Джоузеф Р. Лало
Обединени от божества (12)

* * *

Чиракът грабна перо и трескаво започна да пише. Стилусът се отрони от пръстите на Дийкън. Разбра казаното. Дори и сега думите продължаваха да отекват, почти недоловими за Карр, но съвсем ясни в съзнанието на младежа. Беше заповед. Беше насочена към него. Такова нещо бе невъзможно, невъобразимо! Черупката не говореше на никого. Ако изобщо заговореше, то бе насочено към всички. Бе попитал какво да стори — и бе получил отговор.

Гласовете не замлъкнаха в продължение на още минута, но дори и тогава последните думи на Черупката бяха онези, които Дийкън се бе напрягал да чуе.

Пътят се променя. Иди, където отвежда.

* * *

Огнената форма висеше в небето, оглеждайки щетите. Ивици земя, скрити под снега с десетилетия, сега димяха. Кипяха локви, допреди секунди представлявали сняг. Драгойлът, макар и в по-лошо състояние, все още бе жив. Жената, вдигнала алебардата високо, също бе оцеляла, както и три стоящи наблизо плаща, възползвали се от защитата на оръжието й.

Виждайки, че работата й още не е приключена, мистериозната огнена спасителка полетя към жената. Завъртайки умело алебардата си, врагът нанесе удар с кристала в острието. Избраната бе отхвърлена назад. Яркостта на пламъците намаля значително и за миг изчезна напълно, преди отново да се появи. Сиянието постепенно угасна и формата се отпусна на земята. Огънят бе заменен от чиста като кристал вода. Чертите останаха същите. Съдържанието на кипящите локви се вливаше в снагата й, когато ги прекоси.

— Миранда е по-добра примамка от очакваното. Още един от Избраните. Бързо, хванете и нея! — с тих и хрипкав глас нареди жената. Изглежда смъртта, която бе измамила, се готвеше да я отнесе за постоянно.

Плащовете се подчиниха, носейки се заплашително над димящата твърд. Водната жена се разля в локвата под себе си, заприличвайки изцяло на околните вирчета. Наметалата се приближиха, предвидливо спирайки на известно разстояние. Но не бе достатъчно предвидливо. Водни пипала изникнаха и напоиха създанията от плат. Един рязък, леден повей на вятъра ги замрази. Водната форма се издигна отново, кръстосала ръце с лек намек на задоволство върху лицето си. Самодоволството й изчезна, когато лапата на възстановилия се драгойл се стовари отгоре й. Струи плиснаха навсякъде, за миг изглеждаше, че тази простовата маневра е предизвикала поражението на странното същество.

При по-внимателен оглед се оказа, че водата потъва в земята неимоверно бързо. Твърдта започна да се тресе, разцепвайки се, за да даде път на камениста вариация. Пръстите не изглеждаха толкова човешки, завършвайки със заплашителни нокти. Мощен удар от заблуждаващо тежката ръка привлече вниманието на драгойла. Последваха още десетина удара, далеч по-бързи, отколкото бе допустимо за създание от камък. Разшириха се стари белези, зейнаха нови, бликна гъста черна кръв и накрая отслабеното чудовище рухна в безжизнена грамада отломки.

Каменната форма премести студения си, проницателен поглед върху жената, застанала върху единственото неразтопено парче в полето. Живата статуя се отправи към нея, като грациозните й стъпки потъваха няколко инча в земята. Жената се отпусна на колене, държейки се за алебардата с едната си ръка — вероятно единствено оръжието не й позволяваше да рухне. Изцъклените й очи се обърнаха към земята. Заговори с немощен шепот, раздиран от хъхрене.

— Глупави… — хриптене — безполезни… — хриптене — създания — хриптене. — Трябва… — хриптене — да си поговоря надълго… — хриптене — с Димънт — успя да промърмори тя, преди да се строполи на земята във вцепенение, което отдавна трябваше да е настъпило.

Каменната форма посегна към алебардата, която отново бе забита в земята. Лицето й се намръщи и тя нанесе силен удар по оръжието с опакото на ръката си. То отлетя на значително разстояние, стоварвайки се отвъд обгорения регион и потъвайки под заледения сняг.

Зад стената на форта Дезмър помагаше на Миранда да се изправи на крака. С помощта на неговото рамо и своята тояжка, девойката бе в състояние да върви. Лейн държеше меча си в готовност, все още несклонен да се довери, на каквото им бе помогнало.

— В пророчеството може и да има нещо вярно — призна тихо Дезмър, докато тримата се отправяха към неземното създание.

Живата статуя се обърна към тях. За миг настъпи тишина. Повърхността на тялото й бе гладка като мрамор и представляваше едно цяло. Имаше формата на жена, но чертите бяха само загатнати. Лицето нямаше уста, само лека издутина показваше мястото на носа. Белегът, стоящ върху меча, гърдите на Лейн и дланта на Миранда, ясно личеше върху челото. На мястото на очите стояха бели сфери, които излъчваха слабо сияние. Погледът й бе насочен върху Лейн, немигащ и нетрепващ. Сияещите очи се присвиха, увеличавайки светлината си.

Лейн внезапно отстъпи и изтегли оръжието си.

— Какво има? — запита Миранда, притеснена от демонстрираната враждебност.

Лейн не отговори. Наместо това пристъпи напред, показвайки ясно, че е готов да използва меча, който държеше. Сиянието в очите на създанието угасна. Тя бавно издигна каменните нокти, които само преди мигове бяха накълцали каменния драгойл. Малтропът се напрегна, готов да напада или да се защитава. С едно плавно, решително движение, създанието прокара пръст по острието. С дълго иззвъняване събра няколко капки от кръвта на убитата жена. Почти мигновено започна да настъпва промяна. Кръвта потъна през липсващи преди пукнатини в пръстите. Напуканото се разшири и се съедини, карайки тънки каменни люспи да започнат да се отронват.

Отдолу изникна нещо, което наподобяваше розова и здрава… плът.

Промяната продължи. Отлюспването плъзна нагоре по ръката, ускорявайки темпо. На места люспите увиснаха във въздуха, съединявайки се и променяйки, приемайки текстурата на плата, който жената бе носила. Скоро около създанието висеше дреха, която обви раменете на почти изцяло човешката фигура пред тях. Качулката се вдигна сама, скривайки лицето едновременно с изчезването на последните каменни люспи. Ръцете на създанието, с вече съвършена прилика на тези на поваления враг, се вдигнаха към качулката и я отметнаха.

Приликата бе пълна, включително и дългата кафява коса. Ако тялото още не лежеше пред очите им, щяха да сметнат, че противницата им отново е съумяла да се надигне от отвъдното.

— Справи се добре, Избрани — каза създанието. — Впечатлена съм от умението ти да се сливаш с по-низшите създания.

Съществото се приближи към Лейн. Той стискаше здраво меча, насочил острието към гърлото на жената, държейки я на разстояние.

— Какво си ти? — успя да промълви Дезмър, който все още я гледаше смаяно.

Жената не го удостои с внимание, насочила взор към малтропа.

— Отговори! — заповяда Лейн, приближавайки меча на косъм до гърлото й. Избраната не изглеждаше впечатлена.

— Нямам навика да удостоявам питанията на смъртните с отговор. Ще отговоря на теб, ако желаеш — каза тя.

— Стори го! — изръмжа лисугерът.

— Аз съм като теб. Пазител на този свят. Аз съм Избрана.

— Защо си тук? — пожела да узнае Лейн.

— За да се присъединя към теб в битката срещу врага.

— Не съм искал, нито се нуждая от помощта ти.

— Нито пък аз, но е отсъдено от силите, които направляват цялото съществуване, че трябва да бъде така.

Лейн си пое дълбоко въздух.

— Оцелелите войници се връщат — рече малтропът, оглеждайки околностите за най-удачния път за бягство.

— Устроеното от нея шоу вероятно е привлякло всички войници от тук до хоризонта — вметна Дезмър.

