никакво внимание, а жена му постоянно ги поглеждаше крадешком, но не каза нищо.

Боби чакаше в кабинета на директора. Когато секретарката ги въведе там, Оливия се слиса от враждебността в очите на момчето. Обаче той не гледаше към нея. Враждебността му беше насочена към баща му.

Внесоха допълнителни столове. Вляво от бюрото на директора седнаха Боби, майка му и баща му. Срещу тях се настаниха те двамата с Хенри. За Патрик също имаше стол, но той предпочете да остане прав зад гърба на Хенри. Оливия усещаше, че той още бе вбесен от случилото се.

Директорът, господин Хигинс, беше млад, вероятно около трийсет — трийсет и пет годишен, според Оливия. Около устата му имаше бръчки от стрес, а под очите му — тъмни кръгове. Явно ръководенето на момчешкото училище си вземаше своя дан.

Хигинс потри брадичката си.

— Ситуацията е сложна. Знаем, че е имало някакъв сблъсък между Хенри и Боби, но момчетата представят случилото се по различен начин.

— Момчетата обичат да се бият — обади се господин Декман.

Ако той не беше свил безразлично рамене, Оливия можеше да се изкаже и по-меко.

— Вашият син е побойник.

— Не е — възрази господин Декман. — Той е нормален петокласник.

— Той е побойник — повтори тя. — И това не може да продължи. Господин директор, това не е първият път, в който Боби е обвинен, че е нападнал някой ученик, нали?

— Чакайте сега. Това е конфиденциална информация — каза майката на Боби.

— Не, не е — отвърна Оливия. — Вашият син е ударил с юмрук Том Капшоу. Разцепил е устната му.

— Няма никакво доказателство, че точно синът ни е ударил Капшоу — настоя господин Декман.

Оливия отвори бележника си и го погледна.

— Ами Уил Кауфман и Мат Фаръл?

— Тези инциденти се случиха миналата година — каза госпожа Декман. — Бяха само слухове, думата на едното момче срещу думата на друго, а после и Уил, и Мат промениха версиите си. — Тя се обърна към съпруга си. — Просто са се закачали, нали, Шон?

Съпругът й кимна.

— Точно така. Нямаше никакви доказателства, че Боби е направил нещо нередно.

— Този път има доказателство — съобщи Оливия и подаде един от дисковете на директора.

— Какво е това? — попита господин Декман.

— Запис от охранителната камера — отвърна Оливия.

Директорът видимо се изненада.

— Не знам как сте се сдобили с това, госпожице Маккензи, но не съм сигурен дали…

Оливия се обърна към родителите на Боби.

— Искате да знаете истината, нали? Ако е било просто закачка между двете момчета, това ще го докаже.

Господин Декман заекна.

— Ами, разбира се…

— Добре — кимна Оливия. Тя подкани директора и той пъхна диска в компютъра си. Завъртя монитора, така че всички да го виждат, и после заобиколи бюрото, за да гледа видеозаписа с тях.

Никой не каза нито дума, когато случката се разигра на екрана. Лицето на госпожа Декман пребледня и тя примигна, когато видя как Боби хвърля Хенри към шкафчето. Лицето на господин Декман почервеня. Когато Оливия се обърна да види реакцията на Боби, той се усмихваше. Какво представляваше той? Социопат в зародиш ли?

Директорът изглеждаше отвратен, но Оливия долови някакво облекчение, когато той се върна на стола си и извади диска.

Господин Декман грабна диска от ръката му, пъхна го в джоба си и каза:

— Искам вкъщи да го изгледам отново.

Госпожа Декман се усмихна на бързата реакция на съпруга си. Дали тя си мислеше, че проблемът е изчезнал?

— Няма проблем — каза Оливия. — Изпратих видеозаписа на чичото на Хенри, както и на други хора. Няма да се загуби.

Господин Декман скочи на крака и почти изрева:

— Това е незаконно. Ще ви съдя. Не можете да конфискувате частна собственост. Това е нарушение на правото на лично пространство. Това е… — В гнева си той се обърна към директора. — Направете нещо, Хигинс. Ако искате да запазите работата си, оправете тази каша.

Директорът не се изплаши. Той погледна Декман в очите и заяви:

— В това училище не толерираме агресията и побойниците.

