Джоузеф Р. Лало
Обединени от божества (26)

* * *

Няколкото часа сън не бяха сторили нищо особено за възвръщането на силите им, но времето бе ценно. Или поне трябваше да бъде. Лейн се събуди първи. С внимание подуши въздуха. Наученото го разтревожи. Не че бе надушил преследвача, точно обратното: не беше. Духащият откъм планините вятър щеше да донесе и най-леката миризма до ноздрите му. Ако Тригора бе тръгнала подире им, щеше да я надуши. Но нямаше и следа от нея.

Скоро пропукващият тихо огън се надигна и прие човешкия облик, който Етер бе избрала за себе си. Метаморфът застана до асасина.

— Предполагам трябва да продължим — рече тя.

Лейн мълчеше, душейки повторно. Не бе типично за нея, Телоран бе най-старият му враг. Далеч по-стар от най-стария му съюзник. Още отдавна малтропът бе узнал, че познаването на врага е далеч по-ценно от опознаването на някой приятел. При неговата работа това бе урок, който или биваше усвояван изцяло, или изобщо не бе.

Познаваше я добре. Презираше прикриването. Това бе едно от нещата, които Тригора мразеше най-силно у него, смятайки го за нищо повече от прикрит страхливец. Тя бе ловец. Ако не можеше да я подуши, значи не се бе отправила по посока на вятъра.

— Тя не ни следва — заяви асасинът.

— Д’каронският генерал? Подозирах — отвърна Етер.

Лейн втренчи суров взор.

— Една от примамките ми не бе унищожена. Подозирам, че тя вярва, че е заловила един от нас — отвърна метаморфът.

— Знаела си това през цялото време — просъска малтропът.

— Настойчивостта на преследването подтикваше Айви да се придвижва със значителна бързина. Колкото по-бързо се отървем от това бреме, толкова по-добре — обясни Етер.

В съзнанието на Лейн изникнаха мисли. Обърна се към спящата Айви. Събуди я с потупване по крака. Тя се разсъни почти мигновено. Страхливо се огледа и тромаво се издигна.

— Спала съм прекалено дълго, нали? Тя сигурно е наблизо! Трябва да побързаме, да вървим! — настоя тя.

— Засега има време. Айви, искам да ми изпееш нещо — пожела той с нехарактерно мил глас.

— Искаш да… пея? Никога не съм пяла. Защо ме молиш за това? — почти нервно отвърна Айви.

— Угоди ми — рече Лейн.

— … Не зная какво да изпея. Не е разумно да ме караш да правя нещо, което не съм вършила преди. Защо си решил, че изобщо мога? Аз… аз свиря на цигулка — предложи тя.

Докато тя говореше, лицето на Лейн придоби по-познати черти, едва забележимата промяна, която малцина се бяха научили да разчитат. Гняв. Етер го наблюдаваше, в невъзможност да разчете подобни нюанси на емоцията. Внезапно, с едно-единствено плавно движение, свършило още преди Етер да го осъзнае, асасинът измъкна кинжал и го заби дълбоко в гърдите на Айви. Етер потръпна. Двете с Айви извикаха едновременно, като викът се различаваше единствено по гласа. Айви се отпусна на земята, борейки се за дъх.

Етер се олюляваше. Когато се окопити, очите й се срещнаха с тези на Лейн. Гневът му вече бе видим дори и за нея.

— Обясни — изрече той, с омраза капеща от думите му.

Айви бавно се надигна от земята. Страх, болка — всякаква емоция бе напуснала лицето й. Чертите й придобиха безличен, трениран лик на незаинтересованост, съвпадащ изцяло с този на Етер. Устите им се отвориха едновременно и двете заговориха като една.

— Трябваше да бъде направено, Лейн. Тя те унищожаваше — изрекоха в неестествена хармония.

Внезапно снагата на Айви се пръсна в повей вятър, а забитият в гърдите й кинжал издрънча на земята.

— Къде е? — настоя Лейн, изтеглил меча си.

