Джоузеф Р. Лало
Обединени от божества (22)

* * *

Миранда най-накрая настигна Лейн. Няколко дузини наметала лежаха разпарцалосани на пода, но още десетки стояха между него и следващото стълбище. До този момент бяха спазвали дистанция, нападайки както преди. Сега бе различно. До едно яростно се опитваха да попречат на малтропа да прекоси вратата. Успяваха.

Проправяйки си път насам, девойката бе изпитала ноктите им неведнъж — знаеше, че ако мечът и умението на Лейн не се окажат достатъчни, собствените й остриета нямаше да са от голяма полза. Трябваше да си послужи с огън, но първо да се погрижи за древната кутия за прахан, която ги заобикаляше.

— Задръж ги настрана от мен само за няколко мига — рече тя, затваряйки очи с убеждението, че той ще го стори.

Лейн промени захвата си, държейки създанията настрана, наместо да се опитва да ги повали. Планът на Миранда бързо се изясни. Температурата на стаята спадаше рязко. Докато извличаше топлината от стените, пода и тавана, по тях започна да се образува скреж. Не прекрати заклинанието, докато дървото не побеля.

— Сега не им позволявай да избягат — рече тя.

Насочи цялата извлечена топлина, в комбинация с цялото количество, което умът й можеше да създаде веднага, към виещите се плащове. Те пламнаха веднага, надавайки хор нечовешки писъци. Мятаха се наоколо като захвърлен върху огън лист хартия, поваляйки рафтовете. Втурнаха се към двамата Избрани, но не направиха опит да се измъкнат през вратата, която защитаваха. Миранда отрази няколко с набързо издигнат магически щит, а Лейн разкъса останалите с мощни разсипания. Малко бе необходимо за довършването на вече наранените от огъня създания. Отпуснаха се на пода, където димяха и съскаха сред леда.

Не след дълго от армията платни призраци бе останал облак задушлив дим и купчина въглени. Лейн бързо се впусна към вратата, следван от Миранда. Мистичната умора й напомни за съкрушителното заклинание, което бе почувствала по-рано.

* * *

Айви си припомни защо е дошла тук и се втурна надолу по стълбите, за да помогне на Етер. Стоножките бяха започнали да я отслабват. Ударите на стоманената опашка с лекота дълбаеха каменното й тяло, а проклетите неща бяха прекалено бързи, за да ги удари. Когато малтропът я достигна, мъжът направи знак на другите две оръжия. Те се подчиниха на безмълвната команда, отправяйки се нагоре, поставяйки вратата на мястото й. Сетне впиха крачета в дървото и стената, залоствайки вратата с тела.

Сиянието около Айви отново бе пронизващо синьо. Обикаляше предпазливо около мъжа, който не направи никакво движение, с което да се защити, а бавно отиде до лавица на една от стените. Отвори поставена отгоре й кутия и започна да прибира някакви предмети от нея. Същевременно разговаряше небрежно с Айви, която напразно удряше с оръжието си атакуващата стоножка.

— Виждам, че носиш тояга. Притежаваш силата за подобно оръжие, но бих очаквал по-елегантно. Не сме те обучавали да боравиш със сопа.

— Млъкни! — викна Айви. — Ти беше там. Ти беше един от наставниците!

— Ммм. Наставници. Мой малък експерименте, аз съм много повече от твой наставник.

— Как ме нарече? — каза тя. Думата изглежда я засегна дълбоко.

— Експеримент. Изменен Избран, ревизия IV. Четвърти опит, единственият дотогава с известен успех, макар че и две, и три също притежават известна полезност — а използвайки теб като прототип, пет се очертава като изключително обещаващ.

— Какво искаш да кажеш? — изкрещя тя, втурвайки се до него, продължавайки да вика в лицето му. Аурата около нея рязко почервеня.

— Един момент, моля — спокойно изрече той, напълно равнодушен. Извади от джоба си кристал с големината на малък камък и го вдигна.

Етер се бе изморила да отбива атаките на стоножките и прие ветрената си форма. Завихри се към непознатия, който протегна кристала напред. В мига, в който Етер докосна камъка, тя нададе болезнен вик. Кристалът засия с ярко и бяло сияние. По-голямата част от вихрената й снага потъна в камъка. Ефектът бе очевиден. Интензивността на вихъра й бе намаляла значително.

Тя се отдръпна, отслабена от сблъсъка. Кристалът продължи да сияе и докато мъжът го прибираше в джоба си. Щракна с пръсти и трите стоножки плъзнаха по стените към тавана, където Етер се възстановяваше. Четирите малки скъпоценни камъни, сияещи като очи върху главите на създанията, бяха от същия тип кристал като онзи, който бе изсмукал силата й — както Етер скоро узна. Напразно се залута из стаята в опит да им избяга: многоножните създания сякаш бяха навсякъде.

— Аз съм Димънт. Мога да се похваля с изработката на едни от най-добрите живи оръжия, сред които ти си уникална. Наистина трябва по-често да работя с Епидим. Директната връзка между тяло и дух бе гениална. Позволяването най-базовите мозъчни функции да използват огромния енергиен резервоар на душата превръща дори и най-немощния ум в способен на разруха — каза той.

