Джоузеф Р. Лало
Обединени от божества (6)

* * *

Миранда си нямаше представа, че не е единствената, загрижена за мястото й в света. В малка затъмнена стая, потънал в дебрите на транса, Дийкън размишляваше над същата дилема. Взираше се с копнеж в безжизненото сърце на кристал, който държеше в дланта си. Преди много дни бе преровил паметта си из основи и си припомни всеки аспект от далекозрението. Но за негово огромно разочарование, тази магия също бе развалена от влиянието на планината.

Независимо от чудовищните усилия, които бе вложил, така и не бе успял дори да зърне Миранда, да я намери. Надълго и нашироко разговаряше с всеки, който би могъл да му помогне с превъзхождащите си знания, но единствената що-годе полезна информация се бе отронила от устните на самия Старейшина. Той му каза, че ако искал да съзре някого през непроницаемия воал на планината, целта трябвало да придобие видимост, подобно на маяк в нощта.

Проблемът тук беше, че нямаше как Миранда да разбере, че той се опитва да я намери. Можеше да я съзре единствено ако тя направи някаква изключително мощна магия по същото време, в което я търси. От негова гледна точка, това представляваше единственото решение. Трябваше да я търси непрестанно, заделяйки малка част от съзнанието си да изследва околния свят.

Това забави работата му неимоверно. Нижеха се безплодни дни, но Дийкън оставаше непоколебим. Накрая усилията му бяха възнаградени. Внезапно потръпване в съзнанието му го уведоми, че има нещо, което може да види. Насочи целия си ум в търсенето му. Бавно се оформи премигващо изображение. Първоначално си помисли, че е допуснал грешка. Жената бе облечена по начин, за който само бе чувал. Елегантни — дори екстравагантни — дрехи. Едва когато образът се изчисти съвсем можа да се убеди, че действително съзира Миранда. Беше притисната към стена, животът й бе в опасност.

Образът гаснеше едновременно с нея. Мъжът разтревожено гледаше как тя се опомня и атакува на свой ред, като накрая бива ударена със странна магия, подобна на която не бе съзирал досега. За последно видя Миранда на земята, заобиколена от Мин и непознат мъж, когото не разпозна. Когато образът не се върна, Дийкън прекрати заклинанието.

Бе се надявал, че повторното й съзиране ще успокои ума му, но напрежението само се бе увеличило, след като видя сполетялата я опасност и не знаеше дали е избягала. Неколцината изучаващи пророчеството чираци не бяха убедени, че целта на Миранда бе такава, каквато тя си мислеше. Мненията бяха разделени на два лагера — че или надвишава, или подценява важността си. Консенсус около степента нямаше.

Дийкън седеше в тъмнината и мислеше. Не можеше да живее така. Трябваше да има решение. Както винаги, младежът се обърна към книгите си. Те винаги криеха нещо. Обръщаше страница подир страница от том след том, спирайки единствено при появата на слънцето. Нямаше полза от неотпочинал ум.

* * *

Групата не можеше да си позволи да пътува повече под разсветляващото небе. За да подобрят шансовете си да избегнат залавяне, преди няколко часа бяха пуснали конете и бяха продължили пеш. Сега се намираха насред безлесна равнина. Заобикаляха я множество пътища, от които бе изцяло видима. Най-сносното прикритие представляваше падината между две ниски хълмчета. Стига по западния път да не минаваха патрули, щяха да останат незасечени. Тази нощ нямаше да се вечеря. Поне не и Миранда. Не можеха да рискуват да палят огън, а девойката не можеше да яде сурово месо като Мин и Лейн.