— Прогони я от ума си. Тя бе отрова. Правеше те невнимателен, заради нея допускаше грешки.

Малтропът замахна към нея с невероятна скорост. Етер успя да приеме вихрена форма, отхвърчайки настрани, преди отново да се материализира като човек зад гърба му.

— Тя може да е последната от вида ми. Мой дълг е да я защитавам! — беснееше Лейн.

— Дълг? Дългът ти се отнася към света. А ти го изоставяш! Губиш скъпоценни мигове в запазването на вражески опит да те поквари. Всеки би могъл да види, че нещата отдавна не опират до дълг. Вманиачил си се! Привързал си се! Това е… — тя не довърши вика си.

— Обич! — отвърна Лейн.

— Да, обич! А тя не я заслужава! Тя е скот! Слаба! Невежа! Непостоянна! Ти и аз знаем, че има само едно създание, достойно за теб! Аз съм могъща! Аз съм вечна! Споделяме всичко! Цел! Произход! А бивам избутана настрана от един провален експеримент с интелекта на дете — беснееше метаморфът. Прие формата на Айви. — Бих могла да бъда всичко, което поискаш от мен. Малтроп ли искаш? Така да бъде? Човек? — формата й се промени в тази на Миранда. — Ще го имаш! Бих могла да се превърна във всеки, получил от теб това, което ми бива отказано! — викна тя, приемайки обичайната си човешка форма и сграбчвайки отчаяно наметалото му. — Искам единствено доверието ти. Уважението ти! Привързаността ти! Искам само да бъда единствената за теб! Да получа мястото сред мислите ти, което ми се полага по право!

Пръстите на Лейн стиснаха оръжието. Омразата и гневът го обливаха на пулсиращи вълни.

— И ти ми говориш за вманиачаване? Дори не знаеш какво е обич, а я изискваш от мен? Не може да бъде поискана. Не разбираш. Айви ми е като дъщеря. Ти… Дори няма да се опитвам да ти обяснявам. За мен си мъртва. Кажи ми къде е!

— Не ще допусна да се самоунищожиш заради онази абоминация! — изпищя Етер.

Лейн оголи зъби, стиснати толкова силно, че проскърцваха.

— Мисли! — просъска той през тях. — Тя е Избрана, а ти си я предала. Всичко, което ще й се случи оттам насетне, лежи върху раменете ти. Каква цена ще изиска от теб съдбата, ако с нея се случи нещо? Как ли ще те накаже скъпоценният ти белег, ако тя загине?

Етер мълчеше. Съзнанието й не можа да игнорира думите на Лейн. Бавно осъзна действията си — а последиците от тях й се изясниха още по-болезнено. Вече на няколко пъти бе усетила прогарянето, остра, внезапна болка в главата, идваща откъм челото. Бе я игнорирала. Дори сега усещаше постоянно тъпо дразнене.

— Богове… откриха начин да ме унищожат. Трябваше да бъда унищожена в мига, в който я отведох настрана. Ако я убият… Трябва да я намерим. Отведох я заедно с част от другите примамки. Тригора трябва да я заловила! Трябва да я открием, преди да е станало прекалено късно! Докато не поправя грешката си, животът й е мой! — провикна се Етер, чист страх обагрил гласа й.

Превърна се в огън и се стрелна високо във все още тъмното небе.

* * *

Айви трепереше и се мъчеше да си поеме дъх. Все още се опитваше да проумее какво се бе случило, но не й бе останало много време за размишления. Жената, онази, от която Лейн бе побягнал, беше наблизо. В началото бяха се отдалечили на голямо разстояние от нея, спринтирайки, но сега тя яздеше кон. Айви трябваше да се напряга до крайност, за да се държи пред нея. Страхът, вкопчил се още от времето, в което бе видяла какво се случва с приятелите й, все още не я пускаше. През цялото преследване бе полагала неспирни усилия да не му позволи да погълне разсъдъка й и да я превърне в чудовището. Това щеше да й позволи да избяга, нямаше съмнение. Ала я притесняваше, че когато се събудеше — ако изобщо го стореше — щеше да се намира на непознато място. Така че трябваше да бяга.