Усмивката на госпожа Декман беше изчезнала и сега тя изглеждаше разтревожена.

— Да, разбираме, но той е още дете. Можем да го изпратим на психолог. Веднага ще го направим.

— Не знам… — започна Хигинс. — Просто не можем да допуснем подобно поведение.

— Ако ние повдигнем обвинение — каза Оливия на директора, — решението няма да бъде във вашите ръце. Това очевидно е случай на физическо нападение и съм убедена, че всеки съдия ще го потвърди.

Сега директорът изглеждаше разтревожен.

— Разбирам гледната ви точка, госпожице Маккензи, но заради училището и репутацията му се надявам да намерим начин да разрешим този проблем, без да се стига до юридическа битка.

Оливия обмисли притесненията му и каза:

— Ние предлагаме Боби да бъде изключен от „Пайнбрук“ незабавно. Не трябва да му се позволява да се върне тук или да посещава училище, докато не получи помощта, от която се нуждае. Той можеше да счупи врата на Хенри. Не вярвам да сте склонен да чакате, докато се случи нещо толкова сериозно, преди да вземете мерки, нали, господин Хигинс?

Семейство Декман избухнаха в протести, но Оливия не отстъпи. На всички заплахи на родителите тя отговаряше с трезви и логични подробности, които би използвала в един процес срещу тях и сина им.

Досега Боби беше седял тихо, със самодоволно изражение, но вече започваше да проумява какво се случва. Той се втурна към баща си, заби юмрук в гърдите му и изпищя:

— Да не сте посмели да им дадете да ме изритат. Ще съжалявате за това.

Не можеха да успокоят момчето. След минута майка му и баща му го издърпаха извън офиса и всички чуха как госпожа Декман опитваше да го успокои с обещанието за нов айпад веднага щом се оправи тази каша. Господин Декман спря до вратата и погледна презрително Оливия, преди да си тръгне.

Оливия прекара още няколко минути в разговор с директора, а Патрик и Хенри я изчакаха отпред. Когато тя излезе от кабинета, Хенри я прегърна.

— Благодаря ти, Оливия.

Тя се наведе към него, усмихна се и го целуна по бузата.

— Няма защо, Хенри.

Полицай Карпентър чакаше до входната врата на училището, когато Оливия излезе навън. Той протегна ръка, за да му даде ключовете от колата си, но след нейните протести се съгласи да я последва със своята кола, ако тя обещаеше да внимава. Само за да го зарадва, тя кара с по-ниска от разрешената скорост през цялото време.

Той тъкмо се сбогуваше с нея пред вратата на апартамента й, когато госпожа Дилейни, която явно се беше ослушвала за появата на Оливия, подаде глава в коридора и съобщи, че се нуждае от мляко. Карпентър изчака, докато Оливия влезе в апартамента си и се върна с един литър мляко. Намусената жена задържа Оливия пред вратата си, докато тя отиде да открие очилата си, за да провери срока на годност на млякото, после благодари на Оливия и се прибра.

Карпентър размаха пръст пред лицето на Оливия, каза й да си стои вкъщи и си тръгна. Оливия заключи вратата и се облегна на нея. Изведнъж се почувства много уморена. Преоблече се в дънки и блуза, вдигна косата си на опашка и отиде в кухнята да провери какво може да си стопли в микровълновата за вечеря. Твърдо решена първо да хапне нещо здравословно, тя си направи салата и я изяде цялата. Замисли се за случилото се в училището на Хенри и осъзна, че е имала късмет, че никой не я беше разпознал. Може би още не бяха гледали новините или не свързваха името й със семейството. Независимо какво беше обяснението, тя беше благодарна за това стечение на обстоятелствата. Дори й хрумна, че може би няма да бъде толкова зле, колкото беше предполагала. Може би всичко щеше да се размине.

Точно когато се канеше да пъхне замразената си вечеря в микровълновата, дойде следващото злобно обаждане. Беше толкова враждебно и неприятно, че Оливия загуби апетит. Тя върна храната във фризера и се сви на дивана да гледа телевизия.

