Джоузеф Р. Лало
Обединени от божества (9)

* * *

Миранда бе прекарала последните два дни в съсредоточаване на ума си върху задачата да отключи оковата около врата си. След като не успя, девойката прецени, че очевидно подобни усилия са били предвидени при изработката. Вероятно същото важеше за всички окови, но нямаше как да разбере. Колкото и да бяха болезнени опитите, болката бе за предпочитане пред безнадеждността — и размишляването върху наученото за клането.

Насочи усилията си към обхващащите китките й окови. Почти моментално усети напредък. В края на един изпълнен с напрежение час дочу щракване, което накара сърцето й да подскочи. Механизмът неохотно се разтвори и пристегналата лявата й ръка гривна вече не представляваше проблем. Двамата пазачи, близници, патрулираха мълчаливо — както винаги. Дните, които бе прекарала под наблюдението им, бяха показали, че не проявяваха самоинициатива, вършейки единствено каквото им бъдеше наредено. Но бяха изключително чувствителни към резки промени и винаги поглеждаха към нея, когато ръмженето от усилие и болка престанеше.

Миранда не помръдна ръката си. Оковите за китките се намираха зад стола, а девойката бе обърната с лице към решетките, така че отварянето на едната щеше да остане незабелязано. След няколко мига пазачите възобновиха тихата си обиколка. С една свободна ръка щеше да е в състояние да държи кристала настрана от гърдите си и да си спести част от болката, но бързо отхвърли тази мисъл като прекалено рискована. Наместо това атакува и втората гривна по сходен начин. Беше изморена, но изкусителното видение на свободата й даваше сили да продължи. По някое време се разнесе второ изщракване, оповестило свободата на другия горен крайник. След като си почина няколко секунди, се изправи пред нов проблем, който не бе обмисляла досега. Тъй като бе обърната към решетките, оковите над глезените й бяха видим. Ако искаше бягството да успее, трябваше да освободи и двата си крака, без стражниците да забележат.

Умът я болеше от преупотреба. Седмиците съпротива я бяха напрягали докрай толкова често, че бе открила с точност колко може да понесе, преди да се пречупи. Опиташе ли нещо толкова изморително като оковите, нямаше да разполага със силата да се изправи, когато приключеше. Толкова отдавна не се бе изправяла на крака без помощта на жестоки клещи, които да стискат раменете й, че бе възможно напълно да е лишена от сила.

Миранда поклати глава. Ако съществуваше време за отчаяни действия, то бе настъпило тъкмо сега. Когато стъпките на пазачите долитаха най-слабо, тя сграбчи обгърналата проклетия кристал верига и я издигна от гърдите си. Ефектът бе удивителен. Мъглата в съзнанието й се прочисти, значителна част от силата й се възвърна. Две бързи заклинания преодоляха отслабената защита на оковите и освободиха и краката й. Стъпките бързо започнаха да се усилват. Бяха чули!

Миранда се изправи на треперещите си крака. Не можеше да огледа добре камъка около врата си, но знаеше, че го бяха сменяли преди, така че трябваше да има начин да го извади. Заопипва, но навсякъде допирът прогаряше пръстите й, лишавайки я от усещане. Стъпките почти бяха достигнали. Нямаше повече време за губене — трябваше да бъде готова. Приклякайки зад стола, тя удари кристала с цялата си сила в облегалката на стола. Той се напука. Нов удар. Отрони се парче. При третия удар кристалът се пръсна с ослепителен блясък, порязвайки ръката й. Сетне настъпи тъмнина.

Мигновено девойката почувства сила, която не бе усещала от седмици. Преди месец щеше да смята подобно състояние за наближаваща смърт, но сега й се струваше апогей на мощта й.

Тъй като сиянието бе угаснало, мракът бе непрогледен. Това вероятно беше без значение за близниците, които патрулираха без светлина, но за девойката означаваше, че те могат да я виждат, а тя тях — не. Приклекна зад стола и напрегна ум, а пазачите спряха точно пред решетките. Какво щяха да направят? Трябваше да я обездвижат и да поставят нов кристал. Което значеше, че щяха да отворят вратата. Ако това стане, можеше да успее да се провре край тях и извън килията, но къде щеше да иде?

Двамата размениха реплики на език, който бе изцяло непознат на Миранда. Самотни стъпки се отдалечиха.

