Джули Гарууд
Сладки приказки (22)

Двадесет и първа глава

Грейсън пристигна в хотел „Морган“ малко след девет часа. Веднага щом влезе, му направи впечатление многочислената охрана. Тъй като носеше пистолета си — никога не излизаше от вкъщи без него — трябваше да покаже служебната си карта три пъти, преди да стигне до охраняваната бална зала.

Ронан го настигна, точно когато Грейсън влизаше в залата.

— Чакай ме — извика той. Показа служебната си карта на още един охранител и понечи да мине край него. Охранителят протегна ръка и спря Ронан.

— Имате ли покана? Не видях такава. Не можете да влезете без покана. Там има някои много важни личности.

Един леден поглед на Ронан беше достатъчен охранителят да дръпне ръката си. Враждебността в гласа му подразни Ронан.

— Аз съм от ФБР. Мога да вляза където си поискам, по дяволите. Разбра ли?

— Да, сър. — Охранителят бързо отвори вратата и се дръпна настрана.

— Какво правиш тук? — попита Грейсън.

— Не исках да пропусна шоуто.

— Вече си се срещал с Маккензи. Нали си го разпитвал, забрави ли?

— Разбира се, че не съм забравил, но онова беше разговор насаме. Искам да го видя какво представлява, когато е заобиколен от хора. Обзалагам се, че е също толкова смирен като при срещата си с мен. Много приятен човек — добави той. — Питай когото искаш.

Сарказмът му не убягна на Грейсън.

— Нали? Прекрасен човек. Оливия се тревожи, че ще го харесам.

Ронан поклати глава.

— Каза ли й, че всеки ден пращаме по няколко приятни като него хора в затвора?

— Естествено.

Двамата агенти се придвижиха до дъното на залата и опитаха да не привличат внимание към себе си, докато наблюдаваха гостите.

Имаше четири бара — по един във всеки ъгъл — и хората се трупаха около тях, а барманите бързо пълнеха чашите им. Сервитьори се движеха със сребърни подноси из тълпата и предлагаха апетитни хапки и чаши вино. Двойните врати на съседната бална зала бяха отворени и там бяха подредени всевъзможни деликатеси за хапване. Най-доброто от всичко. Гостите бяха насърчавани да си вземат каквото поискат.

Един мъж мина край Ронан и Грейсън с чиния, отрупана със скариди, крекери и купчина черен хайвер.

— Чудя се как ли биха реагирали тези хора, ако знаеха, че сами плащат за това — отбеляза Грейсън.

— Мисля, че ще се ядосат адски, когато открият, че са платили за имението му на брега на океана.

— Прав си. Тази вечер изобщо не са пестили. Знаеш ли колко струва бутилка шампанско? — попита той, когато един сервитьор предложи по чаша на двойката пред тях.

— Аз пия бира, не шампанско, но предполагам, че струва доста.

Грейсън се засмя.

— Повече от доста. И на всичко отгоре има вкус на морска вода.

Грейсън забеляза зетя на Оливия, Джордж, и го посочи на Ронан. До него стоеше една жена, която се усмихваше и отпиваше от шампанското си. Изобщо не приличаше на Оливия, но Грейсън беше сигурен, че това е сестра й, защото тя държеше Джордж за ръка и от време на време му се усмихваше. На Грейсън му се стори, че нежните чувства бяха престорени. Джордж изглеждаше нещастен.

— Чудя се дали е изплатил дълга си на лихваря — вметна Ронан.

— Лесно може да се провери.

— Като съдя по изражението му, бих казал, че не е. Това жена му ли е до него? Красива е. Има известна прилика с Оливия.

— Не виждам такава. — Но пък той знаеше каква вещица е Натали по отношение на сестра си.

Не беше лесно да се изненада Грейсън, но той едва не падна, когато видя кой влиза в залата.

— Днес двамата с Оливия ходихме да видим една от жертвите на Маккензи — разказа той на Ронан. После му обясни за случилото се с Джеф Уилкокс.