Лейн му заговори на странен език, който Миранда бе чула в Ентуел. Белокосият кимна.

— Трябва да вървим, веднага — рече Лейн.

— Съгласен — каза Дезмър. Миранда също изрази единомислие.

— Не се страхуваш от тези животни, нали? — запита жената, а в гласа й долетя нотка на презрение.

— Не искам да се разправям с тях. Не и сега — отговори Лейн.

— Ммм. Да. Тогава да вървим — каза жената.

— Ти няма да дойдеш с нас — изрече малтропът, поемайки бързо на запад.

Мин дотича до Миранда, която в момента биваше подпомагана да върви от Дезмър.

— Трябва. Такава е съдбата ми.

— Лейн, трябва да й позволиш да се присъедини към нас. Тя е Избрана — подкрепи я Миранда.

— Тези създания използват думата… Лейн… — рече жената.

— Това е името му — обясни девойката.

— Уведоми смъртните си да не разговарят директно с мен. Не одобрявам присъствието им. Самият факт, че си им позволил да те назовават по начина, по който назовават себе си, говори предостатъчно, че си прекарал прекалено много време сред тях. Ти си Избран, не бива да позволяваш да бъдеш снижаван до тяхното ниво.

Лейн мълчеше. Почитта на Миранда към това могъщо създание бързо се топеше. Подобно на повечето елементи от пророчеството, далеч не се бе оказало според очакванията й. Наместо благородното, великодушно, грижовно същество, което бе очаквала, тази жена бе успяла само в рамките на няколко изречения да се представи като нетактично създание с чувство за превъзходство. Всичко изречено от нея оставяше впечатлението на студена стерилност. В известна степен отношението й напомняше на това, което Миранда трябваше да въплъти като Теселор — но тонът й влошаваше нещата. Изреченото от девойката поне носеше сарказъм. А тази жена говореше откровено, сякаш нямаше никакво съмнение, че всичко изречено от нея бе абсолютен факт.

— Какво ти има? Ние сме обитателите на този свят! Твой дълг е да ни защитаваш, не да ни владееш — рече Миранда, а раздразнението й успя да избута умората.

— Кажи на човека си, че… — поде жената.

— Кажи й сама и изчезвай! — изръмжа Лейн.

Ускори крачката си, така че за болнавата Миранда бе трудно да го следва, дори и с помощта на Дезмър. Жената въздъхна изнервено и за пръв път от деня на призоваването си в Ентуел се обърна към Миранда. С безкрайно търпение методично се зае да разруши и последното късче надежда, че би могла да се окаже героинята, за която момичето се бе надявало.

— Дългът ми е към света, не към обитателите му. Трябва да ви защитавам, доколкото сте продукт на природата. Като се изключи това, не виждам разлика между теб и овъглената земя, върху която стоиш. Ако внезапно приемеш нейната форма, нямаше и да разбера, че нещо се е променило. Пазих този свят от зората на времето, малката частица история, през която ти и подобните ти го населявате, не представлява по-голям интерес, нито има по-голямо значение от предшествалите я вечности. Обществото ви е късогледо, глупаво и споделящо твърде голямата вероятност само да сложи край на съществуването си, без да остави никаква следа. Смятам за изключително благоволение усилията си да науча поредицата от скимтене и ръмжене, която наричате език. Изобщо нямаше да прибягвам до него, ако онзи, когото наричате Лейн, не се противеше да използва духовно общуване. Той е единственото същество, освен мен, което се отличава по нещо — рече тя, преди отново да се обърне към малтропа.

Съпроводен от вбесяващото създание, физиономията на Лейн бе далеч по-сурова от обичайното. Ставаше ясно, че тя нямаше намерение да си иде.

— В момента нямам време да се разправям с теб. Не се набивай на очи. Ако бъдем въвлечени в още една битка заради тебе, лично ще се погрижа да не я напуснеш жива — изръмжа Лейн, докато наближаваха дърветата в края на просеката.

— Уверявам те, никой от слабоумните скотове, които ни търсят, не ще ни открие и остане жив, за да сподели знанието — рече тя.

Продължиха. Лейн вървеше с уверена крачка, която оставяше него и привидно неуморимата жена далеч пред другите. Вече бяха навлезли в гората и не трябваше да разчитат единствено на далечината да ги скрие от вражески очи. Този факт, в комбинация със стотиците дири на останалите освободени затворници, правеше откриването на увеличилата се група още по-малко вероятно. Това бе добре, защото студът на напредващата нощ започваше да взема своето. Мин издишаше пламък почти ежеминутно, а не след дълго Миранда трепереше неудържимо. Крачеше механично, движейки крака замаяно, затворила очи. След като тояжката се изсули от ръката й за трети път, Дезмър обяви, че е време да спрат за нощувка. Постави Миранда на земята и започна да събира сухи клонки изпод дърветата. Вече бе започнал да драска с огнивото си, преди девойката да осъзнае какво става.

— Не можеш да накладеш огън… бор… твърде много пушек — уморено се възпротиви тя.

— Не съм в настроение да прекарам следващите няколко часа в търсене на подходящи подпалки, а и имаме нужда от този огън. Би било ужасен антиклимакс да замръзнеш от студ — рече той, усмихвайки се слабо.

Студената, вклещена от студ дървесина не бе особено подходяща. Миг преди да се предаде на изтощението, Миранда съумя да прошепне едва доловима молба към Мин. Дракончето предостави огнена струя, надвила упоритото дърво. Не след дълго се появиха Лейн и жената. Малтропът хвърли строг поглед към партньора си, но омекна, виждайки проснатата Миранда и свитото отгоре й драконче. Жената ги изгледа със същия стерилен взор, който бе показвала от появата си насам. Лейн седна кръстато край мизерния огън и затвори очи.

— Бях останала с впечатлението, че намерението ни е да останем незабелязани — отбеляза жената.

— Страхувам се, че този огън е необходим риск. Ние, смъртните, сме доста крехки — обясни Дезмър, преливащ от любезност.

— Вбесяващо крехки. Тези двете спят, предполагам.

— Каквото се надявам и аз да сторя скоро — каза Дезмър, заемайки същата поза като Лейн. Тогава подпря брадичката си с юмруци.

— Каква жалка нужда, задължителен период от безпомощност в края на всеки ден — отбеляза тя, докато се навеждаше, за да огледа девойката и дракончето. — И тези очи са печално недостатъчни.

— С какво точно си свикнала? — попита Дезмър.

Жената запази мълчание, оглеждайки огъня.

— А, разбирам. Аз трябва да отговарям на въпросите ти, но същото не се отнася за теб — каза той.

И това бе подминато. Внезапно пламъците обгърнаха жената и в миг тя бе погълната от огъня. След още миг се изясни, че тя всъщност бе съставена от огън. От такова разстояние съзряното спираше дъха. Пламъкът напомняше струи течно злато, извиващи се по грациозните извивки на тялото. Връхчетата на пламъците бяха ярки, постепенно преливащи в мрачночервено, отвеждащо в тъмна, почти черна сърцевина, съзируема едва доловимо сред искрящото златно и червено. Огнената снага бе по-очертана от преди, притежавайки известна прилика с жената, чиято форма бе придобила. Земята под нозете й засъска за миг, преди създанието да пристъпи в огъня. Проблясващите пламъци се сляха с нейните и жената седна.

— Не е достатъчно чист и силен пламък, за да отговаря на нуждите ми. Ще ми е необходимо продължително време, за да възстановя силата си до нивото, на което се наслаждавах тази сутрин — отбеляза тя с глас, който наподобяваше онзи на човешката й форма, като се изключи подчерталото го пропукване.

— Ще се постарая да наклада по-подобаващ в бъдеще. Имаш ли някакви специфични изисквания? — запита Дезмър с прозявка.

— Използвай подпалки от няколко типа дърво и подхранвай пламъците постоянно със силен, съсредоточен вятър. Това би трябвало да предостави подходящ интензитет.