— Не съм експеримент! Аз съм Айви! Не си ме направил! Няма как! — беснееше Айви.

— Айви, а? Е, тялото е мое дело. За душата трябва да отдадем дължимото на природата.

Етер не можеше да избегне постоянните атаки на създанията. Скоро усети, че не може да се удържа повече и се спусна на земята. Едно от тварите падна до нея. Ветрената й форма бясно се завъртя около живото оръжие. Последваха няколко хаотични мига, сетне тишина. Наместо три създания сега имаше четири. Стоножките прекратиха нападенията си, тъй като не бяха сигурни кое е противникът им.

Айви се обърна към мъжа и се усмихна. В настъпилата тишина отекна странно дрънчене, последвано от трополенето на една от стоножките надолу по стълбите. Това показваше влизането на Лейн. Лицето на Димънт се изопна, но не от страх, а от суровост. Половината от вратата падна, хлъзвайки се надолу по стълбите. Четирите живи оръжия бързо долазиха до него.

Лейн скочи към Димънт, но бе пресрещнат от две стоножки. Етер се възползва от откраднатата си форма и се заплете с друго оръжие, а последното се зае с Миранда. Айви оголи зъби и атакува, страхът изцяло заменен от гняв. Очевидно се намираше на ръба на трансформацията в хаотичната форма, която бе унищожила драгойлите. Червената аура бе ослепяваща.

— СПРИ! — нареди Димънт.

Аурата моментално угасна. Плъзна мрак. Миранда накара жезъла си да засияе. Не можеше да си позволи да чака очите й да се адаптират. Лейн се справи с първия си противник. Етер все още се занимаваше със своя. Айви стоеше с объркан, замаян лик.

— Колкото и да ми се иска да видя описаната от Епидим реакция, не бива да я допускам тук. Този форт е приютил единствената физическа форма на множество от творенията ми, не желая да го разрушавам, освен ако не е абсолютно наложително — рече Димънт. — Сега всички ме чуйте внимателно. Не смятам, че това място е подходящо за залавянето ви. А с изключение на човека, бяха ми дадени стриктни заповеди да не ви убивам. Затова настоявам да напуснете. Ако го сторите бързо и доброволно, няма да ви нараня.

Димънт се отправи към дълъг сандък в ъгъла на стаята. Последен замах на Лейновото острие довърши противника му. Втурна се към Димънт, но сандъкът се отвори и от него изскочиха още десет стоножки. Миранда, която още не бе намерила нещо в мистичния си арсенал, което да се оправи с едно от създанията, сега трябваше да се оправя с шест. Лейн бързо се справи с две от своите, но оставащите три се държаха на разстояние, което не позволяваше ефективен удар, така че го затрудняваха. Етер успя да унищожи противника си и бързо се понесе към Димънт.

Макар тези създания да притежаваха множество умения, интелигентността не бе сред тях. Не можеха да различат приятел от враг, а тъй като Димънт бе зает да прибира разхвърляните из стаята бележки, книги и инструменти, нямаше кой да ги насочва.

Етер скочи върху крака на Димънт. Острите като игли крачета потънаха дълбоко в плътта му, а тя събра цялата сила, която бе на разположение на абоминацията. Опашката мълниеносно проби кожата му. Преди да е потънала по-дълбоко, три от живите оръжия скочиха върху й и я откъснаха. Гъста черна кръв потече от гърба на Димънт, а Етер бе разпъната от чудовищата.

Леко кимване бе достатъчно създанията да се отдръпнат от останалите и да атакуват обездвижения метаморф. Етер внезапно прие отново каменната си форма, пръсвайки металните стоножки. Втурна се към Димънт. С плавно движение той размаха един от инструментите, които бе взел, забивайки го в гръдта й. Тънко като рапира назъбено острие, украсено с кристални нишки. Те отвеждаха до дръжката, към която с деликатни метални щипци бе захванат скъпоценен камък. При допир мрежата фини нишки засвети и кристалът засия ярко.

Етер отскочи назад и сграбчи зловещото оръжие, правейки панически и безплодни опити да го изтръгне от гръдта си.

— Това е душоизвлекател, прост инструмент. Нищо повече от уяснен и пречистен тиров кристал. Някоя по-нищожна душа би била извлечена. Затворена изцяло вътре. Подозирам, че ти надвишаваш капацитета на кристала. Ще видим — обясни той.

Движението на Етер се забави. Айви наблюдаваше сякаш от много далече. Заповедта на Димънт я бе разтърсила из основи. Сякаш умът й бе изтласкан настрани. Нищо не я спираше да помръдне, но не разполагаше с волята да го стори. В далечината дочу Миранда да проплаква от болка. Пръстите й стиснаха дръжката на тоягата. Главата й бавно се обърна. Съществата бяха наобиколили приятелката й. Девойката успя да ги прогони с магията си, но бързо бяха заменени от други. Губеше битката. Устните на Айви се свиха. Стисна зъби.

Димънт прекоси касапницата. Чудовищата покорно му направиха път. Достигна вратата на върха на стълбището. Този ужасен човек, този враг, който излагаше приятелите й на риск, бе на път да избяга. Тази мисъл прогаряше съзнанието на Айви. Най-сетне женският малтроп си върна контрола.