Миранда зачака за миг, но последва само тишина. Един от пазачите очевидно бе отишъл да доведе помощ или да донесе нови окови, а партньорът му нямаше намерение да отвори вратата. Пред перспективата за още противници, времето за действие бе настъпило. Запрати приспиваща магия. Не разполагаше със силата за нещо по-силно. Пазачът се олюля, но не падна. Заклинанието не бе достатъчно силно. Сещаше се само за две неща, които можеха да са й от полза.

Девойката изскочи иззад стола, сблъсквайки се с решетките. Протегна ръка между тях и сграбчи пазача. Същевременно изрече думите на сънотворното заклинание, тихо, но настойчиво. Допирът и словата бяха достатъчни, за да постигнат нужния ефект. Пазачът се строполи на земята.

Момичето бързо насочи ума си към ключалката на килията. Почти моментално откри, че тя бе безнадеждно по-усложнена от оковите. Няколко мига се бори напрегнато, но накрая се отпусна върху решетките, хлипайки.

— Не съм достатъчно силна.

След миг от мрака долетя глас.

— Глупаво момиче — подигра се гласът. Слепият свещеник. — Глупаво, глупаво момиче. Отвори вратата!

— Не мога. Нямам нужната сила! Не мога да отворя ключалката!

— Научи се да тичаш и забрави как се ходи! Ключовете! Чух ги да издрънчават, когато пазачът падна! — изкомандва той.

— Разбира се! — отвърна момичето, протягайки ръце през решетките и търсейки наоколо, докато не намери ключовете.

Бяха само три. Вторият отвори вратата на килията й.

— Къде си? — обърна се Миранда към тъмното.

— Тук. Защо? Искаш да ме наръгаш в гръб ли? Това ще бъде най-честното нещо, което ще си вършила през нещастния си живот — просъска свещеникът.

— Ще те освободя. Тъмно е като в рог и… — прошепна тя.

— Вратата остава затворена, вещице! — отвърна й гневният му шепот.

— Ще се опитам да те измъкна — настойчиво изрече тя, достигайки вратата му. Когато се опита да пъхне ключа, бърза ръка го грабна.

— Аз съм свещеник. Призванието ми е да прощавам. Но няма да ти стана длъжник. Сега върви — или ще си задържа ключа и никога няма да се измъкнеш жива. Освободи останалите, ако искаш, но тези решетки ще ме пазят от теб — предупреди я той.

— Щом желаеш.

В друг момент би останала да го убеждава, но сега не разполагаше с време. Останалите затворници бяха започнали да осъзнават, че Миранда се е освободила и изискваха същото. Девойката си припомни, че от двете страни на всяко стълбище стояха по две факли. Препъвайки се в мрака, достигна до една и я запали. Мистичното усилие я накара да се олюлее. Това беше последното заклинание, което можеше да направи, без да изпадне в несвяст. В проблясващата светлина видя десетки ръце да се протягат умолително. Поемайки факлата в кървящата си десница, девойката бързо започна да обхожда килиите, отключвайки ги една по една. Затворниците побягваха, мислейки единствено за свободата си. Едва неколцина бяха освободени, когато на стълбището изникнаха трима близници, запречвайки пътя им. Миранда яростно отключваше още врати. Отдавна бе спряла да мисли за собственото си бягство. Просто трябваше да освободи тези хора. Бяха тук по нейна вина.

Внезапно един от близниците скочи отгоре й. Останалите двама, едва видими в ръба на факелното сияние, размахаха мечове, за да спрат вече освободените мъже и жени. Противникът на Миранда използваше железните си ръкавици като оръжие, вероятно получил заповед от Епидим да не я убива. Девойката размаха факлата към него, карайки го да отстъпи. Мълчаливият, безлик скот вдигна ръка да я удари. Миранда едва успя да избегне удара. Нападателят се обърна, за да я последва, вдигайки ръцете си със сключени пръсти. Чифт могъщи лапи изникнаха от тъмнината между решетките, сграбчвайки забралото му. Мощно дръпване блъсна главата на близника в решетките, още веднъж, още веднъж. Когато го пуснаха, пазачът се просна на земята.

Светлината на факлата освети спасителя на Миранда. Не бе го виждала от месеци, но го разпозна и без захабената му броня.

— Тус! — викна тя, докато отключваше килията. Друг от пазачите се втурна към нея.

