Джоузеф Р. Лало
Обединени от божества (5)

* * *

Междувременно на една гора и планина разстояние, Дийкън седеше на масата си. Все повече се затрудняваше да се съсредоточава върху работата си, а самоналожените крайни срокове бързо изоставаха. През целия си живот бе спазвал времевите разписания, които сам си създаваше. Изправен пред обезкуражаващата задача да запише всяко късче сива магия, което бившият му наставник не си бе направил труда да отбележи, ако не се бе придържал към стриктни разписания, нямаше да е в състояние да я завърши през целия си живот. Благодарение на усърдието си бе преценил, че след пет години ще е приключил със записването на преподаденото от Гилиъм и ще пристъпи към собствената си работа.

Но това бе преди. А сега бе изостанал с цял том.

А наместо да пише, мъжът се взираше в отсрещния празен стол. Движение привлече вниманието му. Писалката треперливо се повдигна и докосна хартията. Бавна, мързелива линия обагри един от ъглите. Дийкън напрегнато зачака още движения. Когато такива не последваха, той откъсна страницата и жадно плъзна очи по ивицата. Тя я бе начертала.

Бе й дал стилуса като нещо, което да й бъде полезно, инструмент, който да облекчи пътя й. Едва впоследствие бе предположил, че магията може да се запази, без значение от разстоянието. В мига, в който го бе осенила тази мисъл, мъжът се бе втурнал към хартията, за да провери дали някоя от нанесените думи не е изписана от чужда ръка. Оттогава насетне всяка утрин се будеше с надеждата да види нещо ново. Нещо от нея. Бавно проумя колко откачено бе това. Това беше обикновена драскулка. По нищо не се различаваше от някоя безсмислена рязка, която самият той би могъл да остави върху хартията. Защо тогава значеше толкова за него? Опита се да си внуши, че е заради задачата й, че не може да откъсне мисли от нея, защото бе част от пророчество.

Лъжа. Пророчеството бе последното нещо, изникващо в ума му, когато си мислеше за нея. Нямаше друго. Когато тя бе в мислите му, за друго не оставаше място. Напрегна сили да се отърси, прибирайки хартията в едно чекмедже. Нямаше какво да се прави. Щяха да минат месеци, преди пътят отново да е достъпен и тя да може да се върне. А дотогава, щеше да се залисва с магия. Ако не можеше да записва, поне можеше да учи. Изправяйки се и отивайки до един от рафтовете, Дийкън измъкна от него том, който бе написал преди години. Отгърна на една страница в средата, приютила заклинание, на което така и не бе успял да намери употреба. Далекозрение. Може би… скоро щеше да му намери приложение.

* * *

След няколко часа Дезмър отби каретата встрани от пътя и се присъедини към Миранда в купето. Сядайки на срещуположната седалка, той размота няколко слоя от зимното си облекло, докато отдолу не се появиха одежди, чието фино изящество не отстъпваше и на йота от нейните. Изправяйки се, той повдигна седалката, за да разкрие голяма кухина, която очевидно бе исканото от него скривалище. От въпросното скривалище измъкна купчина пергаменти.

— Сега да приключил дегизировката ти — рече той.

— Какво има на тези листове? Магии? — попита Миранда.

— Небеса, не! Не съм магьосник. Всяка магия за прикриване само би привлякла повече внимание върху теб. Не, те съдържат новата ти самоличност, най-важната част от дегизировката. Това и инструкциите ти, но те могат да почакат. Кочияшът ще се появи скоро, той ще бъде първият истински тест. Преди това трябва да се заемем с основите.

— Не разбирам.

— Няма смисъл от притеснения. Ще разбереш. Най-често срещаната фраза в описващите те депеши е „бедно, скитащо момиче“. Дори и ако съумееш напълно да прикриеш вида си, все още ще отговаряш на описанието. А точно сега си облечена като благородничка. Ако не се държиш подобаващо, ще привлечеш внимание, дори и ако нямаш никаква прилика с търсената девойка. Затова трябва да промениш и маниерите си. И така, започваме от самото начало. Името ти е Алексия Адриана Теселор — започна той.

Миранда наклони глава, опитвайки си да си припомни къде бе чувала това име преди.

— От уесткинсианските Теселори. Това е факт, с който се гордееш неимоверно. Имаш ли възможност, ще го споменаваш не по-късно от второто изречение, в какъвто и да е разговор, а оттам насетне колкото се може по-често.

Миранда кимна. Теселорови бяха изключително богат род от западното крайбрежие на континента, толкова богат, че на практика притежаваха родния си град. Макар да нямаха синя кръв, нямаше командир от Северното съглашение, който да не бе свързан финансово или семейно с рода им. Носеха се слухове, че самата кралска особа имала дългове към главата на рода с разходите за коронацията си.

Дезмър й подаде лист хартия и малка торбичка с бижута.

— Това е родословно дърво с кратко описание на най-известните членове. Запомни го. Боговете знаят, че те са го сторили. Пръстени и огърлици, златни, всички със семейния герб. Сложи си ги. Сега знаеш коя си. Остава да те науча как да бъдеш нея. Слушай. Ще ти дам най-важния съвет, който някога ще чуеш. Има само две неща, нужни за успеха, без значение какво се опитваш да постигнеш: увереност и опит. От двете увереността е от първостепенна важност. Никой — никой — не е по-уверен и убеден в превъзходството си от приказно богатите. Трябва да излъчваш непоносима увереност във всяка една ситуация.

— Като теб — подигравателно рече Миранда.

— Именно — отвърна Дезмър, нарушавайки шегата й. — Дължа всичко, което имам, на — често неоправданата — увереност. А сега, наместо да си повтаряме неща, които вече знаеш, ще направим малък тест. Как се казваш?

— Алексия Теселор — отвърна девойката.

— Алексия Адриана Теселор. Адриана Теселор е твоя баба и е сред най-влиятелните членове на рода. Никога не трябва да пропускаш възможност да изтъкнеш пълното си име. Е, как се казваш?

— Алексия Адриана Теселор.

— Добре. Сега да си представим, че някой се опитва да те командва. И също така си представи, че вършеното от теб е грешно, така че въпросната личност е в правото си да те порицава. Какво правиш? — запита Дезмър.

— Предполагам не се подчинявам — каза Миранда, съпровождайки очевидно грешния отговор с извъртане на очи.

— Ти си Теселор. Какво правиш? — повтори той.

— Подкупвам…?

— По-добре, но не. Престъпниците подкупват. Освен това подкупът е признание, че си в неизгодна позиция.

Миранда се замисли, но не можа да намери отговор.

— Заплашваш. Винаги заплашвай! Самото произнасяне на името ти трябва да е достатъчно, особено ако го произнасяш достатъчно често, което ти ще правиш. Ако не стига, спомени името на някой роднина. Ако случайно попаднеш на безкрайно отдаден на дълга индивид, изричането на названието на семейния патриарх, Вандър Теселор, е достатъчно, за да се респектира почти всеки властник — уведоми Дезмър.

В продължение на около час Миранда бе наставлявана как да се държи в пълна противоположност на диктуваното от сърцето и възпитанието й. Разговорите с подчинените са кратки и директни, винаги под формата на заповеди. Трябва да приема, че всичко, във всяка една ситуация, бива вършено в нейна полза.

Първоначално й се стори невъзможно да реши какво да казва или прави, за да влезе в новата си роля. Но постепенно мислите й се насочиха към една личност, с чието поведение придобиваше все по-голямо сходство. Айна, повелителката на вятъра от Ентуел. Когато започна да отговаря на въпросите по начина, по който феята би го сторила, всичко си дойде на мястото. Първият тест настъпи, когато кочияшът потропа на прозореца. Дезмър тихо се шмугна в скривалището, а Миранда отметна завесата.

— Какво има? — раздразнено се сопна тя.

— Къде желае мадам… — поде той.

— Господарке Алексия Адриана Теселор, не мадам! Ще се обръщаш към мен с господарке Теселор. Искам да бъда в мините на Гросмър до три дни — заяви високомерно девойката.