С могъщ удар на сопата смаза стоножките, атакуващи Лейн. Той се отскубна и затича нагоре по стълбите, замахвайки към генерала. Три от създанията се хвърлиха на пътя на острието. То ги разсече и проряза жестока рана в ръката на Димънт. Всички останали стоножки се втурнаха да извлекат Лейн настрана от господаря им. Мъжът сграбчи ръката си, лицето му най-сетне показало болка. Тя бързо премина в гняв.

— Поздравления. Мотивира ме да наруша пряка заповед — просъска той.

Направи жест към изписаната с руни плочка, преди да се втурне навън. Едно от живите оръжия се метна към нея, натрошавайки я на парчета. Сякаш цялата постройка се натроши едновременно с нея. Дъските изскърцаха, виковете на хиляда отвратителни чудовища отекнаха едновременно.

Заклинанието, парализиращо безбройните зверове от горните етажи, бе разрушено. И те се разбуждаха.

Мощен тропот разтърси тавана. Котелът над огъня се наклони, разливайки смрадливото си съдържание и пръсвайки пламъците. Оставената на мира от стоножките Миранда съсредоточи ума си. Повдигна течността и я насочи към купчината създания. Когато бяха наквасени, я замрази. Сетне се опита да използва останалото да потуши пламъците, но течността само изсъска и потъмня. Затова девойката насочи съзнанието си директно към задачата. Сякаш водени от невидима ръка, пламъците бяха плъзнали директно към опорните греди. Те вече се огъваха и пращяха под тежестта. Съсредоточи се да задържи дървото.

— Миранда, бързо! Трябва да вървим! — викна Айви, гневът й бързо заменен от страх.

— Трябва да овладея огъня. Помогни на Етер — успя да промълви девойката. От челото й течеше пот заради горещината и огромното усилие.

— Защо? Тя харесва огън. След като наставникът го няма, ние също можем да вървим — настояваше тя.

— С това нещо… в гърдите й… не се знае какво ще се случи. Не можем да си позволим… да я изгубим… за каквото и да било… време — Миранда с мъка изричаше думите. Пламъците бавно си проправяха път, гредите започваха да се разцепват. Момичето удвои усилията си.

Айви изтича до неподвижната Етер. Сграбчи и дръпна извлекателя, но ръцете, които толкова настойчиво се бяха опитвали да го издърпат, сега правеха изваждането му невъзможно. След като Айви погледна към бързо поддаващите греди, паниката взе решение вместо нея. Приведе се и нарами каменната форма. Хвана нозете й с едната ръка, а с другата все още стискаше тоягата. Тежестта бе огромна. Напрегна се отчаяно и подхранените от страх мускули издигнаха метаморфа от земята. Обърна глава към Миранда. Погледите им се срещнаха.

— Ще те последвам… кълна се — рече девойката.

Айви се отправи към стълбите. С всяка крачка набираше скорост. Излезе на следващия етаж. Самата въплътена лудост лежеше пред нея. Ненаименувани кошмари, бълващи огън зеви, ужасяваща черна мъгла и неподдаващи се на описание субстанции изпълваха стаята от край до край. В центъра имаше купчина накълцани чудовища, отвеждаща до Лейн, намиращ се край другите стълби. Мечът му бе обагрен с различни оттенъци кръв.

Тя се втурна напред с все сили, но отворената от него пролука бе започнала да се затваря. Ушите й кънтяха от множеството неестествени викове. Краката й работеха сами. Нямаше надежда да прогони страха. Надяваше се единствено да предаде настойчивостта и целта си на нещото, което скоро щеше да я лиши от разсъдък.

* * *

Лейн заби меча си до дръжката в поредното туловище и рязко го отдръпна. Сетивата му биваха атакувани от всяка възможна посока. Нямаше как да определи на какво бяха способни създанията. Нямаше две сходни. Не разполагаше с възможност да научи движенията им, да планира, да мисли. Инстинктите му сами намираха пътя до върха на меча, насочвайки го към местата люспи, козина, кожа или черупка, които щяха да страдат най-много от удара му. Чернотата, затруднявала първите му сблъсъци с тях, сега бе прогонена благодарение на сиянието на Айви. Ехтящите й стъпки разтърсваха все по-силно дъските. Миранда не беше зад нея.

В момента, когато можа да отдели внимание да я погледне, видя промяната й. Очите й се замъглиха. Втурна се напред с невъзможна скорост. Синият оттенък на аурата й изчезна, заменен от ослепяващо бяло. Последните няколко създания пред нея бяха пометени от силата на движението й. С една крачка скочи нагоре по стълбите и край Лейн. Прескачайки площадката, стъпи направо върху стената на виещото се стълбище. Оттам се изстреля на горния етаж, без да е докоснала и едничко стъпало.

Дребни стрелкащи се създания бяха премазани под нозете й. Огромни чудовища биваха подминати. Сега Лейн следваше нея. Държейки се колкото се може по-близо, разсичаше всеки звяр, който се приближеше достатъчно, за да представлява заплаха, за когото и да е от двама им, както и всички останали, които острието му можеше да досегне. Изцяло уникални създания, обединени единствено от целта си. Същества, сътворени да убиват. Прототипи, провалени опити, изоставени проекти. Първите и последните от вида си. Скачаха към него от всички страни. Въздухът бе пропит с вонята им, с кръвта им. Поразяваше колкото се може повече. Трябваше. Умът му бегло и светкавично се насочи към Миранда. Всяко ниво чудовища, което оставеше зад себе си, все още лежеше пред нея.