— Подобен пламък би бил по-видим и по-изморителен от този, който съм склонен и в състояние да произведа — рече белокосият.

— Не съм изненадана.

След няколко мига формата й се стопи в пламъците.

Лейн бе потънал в дълбока концентрация, докато останалите спяха. Често това бе най-близкото до сън състояние, в което си позволяваше да изпадне в продължение на седмици, дори и месеци. Гърбът му бе обсипан с рани, нанесени му от плащовете. Много от тях все още кървяха, допринасяйки към дългите червеникави петна върху наметалото му. Ако успееше да се потопи достатъчно дълбоко, нараняванията щяха да се затворят. Не можеше да използва магия, но войнският сън неведнъж бе спасявал живота му.

Ала не можеше да замени истинското спане. Тялото се чувстваше ободрено и изпълнено с енергия, но това бе за сметка на ума. Отдавнашните мрачни мисли намираха начин да изплуват на повърхността. Малцина изобщо бяха чували за войнския сън, но повечето запознати узнаваха за него от историите за съзнанията, станали негова жертва. Техниката често довеждаше до лудост. В продължение на няколко часа Лейн търпя изкривените припомняния. Понякога лицата на жертвите му проблясваха в съзнанието. Друг път някои от мрачните му дела изпълзяваха от тъмните кътчета на мислите и отказваха да изчезнат. Една сцена бе особено настоятелна в многократните си прояви, явяваща се толкова често, че вече се бе превърнала в стар приятел.

Винаги протичаше по един и същи начин. Намира се във фермата. Единственият човек, показал му нещо различно от омраза, бива бит пред него. Докато гледа, самият Лейн — запрегнат в плуг — също бива бит. Прекалено е изтощен, за да продължи с оранта. Бен, стар и немощен, изтърпява и последния удар с камшик и се строполява на земята, мъртъв. Шок, болка, ярост. Емоциите прогарят ума му. Животинските му инстинкти крещят за мъст. Игнорирайки усилващите се удари на надзирателския камшик, Лейн разкъсва кожените ремъци. Зъбите и ноктите му раздират и последния от тях и вече е свободен.

Стореното от него бе неописуемо. Непростимо. Бе разкъсал половин дузина надзиратели и пазачи, преди група от тях да успее да го изтика към барака. Това бе последната грешка в живота им.

Бараката, в която го бяха затворили, бе пълна с инструменти за жътвата. Вземайки коса, Лейн разсича както вратата, така и притискащите я мъже. Преди мислещата му половина отново да поеме контрол, вече е нацапал острието с кръвта на петдесетима — ако не и повече. Само останалите роби и най-младият син на стопанина биват пощадени.

Открилите клането не знаеха какво да мислят. Сякаш мечка бе разкъсала половината от хората, а останалите бяха просто насечени на парчета.

Накрая Лейн прогони спомените от ума си и се отърси от войнския сън. Тези раздиращи видения му служеха за напомняне, че какъвто и ужасен край да го сполети, щеше да бъде заслужен. Знаеше, че не може да получи опрощение. Не се страхуваше от смъртта. Част от него я желаеше, но същите инстинкти, довели до зверствата му в онзи ден, продължаваха да изискват от него да стори всичко по силите си, за да върне живота на онези като него — без значение от средствата. Може би по този начин щеше да предотврати раждането на друг демон, в какъвто бе превърнат.

Докато Лейн си улавяше храна, останалите спяха. Лисугерът остана на пост и след като се нахрани. С изчезването на проклетия въртящ се вихър — изглежда дело на новонатрапилата се — ветровете отново му донасяха миризми от голямо разстояние. Ратниците бяха безбройни, обонянието му ги долавяше от всички посоки. Голяма част от тях бяха придружени от коне. Имаше и такива, чиято миризма бе съпроводена от далеч по-застрашителни зверове. И всички неизменно се приближаваха. Забавян заради останалите, нямаше как да избегне сблъсъка.

Всеки изминал миг го доближаваше до избухването на поредицата сражения, но Лейн знаеше, че по-скорошната битка рамо до рамо с отпочинали спътници е за предпочитане пред по-късно сражение с изтощена от бягане група. Неговата група… Лейн свъси чело. Никога не се бе чувствал удобно като част от група. Сега имаше четирима, които разчитаха на него. Не беше лидер. Не беше защитник. Не това бе мястото му.

Уединението му бе нарушено от издигащото се над хоризонта слънце, на свой ред раздигнало от сън Мин. Тя пък събуди Миранда.

Момичето далеч не се бе възстановило. Силата й бе едва частица от обичайното, но дори и това я правеше неколкократно по-стабилна от предното състояние, до което я бяха докарали няколкото седмици пленничество, гарнирано с мъчения. Мисли и спомени от случилото се в отвратителното място постоянно си пробиваха път до повърхността на съзнанието й и трябваше да бъдат прогонвани. Опита се да разтрие изтормозения си врат. Ограничаващият магьосническите способности нашийник все още бе заключен, но без кристала представляваше дребно отегчение. Тъй като вече нямаше какво да го спира, умът й неспирно се трудеше, за да излекува тялото, но въпреки това цялата снага все още я болеше. Бавно огледа състоянието на приятелите си.

Преданата Мин бе изчезнала да лови закуска. Значи бе добре. Дезмър спеше, облегнат на едно дърво. На някои места дрехите му бяха разкъсани — там се намираха нанесените от плащовете рани. Някои от нараняванията все още бяха обагрени с кръв. Нуждаеше се от целение. Лейн бе приклекнал в края на полянката. Дрехите му, първоначално бели, за да се слива със снега, бяха обсипани с алени следи, следствие от битките. Вече не кървяха, но все още бяха със значителна големина, многобройни и доста дълбоки. Сигурно го боляха много.

— Лейн, още си ранен. Нека те излекувам — рече тя, сграбчвайки тояжката си, за да се изправи с нейна помощ на крака.

Малтропът мълчаливо се съгласи. След няколко минути девойката бе намерила всички видими наранявания и ги бе изцелила. Знаеше, че е безсмислено да пита дали има и други. Той щеше да отрече. Наместо това насочи вниманието си към спящия Дезмър. Неговите наранявания не я затрудниха. Приятният гъдел от отстраняването им го събуди.

— О, благодаря ти — каза с прозявка белокосият, възхищавайки се на работата й, докато и последната рана се затваряше. — Трябва да призная, че се справяш по-добре от еликсирите ми. Впрочем бих желал да ме събуждаш, ако решиш да ми прилагаш магия. Може да не се съглася. Впрочем, пропусна една особено дразнеща болка в кръста… Да… точно там… ето защо ми е политика никога да не си цапам ръцете.

Уловила някаква дива птица, Мин дотърча при приятелката си. Девойката изчисти улова, наниза го на шиш и го протегна над огъня.

— Какво си мислиш, че правиш? — разнесе се глас откъм пламъците.

Сепнатата Миранда отскочи. Формата на новодошлата се отдели от огъня и прие човешкия си облик. Дезмър тихичко се изкикоти.

— Съжалявам, не знаех! — извини се момичето.

— Не. Естествено — каза жената. Тонът й донякъде се отличаваше с характеристиките на изморен наставник, поучаващ слаб ученик. — От същество с твоето ниво на развитие не би могло да се очаква разбиране относно начина ми на функциониране.

Миранда усети зараждащия се гняв, но прецени, че от изразяването му не би имало смисъл. Доготви храната си над остатъците от огъня. Когато се нахрани, предложи остатъците на Дезмър. Мин, очевидно все още имаща му зъб заради затварянето в чувала, не позволи. Наместо това тя самата ги изгълта.

— Е, ако се беше държала подобаващо, нямаше да се налага да те връзвам — заяви Дезмър, преценявайки правилно какво бе мотивирало дракончето. — Но нищо. И без това трябва да потеглим, преди някой да е забелязал пламъците.

