Джоузеф Р. Лало
Обединени от божества (27)

* * *

Недалеч на юг Етер нададе пронизителен болезнен вик. Строполи се на земята, вкопчила пръсти около белега на челото си. Далеч назад, Лейн наблюдаваше. За последните няколко часа тя го бе водила, преследваща Айви чрез някакъв мистичен метод, но повей на вятъра бе донесъл миризмата на женския малтроп и Етер вече не бе необходима. Мирисът бе примесен с други. Стотици хора. Намираше се в град. Ако усетът му за посока не го мамеше, мястото се наричаше Фолбрук.

Две миризми се открояваха. Първата бе онази, която не бе доловил на юг. Тригора. Другата принадлежеше на мъж, когото бе познавал под името Ардън, но вече знаеше, че в действителност е генерал Епидим. Двама генерали. Ситуацията вонеше на клопка, но нямаше какво да стори. В продължение на още няколко мига наблюдава небето. Утринта оцветявате облаците в бледозлатно. Ако генералите наистина бяха подготвени за него, мракът и метаморфът щяха да представляват приветствани, ако не и незаменими, съюзници. За момента не разполагаше и с двете. Единственият късмет бе близостта на мястото. Айви сигурно се бе опитвала да ги намери, за да измине такова разстояние.

Опитите за прикритие бяха отдавна изоставени. Лейн спринтираше из полето. Обученият му ум откриваше десетки грешки. От дълбоките, ясно различими стъпки, до близостта до оживения път, осъзнаваше невнимателността си, но не разполагаше с време за друго. Очите му се насочиха към града, отбелязвайки входовете и изходите и припомняйки си запомненото за покривите и задните улички. Формулирайки скромния план, който му бе по силите. Преценявайки разположението на войниците, къде биха се събрали и как би могъл да ги избегне. Определяйки къде би могла да се намира тя. Не можеше да губи време в търсене. Ако това действително бе капан, трябваше да знае с точност местоположението й, преди изобщо да е доближил покрайнините.

Скоро откри димящата форма на Етер. Тя стоеше, опитвайки се да се овладее. Състоянието й бе почти неописуемо. Изглеждаше като застинала в преход между камък и огън. Огнени нишки пълзяха по черна каменна снага, засилвайки до бяло на всеки няколко секунди.

Чувайки приближаването му, тя се извърна. Очите й, пламтящи като два въглена, показваха смес от страх, отчаяние и гняв. Видът му бе достатъчен да я изстреля отново във въздуха, пламъците възвърнали си пълната сила.

* * *

Писъкът на Етер не бе останал нечут от генералите. Привлече вниманието на всички обитатели в града. Доскоро безлюдните улици сега бяха изпълнени с жителите, които бранта бе пощадила. Из тълпата пълзеше шепот. Разказваха се истории за чудовище или демон, наскоро всяло смут в друг град. Бе нападнало един от хората на краля. Същото чудовище ли бе това?

Тригора и Епидим излязоха на улицата една крачка след последния клиент на странноприемницата.

— Убедена ли си, че само двама идват за нея? — замислено изрече Епидим, невъзмутен от нарастващото около него неспокойство.

— Метаморфът и асасинът — каза Тригора. — Сила, която се колебая да посрещна без подкрепления.

— Ще има подкрепления. За начало ще предоставим малко евтино месо — рече Епидим.

Внушителният боец си проправи път през тълпата към средата на улицата.

— Внимание! Приближаващите създания са врагове на Северното съглашение! От този момент бивате привлечени на служба към великата Съглашенска армия. Отбранявайте тази сграда с цената на живота си! — излая той.

Страхът и съмнението тутакси отстъпиха на същински хаос. Някои трескаво диреха нещо, с което да се въоръжат. Повечето търчаха панически, търсейки някаква защита от касапницата, която несъмнено щеше да последва.

— Да не си се побъркал? Тези люде няма да удържат повече от миг срещу им! — запротестира Тригора.

— Един миг е всичко, от което се нуждая — заяви Епидим.