Намираше се върху влажна алея в голямо поселище. Луната бе затулена от гъстите облаци. Въпреки големината на мястото, наоколо имаше малко хора. След десетилетията бран бе трудно да се открие град, който да не изглежда обезлюден. Поне това й носеше полза. Бе й позволило незабелязана да се добере до тази сенчеста, боклучива уличка. Айви приседна, опирайки гръб на студена и влажна каменна стена, стиснала за утеха очуканата дървена кутия. Вляво се простираше проход, отвеждащ зад една от сградите. Отдясно, на няколко десетки крачки — заледената градска улица.

Айви бързо осъзна колко глупаво бе да идва тук. Лейн бе подчертал, че местата с човеци трябва да бъдат избягвани, но тя не можеше да стори нищо. Чувстваше се привлечена към тях, сякаш мястото й бе сред тях. Сега съжаляваше за решението си. Всяка достигнала до чувствителните й уши стъпка биваше пречупена от ума й като приближаването на Тригора. Дишайки дълбоко, малтропът отчаяно се опита да прочисти ума си. Не можеше да се насили да повярва на видяното. Приятелите й просто бяха изчезнали. Опита се да прогони стъпките, изживявайки в ума си случилото се. Изчезването на Лейн бе изглеждало толкова познато. Жената не го бе очаквала, още по-малко предизвикала. Но ако не тя, тогава кой? Лейн ли го бе сторил? Магия ли владееше?

Изпита странен гъдел по гръбнака си. Извърна се към входа на алеята. Времето сякаш се забави. Върхът на излъскан меч улови малкото налична светлина, когато изникна. В дребното отражение върху острието очите на Айви се срещнаха с тези на другата. Тригора. Молейки се да не е била забелязана, Айви отстъпи назад колкото се може по-тихо, свивайки зад ъгъла на алеята. Приклякайки, насочи очи към земята, където бе седяла. Стъпките отекнаха по-наблизо. Твърдта отрази синьо-бялото сияние от кристалите в острието на генерала.

Айви се извърна, погледът й се насочи по дължината на прохода, нозете й бяха готови за бяг. Секунда по-късно сърцето й се сви. Пред нея имаше само още няколко крачки мръсен, заснежен калдъръм, свършващ до стена, издигнала се до покривите на обгръщащите я високи сгради. Задънена уличка.

Извърна се отново, но времето бе изтекло. Светлината на меча изглеждаше болезнено ярка сред чернотата на алеята. Тригора го държеше в готовност, очите й студено изучаващи малтропа, преценявайки способностите на стоящия пред нея звяр. Айви стисна клепачи и закри лицето с кутията, отстъпвайки към стената зад себе си.

— Как… как… не! Моля те, не — истерично заекна тя, синята аура на страха усилваща се напук на отчаяните й усилия.

— Мълчи! — нареди Телоран. Гласът й бе тих, но властен.

— Не, не тук. Не тук. Моля те. Има хора. Ако се променя, може да пострадат — през сълзи се примоли Айви, колкото на Тригора, толкова и на себе си.

— Тишина! Чуй ме, създание! — изрече елфът с приглушена настойчивост. Припомни си това, което знаеше за нея. Димънт бе споменал за име, което си бе измислила. — Айви!

При звука на името си, Айви спря и бавно погледна към преследвачката си.

— Айви… Айви ли ме нарече? Наставниците никога не ме наричаха така.

Малтропът вдъхна дълбоко миризмата на Тригора.

— Била си там. Когато ме заловиха. Но не си една от тях, нали?

— Аз съм генерал от Северното съглашение и съм се заклела да го защитавам. Сега ми кажи къде са другите. Обещавам ти, че не таим намерения да нараним когото и да е от вас.