— Ще останем тук, докато се възстановя напълно — обяви жената.

— Тръгваме сега. Вече е твърде късно да успеем да избягаме, но ако поемем бързо, ще ограничим бройката на сблъсъците си — рече Лейн.

— Не мога да изпълнявам искащото се от мен, ако не съм в оптимално състояние — каза тя.

— Още колко време ти е необходимо? — запита Миранда.

— При огън с такава големина? Няколко седмици.

— Когато войниците те намерят, излъжи ги накъде сме тръгнали — каза Дезмър, бързо поемайки след Лейн, който вече продължаваше във вчерашната посока.

— Почакайте! Лейн, не бива да я оставяш! И двамата сте Избрани! Трябва да останете заедно — викна подире му Миранда. Малтропът не се обърна.

Мин прекоси половината разстояние до лисугера и се обърна, подканяйки приятелката си.

— Моля те, трябва да дойдеш с нас. Убедена съм, че си достатъчно силна, за да достигнеш мястото, към което сме се отправили. Ако не, ще ти помогна — примоли се девойката.

— Намекът за възникването на евентуална нужда от помощта ти е равнозначен на богохулство. Дори и в отслабеното си състояние съм много по-могъща, отколкото си в състояние да си представиш — сопна се жената, а стерилният й глас бе обагрен от рядко загатване на емоция.

— Тогава да вървим! Бързо! — настояваше Миранда. Лейн вече изчезваше сред ставащите все по-гъсти дървета.

Създанието откъсна клон и го хвърли в гаснещия огън. Прие пламенливата си форма и отново се настани сред жаравата.

— Не! Не… Той не е като теб! Той… Прекарал е твърде много време сред нас. Дори не вярва, че е Избран. Не вярва, че Избраните съществуват. Покварил се е, развален от нашия начин на мислене — рече девойката, надявайки се да убеди жената като сподели гледната й точка на отврата.

— Наясно съм с казаното от него. Наблюдавах го от напускането му на пещерата. Той те лъже, несъмнено в опит да се отърве от теб.

Миранда отчаяно се огледа. Това не можеше да се случи. Това бяха воините, които трябваше да спасят света. Сега един от тях отказваше да повярва в мястото, което заемаше, а друг отказваше да му помогне.

— Но — продължи гласът от огъня. — Самият факт, че е бил склонен да търпи присъствието ти толкова дълго, да не говорим за оказваната от него закрила, издава фундаментална… промяна в природата му, която ще трябва да бъде ликвидирана, ако се очаква той да изпълни истинското си призвание.

Тя бавно се отдели от огъня и прие човешката си форма. Оставащите пламъци бяха всмукани в нея. Жената закрачи целенасочено в посоката на останалите. Миранда се погрижи да прикрие огнището. Мин дотърча при нея, за да я подкани отново.

— Мин, нещата се оказват далеч по-трудни… — каза девойката, докато поемаше на път.

Когато достигна останалите, свари Лейн и жената да вървят заедно. Дезмър ги следваше няколко крачки по-назад. Всички мълчаха. Когато забеляза Миранда, полуелфът леко изостана, за да тръгнат редом.

— Хубава двойка са, нали? — тихо каза белокосият. — Досега единственото сторено от нея бе да ми нареди да заема по-съответстваща ми позиция. Оценявам хората, които не крият истинския си характер отначало. Пести време.

— Къде отиваме? — запита момичето.

— В друго убежище. Все още ни предстои известен път. Разбира се, то е доста по-малко. Едва побира Лейн и мен. С теб, дракончето и новата сладурана ще ни е малко тесничко — отбеляза той.

— А след това?

— Първо да стигнем в убежището. Озовем ли се вътре, ще се заемем с последващото планиране. Като стана дума за това, имам няколко въпроса, върху които би могла да хвърлиш известна светлина.

— Очаквах нещо подобно — каза Миранда.

— Спомена, че Епидим използвал същата алебарда като жената. Онзи с алебардата беше Ардън, не Епидим — отбеляза Дезмър.

— Ардън е Епидим — рече девойката.

— Не… Как би могъл? Убедена ли си в това? — запита белокосият със съмнение.

— Ако онзи скот, който се опита да ме убие в мините, е бил Ардън, да. Прекарах последните две седмици в опит да не го допусна в ума си.

— Да не го допуснеш в ума си… значи се е опитвал да разчете съзнанието ти? — запита Дезмър, внезапно далеч по-заинтригуван.

— Разчете е твърде внимателен израз. Опитваше се да си пробие път с груба сила. Опитваше се да го вземе за себе си — потръпна девойката.

— Убедена ли си, че е бил Ардън? Възможно ли е просто да е изпълнявал ролята на посредник, а опитите да са принадлежали другиму?

— Опитите се усилваха двойно, когато ме докоснеше. Беше самият той.

— Разчитане на съзнания. Трябва да е бил Епидим. Ардън е Епидим. Заблудил ни е. Заблудил е всички — промърмори си Дезмър. — Нямам навика да бъда изненадван с подобна информация. Информацията е главната ми роля в съдружието. Това променя нещата.

— Защо? — поинтересува се девойката.

— За начало имам връзка в организацията на Ардън. Ценността й току-що се повиши неимоверно. И… други неща.

— Какви?

— Нищо, което би представлявало интерес за теб.

— Защо не искаш да ми кажеш? — попита тя, вече чула прекалено много подобни отговори, за да им вярва.

— Не искам да те обиждам, Миранда, но ми изглежда пределно ясно, че няма да получим остатъка от сумата за главата ти. Последващите опити да получим парите биха били напразни. Не че съм разочарован. Половината, която все пак ни бе предоставена, трикратно надминава сумата на печалбите от трите ни най-добри години. Тъй като е малко вероятно да се присъединиш към каузата ни, чудатото ни партньорство е към своя край. Скоро ще се разделим. А ти вече знаеш много неща за нас — повече от всеки друг. Ако ти разкрием още неща, съвсем спокойно би се впуснала в бизнеса — обясни Дезмър.

— Не разбирам. Когато планираше да ме предадеш, жива, на същите хора, които се опитваха да те убият, беше склонен да отговориш на всеки мой въпрос. Сега нямаш намерение да ме предаваш — и започваш да пазиш тайни? Защо? Какво бе по-различно преди?

— Не искаш да узнаеш — рече той. Откровеността на гласа му бе предупреждение.

— Би трябвало вече да си ме опознал. Кажи ми.

Дезмър въздъхна тежко.

— Ще обтегне отношенията ни. Би било лъжа да река, че не съм се привързал към теб по време на съвместната ни работа. Бих предпочел отношенията ни да се запазят така.

— Дезмър, двамата с Лейн се опитвате да получите пари за главата ми в продължение на почти година, а въпреки това оставате най-близките ми съюзници — изтъкна Миранда.

— Да, обратите на съдбата и случайностите често ни поставяха в ролята на закрилници — съгласи се той.

— Ако съм могла да ви се доверя въпреки факта, че зная за лошите ви намерения, какво би било в състояние да „обтегне отношенията ни“?

— Ще се изненадаш.

— Само ако ми кажеш — каза девойката, започвайки да губи търпение.

— Лейн? — изрече той, повишавайки леко глас.

— Кажи й — отбеляза малтропът.

Дезмър отново въздъхна.

— Планът беше да получим пълната сума и да предадем теб и меча. Тогава Лейн щеше да последва пратеника и да те отрови — обясни Дезмър. В думите му не се долавяше оправдание, единствено очакване на реакцията, която знаеше, че ще последва.

Миранда спря. В продължение на няколко мига не каза нищо. Лейн и другата Избрана продължиха напред. Дезмър спря след няколко крачки и се обърна към нея.

— Предупредих те.

— Това е… как сте могли да…? — заекна девойката.