Ронан се впечатли, че Мичъл Каплан е поел случая.

— Прокурорът няма да се зарадва на това.

Грейсън сви рамене.

— Реакцията на Ашър беше показателна. Той изпадна в паника.

— Реакцията на това, че клиентът му го е уволнил? Доколкото съм чувал, той би трябвало да е свикнал с това. Говори се, че е ужасен адвокат.

— Ще трябва да проверя финансовото му състояние. Мисля, че са му платили да сключи споразумение и да прати Уилкокс в затвора. Последното нещо, което Робърт Маккензи е искал, е да се стигне до съдебен процес.

— Мислиш, че Маккензи е платил на Ашър?

— Да. Не директно, разбира се. Негодникът е адски хитър.

— Няма да е лесно да се докаже, че Ашър изобщо познава Маккензи — отбеляза Ронан.

— Кой знае. Ашър току-що влезе в залата.

— Майтапиш ли се? Да се покаже тук… много тъпо. Ще му направя снимки заедно с Маккензи. Ще трябва да използвам мобилния си телефон. Не трябва Маккензи да забележи. Къде е Ашър сега?

— При бара вляво. Обръща едно уиски.

— Доколкото разбрах от теб, той е имал ужасен ден. Сигурно трябва да събере кураж, преди да говори с Маккензи. Но е много глупаво да реши да говори с него тук. А, за вълка говорим и ето го него. Рожденикът. Ще видя какво ще направя със снимките.

Тълпата се раздели и Грейсън успя да огледа добре Робърт Маккензи. Той стоеше до френския прозорец, който водеше към терасата, заобиколен от почитатели. Жена му бе точно зад него. Нямаше съмнение коя е ослепителната жена, защото Оливия беше точно нейно копие.

Грейсън отмести поглед от нея и се съсредоточи върху Маккензи. Този човек беше роден шоумен. Имаше непринудена усмивка и излъчваше чар. Преливаше от самоувереност. Грейсън го наблюдаваше внимателно и реши, че харизматичността му се дължеше не толкова на привлекателната му външност или личността му, а на начина, по който общуваше с хората. Това беше истински талант. Погледът му не се отделяше от човека, с когото говореше. Нито за миг не поглеждаше наляво или надясно. Нищо не можеше да смути концентрацията му. Ако говореше с някоя жена, включваше в репертоара си и докосването. От време на време я потупваше по ръката или стисваше пръстите й, кимваше, когато жената замълчаваше в очакване на отговора му, а през цялото време очите му не се отделяха от нейните. Винаги изглеждаше очарован от това, което казваше събеседникът му. Интелигентните му очи преливаха от искреност.

Маккензи заприлича на Грейсън на магьосник. Той можеше да бъде различен с всеки отделен човек. Караше хората да се чувстват, сякаш могат да му доверят тайните си и само той би ги опазил. Не се преструваше на бог, а само на един от неговите пратеници.

Как биха могли да не му се доверят? Грейсън беше силно впечатлен. Той наблюдаваше как Маккензи се придвижваше в тълпата и как гостите му го гледаха като омагьосани и не можеха да видят истинската му същност.

Маккензи използваше собствената им алчност, за да ги съблазни. Той не преследваше всички богати хора, само тези, които ламтяха за още и още. Имаше огромен брой богати, преуспели хора, които бяха много благоразумни по отношение на парите си и използваха богатството си мъдро и щедро, но Ронан Маккензи знаеше как да ги отсее. Той избираше онези, които никога не бяха доволни. Разбираше изкривената им и жалка несигурност и се възползваше от нея. Знаеше точно как да ги спечели: Сега си богат човек, но достатъчно ли е това? И ще ти стигнат ли парите за цял живот? С твоя заслужен, макар и разточителен стил на живот и при тази бясна инфлация? Не, разбира се, няма да стигнат за цял живот. Как биха могли? А можеш ли да си представиш какъв ще бъде животът ти, когато парите ти свършат? Не се тревожи, приятелю. Дай ми милионите си и като един съвременен Мидас аз ще ги удвоя… ще ги утроя… ще ги учетворя.

