Джоузеф Р. Лало
Обединени от божества (17)

* * *

Останалите магьосници от Ентуел бяха започнали да забелязват вилнеещите отвъд селото им събития. Имаше сили, изблици от мистична сила, които можеха да бъдат усетени дори тук. Всички бяха единодушни, че е настъпило забележително време, но малцина се съгласяваха върху конкретното значение. Елементалът бе призован, по този въпрос съмнение нямаше. Наистина ли бе настъпило предзнаменуваното толкова отдавна време? А може би събитията щяха да бъдат разпръснати в течение на години или векове — или още по-дълго? Всички с нетърпение очакваха отговорите. Един нямаше да ги получи.

Когато Дийкън бе предизвикал безпрецедентния отговор от Черупката, бяха се излели цяло множество пророкания. По-голямата част бяха дори по-неразбираеми от предхождалите ги. Бе отнело много обсъждания, но накрая Старейшината бе решила, че неуведомяването на останалите от страна на Дийкън — и отпращането на вече присъстващите, което бе още по-лошо — бе непростимо. Пропуснатите на този ден думи бяха изгубени завинаги и вината бе изцяло негова. За наказание му се забраняваше да чете пророчеството, както и всякакви други книги. В продължение на пет години нямаше да му поверяват чираци, а магическият му кристал му бе взет.

Главната цел на Ентуел бе трупането на знание. Действията му бяха нарушили този принцип във възможно най-висока степен. Тъй като бе скрил знание от света, светът на знанието щеше да бъде скрит от него.

За човек, посветил целия си живот на магическата наука, подобно наказание бе съкрушително. А като се имаше предвид колко отдаден бе на проучванията си след напускането на Миранда — двойно повече. Напрягаше усилия да си припомни елементите на заклинанието, което бе успял да съгради в седмиците преди да бъде взето решението. Разрешаваха му само празни листове, така че младежът записа запомненото и се зае да изработва процедурите, които да запълнят празнините. Трябваше да внимава. Заклинанието опасно се доближаваше до забранени зони, пристъпването в които не бе позволено.

Случваше се да не излезе от колибата си с дни. Оголените от книги рафтове започваха да се изпълват със страници, покрити с трескави преработени варианти. Малкото фрази, които помнеше от последната реч на Черупката, бяха закачени за стената.

Дълго пътуване, нужно и смъртоносно, извършено с една крачка.

Многократно бе подчертал „една крачка“. Във все по-редките случаи, когато изоставеше работата си, за да се нахрани, младежът отиваше до водопада, без да обръща внимание на нашепванията на съселяните си. Повечето от тях бяха убедени, че е полудял. А Дийкън ядеше и се взираше във водопада. Водите щяха да се оттеглят едва след седмици, може би дори месеци. Нямаше как да напусне…

* * *

Миранда бе разбудена от Айви. В очите на създанието се четеше ужас. Още преди Айви да е заговорила, девойката усети зараждането на страха си.

— Идват! Идват! — настойчиво прошепна малтропът.

— Кой? — запита Миранда, внезапно разсънила се напълно.

— Наставниците! Надушвам ги!

— Толкова скоро? — каза момичето.

Етер излезе от огъня и прие човешката си форма.

— Очакваше се. Заеман от генерал форт е нормално да бъде периодично снабдяван и допълван с нов персонал — отбеляза Етер.

Насъбрала сила след часовете възстановяване, тя се промени във вятър и се втурна на повърхността. Миранда понечи да я последва, но Айви я сграбчи за ръкава.

— Не! Не отивай! Остани с мен! Можем да се скрием! — прикани я тя.

— Мин, пази Айви. Трябва да видя срещу какво се изправяме — каза Миранда.

Мин изпълни заръчаното, макар да бе очевидно, че искаше да остане при Миранда. Заставайки пред изплашеното създание, борейки се с непознат и неприветстван страх, дракончето извърна муцуна към стълбището. Айви я прегърна през врата.

— Не им позволявай да ме хванат, Мин. Не им позволявай — прошепна тя.

Дракончето се размърда неловко. Не бе сигурно дали харесва новопоявилата се, но му бе възложена задача.