— Наистина ли е толкова по-лошо от това просто да те предадем? Вършехме го с ясното разбиране, че нямаше да издържиш дълго, след като сме те предали. Отровата щеше да означава бърза смърт, далеч по-добра от всичко, което би те очаквало.

— Все още ли планирате да ме убиете?

— Въпреки очевидната му нерационалност, бе взето решение съществуването ти да продължи до естествения му край.

— Е, радвам се, че… — поде тя.

Прекъсна я иззвънтяването на измъкнат от ножницата меч. Лейн бе опрял върха на оръжието си до врата на другата Избрана.

— Опиташ ли това отново, ще сторя нужното, за да те убия.

— Казаното от женската е истина. Наистина си бил покварен. Не си едно от тези неща. Достойно е двамата с теб да съединяваме съзнанията си, вместо да се унижаваме до тяхното ниво с език. Заплашването на живота ми издава голяма степен от това, което са ти причинили. Показва, че тези лишени от разсъдъчност, примитивни диваци са съумели да те инфектират с темперамента си. Загатването, че изобщо бих могла да бъда убита, показва невежеството и умствената немощ, които си придобил, за да живееш сред тях. Това ще приключи тук. Ако не оставиш тези скотове и не се присъединиш към мен, за да изпълним ориста си, ще излекувам привързаността ти към тях по най-елементарния възможен начин.

— Това спокойно може да се приеме като най-изтънчената смъртна заплаха, която някога съм получавал — вметна Дезмър.

Ушите на малтропа потръпнаха.

— Не разполагаме с време за това. Открити сме — рече той.

Доловените от чувствителния му слух звуци скоро бяха чути и от останалите: хрущящи върху сняг копита. Приближаваха поне дузина конници. Изглежда идваха от всички посоки. Миранда повдигна жезъла си, съсредоточавайки ум. Поне в тази битка нямаше да бъде безпомощна. Мин разгърна криле, заби нокти в заледената земя и оголи зъби. Единствено най-новото попълнение на групата не предприе нищо.

След секунди първият от нападателите се появи сред дърветата на изток. Дори от това разстояние се виждаше ясно, че бе близник. Грубоватото забрало криеше нечовешко лице, което Миранда още не бе съзряла.

С няколко тихи стъпки Лейн потъна сред дърветата. Миранда впери очи във войника. Светкавично движение го връхлетя: удар с мълниеносни, размити очертания, повалил го от коня. Появиха се още двама конни войници, привлекли вниманието на девойката. Съсредоточавайки се за миг в земята под нозете си, Миранда заби дръжката на жезъла си в твърдта. Лек трус плъзна по повърхността, достатъчен да подплаши конете, които хвърлиха ездачите си. Миранда усили заклинанието, насочвайки го към основата на дърветата край падналите близници. От клоните се посипа снежна лавина, затрупала враговете.

Девойката се извъртя и видя приближаването на още трима от север. Четирима приближаваха от юг.

Дезмър отстъпи зад гърба й. Кинжалите не бяха подходящо оръжие срещу конници. Избраната стоеше със скръстени ръце и отегчено изражение. Ездачите започнаха да се въртят около тях. Носеха копия. Двама бяха въоръжени и с мрежи. Най-близкият хвърли своята, опитвайки се да омотае Миранда. Девойката създаде повей, който отнесе мрежата обратно към войника, оплете него и животното му и ги повали на земята. Мин се хвърли върху поваления ратник и бързо сложи край на съществуването му.

Слаб проблясък и купчина изпълнила бронята прах потвърдиха, че действително не се сражаваха със създания от плът и кръв. Копие полетя към Миранда. Момичето се хвърли настрани. Друг войник вдигна оръжието си в опит да я удари, преди да се е изправила на крака. Мин се хвърли към ездача, стискайки въоръжената му ръка яростно и размахвайки криле, за да го отскубне от седлото. Той започна да се бори с дракончето, в един момент откъсвайки няколко люспи.

Втори войник понечи да атакува девойката, преди последната да се е вдигнала. Проблесна метал и един от кинжалите на Дезмър щръкна от врата на близника. Падайки на земята, бронята вече бе празна. Белокосият притича до кухите доспехи, прибирайки си камата, както и въоръжавайки се с копието. Мин успя да повали своя ратник от седлото и го довърши с огнена струя.

Оставаха четирима войници. Дезмър и Миранда се извърнаха към тях.

Близниците насочиха вниманието си към непосредствените си противници, игнорирайки другия. Преди да са осъзнали грешката си, Лейн бе сразил двама. Оставащите ратници се извърнаха към боеца. Появиха се половин дузина други, преди Дезмър и Миранда да се възползват от ситуацията. Мин блъвна огън, за да ги задържи на разстояние, но войниците бързо се одързостяваха. Край бойното поле, напълно игнорирана от ратниците, стоеше Избраната. Бе кръстосала ръце, сякаш раздразнена от чакането.

— Помогни ни! — примоли се девойката.

— Не виждам защо изобщо си правите труда. Би трябвало да спрете незабавно — изрече създанието.

Думите й действително бяха последвани, но не от онези, към които бяха предназначени. Настъпващите войници спряха и се отдръпнаха. Привидно невпечатлена от събитието, жената продължи.

— Ние сме Избрани. Вие сте смъртни. Когато се изправите срещу изпитанията, които ние трябва да преодолеем, смъртта е единственият възможен резултат. Ако оцелеете в тази битка или в някоя от последващите, това ще се дължи на благоразумието ни. Всяко дело, сторено да запазим живота ви, ни разсейва от истинската ни цел. Най-полезното нещо, което бихте могли да сторите, е сами да сложите край на всичко, за да ни спестите допълнително бавене. Насочете оръжията към себе си — нареди тя.

Близниците се подчиниха. Бяха изтеглени мечове и забити в гърдите, от които произтичаха държащите ги десници. Миранда наблюдаваше със зяпнала уста. Дезмър се почеса по главата, сетне сви рамене, взе трите откъснати люспи, предаде ги на Миранда и улови три от обезездачените коне. Мин се задоволи да приседне на задни лапи, а Лейн изглежда се интересуваше повече от това да скрие броните под снега, отколкото да задава въпроси.

— Какво стана? Какво им направи? — запита девойката. Объркването се плискаше в главата й, докато прибираше люспите в торбата.

Както можеше и да се очаква, новоприсъединилата се нямаше намерение да й отговаря. Дезмър доведе един кон до Миранда. Стискайки зъби и поклащайки глава, девойката се настани на седлото, все още лишена от отговор. Полуелфът предложи юздите на втория кон на жената. Тя протегна ръка, но наместо да ги поеме, хвана един косъм от гривата и го отскубна.

Миг по-късно солидната й форма се разля, заменена от виеща се маса чист вятър. За миг задържа предните си черти, сетне бързо започна да се променя, придобивайки четириногата поза на животното. Крайниците се удължиха и се стесниха. Снагата се увеличи. Скоро на мястото на жената стоеше кон. Вятърът рязко се усили от местата, където крайниците докосваха земята. Вихрушките се издигнаха, оставяйки зад себе си солидността на копита, крака и тяло. Не след дълго до предложения кон стоеше негово копие.

— Забележително. Но беше ли необходимо? Можеше просто да яхнеш предложения — рече Дезмър.

Животното не отговори. Съществуваше вероятност да не притежава възможността да говори в тази форма. Но малка. Самодоволното изражение на превъзходство някак бе успяло да пренесе чертите си и върху конската муцуна. Полученият ефект бе абсурден — животно, отегчено до крайност от онези край себе си.

Когато бе постигнато сносно прикриване на следите от битката, Лейн, Мин и повелителката на формите продължиха пеш. Миранда и Дезмър се възползваха от конете. Неизтощимата Лейнова издръжливост позволяваше да се придвижват почти в галоп. Яздейки, Дезмър разговаряше с Миранда.

— Следват заповеди — рече той.

Изображението на Миранда изразяваше объркване.