Те вярваха в него като в божество.

И тъй като те бяха свръхбогати, и други искаха да последват примера им. Хората, които се стремяха към такова богатство, се учеха от тях. Вярваха, че богатите разбират постоянно променливия пазар. Ако човекът, който подписваше чековете им, инвестираше във фонда „Тринити“, защо и те да не вложеха скромните си спестявания?

Това е ефектът на доминото, помисли си Грейсън. От горе до долу, от първия до последния — всички щяха да паднат.

С питие в ръка Ашър си проправяше път през тълпата, за да стигне до Маккензи. Когато го доближи, той направи знак на жената на Маккензи и изчака на метър-два разстояние. Маккензи не му обърна никакво внимание, докато не довърши разговора си, после чу това, което жена му му прошепна, извини се и отиде при Ашър.

Челото на адвоката блестеше от пот и той извади носна кърпа от джоба си и го изтри. Заговори бързо и гневно. Грейсън застина в очакване на реакцията на Маккензи на лошите новини от Ашър.

Ако не наблюдаваше толкова внимателно, щеше да я пропусне. Само за секунда-две — не повече, изражението на Маккензи се промени. Грейсън видя истински, див гняв. После — бум, тряс — и господин Очарователен се завърна.

Той се усмихна широко и преметна ръка през раменете на Ашър. Изглеждаше като човек на върха на щастието от срещата със стар приятел и новините, които той му е съобщил. Маккензи беше много добър, истински професионалист, изпълняващ ролята си.

Грейсън се замисли за Оливия и ада, през който беше преминала на съвсем малко повече години от Хенри, и изведнъж му се прииска да разбие блестящите бели зъби на Маккензи.

Ронан се върна с чаша вода с лед и малък цифров фотоапарат.

— Направих няколко страхотни снимки с този фотоапарат и с телефона ми. Вече препратих някои от тях към сървърите в офиса.

— Откъде намери фотоапарата?

— Конфискувах го. — Той пъхна фотоапарата в джоба си. — Хей, това не е ли сенатор… Как му беше името?

Грейсън кимна.

— Да.

— Какъв мухльо.

— Така е. — Той изгуби Ашър от погледа си и попита Ронан дали го вижда някъде.

И двамата го забелязаха едновременно. Ашър спря до изхода и гаврътна едно последно питие. Остави чашата си и се отправи към вратата.

— Кой вика на Ашър? — попита Ронан. — Не виждам лицето му.

— Нито пък аз.

Двамата видяха как Ашър затътри крака през залата. Мъжът, който го беше извикал, най-после се отдели от тълпата.

— Карл Симънс — установи Ронан. — Чудно какво има да си каже с Ашър най-опитният адвокат на Маккензи. — Той се засмя на глупавия си въпрос. — Този е още по-голям мухльо.

— Не, Симънс е нещо много по-лошо.

— Той има алиби за нощта на стрелбата. Докато Оливия е била под куршумите, Симънс е бил с жена. Според нея трябвало да ходят на някакво парти, но решили вместо това да си останат в леглото. Разбира се, Симънс би могъл да плати на всекиго да убие Оливия, така че, да, прав си.

— За кое?

— Той остава в списъка на заподозрените. — Ронан извади фотоапарата и каза: — Мисля да направя няколко снимки на Ашър и Симънс. Виж колко е уплашен Ашър. Може би ще успея да уловя това изражение и да му го покажа, когато го арестуваме.

Ронан се зае с плана си, но Грейсън остана на мястото си и не откъсваше очи от Симънс. Колкото повече му говореше Ашър, толкова по-вбесен изглеждаше Симънс.

Оливия щеше да се сдобие отново с охрана, независимо дали това й харесваше, или не. Изражението на Симънс далеч надвишаваше гняв и Грейсън знаеше, че омразата му ще бъде насочена към нея.