С това мъжът изчезна в кръчмата. Очите на Тригора се насочиха към небето. Въздухът бе нажежен от мощната топлина, излъчвана от висящата над улицата форма. Изгарящите бели цепки, служещи за очи, се впиха в елфа. Вили, отломки и всичко друго, което пощурялата тълпа бе в състояние да намери, напразно летяха към метаморфа. Преминаваха през огнената й снага, без да я наранят, за да паднат след това подпалени.

— Ти! Елфе! Доведи малтропа или ще погинеш — заповяда Етер.

Тригора стисна зъби, издигайки меч.

— Така да бъде — прогърмя метаморфът.

Огнената форма мигновено се стрелна към земята. Сблъсъкът отхвърли тълпата, насъбрала се под нея. Светлината на пламъците изчезна и метаморфът изчезна сред хората. Тригора издаде рязка заповед да се отдръпнат, но това не бяха войници. Думите й останаха нечути. Половината тълпа се опитваше да избяга, а другата — да се впусне в битка. Гръмовни стъпки надвиха дори рева на множеството. Каменното тяло на Етер безпроблемно се понесе през тях, опитващите се да я спрат биваха пометени като сухи листа.

Оръжието на Тригора бе изкусно издигнато в позиция да отрази атаката, но силата срещу й граничеше с тази на разбеснял се бик. Етер нанесе удар с опакото на ръката си, блъсвайки острието настрана. Сграбчи елфа за ръцете, притискайки ги към тялото й и издигайки я във въздуха. Безпомощната Тригора бе блъсната в стената на странноприемницата. Това я остави без дъх.

— ДОВЕДИ Я! — настоя Етер.

Проправеният от нея тунел сред хората бавно бе започнал да се изпълва. Местните се приближаваха. Стотици ръце я сграбчиха, опитвайки се да освободят обичния си генерал.

Обединената им мощ не направи никакво впечатление на елементала. С още едно мощно блъсване, Етер повтори искането си.

— ДОВЕДИ Я! — викна тя.

— Никога няма да я имаш — немощно отвърна Тригора, мъчително поемайки си дъх.

С вбесен рев Етер се обърна, запращайки Телоран в тълпата. Силата на сблъсъка пръсна останалите нападатели.

— Внимателно, метаморфе, още ми е нужна — долетя гласът на Епидим.

Очите на Етер се стрелнаха към покрива на странноприемницата, където той стоеше със самодоволно изражение.

— А и подозирам, че това дребно създание все още е нужно на теб — продължи генералът, издигайки мускулеста ръка, в която бе стиснал китката на безжизнената Айви.

Когато юмрукът му стисна по-силно, белегът върху челото на Етер припламна. Тя се отпусна на колене. Тълпата се хвърли отгоре й. Епидим се усмихна, отпускайки Айви отново на покрива. Обърна се, вдигнал високо алебардата си. Тясна ивица синьо-бяла светлина се издигна нагоре. На земята Тригора биваше асистирана да се изправи на крака и бързо се отправяше към беснеещата тълпа. Слабостта на Етер надали щеше да трае дълго. Трябваше да се възползва веднага.

— Отдръпнете се! Бързо! — нареди тя, разблъсквайки хората.

Побеснялата сган неохотно започна да се отдръпва. Внезапно от средата на тълпата лъхна рязък повей. Когато пълчището най-сетне се раздели, Етер я нямаше. Елфът стисна меча си. Бе избягала, приемайки формата на вятър. Не се знаеше къде е и дали изобщо беше наблизо.

— Разпръснете се! Ако още е тук, искам да бъде намерена! — заповяда Тригора. — Но не я нападайте! Оставете това на мен!

Местните бързо се подчиниха. Тригора вдигна глава към покрива, за да види дали Епидим не е съгледал къде е отишла Избраната, но очите му бяха вперени към северния хоризонт. Знаейки, че е безсмислено да го пита, Тригора се зае лично.