* * *

Миранда присви очи срещу вятъра. Бяха спали през по-голямата част от деня. Гаснещата светлина освети няколко редици пехотинци и две товарни шейни. Може би петнадесет войници. Близници. Личеше по начина, по който се движеха. Шейните бяха теглени от… вълци? Заради разстоянието не можеше да каже със сигурност, но бяха прекалено големи. Зад войниците имаше и още една фигура, която изглеждаше… различно. Девойката прогони тези си мисли и се съсредоточи. Сега си бе отпочинала добре, Етер също си бе върнала част от енергията. При евентуален сблъсък победата далеч нямаше да бъде под въпрос, но по-добре щеше да бъде въпросният сблъсък да се избегне. Вероятно можеше да създаде някаква илюзия, която да ги прикрие. Обмисли този вариант, заедно с още неколцина други. Никой от тях не изглеждаше да се отличава с вероятен успех.

Миг по-късно бе облекчена от бремето да взема решение — Етер прие пламенливата си форма и се втурна към войниците. Битка щеше да бъде.

Огненото създание летеше като комета. Бяха издигнати мечове и щитове, но Етер пак успя да унищожи двама още с първия си удар. Останалите се пръснаха.

Миранда се приближи към сражението, но се задържа на известно разстояние — по-скоро страхувайки се от Етер, отколкото от ратниците. Избраната се движеше толкова бързо, нападайки войниците с такава пламенност, че девойката остана с впечатлението, че ще сполети съдбата им, ако се приближи още. Последната редица войници, онези най-близо до мъжа, който очевидно бе техен водач, опънаха лъкове. Две стрели бяха насочени към Миранда, три към Етер. Стрелите полетяха. Миранда припряно издигна магически щит, успял да ги спре тъкмо навреме. Етер се изсмя, когато първите две от насочените към нея стрели прелетяха през огнената й снага, но с третата бе различно. Наконечникът й сияеше слабо, и когато премина през Избраната, тя пронизително изпищя от болка. Стрелата повлече дълга огнена нишка.

Нараненото същество отстъпи зад Миранда. Оставаха осмина войници, както и двете създания, теглещи шейните, които в никакъв случай не бяха обикновени вълци. Бяха изградени от камък и големи почти колкото коне.

Миранда създаде вихрена магия и я насочи към войниците, надявайки се да ги изблъска надалеч от форта, където бе скрита Айви. Настъпващите ратници започнаха да забавят ход, но лидерът им вдигна ръка и магията на девойката тутакси изчезна. Тя се опита да я създаде отново, но напразно. Внезапно каменната форма на Етер се втурна край нея. Командирът даде знак вълците да бъдат освободени. Създанията посрещнаха атакуващия метаморф. Избраната повали единия и започна да мери сили с втория.

Миранда бе принудена да откъсне очи от спектакъла, тъй като трима войници се приближиха достатъчно, за да представляват заплаха. Заби жезъла си в заснежената земя под нозете си и съсредоточи мисли. Ледени пипала изригнаха от земята и омотаха първия войник. Преди и останалите двама да бъдат заловени по сходен начин, началникът им отново неутрализира магията. Единственият пленен ратник се бореше срещу ледовитите лиани. Звънтенето на тетива оповести нов залп, този път насочен изцяло към Миранда. Девойката вдигна жезъла си и насочи ума си към стрелите. Те промениха посоката си и поразиха войниците, които се бе опитала да оплете. Извърна поглед, докато се сриваха на прах. Създанията бяха готови да я убият, а и почти не бяха живи, но момичето пак се чувстваше ужасно, че трябваше да ги унищожи.

Нов залп стрели. Девойката отново опита да промени траекториите им, но намесата на командира бързо ги върна към първоначалната им цел. Миранда продължи да мери сили с волята му. След едно последно усилие се хвърли настрана. Една стрела просъска през наметалото й, забивайки се в бедрото. Девойката извика. Тоягата й потъна дълбоко в снега, когато се опита да се изправи. Болката бе непоносима.