— Близниците. Това направи тя. Беше приела формата на един от висшите лидери. Жената, която уби. Близниците изпълняват заповеди. Затова се самоубиха.

— Наистина ли са толкова верни?

— Доколкото съм запознат с тях, не бих казал, че разполагат с избор. Някога беше различно. Имаше време, в което по нищо не са се отличавали от теб и мен. Но сега се съмнявам, че им е останал собствен разсъдък. Живеят — по-точно умират — за да служат.

Миранда все още се опитваше да проумее подобна ужасяваща екзистенция, когато достигнаха безлесната част от гората, очевидно притаила поредното от множеството складове и скривалища на Лейн и Дезмър. Малтропът се наведе над парче земя, покрито с безлично ледено-снежно одеяло, което нямаше намерение да се стопява в близо бъдеще. Стискайки някакъв заледен камък, потънал в земята, лисугерът отвори тайната врата.

Девойката пристъпи към отвора.

— Секунда само — рече Дезмър, изхлузвайки ботуша си. Хвърли го в дупката. От нея долетя въздух и поредица просъсквания.

Полуелфът бавно се спусна в отвора. Лейн пусна конете в същата посока, в която бяха вървели досега, сетне последва партньора си. Превръщайки се във вятър, променящата формите си жена се гмурна вътре. След нея скочи Мин, а Миранда се присъедини последна.

При затварянето на капака няколко слаби пламъчета просветнаха. Намираха се в помещение, не по-голямо от стая. Още преди влизането на петимата бе достатъчно претъпкано с вързопи, сандъци и чували. Едва имаше място да стоят прави. Жената си върна човешкия облик, скръсти ръце, а самодоволното изображение бе примесено с още повече отегчение.

— Настанявайте се, доколкото е възможно. Преди да претърсим торбите за нещо, което не е прекалено прогнило, за да се яде, нужно е да обсъдим редица по-важни въпроси — обяви Дезмър.

— Определено — подкрепи го Миранда.

— На първо място, това не е хижа за изморени пътници, нито двамата с Лейн сме гостилничари. Крайно време е всеки от нас да поеме по пътя си — заяви белокосият.

— Лейн е Избран. Няма да се махна, докато не се е присъединил към останалите си себеподобни и не се посвети на призванието си — за пореден път изтъкна Миранда.

— Да, това бе изяснено, но… — заговори Дезмър. Гласът на жената го прекъсна.

— Няма други — рече тя.

— Какво? Не. Избраните са петима! — възрази Миранда.

— Така беше, но врагът бе изключително прилежен. Двамата сме единствените, които можем да се наричаме Избрани. Затова е от изключителна важност да не бъдем забавяни. С всеки изминал момент изправените срещу ни сили стават все по-могъщи. Някога сигурната победа понастоящем представлява струващо скъпо начинание, ако изобщо вече е осъществимо. Сами може да не сме в състояние да потушим бурята, която ще навлечем на света с действията си. Предсмъртната агония на бранта може да направи последните дни далеч по-кървави от всички предхождащи ги десетилетия.

Студеният й тон бе влудяващ. Ако изреченото от нея бе истина, то победата (стига изобщо да бе възможна) щеше да отнеме повече животи, отколкото щеше да спаси. Тази вероятност измъчваше Миранда. Вече имаше доказателства, че противниците, контролиращи Съглашенската армия, ставаха по-притеснени, драстичността на действията им нарастваше. Северът гъмжеше от техни войници. Предвид близниците, на всеки цивилен се падаха по двама ратници.

Подиреха ли смъртта на Избраните на всяка цена, разрухата щеше да е пълна, дори и ако войниците на юга не нахлуят, за да завземат земята, за която се бяха сражавали.

Миранда се бе убеждавала, че щом петимата се съберат, щяха да бъдат в състояние да предотвратят това. Сега същество, което знаеше истината по-добре от всеки друг, бе оповестило, че чудото нямаше да се състои. Бореше се да приеме произтичащото от това.

— Какво? Откъде знаеш? Откъде си сигурна? — пожела да узнае момичето.

— Прекарала съм векове в състояние на всеобхватна съзнателност. Простирах ума си до всички кътчета на света с единствената цел да открия докоснатите от боговете създания, когато се появят. Изникнаха четири. Мъгливата мрачина на времето и пространството погълна обратно три.

— Видя ли ги да умират? — настояваше Миранда.

— Въпросите ти ме отегчават. Говоря единствено с надеждата да те разубедя от целта, която си си поставила. Нямам намерение да запълвам дълбините на невежеството ти.

— Възможно е просто да си ги изгубила от очи! Може би все още съществуват, но не си ги забелязала.

— Нищо не остава незабелязано от мен — избухна създанието.

Зад нея Дезмър се подсмихна.

— Ще ги открия. Все още има надежда — изрече Миранда.

— Надеждата е измама. Надеждата съществува само за онези, които не са познали истината. За интелигентните съществува единствено вероятност. За каква се мислиш, нищожно човешко създание, че изобщо ти минава през ума да противоречиш на същество като мен? Аз, която съществувам от първите прошепвания на вечността. Аз, която съм сред първите шедьоври, създадени от боговете — каза жената. Словата й бяха подчертани с дълбока чувственост, но видът й остана все така фригиден.

— Съдбата ме отведе при теб. Съдбата ме отведе при Лейн. Съдбата ме отведе до сразения мечодържец. Съдбата ми даде това! — викна Миранда, захвърляйки тояжката си, за да покаже белязаната си длан. — Съдбата ми е отредила място. Съдбата ми е дала призвание.

Създанието мълниеносно протегна ръка, сграбчвайки китката на девойката и извивайки я болезнено.

— Светотатство. Кощунство. Би трябвало да те освободя от този крайник, за да не бъде символът на божествената орис сквернен от такова нисше създание — изрече тя. Злобата на думите й контрастираше рязко с безстрастното изражение. Хватката й ставаше по-здрава, извивайки ръката на Миранда все по-болезнено.

Девойката се отпусна на колене. Мин скочи край нея, оголвайки зъби. Момичето вдигна поглед към студеното лице на жената. Върху челото на Избраната започна да изниква символът, заради когото наказваше Миранда. До този момент бе стоял видим само в елементалните й форми. Миг преди вбесеното драконче да я нападне, жената разтвори пръсти. Потърка собствения си белег, лицето й за частица от секундата изрази объркване и болка, преди изражението и знакът да изчезнат.

— Не си струваш усилията — обяви създанието. — Белегът не говори нищо за призвание. Единствено те отбелязва като нещо любопитно. Ти си грешка, провален опит за величие. Духът на сразения ми партньор — мечодържецът, както го нарече — трябва да те е белязал, за да съобщи поражението си. Предавайки това съобщение, дребната ти, безсмислена роля се изчерпва. Бях наясно с гибелта му.

— Защото нищо не остава незабелязано от теб — повтори Дезмър.

— Именно — съгласи се съществото.

Миранда стисна болящата я китка и се изправи.

— Как е възможно силите да са допуснали такива грешки? Как е възможно създанията, сътворени и избрани да защитават обитателите на този свят, да изпитват такова безразличие към тях?

— Емоцията е слабост. Прави те чувствителна към тривиалното и те заслепява за важните неща. Само чрез обособяване е възможно да бъдат постигнати правилни решения. Само в уединение е възможно усилията да бъдат насочени за постигане на целите — изрецитира съществото като мантра.

— Защо изобщо искаш да спасиш света, ако не те е грижа за населяващите го? — попита Миранда.

— Не е въпрос на желание, а на призвание. Целта е най-рядкото нещо на света. Малцина създания изобщо притежават истинска цел, към която се стремят. Още по-малък брой я постигат. Бях поставена тук, за да постигна цел, която е единствено по моите сили. Затова ще я изпълня.

— Ами останалите, които споделят призванието? Не е ли твой дълг да се убедиш за съдбата им? Не е ли твое задължение да се постараеш да ги намериш? — контрира Миранда.