Усмивката на Епидим стана по-широка. Няколко тъмни форми бяха се появили на хоризонта. Обърна се към тълпата. Хаосът бе поутихнал. Жалко. Хаотичността винаги правеше нещата по-интересни. Нищо. Задаваше се още. За момента по-плодоносно щеше да е да насочи мислите си към реакцията на метаморфа, проявена при увесването на Димънтовия проект. Нараняването на един от Избраните бе показало директна корелация с болката на друг. Това бе теоретизиран ефект от предателството между Избрани, а ако можеше да има такова, то тези двете бяха най-вероятната двойка.

Моментално изникналият въпрос бе очевиден. Дали този трансфер на наказание достигаше до последната крайност? Ако убие създанието в краката си, щеше ли метаморфът също да умре?

Интригуващ въпрос. Логиката показваше, че щеше да последва такъв резултат. За кратко обмисли да тества хипотезата. Идеята бе бързо изоставена. Единственият наистина резултатен план, разработен за разправата с тях, се базираше върху запазването им живи. Щеше да задоволи любопитството си с втора демонстрация на ефекта. Сведе поглед към създанието. То потръпваше леко. Толкова скорошно възстановяване бе забележително. Забележително, но без значение, тъй като повторното усмиряване щеше да е напълно достатъчно. Обърна алебардата си, доближавайки кристала до главата й.

Внезапно отекна удар, оръжието едва не бе избито от ръката му. Генералът овладя захвата си, но преди да е успял да идентифицира източника на атаката, последва втора. Острие ужили ръката му със сила, достатъчна да лиши обикновен човек от крайника. Епидим небрежно отдръпна десница и се обърна да види кой го напада. Съзирането на Лейн не го изненада. Следващите две атаки на асасина бяха блокирани.

— Метаморфът, чудовището, сега и ти. Това прави трима Избрани на едно място. Трябва да внимавам, за да не предизвикам нещо преждевременно — загадъчно изрече той.

Лейн не му обърна внимание, обсипвайки го с удари. Епидим ловко ги отразяваше, без да се впечатлява от раната в ръката си.

Битката на покрива накара Тригора да изостави претърсваната алея. Понечи да се втурне към странноприемницата, когато един от местните дотича до нея.

— Какво? Какво има? — рязко запита тя.

— Открихме я! — викна мъжът.

— Къде? Покажи! — нареди Телоран.

Той развълнувано посочи по протежение на улицата. Елфът се втурна в указаната посока. Не успя да направи и две крачки. Нещо улови крака й и тя се строполи. Преди да е успяла да се обърне, мечът й бе изтръгнат. Когато се претърколи, за да се изправи срещу противника си, Телоран се озова очи в очи със същия цивилен, но истината вече се бе изяснила. Вече ненужната дегизировка изчезна, бързо заменена от камък. С могъщ размах захвърли меча надалеч. Мощен удар потопи Тригора в безсъзнание.

Етер изпитваше остро желание да довърши започнатото, но й предстоеше по-важна задача. Айви все още бе пленена, а докато това не бъдеше променено, собствената й смърт представляваше значителна вероятност. Инстинктите й нашепваха да се издигне във въздуха и да се стрелне към покрива, но въоръжените с алебарда се бяха показали като заплашителни противници. По-добре щеше да бъде да избегне риска.

На покрива двете оръжия се сблъскваха. Раната върху ръката на Епидим бавно бе започнала да оказва влияние върху движенията му. Лейн внимателно променяше позицията си, придвижвайки се инч по инч, докато накрая съумя да застане между генерала и Айви. С другия малтроп в безопасност зад гърба му, атаките на Лейн станаха още по-напористи. Епидим се съсредоточи върху защитата. Не след дълго единствените удари бяха дело на Лейн, голяма част от тях предизвикали кръв. Въпреки това, Епидим не изглеждаше изплашен, дори бе развеселен.

— Такава отдаденост! Такава съсредоточеност! И всичко това заради дребното създание зад теб? Какво те мотивира така? Запазването на вида? Или нещо по-силно — размишляваше на глас Епидим, сякаш битката бе най-дребната от тревогите му.