Тус, значим член на бунтовническа организация на име Подронието, помагал на Миранда и преди, блъсна вратата с цялата си сила. Решетката посрещна атакуващия близник и го повали на земята. Едрият мъж сграбчи меча, който първия пазач бе избрал да не използва и затича към третия войник. След три тромави, невероятно могъщи удара, ратникът падна. Проблесна приглушена светлина и близникът се разрони на прах, оставяйки само купчина доспехи. Бърз замах в гърдите на оставащите двама близници предизвика същия ефект. Каквото и да бяха тези създания, със сигурност не бяха живи.

— Насам. Кая е тук. Ще я намерим. Ще я освободиш — изрече Тус, по-скоро като факт, отколкото като молба.

— Трябва да освободя всички — отвърна Миранда, отключвайки нова решетка. Тус сграбчи за ризата стареца, изтичал отвътре.

— Ще вземеш ключовете от убития пазач и ще отключиш всички тези килии или ще ти откъсна ръцете — отбеляза мъжагата.

Втрещеният старец закима енергично и бързо се зае със задачата. Тус се обърна към жена, която бе чула заплахата, грабна ключовете от друг повален войник и й ги подхвърли.

— Ти ще ни последваш. Ще отваряш всички килии, които пропуснем — добави той.

Видимо страхувайки се да не я сполети същата съдба като пазачите, жената се съгласи. Миранда далеч не бе във възторг от метода, но одобри резултата и тръгна с Тус. На всеки етаж имаше по двама пазачи. Залисани с тълпата избягали затворници, едрият бунтовник се оправяше с тях без проблеми, оставяйки зад себе си купчини пепел и брони. Всеки убит близник предоставяше нова връзка ключове и някой ужасен беглец биваше впрегнат в работа. Факли биваха запалвани, етажи биваха изпразвани. Цареше тотален хаос. Едва на предпоследния етаж намериха килията на Кая.

Силната млада жена зад решетките бе сред водачите на Подронието и дори след сторилото й се цяла вечност пленничество не бе изгубила пламъка в очите си.

— Миранда! Още когато те видях знаех, че нещата скоро ще се променят! Ти си истински дар от боговете! — обяви Кая, грабвайки меч от най-прясната жертва на Тус, оглеждайки се предизвикателно за други противници.

— Не си ядосана? Тук си заради мен — рече Миранда, объркана от факта, че не бе изискано извинение от нея.

— Рано или късно щях да се озова на подобно място. Но благодарение на теб, още десетки други също бяха затворени! — развълнувано каза жената.

— Не разбирам — изрече Миранда.

— Никой не вярва, че армията е способна на това. В какво ни е превърнала войната! Хората ще бъдат гневни, наранени, в невъзможност да се самозалъгват повече, в безизходица. Това е рецептата за членове на Подронието. Редиците ни ще се удвоят! И това благодарение на теб.

— Не беше ли измъчвана?

— Не повече от няколко минути, ако наричаш интервюто на стола мъчение. Всъщност, откакто бе доведена, онзи с алебардата нареди на тези животни да ни хранят по-добре. Каза, че ни искал здрави и оживени.

Миранда потръпна. Епидим бе искал да са здрави, когато ги убива. Искал е смъртта им да й причини колкото се може повече болка.

— Да вървим. Ако Тус ми е оставил някого да убия, ще се погрижа да останеш недокосната по време на бягството ни — заяви Кая.

— Не! Не мога да дойда с вас — отвърна девойката.

— Трябва!

— Не. Вас може и да спрат да търсят, след като избягате, но към мен Епидим има особено отношение. За всички ни ще е по-добре, ако съм сама.

— Добре тогава, но ще се срещнем отново — каза Кая.

— Ще бъдеш моя жена — заяви Тус.

За момент тримата замълчаха.

— Ти вече си имаш жена, Тус. Хенна, забрави ли? — напомни му водачката на Подронието.

— Ще бъдеш новата ми жена — поправи се мъжагата.

— Мърдай, Тус. Чака ни вербовка.

Тус кимна и двамата затичаха нагоре по стълбите. Фортът разполагаше със значителна част близници, които със сигурност бяха ожесточени бойци, но дори и те не можеха да се справят с побесняла тълпа, превъзхождаща ги в съотношение десет към едно. След минути тежките врати бяха отворени и затворниците се бяха разбягали във всички посоки. Оцеляха не повече от десетима пазачи.

Живите се заеха да претърсват форта. Останалите избягали затворници не ги касаеха, но Миранда трябваше да бъде открита. Когато всяка килия и целият двор бяха претърсени, близниците започнаха да тършуват околните поля. Откриха само следа от кървави капки, отвеждаща до захвърлена край вратите факла. Трябваше да бъдат проследени стотици следи. Миранда щеше да бъде намерена. Войниците се отправиха пеша в посока на залязващото слънце, тъй като конете бяха откраднати от затворниците.