Тя прекара деня в лежане върху студената, снежна земя, опитвайки се да поспи. Отново разполагаше единствено с неподходящата роба от Ентуел, лишена дори и от откраднатото одеяло. Това, в комбинация с упорито нестихващия вятър, правеше спането невъзможна задача. Още един проблем, засягащ само нея. Лейн не се нуждаеше от сън, Дезмър също. Мин се настани на обичайното си място и тутакси заспа. Девойката се отказа от опитите да потъне в сън и за голямо неудоволствие на Мин се присъедини към Дезмър, който бе приклекнал и оглеждаше хоризонта. Изглежда се усмихваше — неподходяща за настоящите обстоятелства гримаса.

— На какво точно се радваш? — попита го тя.

— Задава се нещо, което може да ни помогне.

— Приятел? Не мислех, че имаш такива.

— Казах нещо, не някой — отвърна Дезмър.

Миранда се огледа. Не видя нищо от полза, ала съзря нещо заплашително. Цветът на небето, увеличаващата се ярост на вятъра.

— Задава се буря — нервно каза девойката.

— Именно. В снежна буря сме в безопасност.

— В безопасност! — Миранда едва потуши невярващия си вик. — Намираме се насред открито поле, без никакъв заслон. Как е възможно да сме в безопасност?

— Не ни заплашва откриване. Само лунатик, фанатик или идиот би тръгнал да ни лови посред снежна буря. Дори бихме могли да поемем незабелязани по пътя.

Миранда си помисли да му изнесе лекция върху опасностите, които стоенето неподвижни носеше, да не говорим за пътуването, но знаеше, че словата й щяха да си останат нечути. Реши да насочи мислите си върху собственото си оцеляване. Приготви редица заклинания, които да й помогнат да се стопли при наближаването на бурята.

А тя започна не след дълго, внезапно и вихрено. Шибащ вятър, стена от сняг. Противно на всякаква логика, групата отново пое на път. Жестокият вихър, сякаш притежаващ собствен разсъдък — и то коварен — задуха право в лицата им, забавяйки и без това охлювоподобния им напредък. Лицето на Лейн, или малкото, каквото можеше да се съзре от него, имаше лек оттенък на притеснение. Едва се забелязваше, но никаква емоция не бе оставяла следа по лика му, откакто бе зарязал ролята на Лео, за да покаже истинската си стоическа личност.

— Наблюдавай гърба ни — нареди Лейн насред пронизващия вятър.

— Защо? Там има само сняг. Не по-различно от този пред нас и във всички останали посоки! — раздразнено отвърна девойката. Забиваше жезъла си в снега и го използваше като опора, за да се придвижва напред.

Въпреки нищожните й приготовления, студът вече бе съумял да направи лицето и крайниците й безчувствени. В качеството си на дълговременен обитател на севера знаеше разликата между досаден и опасен студ. Бурята бе прекосила линията. Още няколко минути и мразът щеше да донесе щети. След още няколко минути щетите щяха да бъдат перманентни. В ума й проблясваха образите на глупавите ловци, които бе познавала, а чоканестите им ръце служеха за напомняне колко глуповати са били.

Периодично създаваше заклинание, което бе сглобила от уроците на Соломон, достатъчно да я сгрее за още няколко минути пътуване. Мин бълваше няколко огнени струи. Дезмър отпиваше с глътка от манерката, която носеше със себе си, А Лейн… Лейн просто се оправяше.

Пресният килим сняг бързо увеличаваше дебелината си. Невъзможно бе да се определи в коя посока са се отправили. Навсякъде съзираха съпътстващата ги ледена вихрушка. Дори шестото чувство за посока, което Миранда бе придобила от обхождането на мрачния север, изглежда я бе изоставило. Единствената им надежда да поддържат правилната посока бе да вървят право срещу вятъра. Това означаваше мъчително влачене през преспи. Не след дълго всяка стъпка се превърна в усилие.

— Колко още остава до убежището? — провикна се девойката към Дезмър, опитвайки се да устои на изкушението да погълне вледеняващия въздух с уста.

— Недалеч надолу по пътя в края на полето. Ако все още яздехме, можехме да го достигнем за половин ден път. Сега… — той не се доизказа. Дори неговата непробиваема увереност изглеждаше поразклатена.