Кочияшът, донякъде смаян от вихрушката заповеди, се поколеба.

— Какво висиш? Мърдай! — рязко рече тя, отпускайки завесата.

— Прекрасно изпълнение — каза тихо Дезмър, след като каретата бе потеглила. Изпълзя изпод седалката.

— Убедително ли беше? — запита Миранда, някак горда от себе си.

— Забележително. Но снижи глас. Тук си сама. Предстои ти да научиш много. Три дни може и да не са достатъчни.

Остатъкът от деня премина по същия начин както времето, прекарвано в Ентуел. Дезмър й обясни всичко, от което се нуждаеше за придобиването на мините колкото се може по-бързо, евтино и лесно. Научи цената на рудата, успехите в досегашните години и вероятните успехи занапред. По залез главата й се въртеше. Каретата започна да завива, показвайки наближаването на град.

— Ето пари. Дай ги на кочияша, когато отвори вратата. Богатите никога не плащат лично. В тази чанта на пода има пет ката дрехи. Ще я вземе, без да му заповядваш. Отседни в най-добрата стая на най-добрата странноприемница в града. Няма да се наложи да ги търсиш, това също е работа за кочияша. Аз ще остана в каретата — е, за нуждите ще се измъквам, разбира се — каза Дезмър, оттегляйки се в скривалището.

— Чакай, а златото? Просто така ли ще оставим каретата? Ще бъде откраднато.

— Лейн се навърта някъде наоколо. Ако някой докосне сандъците с пръст, ще се наложи да си го прибере от земята, ако държи да си го запази за спомен — отговори той, докато изчезваше.

Миг по-късно вратата се отвори.

Без да каже дума, Миранда блъсна торбата с пари в ръцете на кочияша и протегна ръка, за да й бъде помогнато да слезе. Той го стори, сетне влязоха в най-добрата странноприемница, която можеше да се намери в околностите. Не беше отдаваща стаи кръчма, каквото място девойката би избрала. Разликата стана очевидна от мига, в който кочияшът й отвори вратата. Гъмжеше от внимателни прислужници, а стаята бе забележително удобна, първото истинско легло от напускането на Ентуел. Сготвената в кухня храна също бе приятен лукс.

Разбира се, през целия престой тя не пропусна да омаловажи качеството и на най-дребните неща. Щеше да е подозрително, ако не го правеше. Да спи сама бе по-неприятно, отколкото си спомняше. Още по-лошо бе, че остави торбата си от Ентуел в каретата, така че не разполагаше с никакво занимание, освен да се взира в боядисаните стени на стаята, докато не стане време за потегляне. След като напусна странноприемницата, бе отведена обратно в каретата и отново пое на път. Дезмър се измъкна от скривалището, намусил черти. Държеше книгата, която Миранда бе взела със себе си.

— Това какво прави тук? — рязко прошепна той.

— Вътре открих нещо, за което исках да те запитам. Защо си ми ровил из нещата? — пораздразнено запита тя.

— Прекарах нощта в каретата. Трябваше да си намеря занимание. Но да оставим това. Тази книга съдържа много ценна информация. Не трябва да напуска хранилището.

— Е, не знаех това — каза Миранда.

— Да беше се поинтересувала. Какво искаш да ме питаш? По-добре въпросът да е първокласен, за да оправдае подобно нарушение.

Миранда взе книгата и отгърна на тормозещата я страница. Посочи зачертания ред и му подаде книгата. Дезмър едва бе погледнал към него, когато стисна очи и с отсечено движение затвори кориците.

— Какво? Ти дори не го прочете — каза тя, вземайки книгата от ръцете му и опитвайки се да намери страницата отново.

— Не е писано от мен. Ако не е от мен, значи е от Лейн. Ако го е написал той, значи не е искал да узная. Ако той не е искал да узная, значи и аз не искам да узная — рече белокосият, затваряйки книгата отново.

— Ако не е искал да знаеш, защо го е записал?

— Няма значение. Той знае, че уважавам тайните му. Не бих го прочел.

— Кажи ми какво пише.

— Ако можех да измисля начин да го сторя, без самият аз да го прочета, с радост. Защо толкова държиш да узнаеш?

— Тази бележка е писана непосредствено след… клането в Кенвард. А споменава Кенвард. Как е възможно това? Освен мен и чичо ми други оцелели няма.

— Нямам представа. Мога да кажа само, че каквото и да означава този ред, описва задача, която е повлияла по някакъв начин на Лейн. Ако искаш отговор, питай него, защото последното, което искам, е да му дам причина да изпитва недоверие към мен.

Мистерията на Лейновата бележка остана неразрешена, но Дезмър съумя да я погребе под още два дни напътствия. Когато колелата на каретата трополяха по каменистия път към Гросмъровите мини, на Миранда й се струваше, че знае за тях повече, отколкото самият собственик. По-слабо бе разбирането й за потайностите на изкуството на пазаренето. Винаги бе успявала да договори изгодна цена, когато се бе налагало, но при суми с такъв мащаб нещата бяха различни. Дори и когато Дезмър изложи ясно всеки ход, който тя трябва да предприеме и всеки вероятен отговор, Миранда само се обърка повече.

Накрая белокосият неохотно предприе друг метод.

— Може би три дни не са достатъчни, за да те науча на тънкостите на покупката на земя, но те уверявам, че за три минути мога да те науча на един безотказен метод да получиш парцела на изгодна цена, без значение дали искат да продават или не. Но не го препоръчвам, защото ще проработи единствено ако носиш със себе си пълната сума, която възнамеряваш да платиш. Което е далеч от практиката в подобни ситуации — именно по тази причина методът работи.

Правило номер едно, винаги се обръщай директно към собственика. Ако подчинените се опитат да се противопоставят, вметни, че става въпрос за цената на земята им и че не търпи отлагане. Няма да ти се наложи да чакаш дълго. Правило номер две, никакво гостоприемство. Даже не влизай в кабинета. Проведи преговорите отвън. Това ти дава предимство, тъй като изважда продаващия извън обичайната му среда и затруднява мисленето. Изтъкни някаква причина, но нека бъде ясно, че винаги вършиш работата си по такъв начин. Може да не ти бъде отговорено с голяма охота, което ни отвежда към правило номер три. Дръж парите, цялата сума, наблизо. Недей да спориш, просто насочи преговарящия към сандъка и му покажи златото. Ще се огъне. Всеки би го сторил при вида на толкова пари.

Правило номер четири, фиксирай максимална цена — в този случай тя е седемдесет хиляди златни монети — и ако другият се опита да я повиши, отвори и останалите сандъчета. Никой не плаща наведнъж. Мисълта за получаване на цялата сума обикновено е достатъчна, за да пропъди логиката. И накрая, правило номер пет. Разкарай го. Разкарай го от земята колкото се може по-бързо, най-добре в края на деня. Рязката промяна не само ще ти осигури земята в най-краткото възможно време, но също така ще създаде и хаос, карайки оставащите да търсят човек, който ще възстанови реда, което ще заздрави управленските ти позиции.

Почти мигновено, каретата спря и Дезмър потъна в скривалището си. Няколко мига по-късно вратата бе отворена и кочияшът я оповести.

— Господарката Теселор — обяви той.

В края на каменливия друм се издигаше имение, което би се вписало идеално в най-заможните части на най-богатите северни градове. Но изглеждаше не на място, разположено върху една от двете сравнително равни площи в инак насечената планина. Як мъж, облечен в различен тип кожи, общото между които бе единствено това, че не се срещаха в тази гора, побърза да посрещне Миранда, докато й биваше помогнато да слезе от каретата.

— Господарке Теселор, какво ви води в скромния ми дом? — запита Лутер Гросмър, собственик на мините, с което и на цялата планина.

Почервенялото като цвекло лице показваше, че не бе свикнал да заема по-ниска позиция от най-важната личност в планината, следователно несвикнал и да бърза.