Далечно проскърцване и пукот се понесоха из постройката. Подът под краката им се размърда. Далеч отдолу, същински потоп от натрошена дървесина, пламтящи въглени и разрушени създания се изсипа през все по-разширяваща се дупка в тавана.

* * *

Миранда бе отхвърлена назад. Огънят я заобикаляше, отдавна изплъзнал се от контрола й. Мъчително се изправи на крака, неволно изпълвайки дробовете си със задушлив дим и изблъсквайки настрана раздиращата болка от пламъците, които весело скачаха към коленете й. Девойката прецени ситуацията, в която се намираше. Стълбището бе блокирано от останките на етажа, към който отвеждаше. Наранени, но все още в състояние да я застрашат създания започнаха да се надигат от отломките.

Над нея подпорите на следващия етаж поддаваха. Миранда запрати и последното си късче воля към усилието да запази тавана непокътнат. Животът й бе изгубен. Нямаше значение. Можеше да се надява единствено да предостави шанс на останалите. Пламъците се катереха по нозете й, димът стягаше гърдите й, а полуоцелелите зверове се приближаваха на заплашително разстояние. Със сила, за която не бе подозирала, че притежава, момичето съумя да заздрави тресящия се под.

* * *

Лейн и Айви излязоха на последното ниво. Намиращите се там масивни чудовища бяха прекалено големи, за да бъдат пометени настрана от Айви, въпреки инерцията, която тя бе набрала по време на цялото си безпрепятствено изкачване. Лейн успя да се промъкне пред нея точно когато една от заплетеното кълбо змии, изпълващи стаята, се опитваше да я захапе с уста. Жилото на меча му принуди чудовището да се отдръпне от пътя на Айви. Приближавайки вратата, тя приведе рамо, изравнявайки каменната снага на Етер с масивната порта.

Със сила, която бе трудна за проумяване, засилилата се героиня блъсна вратата, използвайки вкаменения метаморф като таран. Дъските направо бяха дезинтегрирани при сблъсъка, вратата бе разрушена изцяло. Айви се олюля от удара, загубвайки равновесие и строполявайки се на замръзналата земя. Каменното тяло на Етер, макар и покрито с пукнатини от сблъсъка, се плъзна и спря невредимо точно отвъд стената. Лейн изскочи от вратата, последван от поток чудовища и огромна колона черен дим.

* * *

Много от създанията притежаваха умението да бълват огън и по тази причина фортът бе пламнал на няколко места. Вече ставаше ясно, че отвратителното място е построено именно с тази цел: да се самоунищожи с все цялото си съдържание, наместо да попадне в ръцете на врага. Миранда, все още намираща се в самото сърце на постройката, усети, че работата й е приключена, че останалите са избягали. Започна да отпуска захвата на изтормозения си ум. Щом го стори, подобно на водопад край нея започнаха да се сипят дъски, пепел и неестествена фауна. Дъските, върху които стоеше, както и онези над главата й започнаха да поддават.

Накрая се разтрошиха.

* * *

Аурата на Айви угасна, докато Лейн притичваше край нея, обръщайки се към създанията, изскочили от форта. С мощен полъх сгорещен въздух и дим, цялата структура се срина в ямата, където бе изградена, изчезвайки в черния пушек. Червени и оранжеви пламъци го разсичаха на места, хвърляйки отблясъци върху помраченото от нощта поле.

Разрухата на форта имаше поне един плюс: охранявалите го червеи се самоунищожаваха, хвърляйки се сред пламъците в опит да нападнат източника на мощния трус. Оранжевото сияние открои силуетите на единствените оцелели от срутването: змиечудовището, рогатия тигър и скорпионестия ястреб. Лейн стоеше нащрек, приготвил меч.

Айви държеше главата си, замаяна, но в състояние да се изправи на крака. Погледна гледката пред себе си, съзирайки, но не разбирайки. Разсъдъкът й се бе върнал, но напрегнатите няколко минути бягство не бяха оставили спомен, слели се в смес звук и светлина. Не бе сигурна колко време е минало, нито дори дали изобщо е минавало. За последно помнеше, че се намира във форта — сега не се виждаше никакъв форт. Пронизителен писък се разнесе от небето. Тя погледна точно навреме, за да види как острата черна опашка профучава край главата й. Отскочи настрана, падайки отново.

Размазаният й взор бе насочен към огромно туловище, за чието игнориране бе положила особени усилия при влизането си във форта. Лейн стоеше пред нея, изправил се срещу черна форма, която се движеше напред със страховита скорост. Асасинът бавно пристъпваше встрани. Всеки път, щом го стореше, атакуващото го създание се извърташе леко, насочвайки се към него и далеч от Айви. Тя извърна очи към небето. Едва видим силует се изви и се понесе към нея. Пръстите й подириха тоягата, която се бе изхлузила от ръката й при падането.