— А сега ще умрем! — изкрещя тя.

— Няма да умрем! — викна той в отговор. Гласът му остави впечатление, че сякаш се опитва да убеди себе си. Търсеше нещо в джобовете на връхната си дреха.

— Тя няма да умре, защото заповедите ми са да я отведа жива — долетя глас зад тях.

Генерал Телоран. Стройна, с недокоснатата от годините грация и изключителна красота, споделяна от всички елфи, облечена в броня на Елитен. Само шлемът липсваше, отскубнат от Мин при предишна среща и очевидно останал незаменен. Веещият в лицата им вятър бе попречил да надушат миризмата й. Вятърът и снегът бяха прикрили приближаването й.

Хиляди въпроси се вихреха из умовете на групата. Без значение дали фанатизъм, лудост или идиотщина я бяха мотивирали, Тригора ги бе последвала. Просияващите в острието на меча кристали показваха, че някаква магия й е помогнала. За миг се чуваше само фученето на вятъра, тъй като всички изчакваха в мълчание. Следващият звук бе изсъскването на Лейновото острие. Малтропът не изчакваше заплахи, пазарлъци и хитрости. Двамата просто се сблъскаха.

Сраженията между двама майстори на меча представляваха рядка гледка. Движеха се с трудна за представяне скорост. Оръжията губеха очертанията си, движени от напрегналите всичките си усилия притежатели. Бавно, закрити от снега, вятъра и страховитата бързина на битката, кристалите в острието започнаха да засияват по-ярко.

— Върви! Дошла е за теб! — нареди Дезмър, изваждайки кинжала си, докато с другата ръка продължаваше да рови в джобовете си.

— Можем да приключим всичко още сега! — викна Миранда. — Не е нужно да има повече борба!

Дезмър не й обърна внимание и предпазливо приближи битката. Остана на няколко крачки, като че изчакваше нещо. Проблесна светкавица. Мълнията на натрупващите се в меча на Тригора мистични енергии се стрелна към малтропа. Лейн умело промени позицията на меча си, за да отрази атаката, но синьо-бялата светкавица сякаш се разтроши при допира си с омагьосаното острие. Парчета светлина полетяха във всички посоки. Значително количество от тях удариха Лейн, прогаряйки до черно-белите му дрехи. Само леко потръпване на крайниците му показа свирепата болка, която изпитваше. Отстъпи една крачка, а Тригора постави едната си ръка зад гърба. Дезмър бързо зае мястото на лисугера. Малкият му кинжал изглеждаше нищожен срещу меча, но Тригора зае такава позиция, сякаш срещу й бе застанала цяла войска.

— Дезмър. Смятах те за по-умен. Да бъдеш видян със звяра. Той е обществен враг. Дори и да нямаше заповед за убийството ти, би трябвало да те убия за съдружничеството с него.

— Опитай — рече той, изваждайки малка стъкленица от джоба си. При вида й, Тригора се отдръпна няколко крачки.

— Тя е наша. Намесата в делата на Съглашенската армия е измяна. Не си мисли, че можеш да се измъкнеш с пазарлъци — предупреди тя, премествайки оръжието си от защитна в нападателна позиция.

— О, пазаренето вече е приключено. Цената е фиксирана. Просто очаквам парите. Вече би трябвало да ти е известна политиката ни. Пратиш ли вестител с нож в ръка и без злато, ние го отпращаме обратно с нож в гърба и без пленник — отвърна Дезмър, счупвайки гърлото на стъкленицата с кинжала. — А злато не виждам.

Съдържанието на кристала засъска яростно. С каквото и да я заплашваше, зловонните му изпарения, надвили дори бесния вятър, дразнеха носовете на приятел и враг, без да подбират. С плавно движение Тригора протегна ръката, която бе държала зад гърба си. В дланта й имаше кристал, онзи, който едва не ги бе убил преди пещерата.