— Къде са? Ти ГИ УБИ! А сега ме лъжеш в лицето и ми казваш, че не искате да ни нараните! — сопна се Айви. Изблик червено сияние освети алеята, когато преповтори в ума си сцената.

— Не беше мое дело — рече Тригора.

— Не лъжи! НЕ МЕ ЛЪЖИ! — кипна Айви. Дълбоко в себе си знаеше, че Тригора не би могла да е отговорна. Но въпреки това емоциите й, не получили облекчение в страха, потърсиха гняв. Тя се извърна, смъмряйки се. — Не тук.

Зъбите й се стиснаха, дървената кутия проскърцваше в ръцете й. Замъчи се да овладее емоциите си. Последното нещо, което искаше, бе да се промени тук, насред град.

Много бавно червената аура започна да избледнява. Тригора наблюдаваше предпазливо. Първоначално се бе съмнявала в описанията на притежаваната от Айви сила. Същината и интензивността бяха й изглеждали малко вероятни, дори невъзможни. Но сега имаше повод да промени мнението си. Не беше магьосница, но не бе нужно да си мистик, за да почувстваш количеството сурова енергия, както и скоростта, с която бе призована. Не биваше да подхожда лековато. Противопоставяйки се на инстинктите си, Телоран прибра меча в ножницата.

— Айви, погледни ме. Не съм тук, за да те нараня, не съм наранила и приятелите ти — каза Тригора, показвайки празните си ръце.

Присвитите очи на Айви сякаш я пронизваха.

— Ако не си била ти, тогава кой? И защо Лейн бягаше от теб? — попита тя, гневът й отслабваше, но все още бе осезаем. Бе примесен със значителна доза подозрение.

— Не мога да отговоря — отвърна Тригора.

— Не ми казвай това! Ти си една от тях! Не може просто да ме оставиш! Ти… — впусна се Айви.

— Чуй ме! — нареди Тригора.

Айви отново застина. Гласът на Телоран се отличаваше с характеристиките на мъмрещ родител. Авторитетът и властността надделяха над емоциите. Възползвайки се от възможността си, Тригора продължи.

— Не съм единствената, която те търси. Всъщност вярвам, че преследвайки те, сама съм се превърнала в цел. Не можем да си губим времето тук, крещейки една на друга. Позволи ми да те отведа далеч от любопитни очи и уши. След като се озовем зад укритието на заключени врати, спорът може да продължи. Дотогава искам да пазиш тишина, да бъдеш спокойна и да стоиш скрита. Разбра ли? — нареди генералът.

Айви бавно кимна. От гнева й не бе останала и следа. Чувстваше се принудена да се подчини — не по неестествения начин, по който Димънт бе наложил волята си върху й, а движена от внезапно уважение, граничещо с благодарност. Сякаш ролята на напътстваща ръка бе оставена незапълнена след изчезването на Лейн и сега отново биваше заета. Имаше и нещо друго. Долавяше някаква… принадлежност. Сякаш Тригора бе парче от пъзел, дълго време останало неположено. Водителството й се усещаше някак правдиво.

Айви приклекна сред мрака.

Тригора си вдигна качулката и бързо излезе на улицата. Бе поела огромен риск, разговаряйки по подобен начин с нестабилното създание. До този момент късметът й се усмихваше. Внимателно зае позиция на улицата, входът към алеята, която криеше търсенето от нея. Ако паметта не й изневеряваше, в града имаше сравнително голяма и сносна странноприемница, която щеше да свърши работа. Наблизо минаваше възрастен мъж. Тригора му направи знак. Не беше нужно да го пита дали е ветеран. Носеше белезите и куцата походка на човек, който се бе сражавал, докато армията не бе в състояние да извлича повече полза от него.

— Войнико! — повика го тя.

Старецът се приближи.

— Никой не ме е наричал така от известно време, милейди — отвърна той.

— Веднъж на служба, винаги на служба. Имам задача за теб.

Очите му се разшириха, когато видя лицето й.