Лейн игнорира думите му. Петната над северния хоризонт се бяха уголемили. Знаеше какво се задава. Всеки миг бе скъпоценен. Настъпваше, изтласквайки Епидим към ръба на покрива, ограничавайки вариантите му.

— Хладнокръвието ти е забележително. Целеотдадеността може да се сметне за добродетел. Но се чудя… Отделил толкова мисли на следващите мои и свои ходове, останала ли ти е възможност да си зададеш някой друг въпрос? Защо той държи да се сражава по моя начин, когато би могъл моментално да приключи битката с едно заклинание? — дразнеше го Епидим. — Играе ли си с мен? Забавя ли ме? Дали е тест? Част от по-голям план? Кажи ми, Лейн, тези мисли минават ли ти изобщо през ума, или си просто машина? Просто сбирщина части, отдали работата си на едничка цел?

Епидим вече не разполагаше с място за отстъпление. Под ботушите му се отрони сняг, посипал се от ръба на покрива. Лейн продължи да настъпва, но противникът му удържа.

— Е, ще ти предоставя отговор. Всичко това е само забавно запълване на времето… до началото на истинската веселба — усмихнато изрече генералът.

Почти като планиран театрален ефект, откъм улицата долетяха викове. Някои бяха такива на страх, други изразяваха вълнение. Сетне се разнесе плющенето на ципестите криле. Епидим скочи назад, размазано движение понесло го във въздуха. Бледи на утринната светлина сенки кръстосваха земята.

Драгойлите се виеха във въздуха. Трябва да бяха около дузина. Един по един се приземиха по улиците и върху покривите, от гърбовете им се заспускаха фигури. Някои бяха близници, повечето с въоръжението на пехотинци, но имаше и въоръжени с лъкове. Голяма част от драгойлите носеха и вързопи, които се умножаваха при допира си със земята. Плащове. Десетки. Вече литнал високо в небето, Епидим се покатери върху гърба на чудовището.

— Хванете играчката на Димънт! Имаме ли нея, имаме всички — нареди той.

Чудовищата и ратниците се подчиниха незабавно, макар да беше ясно, че се покоряваха не на гласа му. Кристалът в оръжието му проблесна за миг, преди да се раздвижат. По един близник остана върху гърба на всеки от драгойлите. Останалите се втурнаха към странноприемницата.

Когато Лейн се върна до Айви, тя тъкмо се мъчеше да се изправи. Асасинът й помогна.

— Можеш ли да бягаш? — запита той, вперил очи към драгойла, който кръжеше най-близо.

— Не мисля — завалено отговори Айви.

Вече три драгойла се виеха над тях. Лейн мълчаливо прецени вариантите. Имаше меч, два кинжала и нищо повече. Не можеше да се сражава с всички тези противници и същевременно да я защитава. Айви се олюляваше. Не можеше да я носи и да се надява да избяга. Имаше само едно решение.

Създанията атакуваха. Две се спуснаха към Лейн, третото се хвърли към Айви. Лейн се стрелна към нея, сграбчи я и я изблъска настрани. Двамата се затъркаляха и спряха близо до ръба на покрива. Двете чудовища се сблъскаха. Първото изгуби ездача си, а второто се строполи. Засилилият се към Айви драгойл с все сила се стовари върху странноприемницата. Полуизгнилите плочи се разцепиха. Гредите простенаха.

Асасинът светкавично се изправи на крака. В ръката му се появи кинжал. Тези създания имаха слабо място, Дезмър го бе научил. Драгойлът без ездач се стрелна към улицата. Друг се мяташе бясно върху пропадащия покрив. Трето чудовище почти се бе възстановило. Ездачът му изграчи някаква команда на странен език. Създанието раззина паст, готово да избълва дъх черна миазма върху героите. Един стоманен проблясък по-късно кинжалът бе потънал дълбоко в гърлото на чудовището. То издаде ухораздирателен писък, размахвайки лапи и леейки разяждащия си дъх по покрива и ездача си.