Лицето на баща й присъстваше по всички основни канали. Репортерът от една новинарска телевизия интервюираше някаква разплакана жена, която не спираше да повтаря, че са й обещали утрояване на парите. Оливия натисна бутона на дистанционното и изключи телевизора. Тишината й донесе няколко приятни минути спокойствие.

Реши, че ще й дойде добре да хапне сладолед и си извади един от фризера, сложи го в чиния и се върна при телевизора. Може би щеше да успее да открие някой класически стар филм, който да я разсее от тревогите. Почукването на вратата я стресна и стомахът й веднага се сви от паника. Дали някой от гневните инвеститори във фонда на баща й не беше успял да се промъкне в сградата? Тя отиде до вратата и надникна през шпионката. Когато видя Грейсън, отвори бързо и се хвърли в обятията му. Стори й се, че той изглежда изморен.

— Какво правиш тук. Почти десет часът е. Сега ли пристигаш от Ню Йорк? Не трябва ли да бъдеш…

Устните му я накараха да замълчи. Той я прегърна още по-силно и я целува, докато тя остана без дъх. Тя не опита да се бори. Обви ръце около врата му и отвърна страстно на целувката му. Беше преживяла толкова ужасен ден, но сега той беше тук и всичко беше станало по-хубаво.

— И ти ми липсваше. — Той свали палтото си, закачи го в коридора, обви ръка около раменете й и я поведе към дивана.

— Как е Хенри?

— Съвсем добре — отвърна той. — Когато отворих файла, който ми изпрати, и видях как блъскат Хенри в шкафчето, ми се искаше да заключа онзи Декман някъде до края на живота му.

— Това е малко крайно, не мислиш ли? — подразни го тя.

— Хенри и Патрик не спират да те хвалят. Благодаря ти, между другото.

Той я целуна по челото и я издърпа да седне до него. Няколко минути говориха за училището, после Оливия каза:

— Искам пак да ми разкажеш за папките. Разкажи ми всичко. Започни от началото, когато влязохте в апартамента.

Тя отхапа от сладоледа си и зачака. Забеляза, че Грейсън се е зазяпал в устните й.

— Не мога да се концентрирам, докато ядеш сладолед — каза той.

Дяволчето у нея се надигна леко. Тя лапна сладоледа и изсмука сладкия черешов сок.

— Защо? — престори се, че не разбира.

Той присви очи.

— Оливия — предупреди я Грейсън, — искаш ли да разбереш колко бързо мога да се съблека.

Тя се усмихна сладко и престана да го измъчва, като отнесе сладоледа си в мивката. Настроението й веднага се промени, когато чу звъна на телефона.

Грейсън отиде до вратата на кабинета й, за да изслуша съобщението. Очевидно не хареса това, което чу.

— Кучият син — изръмжа той. — Чу ли това? — попита я, когато тя се върна в дневната.

Тя поклати глава.

— Ела да седнеш и ми разкажи…

— Още колко такива има? — попита той.

— Стигнах до петдесет и едно.

— По дяв…

— Грейсън, знаеше, че ще стане така.

— Всичките ли ги прослуша? — Гласът му трепереше, толкова беше ядосан.

— Да. Повярвай ми. Няма да ти харесат. Някои са направо превъртели.

— Колко смъртни заплахи имаше?

— Спри да ми се караш. Не съм се обаждала аз.

Забележката й разсея малко напрежението му и той й се усмихна.

— Трябваше да ги изтрия и да изключа телефона си — призна тя.

— Не, в никакъв случай. Ще накарам да проследят всяко едно обаждане, по дяволите.

— Не можеш да арестуваш хората за това, че са говорили гадни неща.

— Че те заплашват със смърт? Мога и още как.

— Кога се върна от Ню Йорк? — попита тя, за да го разсее.

— Към пет часа днес. Но видях видеото чак когато се прибрах у дома. — Той все още гледаше свъсено.

— Успя ли да отидеш на някое представление на Бродуей? — попита тя със сериозно изражение.

Въпросът го озадачи, после той се разсмя. Отпусна се на дивана до нея и вдигна крака на голямата табуретка.

— Бях в кабинета на баща ти до два и нещо през нощта. После се върнах в девет сутринта. Прекарах почти целия ден там.

— Никога не съм ходила в този апартамент.