Ако Симънс направеше нещо, то щеше да се случи скоро. Като осъзна това, Грейсън се обади на двама от мъжете, които я охраняваха, и ги изпрати в апартамента на Оливия. Единият трябваше да стои пред вратата на апартамента й, а другият — във фоайето.

После се обади на Оливия. По дяволите, къде беше отишла? Пое си дъх чак когато тя отговори.

— Вратата ти заключена ли е?

— Грейсън, къде си? Едва те чувам.

Той се дръпна в един страничен коридор.

— Така по-добре ли е?

— Много по-добре. Къде си? Мислех, че ще ходиш на партито.

— Там съм…

— Видя ли го?

Той долови тревогата й.

— Ще ти разкажа всичко. Нали няма да излизаш тази вечер?

— Всъщност тъкмо тръгвах. Джейн пак е в болница и смятах да поседя при нея известно време.

— Тя знае ли, че ще ходиш?

— Не.

— Добре. Тогава няма да се налага да й се обаждаш, че ще си останеш вкъщи. — Той й разказа за Ашър и Симънс. — Имам чувството, че Симънс ще предприеме нещо. Изражението на лицето му… той ще ти отмъсти. Може би дори още тази вечер. Трябва да си останеш вкъщи. Провери вратата и виждали резето е спуснато. Вече изпратих двама души при теб. Аз ще дойда веднага щом свърша тук.

— Добре.

— Говоря сериозно. Обещай ми.

— Обещавам — каза тя без колебание.

— Не пускай никого. Дори ако сестра ти или майка ти почукат на вратата, не им отваряй.

— Ясно. Не се тревожи, няма да пусна никого освен теб.

— Още нещо. Ако някое от децата ти се обади, не отивай. Обади ми се на мен. Аз ще тръгна оттук за пет минути и ще бъда в апартамента ти след петнайсет. Ако трябва да отидеш някъде, аз ще те закарам.

— Добре.

Бързото й съгласие го зарадва. Той погледна часовника си, после отиде да потърси Ронан. Забеляза, че Ашър си тръгва от балната зала. Адвокатът буквално подтичваше, толкова бързаше да се махне. Симънс говореше по телефона си и следваше Ашър, но с доста по-бавна крачка. Той не гледаше накъде върви и едва не събори един сервитьор.

Ронан се доближи зад гърба на Грейсън.

— Искаш ли да се запознаеш с рожденика?

Грейсън се усмихна.

— Да, бих искал. Обаче трябва да го направим бързо. Тази вечер ще остана при Оливия. Имам лошо предчувствие… може да е заблуждаващо, но искам да съм там.

Маккензи ги видя, че го приближават. Той току-що беше духнал свещите на гигантската торта сред бурни аплодисменти.

— Как се казва жена му? — попита Грейсън.

— Дебора.

— Оливия прилича на нея.

— Чакай да видиш бащата отблизо. Има същия цвят на очите.

— Ронан. — Маккензи произнесе името му и протегна ръка. — Радвам се да се видим отново. Как върви разследването ви? Вече арестувахте ли човека, отговорен за стрелбата по дъщеря ми?

— Още не — отвърна Ронан.

— Какво ви води тук? — попита Маккензи учтиво. Той погледна Грейсън, после отново се обърна към Ронан.

— Чух, че имате рожден ден и исках да ви поздравя — отвърна Ронан.

Без дори да мигне, Маккензи се усмихна широко и каза:

— Оценявам това. Моля… пийнете и си вземете нещо за ядене. Забавлявайте се. — Той замълча, после се обърна към жена си. — Къде са ми добрите маниери? Дебора, това е агент Ронан Конрад. Той отговаря за разследването на стрелбата по дъщеря ни.

Съпругата му поздрави Ронан с топла усмивка.

— Да чуем по телефона, че дъщеря ни е била простреляна, беше ужасно изпитание.

— Веднага ли потеглихте, за да бъдете край нея? — попита Грейсън.

Дебора погледна съпруга си с видимата надежда той да отговори.