— Води ме, Лутер, пламенната надежда, че ще съм в състояние да поставя този скромен дом под не толкова скромна управа. Моята собствена — изрече тя. Дезмър бе подчертал да се обръща към него на малко име. Това видимо наруши равновесието на Гросмър.

— Искате да направите оферта? — запита той с вдигната вежда.

— Искам да закупя мините — поправи го Миранда.

— Несъмнено съм склонен да обсъдя предложението. Заповядайте вътре, разполагам с превъзходно вино… — предложи собственикът.

— Няма нужда. Ще го обсъдим тук или изобщо няма да дискутираме — настоя девойката.

— Със сигурност бихте се чувствали по-удобно вътре. Бих могъл… — поде отново Гросмър.

— Никога не се чувствам удобно под покрив, който не притежавам, Лутер. А и преговорите ще бъдат кратки — рече Миранда, вживявайки се добре в ролята си — и за свой срам, наслаждавайки се.

— Не бих си и помислил да ви лиша от гостоприемството на… — не се отказваше нахалният стопанин.

— Твърдоглавата ти настойчивост да ме отведеш вътре започва да ме навежда на мисълта, че има нещо в предприятието ти, което не би искал да видя. Има и други мини, добри ми сър — сухо каза девойката.

— Не, не. Разбира се. И тук става. Насред великолепието на мините ми. Хачет, маса и два стола, също и документите — бързо нареди Гросмър.

Слабоват мъж със змийски черти, стоящ покорно до господаря си, бързо се отправи към имението. Докато се приближаваше към вратата, друг мъж се бе отправил по страничната алея към нещо, което приличаше на голяма барака с инструменти. Хачет му направи знак да дойде моментално и двамата изчезнаха в огромното имение.

— Не очаквах предложения. Всъщност само споменах намерението си да се оттегля. Бихте ли имали нещо против да ми кажете как стигнахте до решението да закупите… — понечи да запита Гросмър.

— Не те касае — бързо се сопна девойката. — Достатъчно е да кажа, че няма много произнесени в Северното съглашение думи, които да не достигнат до ушите на Теселор.

Двамата слуги вече се връщаха. Хачет носеше няколко листа пергамент, мастилница и перо. Другият със сложен маниер бе успял да постави тежка дъбова маса на гърба си. Всяка ръка държеше украсен стол, неудобно позициониран да предотврати изхлузването на масата. Постави столовете на земята, с известни усилия успя да постави и масата откъм правилната й страна. На Миранда й костваше огромни усилия да се удържи да не помогне.

Работникът понечи да си иде, но мълчаливият асистент на Гросмър му направи знак, че трябва да остане. Стоикът кимна и застана настрани. Бе изгърбен и по тази причина изглеждаше по-нисък от Хачет. Създаваше впечатлението, че ако се изправи, ще бъде с поне една глава по-висок. Дрехите му сякаш бяха служили за съхраняването на картофи. Неуловимо загатваха, че някога са били сини, но сега споделяха цвета на своя носител, който от своя страна споделяше този на камъка, върху който бе застанал. Нямаше съмнение, че се радваше на тази задача, тъй като му бе предоставила рядката възможност да гледа към небето, а не по протежението на минната шахта.

Столът на Гросмър бе поставен на нужното място и изпъшка под тежестта на стопанина. Хачет побърза да предложи същата вежливост и на Миранда. Тя седна с отмерени внимателно движения, за да не остане никакво съмнение, че се опитва да допре колкото се може по-малка частица от тялото си до стола, като същевременно показваше, че не е никак доволна от перспективата изобщо да го докосва. На масата пред девойката бяха разстлани страници, внимателно затиснати с парчета желязна руда, за да не бъдат отнесени от пакостливия планински вятър.

— През последните няколко години бележим стабилни приходи от… — делово заговори Гросмър.

— Петдесет хиляди — каза Миранда.

— Не ви разбрах? — каза Гросмър, търсейки в страниците пред себе си споменатата сума.

— Цената е петдесет хиляди — уточни тя.

— При цялото ми уважение, господарке, това е съвсем малко повече от годишната ни печалба. Не бих и сънувал да продам мястото за… — възрази Гросмър.

— Добри ми сър, Теселорови не се занимават със сребро — присмя се Миранда, стараейки се да изрече думата по такъв начин, сякаш бе оставила отвратителен звук в устата й.

— Петдесет хиляди… златни? — рече Лутер, думата проблеснала в окото му.

— Разбира се… — небрежно отговори девойката.

— Това… това е добра оферта. Но… — замъчи се да каже собственикът.

— Ти, силният! Донеси един сандък от багажника на каретата ми. Който и да е — нареди Миранда.

Работникът погледна към Хачет, който от своя страна насочи поглед към Гросмър. Верига от кимвания го отпрати към каретата. Отвори багажника и измъкна един от по-тежките сандъци. Мускулите му се издуха, оставяйки впечатлението за създание, изцяло изградено от кости и мускули. Лицето му остана стоическо.

— Но… Този склон не е преставал да бъде собственост на Гросмърови откакто първата мина е била изкопана. Кръвта ми тече през тези жили — рече той, кискайки се нервно. — Шегичка.

— Много мъничка. На масата — нареди Миранда.

— Госпожице? — със съмнение изрече работникът, думите отронили се задъхано от напрегнатите му дробове.

— На масата — тя изрече всяка сричка отчетливо, като същевременно се изправи и отстъпи встрани.

Работникът много внимателно постави сандъка върху плота, колкото се може по-леко. Краката на масата изскърцаха, сетне се строшиха, събаряйки сандъка и съдържанието му, златни кюлчета, по чакълестата земя. Незатрупаните от златото хартии запърхаха из въздуха, но единствено Миранда обърна внимание на това. Всички останали очи бяха вперени в златото.

— Да, много щедра оферта — каза Гросмър, а гласът му изоставаше няколко срички от устата му. — Но… синовете ми. Заветът…

Миранда въздъхна раздразнено.

— Добре. Шестдесет хиляди. Смятам, че десет хиляди златни монети биха били достатъчни дори и на неизменчивите Гросмърови да открият друг завет.

— Продадено — механично изрече Гросмър. — Приемам, че това представлява първата вноска.

— Така е. Останалото е в каретата — прозина се Миранда. — Събирай си багажа. Искам да се махнеш от собствеността ми още днес.

— Донесли сте цялата… Днес?! — заекна Лутер Гросмър, трескаво търсейки из заплетения си ум за какво да възрази. — Имам семейни реликви от цели поколения, имам…

— Имаш един ден да ги изнесеш. Но аз съм благоразумна жена. Каквото не можеш да отнесеш със себе си, ще го закупя. Още десет хиляди стигат. Това прави седемдесет хиляди за земята, работниците и имението. Слугите си можеш да вземеш със себе си или да ги освободиш. Част от моите скоро ще бъдат тук. И прати някой да каже на работниците, че за остатъка от деня са свободни — каза Миранда, усмихвайки се широко, достигнала финалната цена.

Гросмър престана да възразява. Отпрати работника и изчезна вътре. По залез всичко, към което бе особено привързан, беше натоварено в керван коли, обикновено използвани за превоз на руда. Набързо предостави описание на ежедневната работна рутина на мините и пое на път. За улеснение, останалото злато бе извадено от багажника на каретата, в която Миранда бе пристигнала, а след като Дезмър потайно се бе промъкнал с все багажа си в имението, колата бе предоставена на Лутер Гросмър и също толкова пълничката му съпруга.

Миранда наблюдаваше през прозореца на все още великолепно мебелираното имение как и последната кола от кервана се скрива от поглед. Тогава въздъхна тежко и се отпусна в тапициран фотьойл.

— Не беше най-добрата цена, но като цяло забележително първо представяне — каза Дезмър, сепвайки девойката с внезапната си поява.

— Дадох сумата, която ми каза. А и в сандъчетата в спалнята все още има слитъци на стойност двадесет хиляди златни монети. Би трябвало да е повече от достатъчно, за каквото сте намислили — сопна се Миранда.

— Спокойно. Не бих искал ролята да развали инак приятния ти характер — рече белокосият. В гласа му нямаше и следа от сарказъм. — Кухнята е добре запасена. Ще желаеш ли нещо?