Замъчи се да задържи очите си върху оставащите войници, които се приближаваха. Когато най-накрая успя да се вдигне на крака, вече бе заобиколена. Опита се да използва заклинание, но водачът на войниците го развали. Изправи се пред нея. Приличаше повече на благородник, отколкото на военен. Пищните му царствени дрехи бяха далеч по-подходящи за кралския двор. По тялото му не се виждаше нищо, напомнящо броня. Или беше много глупав, или много могъщ. Косата му бе лъскавочерна, а някоя статуя на бог с радост би приела лицето му. Огледа противницата си с поглед, който сякаш преминаваше през нея.

— Миранда Селесте. Войнските ти умения отговарят изцяло на очакванията ми. Приятно е да те срещна лично. Аз съм генерал Багу, вероятно… — поде той.

Миранда си припомни последните умения, които бе придобила в Ентуел. Нанесе рязък и мощен удар с жезъла си. Мъжът се олюля назад. Нарушаването на концентрацията му бе достатъчно, за да пропусне изблик магия, пръснал войниците. Девойката опита да се отдалечи на известно разстояние от опомнящия се генерал, но се озова очи в очи с един от каменните вълци. Снагата му бе обсипана с резки. Вълкът започна бавно да се приближава към нея, оставил зад себе си купчина натрошен камък. Накрая застина, очаквайки нареждания. Истинската опасност се намираше зад Миранда.

Внезапно се почувства обгърната от смазваща сила. Не можеше да помръдне, не можеше да диша. Краката й напуснаха земята. Бавно бе обърната. Пред нея стояха петима лъконосци, върховете на стрелите им почти докосваха плътта й. Водачът им се приближи към нея. В очите му блестеше ярост.

— Откри и последната от оригиналните Избрани. Щеше да се окажеш от полза, ако се появяха още. Но представляваната от теб заплаха надвишава евентуалните ползи — изфуча той. Изблик на волята му счупи едно от ребрата й.

Насочи цялата сила на съзнанието си, за да му се противопостави. Но въпреки усилията й, натискът отслабна едва забележимо. Успяваше единствено да поддържа живота си.

— Унищожете я — нареди мъжът, очевидно решавайки, че сега не е времето за сблъсък на воли, след като съществуват по-простовати начини за екзекуция.

Тетивите бяха изтеглени назад, но преди стрелите да излетят, втурнала се фигура се вряза в редицата стрелци. Миранда се замъчи да извърне глава, но силата около нея я стегна още по-немилостиво. Въздухът бе изтласкан от дробовете й. Генералът вдигна и другата си ръка. С крайчеца на очите си девойката видя, че атакувалата форма застина.

— Хитро — призна той, привличайки формата по-близо.

Сега Миранда можеше да види. Каменният вълк. Пръстите на командира се извиха жестоко. По снагата на създанието пробягаха черни вълни. То зави от болка, но иззад воя се долавяше писък. Писъкът на Етер. Формата на вълка бавно преля в каменното тяло на Избраната, отронвайки допълнителния материал от хуманоидната снага.

— Ще бъдеш подобаваща награда — усмихна се той.

Внезапно Багу се извърна. Гняв проблесна в очите му. Мин увисна във въздуха, гърчейки се от болка. От устата й бликаха пламъци, но бе затворена насила. Миранда съсредоточи ума си. Стегналото я заклинание бе поразително могъщо. Етер бе приела огнената си форма и напрягаше цялата си значителна мощ, а хватката не трепваше.

— Пусни я! — долетя глас зад него.

Сопата на Айви полетя надолу, но спря на инчове от главата на мъжа, пленил останалите. Генералът се обърна и след миг Айви също висеше във въздуха. Малтропът започна да крещи в смесица от болка и ужас. Миранда внезапно усети горещото жилване на страха в стомаха си. Бе се страхувала и преди. Това усещане бе различно. Беше фундаментално… първично. Засилваше се едновременно с отчаяната борба на Айви. Мин изглеждаше повлияна по сходен начин. Сякаш страхът на малтропа се предаваше на останалите. Само Етер и генералът изглеждаха незасегнати. Скоро ужасът бе почти по-непоносим от болката.

— Пусни ме! Не мога да се върна! Не! НЕ! — викна Айви.