В продължение на няколко минути единственият звук идваше от вятъра, нямаше никакво движение. Накрая в един мрачен ъгъл нещо се размърда. В конюшнята, простовата барака край укреплението, Миранда избута корито с овес и пролази навън от скривалището си. Отиде до поилката, счупи насъбралата се на повърхността ледена корица и жадно напълни шепи. Когато утоли жаждата си, колебливо се обърна към овеса. Нуждаеше се от някакви провизии. Суров овес щеше да свърши работа. Посягайки в коритото, девойката почувства студено, познато усещане върху врата си. Острие.

— Не се и опитвай да поглеждаш. Къде е момичето? — прошепна груб глас.

Миранда не разполагаше с енергия да се страхува.

— Откри го — отвърна тя, победена и твърде изморена, за да се страхува.

— Миранда?! — долетя глас, който разпозна.

— Дезмър? — каза девойката, обръщайки се уморено, когато острието бе махнато.

— Ти си причинила всичко това? Що за момиче в беда успява да избяга само? — отбеляза той, смеейки се невярващо.

Беше облечен в бяла роба с качулка. На гърба му имаше метната торба с идентичен цвят. В едната си ръка държеше нож, другата бе заета с едричък чувал. Съдържанието на чувала се мяташе яростно.

— Дезмър, не можеш да ме предадеш отново, трябва да предупредя… — започна Миранда, а гласът й трепереше.

— Не съм тук да те върна, а да те измъкна — рече той, подкрепяйки я, докато я отвеждаше към прозореца. — Отслабнала ли си? Струваш ми се по-тънка от… небеса, Миранда, ако не знаех, че са минали само няколко седмици, щях да се закълна, че са били пет години на оскъдица.

На светлото девойката можа и сама да види резултатите от пленничеството. Бе видимо по-слаба, пребледняла и окъсана. Дрехите, ръцете и лицето й бяха покрити с мръсотия. Дясната й ръка бе стиснала туниката и бе обградена от кърваво петно. Говореше завалено, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— Лейн тук ли е? — запита притеснено тя.

— Трябва. Аз… — поде Дезмър.

— А Мин? — прекъсна го Миранда.

— В чувала е. Бяхме…

— Защо?

— Не искаше да тръгне с Лейн, не ме слушаше, а не исках да я оставям сама… — успя да изрече той, преди за пореден път да бъде прекъснат.

— Защо ми помагаш да избягам? — запита девойката.

— Не донесоха цялата сума. Само малко повече от половината — небрежно каза Дезмър, сякаш не си струваше да се говори за това. — Миранда, какво са ти сторили вътре?

— Защо им е… Знаят! Дезмър, кажи ми, къде е Лейн? — скочи тя, настойчивостта й пробила си път през умората.

— Планът беше да им отвлека вниманието за достатъчно дълго време, за да може той да се промъкне през стената и да влезе вътре. Преценявах възможностите, когато започна тази суматоха — за която и двамата бяхме на мнение, че е повече от достатъчна. Трябваше да изчака, докато пазачите отърчат вътре, сетне се прехвърли през стената. Все още трябва да е във форта. Защо?

— Опитваха се да проникнат в ума ми. Знаят, че е Избран. Ще се опитат да го заловят — или да го убият, не съм сигурна. Затова не са платили пълната сума. Знаели са, че той ще се върне, за да ме изведе! Трябва да го намерим!

— Спокойно, Миранда, спокойно. Двамата с Лейн не се занимаваме с това от вчера. Не съм толкова наивен, за да преценя, че това е било нещастна счетоводна грешка. Подготвени сме за всякакви непредвидени обстоятелства. Ето, вземи малко храна. Смятам, че трябва да хапнеш нещо — изрече Дезмър със загриженост в гласа, докато преместваше торбата си и започваше да рови в нея. Навън вятърът се усили.

— Не сега! Няма да бъда отговорна за затварянето на още някой! Ще го намерим и ще избягаме! — каза девойката.

Сянка затъмни прага, привличайки вниманието й. Бе Лейн, носещ торбата, с която Миранда бе пристигнала.

— Мечът не е тук — каза той, облечен сходно на партньора си. Подметна торбата в краката на девойката.