— По-късно… — отвърна девойката. Бе изтощена.

— Почини си. Утре ни чака голям ден — каза той, преди да изчезне.

Известно време Миранда седя в празното имение. Заобикаляха я стая подир стая богато украсени мебели. Ако бе в по-добро състояние на духа, щеше да осъзнае, че е осъществила детската си мечта. Ето че се намираше в обширно имение, облечена в изящни дрехи, струващи цяло състояние, а единственото нещо, което чувстваше, бе празнота. Докато ядеше храна, която като малка не бе могла и да си представи, мислите й се насочиха първо към Мин, сетне и към Дийкън. Унасяйки се, все още мислеше за него.

На сутринта Дезмър я събуди.

— Наслаждаваш ли се на сладкия живот? — запита той.

Девойката въздъхна.

— Какво следва? Бих искала да оставя тази досада зад себе си — простена Миранда.

— Сигурно ще останеш доволна да узнаеш, че днес ще играя ролята на твой лакей — поне докато не намерим роб, комуто да се доверим.

— Роб? — запита момичето. — Не. Те са работници. Получават заплата.

— Мм. Да. В случай че не си забелязала, намираме се в планината, а единствените коне принадлежат на стопанина на мината. Спечелените от тях пари отиват за… стая и храна. Доста умна система — обясни Дезмър.

— Как може да казваш това? — съсна Миранда.

— Казах умна, не етична или морална — белокосият сви рамене.

Девойката потръпна, преди да запита:

— Защо вече е безопасно да си показваш лицето?

— Защото са останали само роби. Уверявам те, никакви прокламации за смъртта ми не са ги достигнали.

Двамата се навлякоха и се отправиха към помещенията на работниците, които представляваха малко градче от приличащи си колиби. Дезмър нареди на двама от първите срещнати да се заемат с количката, която раздаваше дневните дажби. Те се заеха.

— Каква точно е целта на всичко това? — прошепна Миранда.

— Трябва да открием човек, който да предложи „офертата“ — отговори Дезмър. — Причината за покупката. Предлагаме свобода в замяна на услуга.

— Наистина? Искаш да ми кажеш, че самите ние не бихме могли да го сторим? — запита девойката.

— Със сигурност бихме могли — каза белокосият. — Всъщност, ела с мен!

Вратата на една от колибите бе отворена. Вътрешността й представляваше стая с простовато легло, опряно до стената. Намиращите се вътре мъж и жена скочиха на крака, когато изискано облечените странници влязоха. Кимнаха навъсено, когато Дезмър изсипа черпак яхния в съда над нищожния огън и постави пита хляб край него. Това струваше една медна монета.

— Внимание, роби. Ако желаете свободата си, ще я получите в замяна на услуга и капка от кръвта си — обяви Дезмър.

По лицата на робите изникна объркване.

— Това… това няма да е необходимо. Дажбите са предостатъчни. Да ни плащате за тези два дни без работа е повече от достатъчно — каза мъжът.

— Той… той ви предложи свобода — заекна Миранда, за миг излизайки от ролята си.

— Да, много мило предложение. Но порционите са повече от достатъчни — нервно отвърна жената.

— А ако ви принудя да приемете свободата си? — запита Миранда.

— Не, моля ви! Вие сте новата собственичка, нали? Госпож… господарката Теселор, нали? Моля ви, ще работим. С радост ще работим. Дори не искаме дажбата за деня! — изтърси жената.

— Да — съгласи се мъжът. — Не сме работили — не сме я заслужили.

Миранда опита още два пъти да ги убеди да приемат свободата си, но в отговор получи още по-енергични уверения за лоялност. Следващите три колиби донесоха идентични реакции с малки вариации.

— Не разбирам. Живеят в мизерия. Не са свободни. Едва оцеляват. Защо не посрещат възторжено шанса да получат свобода, на каквато и да е цена? — тихо запита Миранда.

— Заради това кой им я предлага. Собственикът никога не би го направил. Робите виждат в това тест. Примамваш ги, опитваш се да ги накараш да кажат нещо, което ще ти позволи да ги използваш за респектиращ пример. Не биха се доверили на стария си господар. Със сигурност не биха се доверили и на новия — обясни Дезмър.

— Как тогава ще намерим един, който да ни помогне?

— Няма. Ще намерим един, когото не го е грижа. Ще разберем, когато го намерим.

Колиба след колиба унизени работници се опитваха бързо и ентусиазирано да уверят новата си стопанка в щастието и отдадеността си. Накрая достигнаха до врата, която не се отвори моментално. Дезмър повдигна вежда. Очевидно това бе добър знак.

— Отвори веднага! — излая той.

Разнесоха се стъпки и накрая вратата бе отворена. В очите на приведената фигура проблесна разпознаване.

— О! Това сте вие — промърмори той, влачейки крака обратно към леглото си.

— Ти донесе сандъка със златото — припомни си Миранда.

— А вие ме накарахте да строша масата с него. Дошли сте да ми орежете заплатата? Хубаво. Голяма разлика ще има — изрече със сарказъм огорченият мъж.

Дезмър се усмихна. Когато храната и хлябът бяха предоставени, белокосият накара останалите работници да напуснат колибата, затваряйки вратата след тях.

— Сега пък какво? Наказание? Ако търсите кой да ме набие с камшик, Халърн, две колиби по-надолу, с радост ще се съгласи да помогне. Силно се надявам да не възнамерявате да поверите задачата на това конте. Ако той ме набие, като нищо да забравя, че изобщо се е случило — изръмжа мъжът.

— Как се казваш, робе? — попита Дезмър.

— Робе, а? Вече използваме правилните названия? Сигурно ще си искаш монетите обратно.

— Име! — нареди белокосият.

— Удо — отвърна мъжът.

— Щастлив ли си тук, Удо? — поинтересува се Дезмър.

— Колкото мога да бъда — отвърна работникът с тон, който пребогато изразяваше как се чувства в действителност.

— Би ли искал да се махнеш? — попита мнимият лакей.

— Защо? Това ли предлагаш? — рече мъжът, изпадайки в престорен ентусиазъм. — Оо, ами да, господарю! Наистина бих се радвал да избягам. Много благодаря за питането.

— Огледай се, Удо. Колцина пазачи виждаш? Колко собственици? Колко други хора, освен роби като теб? — каза белокосият.

— Никакви — отвърна Удо.

— И какво ти говори това?

— Или си глупав, или си беден — отговори работникът.

— Ако знаеш, че няма пазачи, които да те спират, защо просто не избягаш?

— Да ме преследват каквито там кръвожадни ловци на глави наемеш загдето бягам от тази борчова дупка, където ни остави онзи преди теб — не ми звучи като особено подобрение.

— Моята работодателка притежава дълговете.

— Значи тя ще се занимава с наемането. Гледай сега, колкото и да ми е приятен този разговор, предполагам утре ще ме искате на работа. Така че ако няма да те затрудни, бих искал да си отспя.

— Тъй да бъде. Той е. Удо, нали? — реши Дезмър.

Ровейки внимателно из купчина страници, които носеше в чантата си, белокосият извади една.

— Можеш ли да четеш, Удо? — продължи полуелфът.

— Малко.

— Можеш ли да разпознаваш името си?

— Да.

— Ето го на тази страница. Пише, че дължиш седем сребърни монети.

— Великолепно. Ще ги събера след няколко години, стига през това време да не спя и да не ям — озъби се Удо.

Дезмър скъса листа.

— Какво… какво означава това? — запита работникът.

— Вече не дължиш нищо. Нищо не те задържа тук.

— И… и няма други страници като тази, нали? Това е просто трик — рече Удо, като някаква емоция за пръв път си проправи път до гласа му.

— Не че ще ми повярваш, но не, дългът ти е документиран единствено тук — обясни белокосият. — Моята работодателка не е от щедрите, но има по-специфични предпочитания към работата. Няма нищо лошо в цял живот служба, обаче една легитимна услуга в удачното време е съвсем различно нещо. Никога не оставаш без приятели, разбираш ли?