— Вие сте генералът. Генерал Телоран. Думи не ми стигат да изразя каква чест е за мен! — възторжено изрече той. — На младини бях сред кандидатите за служба сред неповторимите ви Елитни! Това беше преди тресорските свини да ми скапят крака! Искам да знаете, че не минава нощ, в която да не проклинам името на онзи капитан от Подронието, отнел ви толкова много от тях.

Тригора вдигна пръст, за да прекрати пороя боготворене.

— Отбелязано и оценено, войнико, но съществува въпрос от неизразима военна важност, изискващ бързина, тактичност и дискретност — особено последното. Знаеш ли странноприемницата на няколко пресечки разстояние?

— Бирницата на Палин?

— Именно — отвърна тя — След миг ще отведа там затворник за разпит. Иди и се погрижи да ме очаква подходяща стая, когато пристигна. Масивна врата, ключалки от вътрешната страна, без прозорци. Ще влезем през задния вход. Пътят до стаята трябва да е свободен от любопитни очи.

— За мен е чест отново да служа на короната, генерале — отвърна той, обръщайки се и поемайки с цялата бързина, която можеха да му предоставят раняваните нозе.

Тригора бързо се оттегли обратно в алеята. Създанието стоеше в сенките. Липсата на неестествена аура около него показваше, че за момента бе спокойно.

— Когато ти кажа, бързо и тихо ще прекосим пътя и ще влезем в отсрещната алея. Тогава ще те отведа до една стая. Ще мълчиш, докато не ти кажа да говориш — напъти Тригора.

Айви кимна. Докато генералът напрегнато изчакваше старецът да извърши заръчаното, не откъсваше очи от Айви. Създанието неспокойно пристъпваше от крак на крак, вперило поглед в отсрещната алея. Все така притискаше кутията към гърдите си. Минаха още няколко мига.

— Защо чакаме? — прошепна Айви.

— Потърпи. Ако тръгнем прекалено рано, пътят няма да е чист — каза Телоран.

Айви кимна. След малко Тригора прецени, че е минало достатъчно време.

— Сега — нареди тя.

— Още не. Изчакай — отвърна Айви шепнешком.

— Казах… — започна да я мъмри елфът.

Айви не й обърна внимание, оттегляйки се по-навътре в сенките. Миг по-късно Тригора също чу хрущящите стъпки, които чувствителните уши на Айви бяха доловили. Генералът на свой ред се отдръпна. Едър мъж с парцаливи дрехи премина тежко, влачейки алебарда с прикрепен към острието кристал. Поспря за кратко пред алеята.

— Познавам го — почти беззвучно произнесе Айви. Гласът й потрепваше, припламна синя светлина.

— Спокойно — предупреди Телоран.

Тромавата фигура отмина. Елфът проследи изчезването й. Епидим. Късметът я бе изоставил по-рано от желаното. Внезапно долови движение край себе си. Айви се стрелна. Наместо да вика подире й думи, които неизменно биха били игнорирани и привлекли Епидимовото внимание, Тригора задържа дъха си и се замоли създанието да бе усвоило някои от проклетите умения за прикриване на Лейн. Дълги, грациозни стъпки, намиращи стабилна опора в земята въпреки хлъзгавината на калдъръма. Скоро бе потънала дълбоко в отсрещната алея.

Тригора бавно доближи входа на алеята. Епидим се бе отдалечил на значително разстояние и продължаваше да върви в същата посока. Стъпвайки внимателно, Телоран също прекоси улицата. Едва се бе удържала да не се изправи пред него и победоносно да обяви залавянето на Айви, но за момента създанието далеч не бе в ръцете й. Ако можеше да извлече само частица информация, тогава и другите Избрани щяха да й паднат. Останалите генерали нямаше да могат да сторят друго, освен да й позволят да заеме полагащото й се място на фронтовата линия. Дори Багу щеше да отстъпи, след като ренегатите му бъдеха предадени.

— Добре ли се справих? — настойчиво запита Айви.