Хватката отслабваше. Борбата на Айви оказваше някакъв ефект. Внезапно избликна поток магия. Напомняше силата, събрана за възстановяването на Етер, но дойде наведнъж. Проблясък на ослепителна бяла светлина изпълни долината, оглушаващ писък долетя от всички посоки, преди бързо да затихне. Бяха освободени. Миранда падна на земята. Етер не го стори. Хвърли се директно към могъщия противник. Генералът бързо бе обгърнат от пламъци и издигнат в небето. Огнената форма се стрелна във въздуха към разрушения форт. Няколко мига и разтрисащи удара по-късно останките започнаха да се срутват. От тях излетя пламенливото създание.

Етер се приземи пред Миранда. Пламъците на снагата й отслабваха. Ярките очи потрепваха.

— Бързо… — примоли се гласът.

— Мин, огън — ВЕДНАГА! — викна Миранда.

Дракончето изстреля огнен език, който сякаш се обви около Етер. След втора и трета струя Избраната изглеждаше възстановена. Тутакси се преобрази на вятър и се втурна към небето.

— Лидерът не е мъртъв. Възнамерявам да се оттегля, докато не се окажа в по-добро състояние, за да го довърша. Ако цениш живота си, ще напуснеш долината — викна Етер. Нишки страх багреха гласа й.

Преди Миранда да успее да възрази, вихрената форма вече бе изчезнала в далечината. Руините продължаваха да се срутват. Ако магьосникът действително бе оцелял, девойката се надяваше планината от натрошен камък да го забави достатъчно продължително, та да може тя да избяга. Затвори раната в бедрото си, намести си ребрата и ги излекува, сетне се изправи на крака. Мин дотърча при нея, за да й помогне.

Момичето огледа долината, но от Айви нямаше и следа — с изключение на една. Едничък отпечатък, на повече от дузина стъпки от мястото, където би трябвало да се е приземила. Къде бяха останалите? И последната тухла на форта се строполи в това, което понастоящем представляваше дупка в земята, изпълнена с натрошен камък. Някъде издълбоко Миранда вече долавяше тропот. Не биваше да губи време.

Затичвайки в посоката на отпечатъка, Миранда откри друг, на повече от сто крачки. Стъпките показваха, че Айви е побягнала по склона край стръмния, но директен път, по който бяха дошли войниците. Е, с такива огромни крачки „побягнала“ не звучеше особено удачно. Миранда някак трябваше да успее да слезе със същата бързина — инак генералът, който само преди секунди за малко не бе отнел живота й, щеше да се появи и да довърши започнатото. Очите й се насочиха към единствените други забележителности в долината, шейните. Бяха малки, от типа за пренасяне на дребни товари. Обърна една към нанадолнището.

— Мин, изгори другата шейна, след това намери Айви. Когато го направиш, ме отведи при нея — рече Миранда.

Мин бързо изпълни заръчаното, издигайки се във въздуха след изпепеляването. Девойката бутна шейната и скочи вътре. Бързо набра скорост. Скоро пейзажът прелиташе около нея със заплашителна стремителност. Пътеката нямаше остри завои, но при тази бързина трябваше да се навежда много, за да успее да завие. Би могла да използва магия, за да направлява шейната, но пулсираща болка в тялото й указваше, че още не се е погрижила за нараняванията си, а и трябваше да мисли и за другите. Най-добре беше да си запази силите.

На места, в основата на издайнически кратер, Миранда зърваше нови стъпки. Мин все още летеше, далеч пред нея, търсейки. Пътеката ставаше по-тясна, завоите — по-остри. Разнесъл се иззад нея гръмовен звук й подсказа, че не бива да забавя ход.

Най-сетне Мин се спусна надолу и полетя пред носещата се бясно шейна. Бе открила нещо. Девойката стори всичко по силите си да не изгуби дракончето, а и по някакво чудо успя да преведе шейната си през редица все по-тесни разклонения. След като в даден момент се стесняваше до ширина, съвсем малко по-голяма от тази на шейната, пътят отново придоби нормални размери. В далечината, в края на дълъг, дълбок улей, издълбан в снега, Айви лежеше по очи. Миранда съумя да спре шейната. Слезе в улея.