Той й описа разположението и интериора, но не спомена, че никъде нямаше и една нейна снимка. Подробно й разказа за тайната стаичка и какво беше открил в папките.

— Ронан говори с адвоката на Уилкокс и му каза какво сме открили.

— Това е чудесно. Ема ще се зарадва много.

— Има още нещо — продължи той. — И мисля, че това много ще ти хареса.

— Какво?

— Знаеш, че Ерик Джоргъсън е инвестирал във фонда на баща ти.

— Да.

— Изглежда, че не всички пари, които Джоргъсън е прекарвал през фонда, са били от спестяванията му за пенсия. Когато одиторите разплетат и анализират всички данни, най-вероятно ще могат да докажат, че това е била една от сметките, през които е перял пари.

— Това вече е нещо. — Оливия поклати глава. Тя слушаше внимателно всички доказателства, трупащи се срещу баща й, и истинските измерения на ситуацията започваха да й се изясняват. — Това ще продължи дълго, нали? — попита тя. — Телефонните обаждания и заплахите?

— Зависи кога ще гръмне следващата сензационна новина. — Грейсън виждаше как тя помръква буквално пред очите му, така че смени темата. — Искаш ли да знаеш какво правих, след като се върнах вкъщи тази вечер?

— Какво? — попита тя, чудейки се защо изведнъж той започна да звучи раздразнен. — Вечеря с Хенри и Патрик?

— Да. Хенри ме посрещна на вратата и се впусна в дълъг разказ за случилото се в училището. После Патрик ми разказа всичко накратко. После Хенри започна отново — добави той с усмивка. — Много си го впечатлила, Оливия. Започна да те цитира.

— Той е сладур. Патрик също.

— Аха, сладур. Седнахме да вечеряме и сладурът Хенри се сети, че пак има домашно за утре, което не е готово.

Оливия захапа долната си устна, за да не се разсмее.

— Какво беше?

— Да научи наизуст всички щати в азбучен ред заедно със столиците им. Трябвало е да ги учи на части в последните две седмици, но той се сетил тази вечер. — Грейсън поклати глава. — Когато ми каза, направо останах без думи.

— И какво направи?

— Не беше чак толкова зле, колкото си мислех. Той знаеше някои от тях и Патрик измисли някакъв рап припев, с който Хенри да ги научи по-лесно.

— И ти ги учи заедно с него?

— Да… обаче няма да ти ги изпея.

— Децата учат бързо. Сигурна съм, че сте били готови за нула време.

— Още не съм ти казал за математиката.

Забавният разговор бе прекратен от звънеца. После започна блъскане по вратата. Оливия с неохота отиде да види кой е. Надникна през шпионката и изстена.

— Кой е? — попита Грейсън, който също беше излязъл в антрето.

— Започва Третата световна война — съобщи Оливия. — Майка ми и Натали.

— Не си длъжна да им отваряш.

— Напротив, длъжна съм. Натали ще стои там и ще блъска по вратата до утре, ако се наложи. Най-добре да минава и заминава.

Грейсън я накара да отиде в дневната, после той отвори вратата. Натали не можеше да нахълта вътре, защото той стоеше на пътя й.

— Къде е сестра ми? — попита тя и го блъсна в гърдите.

— Не искаш да го правиш.

— Знам, че е тук. Пусни ме да вляза — извика тя.

Тъй като Натали се държеше като дете, той реши да се отнася с нея като такава.

— Ще се държиш добре, иначе ще си тръгнеш.

Веднага щом той се дръпна настрана, Натали се втурна в апартамента. Майка й, Дебора, прояви повече достойнство. Тя кимна на Грейсън и мина покрай него.

Натали видя Оливия и изкрещя:

— Осъзнаваш ли какво направи?

Без да обръща внимание на сестра си, Оливия каза:

— Здравей, майко.

Дебора Маккензи изглеждаше изтощена. Грейсън забеляза, че ръцете й треперят, докато тя се опитваше да свали палтото си. Той го пое от нея.

Тя беше красива жена. С изключение на цвета на очите — Оливия беше със сини, а Дебора с кафяви — Оливия много приличаше на майка си.

— Здравей, Оливия. Как се чувстваш?

— Добре съм. А ти?