Тригора не обърна внимание на странната реакция и тихо продължи. Странноприемницата се намираше недалеч, ако бе запомнила правилно. Вървейки, започна да подрежда въпросите си, подготвяйки техники. Инстинктът й разтревожено изтъкваше неочакваната покорност, дори отдаденост на пленницата й. Предупреждаваше я относно Епидим и несъмнено замисляното от него предателство. Понастоящем не можеше да стори нищо относно тези притеснения. Бяха отбелязани и отложени настрана. Звукът на оживен смях и гръмки разговори оповести приближаването до единствената сграда в тази част на града, която нямаше западнал или изоставен вид. Телоран пристъпи към яката дървена врата и я бутна. Не беше заключена.

Двете влязоха бързо, затваряйки и заключвайки след себе си. Опиващата миризма на пиво и печено месо за миг разсея Айви. Очите й се задържаха към вратата в далечния край на дългия, мрачен коридор. Копнееше да се намира от другата страна. Изключително силно й се искаше да подуши, опита и чуе случващото се отвъд. Решителна ръка върху рамото й я върна към действителността. Една от вратите бе отворена. Отвеждаше в голяма, но съвсем безлюдна стая. Помещението бе с размери колкото малка банкетна зала, заето единствено от маса и два стола. Двете влязоха.

Тригора залости вратата и опита здравината й, преди да се обърне към Айви. Малтропът вече се бе настанил, внимателно поставяйки кутията си на земята, преди да сключи ръце и да се усмихне като отличен ученик. Генералът се опита да определи възможната причина за пълната инверсия на доверието. Преди създанието да избяга, бе подлагано на преобучение. Димънт бе казал, че процесът още не е завършен, но че вече са поставени известни предпазни мерки. Може би това бе една от тях. Във всеки случай най-добре беше да се възползва, докато имаше възможност.

— Къде са другите? — запита Тригора.

— Страхувах се, че са умрели… но това стана пред очите ти, а ти все още настояваш да узнаеш къде са, така че предполагам са още живи. Не зная. Ти знаеш ли какво им се е случило? — попита Айви. Докато говореше, нервността й изчезна напълно, сякаш бъбреше с приятел.

— Вярвам, че те, заедно с неколцина други, срещу които се изправих, бяха примамки — каза Телоран.

— Да. Да! Етер направи няколко. Каза, че тя била истинската и че трябва да я последвам — рече Айви, гласът й ставайки напрегнат.

— Остави това. Накъде се бяхте отправили, преди да се разделите? Защо бяхте във Върнест? — бързо запита Тригора, надявайки се заобиколи гневната реализация за предателството.

— Ами… Мечът му се счупи… Мисля, че аз го счупих. Бяхме се отправили на юг. Лейн искаше да съм в безопасност, така че ме отвеждаше натам, но трябваше да занесе меча си на поправка, преди да поемем към Тресор.

— Значи Лейн е в съюз с тресорците — рече Тригора. Отдавна бе хранила това подозрение, то бе подклаждало голяма част от презрението й към асасина.

— Има приятели там. Дължат му услуги, ако не се лъжа.

— Би ли продължил на юг без теб? Има ли и друга причина да отива там? — настоя елфът.

— Не мисля. Единствената причина бе, че не искаше да се тревожи за мен, докато се опитва да сложи край на войната — обясни Айви.

— Как възнамерява да стори това?

— Не зная. Но ще го стори. Той е удивителен — малтропът едва не изпадна във възторг.

Тригора потисна вълна гняв, породена от почитанието.

— Смяташ ли, че ще осъзнае липсата ти?

— Разбира се! — рече Айви.

— И че ще дойде за теб?

Айви закима енергично.

— А метаморфът? — продължи Телоран.

— Ами… да — дойде обезсърченият отговор. — Няма да остави Лейн — Айви се огледа, преди да прошепне със заговорнически тон: — Тя го харесва.

— А Миранда? Истина ли е, че тя… — започна да пита генералът.

