Джули Гарууд
Сладки приказки (25)

Двадесет и четвърта глава

Неделната сутрин с Грейсън беше прекрасна. И просветляваща. Грейсън събуди Оливия с милувки и зарови глава до шията й. Искаше да прави любов с нея.

— Не трябва ли да съм будна за това? — попита тя сънено.

— Не е необходимо. Можеш да заспиваш.

Сякаш това беше възможно. Устата и ръцете му бяха навсякъде, той знаеше как да я побърка от желание. Скоро тя се извиваше в ръцете му и копнееше да го усети в себе си.

Тя достигна два пъти до върха, преди той да стигне до своя. Прегръщаше я силно няколко минути, докато дишането му се успокои и сърцето му спря да бие толкова бясно.

— Всеки път е все по-силно, нали? Все по-удивително.

Оливия започна да трепери.

— Грейсън, трябва да говорим. Аз…

Той не й позволи да каже и дума. Целуна я силно и стана от леглото.

— Ще говорим по-късно. Ще си взема душ и ще направя закуска.

— Аз не закусвам.

Той вече вървеше към душа, когато й отговори:

— Напротив, закусваш.

Тя вече беше забравила мисълта си, защото се любуваше на тялото му и не можеше да мисли за нищо друго, освен за това колко е секси. Знаеше от опит, че той е само мускули, защото беше докоснала всеки сантиметър от тялото му. Тази мисъл доведе до друга, и в следващия момент тя си припомняше как се бяха любили предната нощ. Наистина ли се беше държала толкова разкрепостено, толкова диво?

Въздъхна шумно, стана от леглото и си облече халата. Би трябвало да е изтощена, но не беше. Всъщност беше спала по-добре, отколкото й се беше случвало от години. Чувстваше се толкова защитена и спокойна в ръцете му.

Оказа се, че тя наистина изяде закуската си и дори не се наложи Грейсън да я убеждава. Беше направил омлет с чушки, гъби и див лук. Невероятно вкусен.

Оливия пиеше горещия си чай и гледаше как Грейсън разчиства масата и подрежда чиниите в миялната.

— Аз ще прибера — предложи тя. — Ти сготви.

— Вече прибрах.

Оливия се усмихна.

— Знам. Затова ти предложих. — Тя се потупа по челото. — Много съм досетлива.

Тя остави чашата си в мивката и го последва в дневната. Грейсън извади лаптопа си от чантата и седна на пода. Облегна се на дивана, протегна крака, отвори компютъра и изтегли новия брой на „Уошингтън Поуст“.

— Вестниците са в коридора — каза му тя. — Ще ги донеса.

Тя надникна през ключалката, отвори вратата, взе вестниците от пода и отново заключи.

— Предпочитам да чета вестниците на хартия — обясни тя. — И без това по цял ден се взирам в компютъра. Така си осигурявам разнообразие.

Грейсън взе „Уошингтън Поуст“, а Оливия се зачете в „Ню Йорк Таймс“.

Тя забеляза, че той първо прочете финансовата част, после — спортните новини.

— Грейсън, може ли да попитам…

— Още не, скъпа. — Той отмести вестника, за да види колко е часът. — Прекарваме си нормална, мързелива неделна сутрин. Като стане обед, можеш да задаваш въпроси.

— Но…

— На обед.

Тя разбра и с удоволствие изчака. По обед светът и всичките му грозни проблеми щяха да се завърнат. Дотогава Грейсън искаше времето да бъде само за тях двамата. Усещането беше прекрасно. Сгушена до него, тя прочете почти целия вестник. Имаше една особено интересна статия, за прочут продуцент от Бродуей, която много й хареса. Прочете цялата страница с авторски коментари и провери новите модни тенденции на страниците за мода и стил. В един момент погледна Грейсън, който четеше съсредоточено статия за някакъв нов строителен проект, и се наслади на това колко добре се чувстват двамата, дори и когато не си говорят.

В дванайсет часа Грейсън с неохота позволи на реалността да се завърне в живота им. Той сгъна вестниците върху масата и се напрегна в очакване на това, което знаеше, че предстои. Оливия щеше да го попита за бъдещето. Неговото бъдеще. Щеше да му каже, че той трябва да продължи напред и че не би могъл да има бъдеще с нея. Вече няколко пъти беше намеквала това. Нямаше значение как щеше да го формулира. Каквото и да му кажеше, щеше да се стигне до караница, която щеше да продължи дълго, като знаеше колко е неотстъпчива тя. Той също беше неотстъпчив и нямаше намерение да загуби този спор. Нямаше да си тръгне и се чудеше колко пъти трябва да го повтори на Оливия, преди тя да му повярва.

— Добре, какъв е въпросът ти? — попита той.

Тя го изненада. Възседна го и обви ръце около раменете му. После въздъхна и каза:

— Щях да те питам дали искаш да се върнем в леглото. Нали се сещаш, за да правим секс. — Тя се наведе напред и прекара върха на езика си по устните му, после сви рамене и го погледна с тъжен, невинен поглед. — Но ти не ми позволи да задавам никакви въпроси… и сега е прекалено късно.

Той се разсмя, когато тя стана и отиде да вземе нещо за пиене от кухнята. Почукването на вратата я накара да промени посоката си.

— Ронан е тук — съобщи тя, като отвори широко вратата. — Дано новините не са лоши — помоли се мислено.

— Лоши новини, нали? — попита тя, още преди Ронан да прекрачи през прага. — Неделя е, а ти си тук, значи новините са лоши. — Дотук с прилива на оптимизъм.

Ронан й се усмихна.

— Не, не са лоши.

— О, добре тогава.

— Отиваме в Ню Йорк — каза Ронан на Грейсън, който вече се беше отправил към коридора, за да вземе палтото си.

— Защо? — попита Оливия.

— Искаме да видим какво е скрито в онази стена — обясни Ронан.

— Ще ви позволят ли?

Той я погледна по същия начин като Грейсън, когато сякаш й казваше: Как може да задаваш такива глупави въпроси. Арогантността му я развесели.

— Разбира се, че ще ви пуснат. Но защо още не са я отворили?

— Чакат Макгроу, така че още никой не е влизал в апартамента.

— Какво става с баща ми?

— Задържали са го и той не е особено щастлив. Прибрали са го, след като е кацнал в Ню Йорк. Не могат да го задържат още дълго обаче. Трябва да побързаме, иначе ще изпуснем полета.

Грейсън последва Ронан към вратата. Той спря, издърпа Оливия в прегръдката си и я целуна страстно.

— Ще ти се обадя — обеща той. — Но ти не ходи никъде, без да се обадиш на…

— … на охраната — изрецитира правилото тя.

— Обади се на Карпентър — предложи й той. — Жена му е бременна. Имат нужда от допълнителни пари.

И той тръгна.