— Много съм разстроена. Не разбирам какво става. Баща ти е в затвора, обвиняват го, че е откраднал пари. Безумие е да се смята, че съпругът ми е способен на подобно нещо. Това е някакво недоразумение — прошепна тя. — Не може да е друго.

— Не, майко. Не е недоразумение. Точно това се опитвах да ви кажа от дълго време, но вие отказвахте да ме чуете.

— Ти си виновна за всичко — изкрещя Натали. Тя крачеше напред-назад из стаята, скръстила ръце пред гърдите си.

Оливия се обърна към нея.

— Седни и изчакай реда си. Сега говоря с майка. Когато свърша, ще те изслушам.

— Ти, егоистична…

— Не го изричай. Ако искаш да ме обиждаш, ще си тръгнеш веднага.

Грейсън се усмихна. Беше впечатлен от това как Оливия беше взела ситуацията под контрола си.

— Майко, знам, че това е шок за теб.

Оливия виждаше гнева, който заливаше майка й. Тя стоеше с изпънат гръб, напълно неподвижна. Гласът й прозвуча ледено, когато каза:

— Шок? Съпругът ми е в затвора. Това е грешка — настоя тя. — Заради теб, млада госпожице. Ти предизвика всички тези слухове. Ти съсипа баща си с глупавите си обвинения.

Слухове? Оливия не знаеше откъде да започне. Тя погледна Грейсън и повдигна рамене.

— Ти трябва да оправиш нещата — заяви майка й. — Покажи на баща си подкрепата, от която той се нуждае сега. Съвсем сам е в Ню Йорк, без никакви близки, които да му помогнат да преживее това унижение. Исках да отида при него, но отказаха да го пуснат под гаранция.

С основание — помисли си Оливия. Беше сигурна, че той ще опита да избяга.

— Отивам у Натали — заяви майка й. — Ще остана там, докато всичко не се оправи.

Майка й бе безнадежден случай. Тя все още вярваше на Робърт Маккензи, осъзна Оливия. В крайна сметка щеше да бъде принудена да приеме истината. Също и Натали. Нямаше полза да опитва да ги вразумява сега. Чак изпита съжаление за тях. Приемането на истината щеше да бъде болезнен процес и за двете им.

— Добре, Натали, твой ред е — каза Оливия.

— Знаеш ли, че Джордж е арестуван? Обвинен е в куп отвратителни престъпления.

— Да, знам — отвърна спокойно тя. Прекоси стаята до Грейсън и се облегна на него. Имаше нужда от подкрепата му.

— Цялата тази история е голяма каша — продължаваше да нарежда Натали.

— Натали, извади документите — нареди майка й.

Натали отвори чантата си и извади купчина листи. Разгъна ги и започна да търси химикал.

— Какво правиш? — попита Оливия.

Натали най-после обясни.

— Всички активи на мама и татко са замразени, а повечето от парите ми са блокирани. Имам една малка сума, от която да се издържаме засега, но не е достатъчно, за да платя на адвоката на Джордж. Така че трябва ти да ни прехвърлиш попечителския си фонд. Знам, че не можеш да използваш парите си още една година, но ако го прехвърлиш на нас, ние можем да вземем заем срещу него и да наемем най-добрия адвокат, за да оправи тази бъркотия. Можеш да помогнеш да го измъкнем.

— Трябва да помогнеш и на баща си — каза майка й твърдо. Тя преметна дръжката на чантата си през ръка и се пресегна за палтото си. — Просто трябва да се обадиш на леля си Ема и да настоиш тя да подкрепи баща ти.

— И според теб в какво трябва да се изрази тази подкрепа? В това да му даде всичките си пари ли?

Майка й вирна брадичката си.

— Да, точно така. Защитата му ще струва много пари, а Ема е член на семейството. Тя трябва да изпълни дълга си.

— Трябва да подпишеш тези документи — напомни й Натали и пъхна листите почти в лицето на Оливия. — Няма да си тръгнем, докато не го направиш.

Оливия избута листите.

— Няма да подпиша нищо.

— Ще подпишеш — извика Натали. — Дължиш ни го.

За Оливия това преля чашата. Тя излезе спокойно от стаята, обърна се и каза:

— Грейсън, моля те отвори вратата.