— НЕ Е МЪРТВА! — отвърна Айви, изпреварвайки думите. — Всеки казва, че е, но аз говоря с нея. Зная, че е още жива, Лейн също го знае.

Това беше нещо ново. И ако бе истина, променяше значително нещата. Но нещо в припряността й накара Тригора да повярва, че това бяха самозаблудите на наивен ум. Все пак си струваше да бъде отбелязано.

— Много добре. Разкажи ми за Етер. Какви неща умее? — продължи Телоран. Останалите разполагаха само с оскъдни детайли за мистичното същество, а умението за създаване на копия изобщо не бе споменавано.

— Не зная. Много неща. Не искам да говоря за нея — възрази Айви. — Не желаеш ли да знаеш за мен? Аз също умея много неща!

— Метаморфът — настоя Тригора.

Айви изръмжа и скръсти ръце.

— Не! — нацупи се тя.

— Това не е игра, Айви. Прави, каквото ти казвам — предупреди властно Тригора.

— Но… Хубаво. Може да се превръща във вода и огън, и прочие. Също така може да се превръща във всичко, което докосне. Понякога отнема време. Изморява се бързо, защото пресилва всичко и… мрази кристали. Един от — тя поспря — наставниците заби кристал в гърдите й и тя щеше да умре, ако не бях аз. Аз…

— Теб ще обсъждаме после. Първо довърши за Етер. Кристалите винаги ли работят? Не разполага ли с някаква защита срещу тях? — рече Тригора, вкарвайки във фокус разсеяния ум на Айви.

Тя отново изръмжа.

— Не. Не мисля така… чакай. Да. Превърна се в едно от сребристите лазещи неща, което имаше кристал на главата и това вече не я притесняваше. Значи…

— Ако приеме формата на създание, притежаващо имунитет срещу този тип атака, получава и имунитета му — разсъди Тригора.

— Да… предполагам. Свършихме ли с нея? — почти умоляващо изрече създанието.

— Много добре. Какво искаш да ми кажеш? — отстъпи Тригора. Това бе най-нереалният разпит, който някога бе провеждала. В алеята сякаш се бе опитвала да жонглира с кутийка прахан и факла, а сега развличаше зажадняло за внимание дете. Започваше да се чуди колко от информацията, придобита от този увреден ум, бе достоверна.

— Мога да свиря, да танцувам, също мога и да пея. Искаш ли да чуеш? — изтърси Айви.

— Сега не е моментът. Къде си научила тези неща? — попита елфът. Със сигурност това не бе част от предоставеното й обучение.

— Не зная откъде, просто ги зная. И съм много добра. Гледай! — рече Айви, внезапно вдигайки калъфа от пода и започвайки да го отваря.

Още преди да е отворила закопчалките, мечът на Тригора бе в готовност.

— Спри! — предупреди тя.

Айви потръпна, сепната.

— Хей! Просто исках да ти посвиря на цигулка! — навъси се тя.

— Създание, докато сътрудничиш, ще ти позволя да се държиш по желан от теб начин, но не забравяй, че си мой затворник. Доверието е приемливо, но покорността е задължителна. Не съм твоя приятелка, а съм те заловила — изръмжа Тригора, насочила меча си на косъм от гърлото на Айви.

— Не би ме наранила — небрежно рече тя.

— Бих сторила всичко необходимо, за да постигна целите си. Смятай това за последно предупреждение! — решително изрече генералът.

Бе свикнала на вярност, подчинение и страх. Нямаше да бъде пренебрегната.

— Но ние би трябвало да сме приятели. Не го ли усещаш и ти? Двете трябва да си помагаме — каза Айви, объркана от заплашителното действие.

— Не. Вярваш в това единствено, защото ти е било сторено нещо по време на създаването ти — кипна Тригора. Логиката настояваше да спре, да прекрати това си поведение. Не можеше да се насили да я послуша.