— Не е твоя работа да подлагаш решенията ми на съмнение или да интерпретираш ролята ми.

Дебатът продължи близо час. Жената, доскоро отказваща дори да забележи присъствието на Миранда, сега бе твърдо решила да я постави на мястото й. Миранда пък бе намерила цел, върху която да излее объркването и разочарованието, предизвикани от разрушаването на илюзиите, които бе таила към Избраните.

Дезмър ги наблюдаваше в мълчаливо веселие.

Мин държеше повелителката на формите под око. За разлика от сблъсъците на Миранда и Лейн, тя представляваше истински враг. Многократно изглеждаше сякаш Избраната ще удари момичето, но всеки път се сдържаше. Стойката на създанието оставаше предимно непроменена, но понякога гневът си пробиваше път до повърхността. Тези изблици бяха кратки, но забележими. Земята щеше да потръпне под гнева й, а втурващите се вихри биваха долавяни дори и през дебелия покрив на склада. Спорът още не бе достигнал решение, когато драскането на Мин по една от стените привлече вниманието на Миранда. Девойката се приближи към дракончето и се опита да определи какво не е наред. Този ъгъл на помещението бе потънал в мрак.

— Ето, виждаш ли? Не си в състояние да оставиш гущера достатъчно дълго, за да доизложиш жалкия си аргумент — самодоволно отбеляза жената.

— Какво има? — запита Миранда, подминавайки подмятането.

— Изглежда нещо е убягнало на вниманието й — изрече Дезмър, разширявайки неизменната си усмивка.

— Какво… Лейн. Къде е Лейн? — рязко запита момичето.

Жената небрежно се огледа, установявайки, че малтропът действително липсва.

— А всъщност си мислех, че ще се окаже трудно. Теб лесно щях да разсея, Миранда, но новодошлата щеше да представлява предизвикателство, а дракончето щеше да е почти невъзможна работа. За мой късмет вие двете се нападнахте една друга. Лейн угаси свещта миг преди новата ни съюзница да оповести, че не пропуска нищо. Когато сграбчи китката ти, той се измъкна. Предполагам думите й са верни. Емоцията наистина заслепява — обяви Дезмър, ровейки из окачен наблизо чувал, за да измъкне резен опушено месо.

— Капакът не е бил отварян. Щях да видя — рече Миранда.

— Това е така. Но пък Мин не драска по капака, нали? — изтъкна белокосият.

С бързо заклинание девойката запали отново свещта и огледа стената. Не след дълго откри скритата дръжка. Посегна към нея, но Дезмър я спря.

— На твое място не бих го сторил. Още не. Ако случайно не си забелязала, имаме навика да залагаме капани във всички входове и изходи — предупреди с пълна уста.

Момичето нетърпеливо се обърна към него.

— Ето какво ще последва — поде Дезмър. — Вие двете ще тръгнете подире му. Тя може и да успее да го намери, но не и ти, Миранда.

— Намирала съм го много пъти преди — отвърна девойката.

— Може да ти се стори трудно за вярване, но ако до този момент си го откривала, то е защото е искал да бъде намерен. Заради уникалността на ситуацията Лейн изпълняваше ролята на примамка за собствения си капан. Помисли. Как го намери преди? Чрез зъба? Както си забелязала — или, по-притеснително, както е възможно да не си забелязала — този дребен предмет изчезна от торбата ти приблизително по същото време, в което и книгата, която бе взела назаем. Лейн искаше да го запазиш като спомен, но циркулацията му из света представлява прекалено голям риск за нас.

Остава ти само Мин. Признавам, тя би предложила неоценима помощ, но Лейн преди всичко е експерт по прикриването на собствената си миризма. Така че след като го търсиш известно време, ще осъзнаеш безплодността на диренето и ще се опиташ да намериш мен. Когато и това се увенчае с провал, възможно е да потърсиш Избраната. И в това начинание се съмнявам, че ще те сполети успех. Тъй дните ти ще преминават в безсмислено бродене, в голяма сходност с предните, докато не изоставиш налудничавото приключение, за което си си втълпила, че имаш роля.

Не казвам това с цел да те разубеждавам или обезсърчавам. Казвам го заради огромния ти потенциал. Светът не заслужава такъв живот да бъде захвърлен.

— Светът заслужава бъдеще, а ако Лейн не бъде убеден да пристъпи към задачата си, въпросното никога не ще настъпи — беснееше Миранда.

Избраната си позволи лек намек на усмивка.

— Защо не си ядосана? — запита я момичето.

— Лейн демонстрира, че престоят сред вас не го е променил до такава степен, колкото първоначално предполагах. Изостави и двама ви. Намирането му ще бъде елементарно дело. Без смъртни, които да ни забавят, много скоро ще ударим заплахата в самите й корени.

— Аз съм полуелф, което означава, че съм само наполовина смъртен — напомни й Дезмър, повече като опит да я вбеси.

Избраната отиде до панела, служещ за врата на тайния изход. Изблъска Мин настрана. Дезмър бързо направи знак на Миранда да усмири дракончето. Девойката тъкмо бе успяла да стори това, когато вратата бе отворена, последвана от същото проскърцване, прозвучало след повдигането на капака. Бутналата панела ръка бе набучена с дузина игли. Жената бавно я отдръпна и я огледа.

— Жалка работа — обяви тя, докато се превръщаше във вятър, непредпазливо разхвърляйки иглите в различни посоки.

Миранда се хвърли да се прикрие, а жената изфуча в прохода. Девойката бързо се изправи на крака, за да я последва.

— Почакай — каза Дезмър.

— Забави ме достатъчно — отвърна момичето.

Дракончето вече изчезваше в тесния таен тунел. Миранда започна да се промъква подире й.

— Права си. Наистина те забавих достатъчно. Понастоящем дори и да знаеше къде е отишъл Лейн, което не е така, дори и той да стои неподвижно, което също не е така, трябва или да ти поникнат криле, или да се сдобиеш с много бърз кон, за да може изобщо да храниш някаква надежда, че ще го настигнеш след няколко часа. Няколко минути не биха били от значение. Но ако ме изслушаш, тези няколко минути могат да се окажат съдбоносни.

— Върви, Мин. Оставяй следа, която да мога да следвам — каза Миранда.

Още не бе довършила репликата си, когато дракончето вече се бе изгубило от поглед.

— Да чуем — рече момичето.

— Първо, бих искал да ти дам един последен шанс да вземеш правилното решение.

— И какво е то? — сопнато запита тя.

— Присъедини се към нас.

Миранда се обърна отново, за да поеме по тунела.

— Това е единственият сигурен начин отново да видиш Лейн — продължи полуелфът.

— Не можах да не забележа, че не предложи подобно съдружие на Избраната.

— Помислих си го, но тя е по-целеотдадена дори и от теб. Да не говорим, че въпреки уникалните умения за промъкване, дискретността не е сред притежаваните от нея добродетели. Не, ти си далеч по-удачен избор. Вече доказа, че умееш да водиш преговори, в състояние си убедително да играеш дадена роля, когато бъдеш подготвена подобаващо. Клиентите ни биха били далеч по-склонни да се доверят на жена. Причините са безбройни. За теб това означава сигурност, контакт с Лейн и — не че това те блазни — огромни печалби.

— Няма да ви помагам да убивате.

— Ако трябва да го опростяваш по такъв начин, защо не погледнеш собствената си кауза откъм същия ъгъл? Какво предполагаш трябва да стори Лейн, ако най-накрая успееш да го убедиш да сложи край на войната? За осакатяването на двете армии ще е нужно убиването на множество високопоставени люде. Освен ако не предполагаш, че Лейн трябва да използва дипломация. Никакви усилия няма да попречат на хаоса от края на бранта да отнеме невинни животи.

— Ако успеем да намерим другите… — започна Миранда.