Колкото и силни да бяха очите й, черният силует на сокола оставаше незабележим върху нощното небе. Ушите й помръднаха, прогони всичко друго. Органите на слуха й бяха далеч по-чувствителни от зрението. Съвсем слабо долови свистенето на въздуха край перата на чудовището. В последния момент издигна сопата си, грабнала я с две ръце, стискайки зъби и затваряйки очи. Движението й бе преценено добре. Звярът бе насочил смъртоносното си острие към сърцето й. Силата бе достатъчна да спре голямото колко юмрук жило. Създанието бясно запляска с криле, опитвайки се да избяга.

Айви сграбчи тоягата, размахвайки я и стоварвайки я върху земята. Безпомощното експериментално чудовище бе размазано.

Огромното, коткоподобно създание изрева към Лейн. Той внимателно прецени бързината му. Разстоянието между тях бързо се топеше. Накрая малтропът се хвърли настрана. Огромното чудовище бе по-бързо и ловко в сравнение със създанието, на което дължеше големината и рогата си, но само малко. Бърз замах с меч коства на чудовището един рог, но мощен удар с лапа се промъкна край меча и поряза стомаха. Лейн се отдръпна, но белезите останаха. Вторият замах намери врата на хищника. Лисугерът се оттегли. Сразеното създание се загърчи за миг, преди да утихне.

Айви отново се изправи, стъпвайки върху покойния сокол и откъсвайки оръжието си, заедно с голяма част от опашката, все още забита в тоягата. Подуши жилото, което почти бе пронизало сърцето. Миризмата на мощен токсин опърли ноздрите й. Обърна се към Лейн. Преживяното би било достатъчно да проясни ума й. Ясно осъзнаваше къде се намират и опасността на ситуацията. Припомни си и с каква цел бе дошла тук. За да докаже на Етер и Лейн, че е достатъчно силна, за да остане. Прогони неспирното усещане за страх в стомаха си и се изправи срещу оставащото чудовище.

Сега, когато нямаше покрив, който да го ограничава, то се издигна в цял ръст, използвайки дузината змии като крака. Движеше се със заблуждаваща скорост, тъй като дори и когато всичките му нозе оставаха на земята, движенията им му позволяваха да се плъзга наоколо. Целта му бе вкаменената снага на Етер.

С големи скокове Айви се втурна към чудовището. Лейн го обикаляше, опитвайки се да прецени правилния метод за атака. Ала дузина очи проваляха възможността от изненадващо нападение. Айви не споделяше подобни притеснения и почти веднага бе наказана. Когато влезе в досег, три от крайниците се стрелнаха към нея. Преди да е успяла да реагира, две змии вече се бяха увили, стискайки достатъчно силно, за да я принудят да изпусне оръжието. Бързо я понесоха към тракащата човка, скрита зад множеството нозе.

Лейн се стрелна. Бе се изправял срещу змии. Можеше да разчита движенията им. Знаеше кога, как и къде щяха да нанесат удар. Напрегна всички сетива. Атаките бяха много и мълниеносни. Малтропът ги избегна до една. Най-добре беше да остане близо. Така съществуваше опасността чудовището да удари себе си. Когато достигна основата на пипалата, стиснали Айви, Лейн ги разсече. Змиите паднаха на земята, последвани от учудващо малко кръв. Загърчиха се в болка, позволила на Айви да избяга, но не умряха. Раната се затвори. Туловището на масивното създание се стовари на земята в опит да улови измъкващата се хапка, но наместо това разсече едно от отрязаните си пипала.

Айви пролази на безопасно разстояние. Ослепителната синя аура издаваше страха, проправил си път до повърхността на съзнанието й. Сграбчи тоягата си, а една от отделените змии я последва. Насили се да се изправи срещу нея, атакувайки слабо. Състоянието й лиши удара от точност, драсна звяра, но това бе достатъчно. Иглоострата опашка на сокола предаде капчица от отровата си на създанието. То се сгърчи и замята, съскайки от болка, сякаш прободено с нажежено желязо. Когато Айви осъзна какво се бе случило, синята аура започна да избледнява, заместена от усмивка.

Лейн се бореше да се отдалечи от чудовището. Две атаки бяха довели единствено до освобождаването на още две змии-пипала. Слагайки край на екзистенцията им, малтропът се оттегли на безопасно разстояние, за да обмисли нова стратегия. Айви изглежда не бе научила нищо от последната си атака, защото отново връхлиташе стремглаво връз звяра. Лейн я последва, приготвяйки се да я освободи от хватката, която несъмнено щеше да последва от глупавото й втурване.

Когато първата змия се метна към нея, Айви ловко отстъпи настрана и заби връхчето на опашката дълбоко в безногото й тяло. Ефектът на пълната доза отрова бе ужасяващ. Отдръпвайки оръжието си, оставяйки върха на жилото в змията, Айви извърна очи. Плътта на чудовището почерняваше и съхнеше. Паяжина от черни нишки плъзна по тялото на звяра, откроявайки пътя на вените, които бързо пренесоха отровата до сърцевината на туловището. Само след няколко удара на сърцето цялото създание трепереше и ревеше в хор от агонизиращо съскане.