— Наблизо имам още хора. Интересувам се само за мисията си, което означава момичето. Не ме интересува дали твоя милост, дракончето или малтропа ще умре. Възможно е дори аз да загина в експлозията. Стига момичето да оцелее, хората ми ще я намерят.

— Добре тогава. Нека видим чии играчки са по-смъртоносни, онези на армията или моите — каза Дезмър.

Внимателно повдигна стъкленицата. Тя бавно повдигна кристала. Лейн се отдръпна. Когато Миранда видя асасина да прибира меча си и да започва да се оттегля, девойката разбра, че освен ако не бъде сторено нещо драстично, фанатичните елфи ще се унищожат един друг. Без да мисли, Миранда се втурна помежду им. Обърна се към Дезмър да го помоли да спре и мигновено бе заловена в гръб.

— Какво правиш!? — каза Дезмър.

Лейн отново изтегли оръжието си.

— Съжалявам, но това е нещо, което трябва да сторя — каза Миранда, докато Тригора започна да я отдръпва.

Лейн скочи напред, готов да повали Тригора и да освободи Миранда. В разстояние на по-малко от един удар на сърцето, главата на девойката се изпълни със стотици объркани мисли. Накрая, движена повече от инстинкт, отколкото от разум, тя използва същото заклинание, с което бе блъснала Ардън вчера. Вятърът удвои силата си и рязко промени посока. За щастие резултатът не бе толкова яростен като снощния, но бе достатъчен, за да спре атаката на малтропа. Телоран успя да направи още няколко стъпки в снега, достатъчни да скрият спътниците, които допреди малко бяха защитавали Миранда. Червеникав силует проряза снежната стена. Миранда се примоли Лейн да не е скочил отново, защото макар да разполагаше със силата да го отблъсне отново, не бе сигурна дали щеше да се насили да го направи. Но бе далеч по-лошо. Мин я бе последвала. В очите на животинката имаше гняв, страх и объркване.

— Мин, не — рече Миранда, ронейки сълзи, които застиваха с леден пукот върху бузите й.

Опита се внимателно да избута дракончето, но талисманът на врата й я предпазваше.

— Моля те, Мин! Остани с Лейн. Съжалявам. Ще се върна и ще те намеря, обещавам, но сега те моля да ме пуснеш — примоли се девойката. Видя как ръката на Тригора стиска меча по-силно. Ако зверчето се доближеше още, оръжието нямаше да остане неподвижно.

Мин застина, треперейки от студ и мъка. Всичко в нея й казваше да продължи да я следва, за да спаси единствения човек, за когото я бе грижа, но същият човек й казваше да остане. Щом Миранда искаше това, така щеше да бъде. Благородното създание стоеше и гледаше как закрилницата й изчезва през снега. Когато Миранда не се виждаше повече и далечното хрущене на подкови затихна, тя се обърна с копнеж към Лейн, който стоеше до нея. Той също не я бе последвал. В очите му имаше нерешителност.

— Не тръгвай след нея — каза Дезмър, приближавайки се към тях. — Тригора ме познава добре. Знае, че ако не плати, ще си има проблеми. Ще знае къде да ни намери.

Поглеждайки към стъкленицата, Дезмър я запрати в снега. Тя изчезна някъде в бялата пелена, но ярки проблясъци синьо и червено оцветяваха бялата покривка в продължение на минута, предизвикани от съдържанието й.

— Това бе антиподът. Не го бях тествал преди. Трябваше да преобърне температурата на всичко, което докосне. Интересно. Изглежда продължава да прави това, докато маната не бъде изчерпана. Замръзване, изгаряне и пак отначало. Представяш ли си колко ефикасно може да бъде върху жива цел? — рече той, макар Лейн вече да се бе отправил към убежището, следван от дракончето. Дезмър постоя за миг, преценявайки възможностите, сетне закрачи.