— Нямаше как да отидем при дъщеря ни — обясни Робърт. — Ние бяхме във Флорида по това време, а графикът ни беше толкова натоварен, че не можехме да се отклоним от него.

— Такива тревоги сме преживели покрай нея през годините — допълни Дебора. — Беше болна през по-голямата част от живота си. Нали, Робърт?

— Колко непредвидливо от нейна страна — каза Ронан провлечено.

Грейсън не показа никаква реакция на коментарите на Дебора, но вътрешно вече кипеше.

— Позволете да ви се представя. Аз съм агент Грейсън Кинкейд.

— ФБР — обясни Робърт на жена си.

Ръката на Дебора се притисна към гърлото й. Нямаше как да не се забележи огромният диамантен пръстен, който тя носеше.

— Проблем ли има?

— Работите заедно с Ронан по разследването ли? — попита Робърт.

— Да, но освен това съм приятел на Оливия.

— Значи знаете… — започна Дебора.

— Какво? — попита Грейсън, когато тя се поколеба и отново погледна съпруга си.

Робърт отговори:

— Колко уязвима е дъщеря ни. — Внезапно той придоби тъжен вид. — С крехка психика. Тя преживя толкова много…

— И ти преживя много покрай нея, Робърт — напомни му Дебора.

Той я погледна недоволен от прекъсването, но после кимна.

— Така е.

Грейсън не можеше повече да мълчи.

— Имате предвид, докато тя е била подложена на химиотерапия ли? Тогава ли двамата преживяхте толкова много покрай нея?

— Виждам, че ви е говорила за миналото — отбеляза Дебора. Тонът й беше станал по-суров.

— Но е можела да разчита на утеха от вас, докато преминава през ада, нали?

Дебора отново отстъпи на съпруга си възможността да отговори:

— Бедничката. Има склонност да преувеличава.

— Кое да преувеличава? Страничните ефекти?

— Не беше толкова зле, колкото го разказва на хората — обясни Дебора. — Оливия има доста развито въображение.

— Но всъщност вие стояхте ли с нея, докато тя е била подложена на химиотерапията? Тя е била още дете, нали така?

— Не, не сме стояли при нея. Това не беше възможно — обясни Дебора.

— Тогава откъде знаете, че Оливия преувеличава? — попита Ронан.

— Не мисля, че сега е времето или мястото за този разговор — заяви Дебора. Беше ядосана и отвори уста да каже още нещо, но съпругът й я спря, като постави длан върху ръката й.

— Права сте. Не е сега времето — съгласи се Грейсън.

— Обяснявахте, че Оливия е с крехка психика — напомни Ронан на Робърт.

— Да, наистина е така. Но не е виновна тя — настоя той. — Ние си я обичаме и така, нали, Дебора.

— Разбира се. Щяхме да се радваме да е тук тази вечер, за да празнува заедно с нас, но не посмяхме да я включим. Толкова е непредсказуема, че не можехме да рискуваме да направи сцена и да я гледаме как се унижава пред хората.

Робърт изглеждаше почти изпълнен със съчувствие.

— Заради онези отровни лекарства, които пиеше години наред. От тях разви параноя. А сега изобщо не може да се промени, такава си е.

— Каква? — попита Грейсън.

— Измисля си всякакви странни истории — обясни Робърт. — И колкото и възмутителни да са, не се отказва от тях. Оливия се нуждае от медицински грижи и безопасна среда. Като родител е моя отговорността да ги получи.

Грейсън се усмихна.

— Внимавайте Оливия да не ви чуе да приказвате такива неща за нея, защото няма да ви идва на посещения в затвора.

С тези прощални думи Грейсън и Ронан напуснаха залата.

— Той си го каза почти без заобикалки — отбеляза Ронан.

— Да, подготвя почвата.

— Колко скоро смяташ, че ще се заеме с нея?

— Скоро. Може би още тази вечер.

— Кучият син ще я заключи някъде и ще я държи дрогирана, за да не може тя да създава проблеми.

— Знаеш ли кое е по-лошото? Кучият син е неин баща.