Когато чудовището утихна, Айви огледа резултата. Създанието изглеждаше разрушено, сякаш векове гниене го бяха свели до купчина кости и мускули. Лицето й ясно изразяваше, че не бе сигурна какво да мисли за постижението си. Погледна към Лейн, който се приближи към нея.

— Аз… направих го, Лейн! Етер е добре! И убих това… това нещо! Не е нужно да ме защитаваш! Не е нужно да… — думите й затихнаха.

Отчаянието й нарастваше. Едва доловим звук от небето привлече вниманието на Лейн. Тихо шумолене, като прелитането на бухал. Асасинът насочи очи към източника на звука. Разместване сред дима показа, че заплаха действително имаше. Айви внезапно го сграбчи за рамото и го обърна към нея.

— Къде е Миранда? Избягала е, нали? Последвала ни е, нали!? КАЖИ МИ, ЧЕ НЕ Е УМРЯЛА! — умолително изрече тя.

Лейн мълчеше. Айви падна на колене, обърнала се към димящата яма, където приятелката й бе намерила покой. Както преди, тъгата й нямаше някакъв видим ефект, за разлика от останалите емоции. Наоколо нямаше никой, достатъчно слаб или състрадателен, за да получи емоцията. Бедното създание започна да хлипа, а Лейн възобнови огледа си.

— Тя… Не може да е мъртва. ЗАКЛЕ МИ СЕ, ЧЕ ЩЕ МЕ ПОСЛЕДВА. Миранда не би излъгала. Не би направила обещание, което не е в състояние да изпълни. И всичко е по негова вина — каза тя, скачайки на крака.

Очевидно бе изтощена. Червени нишки проблясваха наоколо, когато изморената й душа реагира на гнева, който се надигаше. Очите й се насочиха към небето над огнената яма с далеч по-голяма яснота от тези на Лейн. Оголила зъби, тя се наклони и запрати тоягата си. Оръжието изчезна в мрака, преди да се удари в нещо и да полети към ямата.

Необикновена форма се спусна сред оранжевото сияние над дупката. Димънт, яхнал драгойл, какъвто не бяха съзирали досега. Бе по-малък и по-маневрен. Наместо ципести, крилете бяха покрити с пера. Вратът бе по-дълъг и по-тънък, завършващ с глава, която изглеждаше като кръстоска между орлов и драконов череп. Очевидно генералът страдаше много от получените рани. Дишането му бе мъчително.

— Оцеляването ти… ме притеснява. Възможността ти да ме откриеш… е още по-притесняваща — рече той. — С риск да… разгневя колегите си… ще трябва да приема… по-директна роля… в гибелта ти… УБИЙ ГО!

Думите припламнаха в ума й. Обърна се рязко и несръчно към Лейн. Усети да се придвижва към него. Той държеше оръжието си хлабаво, но в защитен захват. Не искаше да й повдига острие. Айви усети омраза с нечувствана досега интензивност да пламти в нея. Спря. С огромни усилия насочи очи към фигурата в небето. Мъчеше се да си възвърне контрола върху тялото. Лицето на Димънт бе сурово.

— Изглежда… душата ти е по-силна… от тялото. Много добре… в такъв случай… ще контролираме нея.

Пръстите му обгърнаха кристала, който висеше около врата му. Айви тутакси се строполи на земята, бездвижна.

— Издигни се — заповяда Димънт.

Айви се подчини на фундаментално ниво. Тялото й се издигна като марионетка на конци, докато не се изравни с генерала, високо над полето.

— Обърни се към мен — нареди той.

Тя се подчини.

— Покажи ми гняв — нареди генералът.

Червените нишки светлина започнаха да се вият, лицето й се изкриви в изражение на ярост.

— Още. ОЩЕ! Не ме интересува дали ти е останал… НАМЕРИ! — заповяда Димънт, стискайки юмрук около кристала.

В лика й се примеси болка, а очите й придобиха могъщо златисто сияние. Накрая пълната мощ на злокобната й трансформация бе освободена. Това бе първият подобен изблик, наблюдаван от Димънт, който запрати драгойла му настрана. Когато язденото чудовище си върна баланса, показваната от създанието му сила извика усмивка на лицето му.

— Значи и смъртната душа може да представлява достойна занимавка — заключи той.

Усмивката му бързо изчезна, когато острие прониза врата на чудовището му. Възползвайки се от разсейването, Лейн бе хвърлил меча си. Крилете на драгойла припляснаха инстинктивно още няколко пъти, сетне звярът се разби в земята край димящата яма. Все още жив, все още стиснал кристала, генералът изпълзя от купчината отломки, която бе яздил. Когато асасинът се приближи, Димънт изкрещя към все още поробената Айви:

— ПОГЛЕДНЕШ ЛИ ТЕЗИ СЪЗДАНИЯ, ВИЖДАШ НЕ ИЗБРАНИ, А ДЕМОНИ. УБИЙ И ДВАМАТА!

Докато тя се насочваше да изпълни възложената й задача, Димънт измъкна кристал от джоба си и го строши върху заледената земя. Отвори се портал, наподобяващ онзи, през който бе влязъл.

Айви се хвърли към Лейн. Той се претърколи настрана и тя издълба дълбок улей в земята на мястото, където бе стоял само преди мигове. Асасинът спринтира към лазещия генерал, но Димънт изчезна през портала, точно когато Лейн го застигаше.