Преди някой от останалите зверове да е успял да атакува, Лейн метна Айви през рамо и скочи на съседния покрив. Докато създанието зад него се разпадаше по сглобките, бълвайки черна отрова, покривът на странноприемницата най-сетне поддаде, отнасяйки обитателите със себе си.

На Лейн не му достигна съвсем малко. Асасинът се сблъска болезнено с ръба на покрива. Успя да се задържи, макар и с последни усилия, увисвайки над алеята, която гъмжеше от близници и плащове. Последните се издигнаха във въздуха, материализирайки мастиленочерни лапи в празните ръкави, раздирайки краката на Лейн.

Местните отдавна бяха изоставили боя, бягайки към покрайнините на града или каквото убежище успееха да намерят. Повиканите от Епидим подкрепления не обръщаха внимание на търчащите цивилни, тъй като се интересуваха единствено от посочените им цели. Само раненото тяло на Тригора получи известно внимание, повдигнато от стрелнал се драгойл, която я остави на гърба на чудовището, яздено от Епидим. Той тъкмо наблюдаваше с интерес как Лейн се мъчи да се издърпа на покрива, когато зашеметената му партньорка бе донесена.

— Какво е това? Интересно. Метаморфът все още трябва да се навърта наоколо — рече Епидим. Безразличната му хладина не го напускаше, сякаш представляваше незаинтересован зрител. — Явно ще трябва да я изтласкам на открито. Точно сега не е времето за изненади.

Айви замаяно отвори очи. Скокът я бе дезориентирал. Съзряната гледка я шокира, светкавично възвръщайки й концентрацията. Само на няколко десетки фута под нея се плискаше същински океан от плащове и близници. Протегна ръце и се вкопчи за ръба, издигайки се, бързо обгръщана от синята аура. Ако толкова скоро не беше зашеметена, щеше да се е изкачила отдавна. Ужасеното създание приседна на покрива, стрелвайки очи към развиделяващото се небе, покрито с повече драгойли, отколкото се бе надявала някога да види.

Лейн се издърпа зад нея, крещейки.

— Залегни! — викаше той.

Думите му достигнаха до нея сякаш отдалеч, заглушени от виковете на близниците и писъците на драгойлите. Лейн изтича, вперил очи в чудовището, което пикираше насам. Сякаш времето забави ход, наблюдаващо надпреварата между звяр и герой. Асасинът посегна към последния си кинжал. Нямаше време да се прицелва, да чака за удобен момент. Запрати го. Оръжието прелетя ужасяващо близо до Айви, почти докосвайки ухото й. Намери целта, потъвайки дълбоко в празната очна кухина на създанието. То изпищя и промени траектория, ноктите му раздрали ръката й. Отхвърлената по покрива Айви проплака. Втори вик отекна в агонизираща хармония.

Вихрената форма на Етер се изстреля от алеята. Бе стояла сред създанията, мълчаливо поваляйки ги, докато останалите падаха едно върху друго в опитите си да достигнат стоящите отгоре Избрани. Силата на напора й повлече наметала и близници. Още две чудовища се втурнаха към съюзниците й.

Лейн изтегли меча си и нанесе дълбока рана на единия драгойл, но второто чудовище му избяга. Ноктите му се вкопчиха в рамото на Айви. Тя бе издигната във въздуха, крещейки от болка и страх. Синята светлина около нея бе почти ослепяваща, но започна да потрепва.

— Днес няма да мине, прототипе — отбеляза Епидим от мястото си в небето. Кристалът в алебардата му засия ярко, докато волята му я обвиваше.

Сиянието на аурата намаля, но само малко. Айви продължаваше да пищи и да се мята. Мигновено Етер се стрелна към нея, крещейки от болката, която биваше пренесена върху й като наказание.

— Стрелци! — нареди Епидим.