— Да, зная. Останалите Избрани ще открият начин, въпреки че поне един е мъртъв със сигурност, а гибелта на други двама е потвърдена от единственото създание, което би трябвало да знае. Смятам те за достатъчно разумна да не вярваш в чудеса, които сами да свършат необходимото. Но вече получих отговора ти. Позволи ми тогава да ти дам съвет. Тъй като Съглашенската армия не ни е платила исканото, а вероятно никога и няма да го стори, в наша изгода е да не попадаш в ръцете им. Затова бих ти препоръчал да се насочиш към Подронието. Наличните им ресурси би трябвало да подсигурят безопасността ти достатъчно дълго, за да може Епидим да си намери нова цел, по която да се вманиачи. Останалите генерали са престанали да се интересуват от теб скоро след залавянето ти — каза той. — Сега върви, следвай. Вземи си припаси и на добър час.

Миранда взе торбата си и я напълни с провизии. Също така откачи от стената и тежък бял плащ. Вероятно принадлежеше на Лейн, тъй като се влачеше по земята, когато го облече. Наметната с далеч по-топлата одежда и стиснала тояжката си, Миранда се зае с тунела. Бе тесен. Очевидно се бе образувал по естествен път, формата му бе непостоянна и предизвикваща клаустрофобия. Бледата светлина от складчето бързо отстъпи място на непрогледна тъма. Девойката накара жезъла си да засияе и продължи.

Мин сигурно се бе отдалечила на голямо разстояние. Не се чуваше дори звукът от драскащите й нокти. Тунелът бе само един, ставаше по-широк, но горната му част се спускаше все по-ниско, докато в даден момент на Миранда не й се наложи да пълзи. Този проход не приличаше на пещерата. Там поне стените, таванът и подът бяха солидни. А тук всяко нейно движение предизвикваше разместването на буци пръст, на моменти карайки я да очаква срутване.

Два часа болезнен напредък я изведоха отново под нощното небе. Намали светлината на жезъла до блед въглен и го задържа ниско над земята, за да остане незабелязана. Следите на Мин се виждаха ясно.

Крачейки, тя размишляваше.

Размишляваше колко бързо бе тичал Лейн вчера. Бе искал останалите да са в състояние да го последват, а пак бе поддържал скорост, която можеше да се мери с конски галоп. Сетне се замисли за бързината, с която се бе нахвърлил върху жената в полето след бягството на Миранда. Колко ли дълго можеше да поддържа подобна скорост? Чувство на отчаяние все по-настоятелно окупираше дълбините на съзнанието й. Очите й се наливаха със сълзи, които жилеха бузите й заради студения вятър.

Дълбоко в себе си искаше да спре. Искаше да се обърне, да се върне и да приеме предложението на Дезмър. Щеше да бъде в безопасност. Сред удобства. Щастлива. Прогони тези мисли. Все още имаше несвършена работа. Не го правеше заради себе си. Правеше го в името на всички останали — всички онези, които бяха изгубили домовете си, братята, сестрите, синовете… бащите си.

Миранда удвои скоростта си. Леденият въздух вливаше болка в дробовете й при всяко задъхано вдишване. Напред, намери го. Намери останалите. Сложи край на всичко това. Тялото и съзнанието бяха до такава степен отдадени на задачата, че дори не забеляза порозовяването на изгрева. Крачеше непредпазливо през поля и пътища. В далечината се очерта град. Не след дълго той се намираше достатъчно близо, за да могат обитателите му да съзрат чудатата гледка на млада жена в прекалено голямо наметало, покрито с пръст, крачеща със сведени очи през заснеженото поле. Запомняща се гледка. Подозрителна гледка.

Може би късметът й се бе усмихнал, а може би се дължеше на намеса на съдбата, но девойката остана незабелязана. Носена от нозе, изгарящи от умора, накрая достигна създанието, което я водеше.

Мин душеше и близваше земята. Муцунката й изразяваше объркване и отчаяние. Миранда разбра, че приятелката й е изгубила дирята. Чрез някакъв трик Лейн бе успял да заличи следите си. Девойката огледа околностите на светлината на утринното слънце, процеждаща се през облаците. Мек бял сняг, замръзнал до лъскавина, гладък и чист, се простираше във всички посоки. Никаква следа не го оскверняваше. Момичето стисна пестници. Зъбите й изскърцаха. Мин погледна умоляващо към нея.

— Всичко е наред, Мин. Справи се добре. Сега е мой ред да опитам.

Девойката бавно приклекна. Краката й остро възразиха, но тя не им обърна внимание. Мин се възползва от топлината на наметалото й, а младата магьосница насочи ума си към заклинание. Това бе едно от първите, които бе научила в Ентуел. Стисна очи, разпростирайки съзнанието си наоколо, усещайки същината на заобикалящото я. Бе усещала Лейн в селото. Знаеше какво да търси. Умът й бавно се протегна. Духовете на всеки човек, всяко животно, всяка живина около нея започнаха да изникват от чернотата на ума й. Бе поразена колко се различаваха тези духове от онези в Ентуел. Проблясващите същини се отнасяха към предните, както свещ към слънце. Тукашните хора бяха слаби, сразени. Духовете им бяха изтощени.

Сетне почувства нещо, което не бе усещала преди. Сред същините на людете имаше присъствия, които изглеждаха напълно противоположни. Другите духове излъчваха светлина, макар и слабо. А тези наподобяваха празноти, поглъщащи околната светлина и сила. С разпростирането на ума си докосваше все повече от тези петна. Това можеха да бъдат само д’кароните.

Продължи да се съсредоточава. Някъде в далечината зърна сбрани ярки, могъщи души. Погледна към тях. Те се сблъскваха с подобни духове — духове, които не бяха по-различни. Това бяха сражаващите се на фронта. Единствените наистина живи представители на народа й, гаснещи един по един. На други места черни духове се изправяха срещу сияещи, близници срещу хора. Миранда се зачуди дали тресорските войници знаеха, че враговете им изобщо не бяха човеци. Дали и те изчезваха, когато бъдеха надвити? Насочи търсенето си другаде.

Внезапно откри нещо. Някаква същина. Притежаваше същите характеристики като тази на Лейн, но бе различна. Бе далеч по-силна от останалите духове, които бе съзирала, по-силна дори от нейния, а изглеждаше някак недоразвита, не изпълнила това, което трябваше да бъде. Намираше се на североизток, сред крайбрежните планини. Фокусира се още по-напрегнато. Почти усети точното й местоположение.

Внезапно се разля вълна от нещо, отличаващо се с невъобразима мощ. Долетя от северозапад. Силата му закри всичко останало. То продължи, ставайки все по-силно и по-силно, докато накрая Миранда не прекрати медитацията си, за да не бъде погълната. Дори несъсредоточеното й съзнание все още усещаше пулсиращото могъщество. Избраната. Само тя бе в състояние да излъчва сила с подобна чистота и интензивност. А където бе тя, несъмнено и Лейн щеше да е наблизо.

Извърна очи на северозапад. Дори и от това разстояние можеше да види побеснелите вихри, отърсващи снега от дървесата. Обърна се на североизток. Там имаше нещо. Нещо, което можеше да се окаже изключително важно.

— Насам, Мин! Може и да не успеем да намерим Лейн, но пак бихме могли да покажем на Дезмър, че греши — рече тя.

Мин я погледна отново, разбирайки и неособено доволна от факта, че няма да търсят малтропа. Но винаги предано, дракончето се надигна, готово да потегли. Миранда погледна към небето. Облаците излъчваха сиянието, по което опитните северняци познаваха, че е пладне. Още не се беше нахранила, нито беше спала. Трябваше да потърси някакъв заслон. С помощта на Мин и жезъла се изправи на крака. Все още усещаше доловената същина. Почивката можеше да почака. Би могла да се храни и вървешком. Щеше да намери почувстваното — или да умре по време на опита.

Докато отново поемаше на път, нямаше и представа за умовете, които я следваха.