За кратко Айви насочи вниманието си към каменната форма на Етер. Издигна се високо във въздуха и се стрелна към неподвижната Избрана, удряйки я с достатъчна сила, за да блъсне двете с нея, както и значителна част от полето, в димящата яма. Миг по-късно се появи отново, изревавайки от болка, притиснала ръка над гърдите си — белегът прилагаше наказанието си. Когато болката утихна, Айви се обърна към Лейн.

Той вдигна оръжието си и се приготви за сражение, знаейки отлично, че това е битка, която не може да спечели.

Сред ослепителен червен блясък, Айви го връхлетя. С умението и прецизността на дълголетен воин лисугерът блокира, но ударът бе прекалено силен. Мечът се строши на две, а Лейн бе отхвърлен назад. Избраната се преви от болка, белегът на гърдите й се отличаваше ярко през парцаливите одежди. Асасинът с мъка се изправи на крака. Кръв течеше от дузина стари наранявания и още толкова нови. Айви заплашително се носеше над земята, без да откъсва очи от него. Зад нея беснеещите пламъци потъмняваха. Огънят замираше.

— Айви. Не искаш да сториш това — рече Лейн.

Айви се сниши до земята. Не бе ясно дали се уморяваше, или причината бе друга. Ръцете й бяха отпуснати край тялото й, стиснали пестници. Лейн не помръдваше. Очите й съзираха приятел, но душата й съглеждаше нещо друго. Пречупени през думите на генерала, образите достигаха до съзнанието й като извратени чудовища. Чувстваше единствено нуждата да ги унищожи.

— Погледни ме. Чуй ме. Подуши ме. Не съм ти враг — каза той.

Скоро тя се изправи нос в нос с него. Леещата се около нея сурова енергия прогаряше Лейн, но той все така не помръдваше. Нямаше смисъл. Ослепителните кълба светлина на мястото на очите й се взираха дълбоко в неговите, сякаш изпитваха увереността му. Частици истина си пробиха път до ума й. Тя подуши въздуха. Разпознаваше миризмата. Аурата й започна да потъмнява, леко загатване за разпознаване изникна на лицето й. Бавно повдигна ръка, за да докосне лика му.

Внезапно изпращяване долетя откъм ямата. Всички очи се насочиха към източника на звука. Летейки над дупката, поглъщайки последните пламъци, стоеше Етер. Сиянието и мощта на изграждащия тялото й пламък напомняше на онези при първата й поява, по нищо не отстъпваха на огненочервената аура, обгръщаща Айви. Държеше над главата си масивно, пламтящо, почерняло парче дърво. Бившата врата на форта.

— Махни се от него, животно! — изкрещя тя.

— Етер, не! — предупреди Лейн, твърде късно.

Огромният снаряд изсвистя из въздуха. Асасинът се гмурна настрана, засипан от димящи въглени и пепел, разпръснали се от сблъсъка на вратата с Айви. Още преди всички отломки да са се посипали върху земята, Етер продължи атаката си. Символът върху челото й пламтеше още по-ярко дори и от пламъка, но причиняваната от него болка не успяваше да измести гнева от лика й. Хвърли се към Айви, обсипвайки я с удари.

Олюлявайки се, Айви понесе множество от тях. Неочаквано се изстреля нагоре, преминавайки директно през снагата на Етер. Пламъците се пръснаха и се събраха отново. Издигайки се, Айви изпищя, бързо усетила наказанието на белега. Етер прие ветрената си форма и запрати мощен вихър право нагоре. Малтропката биваше изтласквана все по-нагоре и по-нагоре.

— Етер, спри! — настоя Лейн.

— Тя доказа веднъж завинаги, че е пионка на врага, нож, жадуващ да се впие в гърбовете ни. Не мога да я убия, тъй като това ще означава гибелта ми, но възнамерявам да се погрижа никога повече да не ни заплаши — беснееше Етер.

С тези думи се върна в пламенливата си форма. Цялата мощна колона въздух се промени едновременно с нея. Айви потъна в огъня. Етер продължи нападението. Разровената, заснежена земя започна да съска и да ври. Един ярък символ, белегът на метаморфа, засенчваше пламъците със сиянието си.

Внезапно причиняваната болка стана прекомерна. Етер спря, вкопчвайки се в него с две ръце и изревавайки. Очите на Лейн се извъртяха към небето. Айви летеше надолу. Падайки, насочи краката си за удар. Етер тъкмо се бе възстановила, когато бе блъсната. Огнената й снага се пръсна на цяла галактика въгленчета. Контролираната от Димънт Избрана се стовари върху земята със сила, оформила кратер, издигайки цяла вълна димяща кал и разтопена земя.

Сега нейният белег въздаде справедливост за атаката. Пръстите й се вкопчиха в сияещата дамга върху гърдите, проглушителен вик разцепи въздуха. Формата на Етер тромаво се съедини: изтощението вече личеше. Замъглени от болката, очите на Айви се насочиха към нея. Метаморфът бързо прие водната си форма. Айви се втурна към нея, но Етер потъна сред стопения лед. Айви се плъзна и спря сред кишата, оглеждайки се побесняла за целта си. Водата се надигна и я погълна, обгръщайки я с вълна разтопен сняг.