— О, какво ли знаеш ти. Погледни само каква грозотия носиш на ръката си. Кой би носил подобно нещо? — рече Айви със същия вбесяващ тон, сочейки към протегнатата ръка, държаща меча.

Тригора погледна към издутината под ръкава, която Айви бе посочила.

— Няма да се подиграваш на лентата ми — изрече Тригора, навивайки ръкав, за да открие лента от злато, гравирана с руни, здраво обгърнала ръката й. — Тя ми бе връчена преди да се закълна във вярност на четиримата генерали. Тя символизира почетната ми позиция начело на величествената армия на тази прословута земя. Денят, в която я махна, ще бъде денят, в който ще опозоря кралството и началниците си. Не е напускала кожата ми от деня, в който ми бе връчена.

Айви изви глава, за да погледне руните по-добре.

— Да угаси пламъците и задуши светлината? Какво означава това? — объркано запита тя.

— Какви ги бръщолевиш? — просъска генералът.

— Това пише. Има и други руни, но това казват малките. Искаш да кажеш, че не… — поде Айви, но внезапно нещо привлече вниманието й. — Той е тук — изрече тя, отново поглъщана от ужас.

Тригора се извърна към вратата. Внезапен гръмовен удар разтърси пантите. Втори ги откъсна. Парчетата полетяха из стаята, последвани от грамадното туловище на Епидим. Айви се сви зад Тригора, която бавно прибра оръжието си.

— Какво правиш? Той ще ни убие! — изпищя малтропът.

— Предизвика недоволството на известно количество влиятелни индивиди, Телоран — направи й забележка с типичната си хладина той.

— Също така залових един от Избраните, нещо, което споменатите индивиди не съумяха да сторят. Смятам, че това заслужава да бъде отбелязано — контрира тя.

— А, да. Айви, както я наричат. Димънтовият проект. Кажи, как така съумя да не палнеш късия й фитил толкова дълго? — попита Епидим.

— Остави това. Съществува голяма вероятност останалите да приближават, а не смятам за разумно да се изправяме срещу тях тук — рече Тригора.

— Защо говориш с него?! Той е зъл! Да вървим! — каза Айви.

— Виж ти… зверчето ти се доверява? Забележително постижение — призна мъжът.

— Слушаш ли ме? Трябва да се преместим на по-удобна за отбрана позиция — каза полуелфът.

Епидим продължаваше да се взира в треперещата Айви.

— Не се беше разбързала особено преди появата ми. Пък и се съмнявам, че ще намерим по-удобна позиция от града — отговори Епидим.

— Преди появата ти владеех ситуацията с поне някакво подобие на тактичност. Можехме да останем незабелязани. Също така това не е форт, Епидим, тук има цивилни — запротестира Телоран.

— Цивилните жертви са част от войната — отвърна той.

Тригора не отстъпваше:

— Виждал си на какво са способни. Целият град може да бъде разрушен.

— Приемлива загуба — последва логичният ответ.

— Приемлива? Стотици люде ще изгубят живота си в замяна на два? Предполага се, че трябва да защитаваме тези хора!

— Цел, най-добре изпълнена чрез отстраняването на угрозата, заплашваща свободата им. Интересна е склонността ти да търсиш морално превъзходство в мига, в който се появя. Човек би могъл да заподозре, че имаш други мотиви. Някой не толкова разбран началник би съзрял дори неподчинение. Но треперещият прототип зад теб ти предоставя известно доверие. Позволи ми да усмиря настоящата ни пленница. Сетне дори ще ти позволя да ми кажеш какво си научила, наместо просто да си го взема — рече Епидим.

— Какво? Не. НЕ! — изпищя Айви.

Понечи да побегне, но тъй като умът й все още бе съсредоточен върху потискането на емоциите, за да не посее разруха наоколо, не бе достатъчно бърза. Кристалът в острието на алебардата докосна главата й. Стрелна се ярка, ослепителна мълния, съпроводена с енергиен пукот.

Миг по-късно Айви се стовари в несвяст на земята, потопена в дълбок и нежелан сън.