— О, разбирам, не е наред с главата — каза Удо, поглеждайки към нея. — Не исках да ви обидя. Не наред по добър начин.

— Сякаш ме е грижа какво мислиш — отряза го Миранда, която още не бе сигурна дали да излезе от ролята си.

— Заможните използват думата ексцентрична — поправи Дезмър. — Както и да е, всичко се свежда до това. Ще напуснем до края на седмицата. Преди този момент да настъпи, очакваме да чуем решението на всеки от вас. Дотогава няма да се работи. Изборът е лесен. Съгласете се да направите услуга на работодателката ми, давайки по капка от кръвта си като гаранция, и ще получите възможността да продължите работата си тук, получавайки дял от мината — или достатъчно злато, за да започнете живота си другаде.

Дезмър отвори вратата и изведе Миранда.

— Остатъкът от дажбите ще раздадете сами, работници. Господарката се умори от огледа — нареди полуелфът.

Миранда и Дезмър се отправиха към имението. Когато останалите се бяха заели със задачата си, девойката се обърна към него.

— Сега какво? — попита тя.

— Чакаме. Обикновено не отнема повече от три дни.

— Просто така? Той ще убеди останалите?

— Просто така — отвърна белокосият.

Следващите няколко дни бяха самото въплъщение на скуката. Като се изключат доставките на провизии и един керван, който трябваше да бъде върнат заради липсата на скорошна работа, времето бе изцяло запълнено с Дезмъровото нанасяне на двеста имена в книга. На четвъртия ден на вратата се почука.

— Мисля… мисля, че всички решихме — несигурно каза Удо.

Отвън стояха едва дузина роби, очевидно споделящи апатията му към живота. Дезмър откри имената им, убоде пръстите им и се впусна в добре репетирана реч.

— Ще дойде време, когато ще чуете глас, но няма да видите лице. Гласът ще ви напомни за този ден, денят, в който сте получили свободата си в замяна на услуга. На този ден, без значение дали ще настъпи утре или след едно поколение, ще върнете дълга, ако е по силите ви. Ще уведомите синовете и дъщерите си за този дълг, защото когато умрете, той се пренася върху им. Разбрано?

Неизменно следваше ококорено кимане. Желаещите да останат получиха документ, удостоверяващ притежаването на част от мината. Желаещите да напуснат получиха шепа монети. Златни монети. Накрая всеки получи къс хартия, указващ дълга им. Приблизително след времето, нужно на двойка уморени люде да изтичат до колибите, се появи втора малка група. Ентусиазираността и големината на групите нарастваха, тъй като обещанието за свобода и искрата на алчността надвиваха разумната им преценка.

Двама от освободените роби стояха пред вратата, пребледнели като призраци, старателно намесващи се при първите прояви на нещо, напомнящо бунт. Преди слънцето да бе сложило край на този четвърти ден, списъкът бе изчерпан. Със спускането на нощта отдалечените звуци от празнуване отстъпиха място на тишина и воя на вихри, изпълвал всяка нощ.

— Онези роби защо поддържаха ред без никой да им е наредил? — запита Миранда, все още удивена колко гладко бе протекло откаченото начинание.

— Лейн поиска да платят дълга си моментално — обясни й Дезмър.

— Но… как? Не съм го видяла — отвърна девойката.

— Той е асасин. Ако не иска да бъде видян, няма. А когато чуеш призрак да прошепва в ухото ти, че е настъпило време да изплатиш дълга си, оказваш се повече от склонен да изпълниш заръката му, наместо да любопитстваш какво е наказанието за неподчинение.

Минаха няколко дни. Вече работейки за себе си, значителна бройка от работниците се завърнаха в мината. Дезмър написа няколко официални документа, които да отпратят евентуални власти, усъмнили се в съмнителната история, която освободените мъже и жени щяха да разкажат. Миранда бе оставена на скуката си и на раздиращите душата образи на страдание, които бе видяла при кратките си посещения сред робите. Опита се да си представи Лейн в подобна ситуация, с допълнителната стигма да бъде мразен от останалите роби. Значителна част от личността му получи обяснение.

Трябваше да измине цяла седмица, преди монотонността да бъде нарушена.

— Трябва да вървим — незабавно! — рече Дезмър, нахлувайки в трапезарията.

— Какво? Защо? — попита Миранда, но Дезмър само изхвърча през вратата.

Слънцето тъкмо докосваше хоризонта. Девойката дотича до колата, към която се бе отправил приятелят й. Белокосият бе разпрегнал два от конете, едно от животните бе оседлано и готово.

— Имаме проблем. Мой стар приятел се кани да ни посети — рече той.

— Кой?

— Ардън. Нарича се ловец на глави, но главорез му отива повече. Това е единствената част от тялото, която предава. Той е един от „другите агенти“ за които ти казах, онези, които те искат не по-малко от нас и не са толкова придирчиви за състоянието, в което да те представят. И което е по-лошо, има си ескорт. Войници. Това означава, че се ползва с благословията на военните и разполага с всички нужни правомощия, за да претърси мястото. Не бива да му позволяваме да те види. По-важно, не бива да вижда и мен, защото дори и да не бях част от списъка „убий, щом го видиш“, пак би ме наръгал с радост — каза Дезмър, оседлавайки втория кон.

— Защо?

— Имам връзка в неговото оперативно място, която ми предоставя по-значимите му задачи. Ако си струват, пускам Лейн и така отмъквам наградата. Знае, че аз стоя зад това. Не мога да позволя да си отмъсти точно когато съм на път да постигна най-големия си успех.

— Защо му е да идва тук? — попита тя.

— Откъде да знам? Той е идиот. Едва може да скалъпи изречение. Получава цялата си информация, като намери човек, за когото подозира, че знае нещо и го бие, докато не научи интересуващото го. Вероятно е почерпил информация от проклетите коли, които върнахме. Знаех си, че трябваше да отложим цялата тази лудост до получаването на поръчка — отвърна той, докато се бореше със своенравна закопчалка. — Ескортът ме притеснява. Смятат, че ще открият някой важен. Но кой? Не че има значение — ако не се измъкнем, ще намерят неколцина важни…

Очите на Дезмър се бяха вперили в далечната сива мъгла, вдигната от копитата на някъде половин дузина коне, приближаващи по пътя. Единственият път.

— Не. По дяволите! Намираме се в планината, няма прикритие в радиус от мили! Ако побегнем сега, несъмнено ще ни последват, а няма как да надбягаме кавалерийски коне с товарни. Нямаме избор. Миранда, надявам се да си усвоила ролята си добре, защото когато дойдат тук, трябва да си много убедителна — каза Дезмър, втурвайки се към къщата.

— Но…

— Никакво „но“! Увереност и арогантност! Аз ще бъда в мазето… не, ще погледнат първо там… в килера с провизии. Не им позволявай да надникнат там. Късмет. Провалиш ли се, на Лейн ще му се отвори много работа — викна Дезмър, преди да изчезне вътре.

Миранда се приготви и влезе в къщата. До този момент бе успяла да заблуди всички. Пък и този Ардън бе глупак. Нямаше повод за притеснения. Просто трябваше да се подготви за евентуалните въпроси. Нямаше прислужници. Това трябваше да бъде обяснено. Робите почиваха. Това със сигурност щеше да привлече внимание. Стига да имаше отговори, щеше да е лесно.

Поне това си повтаряше наум до самия миг, когато груба ръка потропа на вратата. Тя се втурна към входа, но спря. Не. Алексия никога не би отворила сама. Отправи се бързо към стола на челното място в стаята в трапезарията. Второ тропане, по-настоятелно от първото. Не му обърна внимание. Последва трето, разклатило вратата.

— Никой да не ме безпокои! — извиси високо глас тя.

— По работа на Съглашенската армия — излая глас.

— Днес не приемам посетители — викна с отпращащ тон.

— Ти! Отвори вратата! — долетя заповед.

— Със сигурност няма… — започна да възразява Миранда.