Тялото на Айви бе горещо, почти парещо на допир. Значителна част от заобикалящия я сняг се бе превърнала на киша. Краищата на наметалото й бяха почернели и овъглени, а пък ботушите изглеждаха почти незасегнати. Едната й ръка все още стискаше сопата, чиято повърхност също бе почерняла. Миранда я обърна по гръб — лицето на малтропа се бе намирало в кухина, изглеждаща сякаш се бе стопила — а може би извряла. Кухината бавно се изпълваше с ледена вода. Айви дишаше, макар и слабо. Беше в безсъзнание.

Поизмокряйки се сносно, девойката я извлече до шейната. Развърза ремъците и свали каквито вързопи и торби бяха оцелели от пътуването. Мистериозната топлина, гряла до този момент малтропа, бързо гаснеше. Мокри до кости нямаше да оцелеят дълго сред студа. Миранда си послужи със знанията си по водна магия, изсушавайки дрехите им. Сетне дръпна грубото платнище, с което бе омотан товарът и го метна върху Айви.

Внимателно напрегна съзнанието си, търсейки някакви наранявания. По някакъв мистериозен, невъзможен начин, Айви бе непокътната. Единствено духът й бе изтощен. Само частица от могъщата същина се бе вкопчила в тялото. Но ако създанието се възстановеше, времето щеше да представлява достатъчен церител. Вече нямаше какво да прави, така че Миранда приседна на шейната, за да даде почивка на разбеснялото се сърце. Мин стоеше край нея. Девойката се опита да проумее какво се бе случило.

В рамките на един ден бе намерила един Избран и изгубила друг. Напусналата бе всичко друго, но не и онова, което Миранда смяташе за герой. Себеобсебена и вманиачена да изтъква превъзходството си, другата Избрана представляваше въплъщение на контрадикцията. Изглеждаше възрастна, а поведението й бе на малко момиченце. Привидно не знаеше и дума магия, а душата й бе достатъчно мощна, та да разкъса хватката на магьосника. Волята й изглеждаше слаба, а бе в състояние да принуждава останалите да изпитват емоциите й. Не бе могла да удари магьосника нито веднъж, а бе прекосила половината планински склон в течение на миг.

Мирандината глава пулсираше. Погрижи се за някои дребни наранявания, които Мин бе получила от хватката на генерала, сетне се зае и със своите. Не усещаше Багу да се приближава. Може би още не бе успял да избяга. Нов опит да го намери показа, че изобщо не е в състояние да го открие. За миг се зачуди дали магьосникът не се прикрива, сетне прогони тази мисъл. Ако бе в състояние да я последва толкова бързо на подобно разстояние, не би могла да стори нищо, с което да го спре. Нямаше причина да се крие.

Изправяйки се отново, девойката огледа припасите, които бе открила. Голям лък и известно количество стрели, включително колчан от онези с кристален връх. Щяха да влязат в употреба. Друг вързоп съдържаше единствено вериги, въжета и окови. Очевидно Айви бе трудна за усмиряване. Взе едно въже. Нямаше никаква храна и нито капка вода. Близниците сигурно не се нуждаеха от пища^[1], а доколкото можеше да прецени според собствения си престой, от отвратителната помия разливаха по толкова оскъдни порции, че можеха да карат дълго време с нищожни запаси.

Миранда завърза полезните неща в свободното място на шейната и внимателно започна да я бута.

Когато склоновете отново преляха в равна земя, мразовитата нощ отдавна вече бе напреднала. Тундрата не бе чак толкова студена като планината, но пак съумяваше да бъде по-хладна от отсрещните равнини. През всичките години на скиталстване, Миранда никога не бе пътувала толкова далеч на север, нито толкова далече на изток. Намираше се почти до крайбрежието. Ако бе завила в различна посока по време на слизането си, пътят можеше да я отведе край морето. Източните планини го отделяха от вътрешността на сушата, така че малцина го бяха виждали.

Разбира се, Миранда го бе съзирала всяка сутрин от престоя си в Ентуел, но изобщо не се бе сещала за него. Може би защото селото представляваше такова райско кътче — и мисълта за ледено, недостъпно море би изглеждала не на място. За кратко си позволи да насочи ума си към по-приятните времена. Замисли се за всичко, което бе научила, за всички хора, които бе срещнала. Замисли се за Дийкън…

Повей на ледения вятър и лъч светлина, пробил си път през облаците над планината, я върна в реалността. Ако усетът за посока не я мамеше, се намираше на тънката ивица равна земя между Източните планини и Древната верига на север. Ако поемеше на запад край южния им склон, след няколко дни щеше да се е изправила пред стените на северната столица. Най-укрепеният и най-големият град в кралството. Сгушена сред планините и обграден с двойни стени, столицата можеше да отблъсква нападенията на цялата тресорска армия в продължение на години.