Иззвъняха дузина тетива, но Етер не обърна внимание. Знаеше, че стрелите не я заплашват. Внезапна, раздираща болка плъзна по снагата й, бързо надминавайки причиняваната от белега. Очите й се насочиха към сияещия наконечник на една от стрелите. Проклети кристали. Прикачаха ги към стрелите по подобие на някои от войниците на Багу! Това я принуди да губи ценно време, отбягвайки залповете, но веднъж заела се със задачата, умението на стрелците се оказа плачевно. Миг по-късно достигна целта си. Не остана незабелязано от Епидим. Бе подготвен за подобно развитие. Избраната се промени в камък в мига, в който се намираше над драгойла, стоварвайки се върху гърба на създанието и събаряйки ездача му. Сетне се зае да нанася удари върху чудовището, обагряйки лапи с черна кръв.

— Пусни я — нареди Епидим.

Стисналият Айви драгойл се подчини. Клетото създание полетя към земята, страхът й бързо надминавайки дори значителните усилия на Епидимовата воля. Етер скочи от гърба на драгойла, политайки надолу като камък, какъвто всъщност беше, преди да приеме формата на вихър. Завъртя се около Айви, насочвайки и забавяйки падането й. Малтропът не бе особено успокоен от това, тъй като главозамайващата височина и беснеещият вятър не влияеха особено благотворно на нервите й.

— Мълчи, глупачке! След миг ще си на твърда земя. Спасих те… Аз те спасих! — поде Етер, внезапно осъзнавайки, че за пръв път след предателството си не бе почувствала никаква овъзмездителна болка. Грехът й бе изкупен.

Отдихът от болка бе краткотраен. Носенето на Избраната я забави, същевременно отвеждайки я в обхвата на стрелците. Те не губиха време и побързаха да се възползват от обстоятелствата. Етер се стрелна към покрив, понесла безценния си товар, но скъсяването на разстоянието важеше и за стрелите. Не една стрела профуча през нея, пропускайки носеното създание на косъм.

Лейн скачаше от покрив на покрив, държейки се пред неспирния бараж драгойли. Мечът му с лекота разсичаше изкатерилите се близници, а на плащовете не достигаше бързина, за да го догонят. Метаморфът го зърна и се насочи към същия покрив, към който и той се бе отправил, към камбанарията на църква в единия край на града. Най-високата околна постройка, недостъпна за близниците. Асасинът бързо се стрелна нагоре по стената на кулата, сякаш изкачваше стълба. Малко след това долетя и Етер, отпускайки Айви.

— Какво става! Къде бяхте? Защо… ох! — заговори Айви, но бе прекъсната от осъзнаването на ужасната болка в рамото, до този момент останала незабелязана заради шока.

— Разчисти път. Трябва да я отведем на безопасно място — нареди Лейн.

— Очакват ме по-важни дейности — каза Етер, извръщайки очи към черната форма, понесла се към тях.

Лейн не хаби време в опит да я убеждава. Сграбчвайки Айви, асасинът скочи на стълбището на кулата и затвори капака, застопорявайки го. Секунда по-късно стените се разтърсиха от връхлитащите от всички посоки чудовища.

Айви се спъваше и се олюляваше, докато трескаво слизаше по стълбите. Болката бе ослепителна, зад нея се долавяше неясно усещане за осквернение, сякаш в ума й имаше нежелано присъствие. Правеше нещата да изглеждат далечни, безразлични.

Накрая достигнаха дъното на кулата, влизайки в сенчестата зала на църквата. Вратата бе директно пред тях, но Лейн се отдръпна и започна да се движи край стената, придърпвайки и Айви. Това бе най-масивната постройка в града, една от малкото, изцяло изградени от камък и следователно предоставяща реална защита. Дори и сред гръмовните звуци на беснеещата отвън битка, Лейн дочуваше приглушените гласове на притеснените местни жители и ужасените хленчове на плачещи деца. Трябваше да отведе Айви в безопасност. Ако бъдеше съзрян от струпалата се тълпа, щеше да се разрази хаос. Не можеше да си го позволи.