Формата на Етер се отдели от водната маса, обхванала Айви, бързо превръщайки я в лед. Течността около беснеещия малтроп също започна да застива. Айви се мяташе, бавно обездвижвана. Само муцуната й се подаваше над водата, когато последната замръзна изцяло.

Белегът на Етер димеше, а на лицето й бе изникнала лека усмивка на задоволство. Но изчезна бързо. Не бе доволна. Трансформира се в камък. Подобно вълна, разпростряла се от сърцевината й, заледената вода последва метаморфозата. Скоро единствено носът на Айви остана да се вижда. Етер се преви — силата, която бе извлякла от пламъците, почти се бе изчерпала.

Белегът върху челото й продължаваше да пламти и когато Етер се отправи към Лейн. Внезапно спря. Обърна се към пленената Айви. Тънки пукнатини, пропускащи алено сияние, пълзяха по импровизирания затвор. Етер вдигна ръка и напрегна съзнание. Пукнатините започнаха да се запълват. Ръката й започна да трепери. Цепнатините изникнаха отново. Айви пръсна каменния пашкул и скочи върху другата Избрана. Обсипваше я с удари, всеки раздробяващ скалната снага на все по-малки късчета. Белегът над сърцето й пропукваше заради силата, с която се опитваше да я накаже заради проявените действия.

Лейн скочи на Айвиния гръб. Допирът му бе достатъчен да прекъсне контрола на генерала и да я накара да осъзнае, че не се бе изправила срещу враг. Обзе я объркване, примесено с гняв. Силата й бе изчезнала, душата й напрегната до крайност. Отдръпна се от камарата натрошен камък, която някога бе представлявала съюзник. Яростта започна да се оттича. Това елиминираше и неутрализиращия ефект, който гневът оказваше върху болката от белега. Чиста, пронизваща същината й агония се разля по гърдите й. Преди съзнанието й бе познавало само гняв, сега сетивността му бе сведена до болка. Без да разполага нито със силата, нито с волята да стои изправена, Айви се отпусна в ръцете на асасина.

Лейн положи на земята изпадналото в несвяст създание. Облаците на източния небосвод бяха обагрени от първите лъчи на зората. Малтропът се огледа. Сякаш самият ад се бе изкатерил от недрата на земята. Дим все още се издигаше от ямата, превърнала се в дълбок гроб за техен спътник. Миризмата на смърт лъхтеше от безчетните провалени експерименти, димящи сред отломките.

Очите му се насочиха към Айви. Бе жива, но на самата граница на живота. За разлика от предишните изблици, този път не бе пощадена от физическите наранявания, получени по време на битката. Драскотини, цепнатини и изгаряния обсипваха тялото й. Пестниците й бяха окървавени. Подувания указваха местата, където бе поемала удари. Лейн се приведе да я вдигне на раменете си, но острата болка в стомаха му припламна мъчително. Имаше счупени ребра, кръв се лееше щедро от раните в гърдите. Трудно бе да напълни дробовете си с въздух. Движенията на държалата меча ръка бяха съпроводени от стържеща агония.

Изправи се и намери парчетата на меча си. Разкъсвайки няколко ивици от одеждата си, овърза счупеното острие към счупената си ръка, пристягайки здраво, така че да зарасне правилно и да му предостави поне някаква защита. След като прибра другото парче, Лейн отново се извърна към ямата. Бавно се приближи към ръба й. Пое си болезнен дъх.

Нямаше я вече.

Миранда.

Бе неизбежно. Тя се бе развила изключително, бе научила много, но още не бе готова. Това не бе животът, който тя трябваше да изживее. Това не бе смъртта, която трябваше да я сполети. Ала бе поела по този път още от мига, в който бе напуснала своя свят и направила първата си крачка в неговия. И сега беше мъртва. Жестоката болка в гърдите и ръката му напомниха защо я бе потърсил отново. Ако не друго, се нуждаеше от уменията й. Преди да бъдат привлечени тук, бяха побягнали. На ръба на разкриването. Дори и ако колоната дим, протягаща се към виделеещото се небе не представляваше достатъчен маяк, огненият стълб, призован от Етер, щеше да пришпори нозете на всички патрули, намиращи се на достатъчно разстояние, за да го съзрат.

Той бе единственият, който бе в състояние да се държи на крака. И то съвсем бегло. Без целител можеше и да оцелее битката, но нямаше да остане жив още дълго. Ето защо не биваше да има битка. Бе наложителна друга тактика.

Вече ги дочуваше да се приближават. Ехтене на копита. Пое през полето, оставяйки Айви далеч зад себе си. Не биваше да я достигнат. Очите му се насочиха към приближаващите се силуети. Шестима ратници, яхнали коне. Целият патрул бе дошъл да провери. Добре. Това значеше, че бяха неопитни. Правилно би било да оставят поне един, който да отиде за помощ, ако заплахата се окаже достатъчно голяма, за да го изисква. Тогава вече нещата биха се усложнили. Бъдеха ли тези мъже повалени, в течение на известно време нямаше да има кой да ги замести, както и нямаше да бъдат доставяни съобщения.

Той се приготви.