Изглежда заповедта не бе насочена към нея, тъй като мощен удар накара вратата да се отвори. Едър войник в масивна броня отстъпи встрани, разкривайки мъжа, издал нареждането. Не й изглеждаше познат, но същото не можеше да се каже за бронята му. Беше Елитен, един от малцината, които можеха да я разпознаят. За миг се зачуди дали това бе добре или зле. Би могъл да я отведе при Тригора и да й помогне да пристъпи към задачата си или да я посочи на Ардън, за да я обезглави. Засега щеше да играе ролята си — поне докато не се убедеше, че е в безопасност.

Когато той прекоси прага, Миранда прогони страха си настрана и скочи на крака.

— Как се осмеляваш? С кого си мислиш, че си имаш работа? — избесня тя.

Елитният изтегли меча си и го насочи към нея. Миранда спря малко преди острието и си придаде изражение, за което се надяваше, че представлява убедителна смес от гняв и удивление.

— Вадиш ми оръжие? На мен, Алексия Адриана Теселор? — яростно запита девойката.

Изражението на мъжа бързо се промени от гняв към съжаление, промяната провела се едновременно с прибирането на меча в ножницата.

— Хиляда извинения, мадам… — понечи да каже той.

— Господарке! — поправи го Миранда.

— Господарке Теселор. Аз… — поде наново мъжът.

— Излишно е да се мъчиш да обясняваш. Стореното от теб не може да бъде оправдано. И то като Елитен! Ако ти си най-доброто, което армията ни може да предложи, то горко ни! Жалката ти кожа скверни великолепно изработената броня на вуйчо ми. Напусни! — заповяда Миранда.

— Не мога, господарке. Действам по заповед на самата генерал Телоран. Възложено ми е да… — бързо изрече той, опитвайки се да предотврати прекъсване.

— Тригора? Милото ми момче, познавам Тригора. Тя никога не би направила нещо толкова глупаво — каза девойката, внезапно сполетяна от идея. — Тя тук ли е?

— Не, господарке, тя… — започна да отговаря войникът.

— Тогава не ми говори за заповедите й. Нима очакваш да приема думите ти за истина? Покажи ми писмено нареждане. Покажи ми подписан и подпечатан документ, нареждащ ти да нахлуваш в наскоро закупеното ми имение и да ме заплашваш с оръжие! — изкрещя тя с нарастващ гняв.

Елитният се сви като ударено псе, изръмжавайки заповед на войника, който бе насилил вратата, да я затвори. Миранда си пое дълбоко въздух. Сърцето й биеше бясно. За миг се зачуди върху факта, че споменаването на едно обикновено име бе достатъчно да й даде силата да сплаши Елитен — който обичайно биваше третиран като бог.

Девойката се обърна отново към вратата, когато отвън долетя някаква суматоха. Елитният бе потънал в разгорещена дискусия с мъж, който изглеждаше по-як и по-силен от онзи, който стоеше мирно край прага. Носеше черна алебарда с тънка дръжка и голям синкав кристал в острието. Оръжието не му подхождаше. Беше елегантно, докато всичките черти на стопанина му изглежда придаваха ново значение на думата варварски. За бронята му можеше да се каже, че бе прекомерна, но това щеше да е подценяване. Носеше незавършена и някак не по мярка ризница от метални пластини, нахлузена върху кожен подбронник, комуто подхождаше описанието гранясал. Облечена на голо риза от метални брънки показваше, че бе толкова глупав, колкото и войнствен. Обърна се към къщата и решително се отправи към нея. Това трябваше да е Ардън. Миранда се приготви за още една тирада. Мъжагата нахлу вътре.

— Вече казах на партньора ти идиот, че няма да позволя и въпрос без писмена заповед — каза Миранда.

Мъжът бръкна в чантата си и извади свитък висококачествена хартия, запечатан с официалния печат на края. Миранда неохотно пое хартията и разчупи восъка. Развиването на свитъка разкри ред подир ред пълномощия на приносителя. Притеснително високо в списъка се споменаваше правото на приносителя да убие всеки, пречещ на изпълнението на задълженията. Постави обратно свитъка в шункестата ръка, протегната пред нея. Бе смачкан и безцеремонно набутан обратно в торбата.

Допусна грешката да погледне в лицето му. Някоя мечка щеше да се гордее с подобна физиономия. Окосмяването му се бе сплъстило в дълга брада, послужила като мемориал за остатъци от последните хранения. За вежди служеха гъсталаци, съединени в средата. Изпод тях надничаха две дребни, гневни очи.

— Много добре. Предполагам мога да отделя няколко мига — рече Миранда, стараейки се да звучи колкото се може по-неангажирана.

— Значи си Теселор. Какво търсиш тук? — запита с груб глас.

Някак успяваше да предава омразата си чрез погледа. Бяха необходими героични усилия, за да не трепне.

— Аз съм новата собственичка на това начинание.

— За какво са ви куп мини?

— Нужни са ми „куп мини“, защото на вуйчо ми, човекът, който поставя бронята на гърбовете на тези войници, му омръзна непрекъснато да налива луди пари за руда, която би могъл да получава безплатно.

— Тука никой не работи. Робите се предполага да работят.

— Както трябва да е видно от окаяното състояние на тази къща, управленските умения на предишния собственик не бяха на твърде високо ниво. В момента преценявам дали ще е нужно да заменя всички работници. Докато не реша, че са достатъчно компетентни, няма да рискувам някой от тези идиоти да срути шахта.

Слабоумният му начин на изразяване я накара да се почувства по-добре. Ако умът му действително бе толкова тинест, колкото и устата, нямаше голям шанс да разгадае прикритието й. Но цялото й спокойствие изчезна в мига, в който започна да забучва пръсти в рамото й. Използваше само два, но пак бяха по-дебели от китката й.

— Дрънкаш големи думи. Всички вие, богатите, ползвате големи думи. Пробваш се да ме накараш да се чувствам тъп? — обвини я той.

Миранда мъчително преглътна. Струваше й се, че си копае гроба, но не й бе останало нищо, освен лопатата, така че можеше само да продължи да копае.

— Как се осмеляваш да ме докосваш? Аз съм Теселор! — заяви тя. Надяваше се, че е била единствената, забелязала потреперването на гласа си.

Не беше. В очите му бавно проблесна разбиране. Изглеждаше по-несъответстващо и от елегантното оръжие.

— Позната си ми. Страхът… виждам го. Но коя? — рече той. Зад думите му се криеше необичайна гладкост и личеше непогрешим интелект.

— Казах ти, аз съм Алексия А… — заговори девойката, изблъсквайки страха си настрана.

— Да, чух. Играеш ролята добре, но със сигурност не е това. Да му се не види! Само да можех да си спомня. Търсех на неправилното място. Трябва да погледна отново. Беше нещо с „М“ — рече той на себе си, като че потънал в мисли. Потропа с дръжката на алебардата по пода.

Сега през нея пробяга друг страх. Страхът от откритие. Този мъж, доколкото той можеше да прецени, заплашваше съвсем невинен човек. Ако осъзнаеше, че е търсена, нямаше да може да се отърве от него. Сърцето на Миранда пърхаше в гърлото й, но се насили да продължи.

— Какво търсите тук!? Отговорих на зададените ми въпроси и сега е крайно време да отговориш на моите.

Яснотата и интелектът изчезнаха.

— Какво диря тук? Бях изпратен от генерал Телоран. Тя рече да видя какво се случва. Дума, че щом подобни места бивали купени бързо, някакъв си лудак на име Дезмир или нещо от сорта е замесен. Каза, че бил костеляк орех, можел да има як бодигард.

Той се отправи към счупената врата. За миг девойката помисли, че си тръгва. Наместо това той я затвори и я подпря със стол, за да остане в това състояние. Неприятното чувство в стомаха й припламна непоносимо. Каквото и да бе намислил, очевидно не искаше останалите войници да видят.

— Както можеш да се убедиш с очите си, тук няма такава личност, нито има бодигард.