В миналото мястото се бе наричало Верил. След обединяването на трите кралства названието бе променено просто на Северна столица. Название, не по-малко стерилно и утилитарно от всяко друго след началото на войната — поредната от многобройните промени, отнемащи културата и историята от земята и обитателите й.

Заради близостта на столицата, това място бе опасно. Вече бе ясно, че д’кароните представляваха истинския враг, изграждайки ядрото на Съглашенската армия. Столицата бе командният пункт. Главнокомандващите, а вероятно и престолът, щяха да се намират там. Докато не бъдеше събрана цялата сила на Избраните, Миранда трябваше да им помага с все сили да избегнат хватката на могъщите противници. Това означаваше да отведе Айви колкото се може по-надалеч, докато бедното създание не се възстанови.

Придвижването на шейната се оказа далеч по-трудно без съдействието на склон. За щастие, както бе принудена да научи, склоновете бяха обсипани с пещери. Откри една, която бе достатъчно голяма да побере и трите им, но същевременно достатъчно малка, за да не съществува съмнение относно обитаемостта й. Още преди Миранда да е поискала, Мин отърча нанякъде и се върна с чифт снежни зайци. Девойката не искаше да пали огън, а и шейната бе единственото дърво, с което разполагаше, затова се постара да приведе улова в ядливо състояние единствено с помощта на магия. Тъй като това бе първи опит, резултатите далеч не бяха идеални, но щяха да свършат работа. Мислите й отново се насочиха към Дийкън. Той бе овладял до съвършенство това конкретно изпълнение. Някак бе свел цялата процедура до щракване с пръсти. Ако бе знаела какво й предстои, девойката щеше да го накара да я научи и на това.

Зарови се из торбата си за стилуса, който й бе дал. Все още не го бе изгубила. Завъртя го из ръце. Той й напомни, че съществуваше и място, недокоснато от войната. Че някъде имаше човек като Дийкън. Вероятно би могла да се върне там. Вероятно именно на това място можеше да крие Избраните, докато не се обединят.

Уви, причините да не се връща далеч надминаваха причините да го стори. В продължение на месеци пътят щеше да е още блокиран. Дори и да бе свободен, пътуването бе много рисковано и не бе сигурна, че е запомнила маршрута. Пък и имаше още Избрани, които да намери… или?

В ума й отекна коментар, отправен от скорошния й враг. Тогава бе твърде уплашена и заета с други мисли, за да му обърне внимание. Бе казал, че е открила и последния от оригиналните Избрани. Лейн и Етер бяха такива, а мечодържецът бе мъртъв. Дори и ако Айви също бе оригинална, оставаше още един. Д’кароните сигурно го бяха убили. Прониза я отвратително усещане.

Ако искаше на войната да бъде сложен край, д’кароните трябваше да бъдат сразени. Но те бяха успели да убият двама от най-могъщите воини, съществували някога, както и да заловят други двама. Само Етер ги бе избегнала изцяло и то не без помощта на факта, че бе прекарала хиляди години на границата на екзистенцията.

Две неща бяха ясни. Първо, противниците й бяха далеч по-могъщи от подозираното. И второ, оставаха й двама Избрани, които да намери. Второто биваше утежнявано от факта, че не разполагаше с пророчеството, което да насочва търсенето й. Какви бяха останалите двама? Артистичен гений и стратег.

Миранда се извърна към неподвижното тяло на Айви. Нито едно от двете описания не подхождаше на намереното от нея същество. Тя бе един от новите Избрани — някаква резерва. Но това противоречеше на изреченото от мъжа в долината. Да я заблуди ли се бе опитвал?

Девойката се покатери върху шейната. Студът я разсейваше, а точно сега не можеше да си позволи това. Бе открила Айви — щеше да открие и останалите. Стисна тояжката си, затвори очи и отвори ума си. Същината на малтропа проблясваше смътно пред нея, а в скута й бе свит малкият, чист дух на Мин. Миранда разпростря съзнанието си.