— Лейн! Трябва да се махнеш! Бягай! — рече тя.

— Това е планът — съгласи се Дезмър. — Но първо отвори ръка.

— Не съм гладна! — каза Миранда, лъжейки храбро в името на по-бързо бягство.

— Но кървиш. Хайде — каза той, изваждайки тънка стъкленица от торбата си.

Девойката показа ужасяващата на вид рана. Дезмър извади запушалката. Сякаш наля врящо олово върху дланта й. Миранда изохка и отдръпна ръка.

— Страхувам се, че това не би трябвало да се случва. Не съм особено опитен с лечебните еликсири — извини се белокосият.

Когато болката се поуспокои, Миранда отново разтвори пръсти и видя, че раната се е затворила, макар по дланта й все още да имаше остатъци. Миг по-късно тримата предпазливо пристъпиха сред гаснещата дневна светлина. Всичко бе спокойно. Отправиха се към вратите, все още зеещи след бягството на затворниците. Лейн вдигна ръка, давайки им знак да спрат. Подуши бавно и дълбоко. По лицето му пробяга притеснение.

— Не си доволен? — запита Дезмър.

— Вятърът. Върти се около нас. Не ми е от полза — отвърна малтропът, оглеждайки хоризонта.

— Може би няма нищо за надушване — предположи полуелфът.

В отговор Лейн впери очи в една точка, а ръката му бързо се премести върху дръжката на меча. Каквото и да беше, приближаваше се към тях по въздуха, бързо скъсявайки разстоянието. Между форта и най-близкото прикритие се простираше поле от сняг и лед. Единствено Лейн можеше да го достигне, преди формата в небето да се е спуснала отгоре им.

 

 

Дийкън изтича до малката колиба в края на селото, където държаха пророка си. Двама чираци, възрастен мъж и по-млада жена, седяха вътре. Очевидно и двамата бяха зажаднели за нещо, което да ги откъсне от скучноватото им задължение. Нахлулият задъхан млад чародей бе приветствана гледка.

— Майстор Дийкън, някакъв проблем ли има? — запита жената.

— Не, не. Дойдох да те освободя, Мера, теб също, Карр — рече той, поемайки си дъх.

— О! — възкликна Мера развълнувано, но бързо увеси нос, сполетяна от някаква мисъл. — Но смяната ми ще приключи след шест часа. А на Карр му остават три.

— Смятам, че разполагам с нужното старшинство, за да ви освободя няколко часа по-рано.

Двамата бяха особено щастливи да си получат следобеда. Не бяха толкова глупави да задават въпроси защо един от обичайно себичните майстори би се заел с такава безплодна задача. Нито му напомниха правилото, че поне двама свидетели трябваше да наблюдават пророка.

Щом напуснаха, Дийкън постави стол пред Черупката и седна. Древната, крехка фигура не показваше признаци на живот. Главата му бе клюмнала безжизнено, ръцете бяха отпуснати в някакво подобие на удобна поза. Взираше се с угасналите, мъгляви очи на труп. И въпреки това младежът почтително помълча няколко секунди.

— Черупка. Връзката ти с духовете няма равна на себе си. Зная, че говориш само когато те наредят, но става въпрос за нещо изключително важно.

Крехката фигура стоеше неподвижно.

— Използвах ограничените си умения да наблюдавам жена, към която ти се обърна по време на последната реч. Умолявам те, велики пророче, говори за нея. Къде се вписва. Какво са планирали съдбите.

Мълчание.

— Ако съм разчел предсказанията ти правилно, тя ще има жизненоважна роля в събирането на Избраните. Ако е изложена на опасност, самото пророчество може да е застрашено — продължи той.

Мълчание.

— Чуй ме… Тобер — заговори тихо, използвайки името, което някога бе принадлежало на Черупката. — Ако нещо е останало от теб, трябва да ми повярваш. Трябва да зная за нея.

Мълчание.

— По дяволите, старче! Слушай! — викна Дийкън, скачайки на крака и повдигайки Черупката за туниката. Сякаш сграбчваше чучело. — Трябва да зная! Трябва да зная дали ще бъде добре! Трябва да зная дали ще се върне при нас! Дали ще се върне при мен! Светът не може да оцелее без нея. Аз не мога да оцелея без нея. Говори! ГОВОРИ!

Съсухрени пръсти внезапно се вкопчиха около врата му и младежът бе издигнат във въздуха. Дийкън сграбчи китката на стареца и се замъчи да си поеме дъх.