— О, туй го виждам. Няма бодигард. Само ти. Гледаш презрително, говориш с големи думи, като всички богаташи. А няма кой да се бие за тебе — рече той, наближавайки я заплашително.

— Не зная какво си мислиш, но може да спреш. Аз съм Теселор. Имаш ли някаква представа какво мога да ти причиня? Какво мога да накарам да ти причинят? — заплаши тя с цялата си възможна убедителност, отдръпвайки се, докато не опря в стената.

— Няма да направят нищо, докато не кажеш, а ти няма да кажеш нищо — рече той, притискайки дръжката на алебардата до гърлото й. — Няма да кажеш нищо.

Миранда успя рязко да поеме въздух, преди достъпът на въздух да й бъде отрязан. Гърчеше се и се бореше. Умът й заработи трескаво, докато напразно се опитваше да се измъкне. Зад нея, точно от другата страна на стената, се криеше Дезмър. Познаваше го отскоро, но наученото бе достатъчно, за да предположи, че е по-вероятно да остане скрит, отколкото да й помогне. Всичко зависеше от нея. Опита се да овладее паникьосаното си съзнание. Бе научила магия, нали така? Не бе било само сън. Жезълът й се намираше на масата. В настоящата си форма умът й нямаше да й е от полза без него.

Точно когато въздухът бе почти изчерпан, Миранда съумя да насочи огнена магия върху дръжката на алебардата, където я бе стиснало чудовището. Умът й бе изпълнен с ярост и тя се опита да насочи отчаянието си към магията. Разнесе се противно цвърчене и отвратителна миризма, но Ардън не реагира. По лицето му бавно плъзна усмивка.

— Магия? Ха! Болка? Ха! Магията е нищо. Болката мога да игнорирам. Сбогом — рече той, притискайки дръжката по-силно.

Светът започна да се замъглява. Миранда прекрати заклинанието. Черният метал на алебардата бе започнал да обгаря врата й, а девойката се нуждаеше от малкото останало съзнание, за да остане будна. Причерня й. Ставаше все по-трудно да се бори. Много отдалеч дочу стъпки. Дезмър най-накрая бе решил да предприеме нещо. Той се втурна зад огромния мъж, размахвайки нищожен на вид кинжал. С чист удар го заби в гърба на Ардън.

Някое по-долнопробно оръжие би се огънало в яката броня, но това бе един от шедьоврите на Дезмър. Тясното, твърдо острие прониза плочката, кожата, брънките и поне инч плът, преди да спре. Това със сигурност надминаваше прага на болката, която можеше да бъде игнорирана, или нищожността на рана, която можеше да бъде подмината. Определено. Ардън отдръпна едната си ръка от алебардата, за да блъсне кандидат-спасителя на Миранда. Стори го с бързина, която далеч не можеше да се очаква от огромното му туловище. Краткотрайното отслабване на натиска върху гърлото й позволи на девойката да поеме нова глътка въздух, предоставяща й още няколко мига живот.

Поднови борбата и прерови ума си за някое подходящо заклинание, с което да отблъсне нападателя. Не се сещаше за нищо и не след дълго отново усети как пред очите й се спуска пелена. Обзета от отчаяние, девойката се опита да откопчи пръстите му от дръжката на оръжието. Щом лявата й ръка докосна десницата му, той рязко се отдръпна. Миранда пое дълъг, болезнен дъх. Отдръпна се настрани — или по-скоро се опита, защото той отново демонстрира същата абсурдна бързина. Изражението му премина от шокирана изненада в гняв, ръката му сграбчи рамото й. Стискаше я като менгеме. Момичето падна на едно коляно и извика. Дочу звъна на счупено стъкло и повей на вятъра.

Червено-златна светкавица профуча през стаята и се сблъска с чудовищния мъж. Той се олюля, сетне внезапно изръмжа гневно. Миранда пролази до масата и грабна жезъла си. Скачайки на крака, тя се обърна. Там беше Мин, а челюстите й бяха сключени около крака на Ардън. Зъбите й не можеха да пробият бронята, но силата на захапката бе достатъчна да предизвика болка, която щеше да осакати нормален човек. Главорезът изглеждаше незасегнат, само отегчен от енергичните опити на храброто създание да отбягва атаките му и да се опитва да наруши равновесието му. Накрая сграбчи дракончето за врата.

— Пусни я! — нареди Миранда.

Държеше тояжката в готовност, съзнанието й също бе подготвено. Ардън хвърли дракона с цялата си необикновена мощ. Малкото създание можеше да се нарани, ако не се беше приземило върху прясноизправения Дезмър. И двамата полетяха към един шкаф, пълен със скъпи чинии. Миранда се разгневи. Нямаше смисъл да поддържа прикритието. Той щеше да я убие и без това. Призова ветрена магия, рязък повей на вятъра. Възнамеряваше да повали противника си бързо. Веднъж съборен, тя щеше да разполага с повече опции, стига да можеше да го задържи там.

Девойката знаеше, че далеч не е опитен заклинател, а ситуацията налагаше единственото нещо, което още не бе овладяла — бързина. Ако искаше да има полза от магията, трябваше да вложи всичките си усилия, за да е сигурна, че заклинанието ще има нужната сила в нужното време. Имаше две неща, които не бе преценила, докато съсредоточаваше ума си като водопад. Първо: беше ужасена, гневна и отчаяна. Още не бе овладяла дисциплината да не позволява на тези емоции да подхранват заклинанието. И второ: жезълът бе модифициран от Дезмър.

Недостатъчно бе да се каже, че резултатът бе задоволителен. Вятърът раздра стаята с рев на банши, блъскайки прозорци и разтваряйки врати. Удряйки Ардън, вихърът не само го повали, а направо го понесе. Масивното му туловище полетя из стаята и пръсна подпрелия вратата стол, както и самата врата. Изходът не беше чист, тъй като тялото му бе натрошило рамката на вратата. Ловецът на глави полетя в нощта и се приземи на петдесет крачки от прага.

Миранда трепереше от изтощението и току-що изпитаните емоции. Обичайно щеше да е изцедена до безпомощност след подобно заклинание, а сега стоеше изправена — задъхана и замаяна, но стабилна. Бавно, внимателно, девойката излезе навън. Мин бързо закуцука след нея. Дезмър я последва на четири крака. За един дълъг момент всичко сякаш затихна. Самата нощ бе стаила дъх.

Изглеждаше невъзможно, но Ардън се размърда. Първо се претъркаля на колене, сетне се изправи на крака. Приведе се да надигне алебардата, която лежеше наблизо. Миранда стоеше неподвижно, изчаквайки да види какво ще последва. С оръжие в ръка, той се обърна към нея. Едната му ръка висеше ужасно изкривена. Спокойно, почти невъзмутимо, той я намести с гнусно изхрущяване, което се чу ясно дори и на прага, където бе застанало момичето. Сетне чертите на Ардън бързо се промениха в гримаса на ярост и омраза.

— Убийте ги! Убийте ги! Заповядвам ви да убиете предателите! — зави той.

Елитните! Бе забравила за ескорта. Очите й се стрелнаха наоколо. Никой не я нападаше. Никой дори не стоеше прав. Тук-таме, насред тъмночервени петна, лежаха безжизнени войници. Миранда бе едновременно ужасена и облекчена от гледката. Лейн не си бе губил времето, докато Ардън бе стоял вътре. Бе елиминирал целия ескорт. Когато ловецът на глави осъзна, че помощ няма да има, страховитото спокойствие отново изгря на лицето му. Очите му придобиха ясния, дълбокомислен вид, който бе зърнала по-рано.

— Да. Нещата се раздвижват, нали? Следващите месеци се очертават да бъдат много интересни. Страхувам се, че междувременно ще трябва да се оттегля. Един от вас има остро жило, за което не бях подготвен. Но няма повод за притеснения — генералът ще се появи скоро — рече Ардън, обръщайки се да си върви.

— О, няма — викна Дезмър, внезапно намирайки енергията да се изправи. „Втурна се“ към боеца, макар че накуцващата му походка да беше далеч от бързината.