Разстилайки ума си, почувства планинските склонове на юг да разпръскват концентрацията й. Накрая достигна верига, отвъд която не можеше да почувства нищо. Несъмнено това бе същата планина, през която се виеше пещерата на звяра, отвеждаща в Ентуел. Премести фокуса си. Бледите, сразени души на хората от земята й проблясваха като звезди, отразени в езеро — с изключение на една. Една искреше като слънце, заличавайки обгръщащите я. Етер.

Напрегна се да види още, но навсякъде откриваше същото. Накрая съзнанието й достигна до обширна чернота — морето отвъд западния бряг. Нямаше дори и намек от силата, която бе почувствала в Айви, или бе видяла в Етер. Дори от Лейн нямаше следа. На места проблясваха присъствия, стрелкащи се като насекоми. Не откри нищо друго.

Планинската верига, притежаваща уникалното свойство да не пропуска съзнанието, скриваше по-голямата част от юга. Имаше шанс търсеното от нея да се намира там. Девойката се съсредоточи по-дълбоко. Трябваше да има начин да погледне отвъд. Напрегна се, разпростирайки ума си с всичките налични сили. Бавно — агонизиращо бавно — усети как гледната й точка се премества напред. Промяната бе придружена от странно усещане. Сякаш губеше равновесие, но по някакъв далеч по-дълбок и фундаментален начин. Шептенето на по-силните души от юг изкусително се разливаше в мъгливата неяснота на планината.

Внезапно усещането за объркване се усили хилядократно. Сякаш падаше. Същевременно всички физически разсейвания изчезнаха. Студът, виенето на вятъра в отвора на пещерата — всичко това замлъкна. Бледите искрици около нея засияха далеч по-ярко. Духовете на хората от селата, преди едва забележими, сега светеха ослепително. Между тях — и навсякъде около нея — пулсираше сияние. Лееше се наоколо, живо, променяйки се като вятър.

Скупчени черноти изсмукваха обкръжаващото сияние. Близниците. Сред тях се открояваха три. Една се намираше в далечината, където явно бе столицата. Друга отстоеше далеч на запад. Третата стоеше насред поле, недалеч от нея. Пак в полето имаше и още нещо, което девойката не можа да определи веднага. Приглушено, по-слабо от нужното, но несъмнено там.

Лейн. Някак прикриваше духа си, но несъмнено беше той. Подобна същина, приглушена и скрита, се намираше още по̀ на запад. Друг Избран? Опита се да се съсредоточи още по-задълбочено, но съзнанието й бе достигнало предела си. Нямаше значение. Имаше посока. Имаше надежда. Понастоящем това стигаше.

Опита да разпръсне концентрацията си. Наместо светът да нахлуе в сетивата й, отново изпита замайващото объркване. Сякаш отлиташе. Бързо се съсредоточи отново, стараейки се да се овладее. Рязко осъзна, че наблюдава света сякаш високо над полето на запад от склона. Не се намираше в пещерата. Не се намираше в тялото си.

За пръв път насочи вниманието си към себе си. Понечи да помръдне, но мускулите, които се опитваше да манипулира, не съществуваха. Движеше се само чрез желание, насочвайки „тялото“ си чрез магия. Не бе ограничена във физическия свят, а летеше според волята на ума си. Чувстваше как концентрацията й отслабва. Не знаеше какво ще се случи, ако позволи да отслабне до степен, в която да изгуби волята да се движи. Не искаше и да узнава. Отчаяно потърси тялото си, но в това състояние съзираше само магия и духове, а снагата й понастоящем не разполагаше с нищо от изброеното. Затова потърси Мин.

Дракончето предано бе останало в скута й. Ориентиращ се по познатата същина, духът на Миранда достигна тялото си. В мига, в който девойката вля астралните си крайници във физическите, съзнанието й се върна. Беше й студено. Много студено. Тялото й почти бе докоснало смъртта по време на отсъствието й. Бе измръзнала до основи и започна да трепери неконтролируемо, събуждайки Мин. След като избълва няколко огнени струи, животинката отново заспа. Изтощената от напрежението Миранда бързо се присъедини към нея.