Мълчаливата поява на Лейн бе далеч по-заплашителна, а храбростта на Дезмър очевидно бе предназначена да я прикрие. Той полетя през градината към Ардън, привидно изниквайки от нищото, носейки се тихо, докато бесният вихър продължаваше да вилнее из равнините. Ардън не го видя, нямаше как да го види, но пак издигна алебардата. Скъпоценният камък в острието потъмня, приканвайки нощта да се просмуче в него. Ловецът на глави описа широка арка с оръжието си. Кристалът остави тъмночер белег във въздуха. Ивицата се понесе като вълна из градината, ставайки по-широка и по-дебела. По времето, когато достигна Лейн, вече наподобяваше стена.

Малтропът застина и вдигна меча си. Изписаните по острието руни засияха като въглени и ивица от черната вълна изчезна, но пролуката не бе достатъчно широка, за да може Лейн да избегне изцяло мрачината. Мин, която знаеше, че зъбите и ноктите й няма да имат ефект, скочи зад Миранда. Младата магьосница се опита да издигне бързо защитно заклинание и размаха жезъла по подобие на Лейн. Чернотата блъсна бледия щит и го разтроши. Тояжката отрази още малко, оставяйки само тънка струйка, която облиза крака й.

Усещането бе изцяло ново — и много мъчително. Чернотата оставяше след себе си усещане за студ и вцепеняване, докоснатото отказваше да й служи. От по-дълбоко, отвъд тялото, някъде от душата, долетя раздираща болка, сякаш мрачината подкопаваше самия й дух. За разлика от обикновена рана, която можеше да бъде загърбена, тази болка се бе вкопчила в съзнанието й и не искаше да я остави. Усещането бе ослепяващо.

Страданията бавно я оставиха, макар вкочанението да не изчезна. Девойката отвори очи и откри, че е паднала на земята. Мин, избегнала черната вълна, беше отгоре й, отдавайки й вниманието, което младото момиче не бе получавало, откакто бе станало Теселор. Когато вълната мрачина се разсея, Ардън бе изчезнал. Лейн, видимо незасегнат, бързо влезе в имението. Дезмър се бе прикрил по-рано вътре и също беше невредим. Двамата с Мин помогнаха на Миранда да влезе. Отидоха във всекидневната, първата стая, която имаше годна за заключване врата.

— Ардън е понаучил някои нови трикове. Не мисля, че е в състояние да прави заклинания. Трябва да е новото оръжие. Откъде ли е намерил оръжие, което притежава активна магическа атака? Дори аз не съм открил начин да го сторя! — рече Дезмър с небрежен тон, обръщайки се към Миранда. — Добра работа с твоето заклинание, между другото. Не бих си помислил, че го притежаваш.

— Оръжията ти се нуждаят от работа — рече Лейн.

Сега, когато бяха далеч от любопитни очи, ясно се виждаше, че малтропът не бе останал непокътнат. Една от ръцете му бе сгърчена като мъртъв паяк и се тресеше неконтролируемо. Бе седнал, което издаваше, че нещо с краката му също не е наред. Дезмър се впусна в защита на оръжейните си процедури, изреждайки различни оправдания за непълната защита от заклинанието, макар накрая да призна, че трябва да продължи проучванията си в тази област. Миранда се канеше да предложи помощ на Лейн, когато осъзна, че още не се е погрижила за своите наранявания. Съсредоточи ума си върху тях. Междувременно Лейн затвори очи. Дишането му се забави, почти спря. Много бавно треперенето спря и пръстите му се отпуснаха. По времето, когато Миранда бе възвърнала възприятията в крака си, Лейн се бе възстановил напълно и дишането му бе започнало да се нормализира.

— Страхувам се, че не разполагаме с много време да си ближем раните — каза Дезмър, поглеждайки нервно през прозореца. — Каквото успя да измъкне Ардън толкова бързо, със сигурност би могло…

На вратата се почука. Лейн моментално се измъкна през задната врата, последван от Дезмър, който бързо прошепна на девойката да отвори и да извика за помощ при нужда. Мин бе извлечена от стаята. Миранда си взе жезъла и нестабилно се приближи към вратата. Вече не знаеше какво да очаква. Държейки кристала на нивото на очите си и подготвяйки заклинание, девойката отвори. Удо.

— Господарке Теселор, какво се е случило! Навсякъде лежат мъртви войници, входната врата е натрошена — рече той.

— Удо — облекчено изрече тя. — Сам ли си?

— Да.

— Влез, моля — рече девойката.

Той го стори и затвори вратата след себе си.

— Удо… Трябва да вървя.

— И аз предположих нещо подобно, господарке Теселор — отвърна той.

— Там… аз не… беше Червената сянка — рече тя, съставяйки достоверна история в ума си.

— Червената сянка, господарке? — смаяно запита той.

— Да. Той… дойде да ме убие. Елитните го бяха последвали и се бориха храбро, отблъсквайки го с цената на живота си — рече тя, надявайки се кратката и опростена история да прозвучи правдиво.

— Не мислех, че би се появил на подобно място — каза Удо.

— Където има някой Теселор, твърде вероятно е да се появи и чудовището. Трябва да вървя — веднага, преди да се е върнал. Можеш ли да се справиш с управлението и сам?

— Ами, не зная, аз… — отвърна работникът.

— Зная, че можеш. Грижи се за хората и за себе си. Сега върви — каза тя.

Това бе най-лошата имперсонализация на заможно превъзходство, но като се имаше предвид състоянието й, на по-добра не можеше да се надява. Когато Удо напусна с повече въпроси, отколкото отговори, Дезмър, Мин и Лейн се върнаха.

— Умна употреба на Лейновото прозвище, но ти отнемам точки за проявата на привързаност и загриженост. Във всеки случай, по изгрев трябва да сме се отдалечили колкото се може повече от това място — рече Дезмър.

— Но къде ще идем? — попита тя.

— Имам убежище наблизо, което може още да е непокътнато. То е последната ни надежда.

— Но… Тригора ще дойде. Може да успееш да се разбереш с нея. Възможно е тя да ти осигури парите. Тогава бих могла просто да се присъединя към нея и…

— И дума да не става. Тази жена ще е побесняла, когато се появи. Ще бъде невъзможно да се преговаря с Тригора. Не, страхувам се, че ще трябва да дойдеш с нас — изрече той с тон, който сякаш съобщаваше някакъв подразбиращ се факт, макар в действителност това да представляваше заплаха за отвличане.

Ако Миранда разполагаше с повече енергия, щеше да се впусне в спор, но след сблъсъка искаше единствено да се отдалечи колкото се може повече от имението. Сграбчи простоватата торба, която бе донесла със себе си, преоблече се в мръсните, но не толкова биещи на очи одежди, откри няколко коне и потегли. Мин и Лейн избраха да тичат. Бяха направили кратък опит да открият конете, яздени от войниците, но битката бе подплашила животните, тъй че неохотно трябваше да се задоволят с останалите. Тъй като наличните коне бяха товарни и тяхната най-силна страна бе издръжливостта, двамата пешаци съумяваха да не изостават.

Отправиха се на изток. Докато следваше коня на Дезмър, в ума на Миранда проблясваха мисли. Силен вятър разхвърляше снега около тях, а в далечината (отпред и зад тях) всичко изглеждаше спокойно. Защо сякаш ги преследваше?

Елитните. Ако Лейн не ги бе убил, те със сигурност щяха да отнемат живота й. В крайна сметка придружаваха Ардън, който изглеждаше доста склонен да го стори. Бе убедена, че Елитните знаеха за ролята й в търсенето на останалите Избрани и щяха да й помогнат. А сега изглеждаше, че само Тригора знае.

Миранда се зачуди… Дали бе така наистина? Или само се заблуждаваше и армията я искаше по съвсем друга причина? Изобщо притежаваше ли някаква важност? От призоваването на другата Избрана насам не бе сторила нищо, с което да помогне за откриването на другите. А и това бе представлявало дело на Лейн, не нейно. Съвпадение?