Джоузеф Р. Лало
Обединени от божества (14)

* * *

Избраната продължи търсенето си, ала бе подценила умението на Лейн. В течение на десет дни търсене нито веднъж не попадна на малтропа.

А междувременно Миранда крачеше към целта си. Нямаше кон, нито възможност да се сдобие с такъв, но това нямаше значение. Крачеше неотклонимо сред чукари, заледени поля и гъсталаци. Спеше само при крайна нужда, хранеше се на крак. Придружавана от вярната Мин, девойката вървеше към неопределена точка сред планините на изток. Не знаеше какво щеше да открие там, но не я беше грижа. С всяка стъпка нарастваше увереността й, че се доближава към нещо, което щеше да й помогне. Това бе всичко, което притежаваше важност.

Сега се намираше недалеч от последния град, който се разпростираше в полите на планината. Пътят и без това бе станал достатъчно стръмен и каменист, но насетне щеше да й предстои катерене. До този момент Миранда бе отбягвала селищата. Миньорското градче на Гросмър бе последното обиталище, където бе стъпвала.

Мислеше напрегнато. Мин не бе ловувала с особен успех, а провизиите свършиха преди дни. Планините бяха почти гола скала. Дракончето едва успяваше да намира храна за себе си сред безлесните камъни. На Миранда не й оставаше нищо друго, освен да влезе в градчето.

Рискът да я разпознаят бе малък. Само Елитните и Епидим знаеха как изглежда, като единствено последният проявяваше интерес към залавянето й. Разбира се, това бе немалък повод за притеснение.

Миранда погледна към Мин, която невинно се взря в очите й. Колкото и възпитано да бе дракончето, нямаше как да последва приятелката си в града. Жалко. Мисълта за легло блазнеше девойката, но предпочиташе да пренощува край Мин, наместо сред удобства. Не че това имаше значение. Не разполагаше и с пукнат грош. Потупа създанието до себе си по врата.

— Очаква ни още една нощ на студа… — заговори Миранда, но усетеното от пръстите я наведе на една мисъл.

Сред люспите на врата на Мин имаше пролука — там, където близникът я бе сграбчил. Девойката си припомни Дезмър, събиращ старата кожа на дракончето. Твърдеше, че била ценна. Миранда се зарови из торбата си и откри трите гладко червени люспи. Сред ръмженето на стомаха и притеснението от предстоящото изкачване, девойката взе решение.

— Мин, изчакай ме извън града. Скоро ще се присъединя към теб — рече Миранда.

Дракончето се издигна във въздуха. Момичето почти бе забравило, че Мин можеше да лети. Поклати глава, когато крилатата форма прелетя право над селището. Трябваше да й каже да мине незабелязано, но вече беше твърде късно.

Миранда пое към града, чудейки се какъв ли успех ще има. Замръзнала табела оповестяваше, че мястото се нарича Върнест. При влизането си момичето осъзна, че селището е доста дребно за град. Улиците бяха пусти, хората се бяха барикадирали по домовете си, търсейки закрила от жестоките и неспирни ветрове. Поне никой не бе видял Мин.

Присвивайки се срещу немилостивия вихър, Миранда се опита да прецени какви магазини се срещат по единствената улица. Едва четвъртият изстърган от нея знак предлагаше някаква надежда. Захабени сини везни върху дървена табелка, указваха наличието на оценител. Често се срещаха по подобни места. Със сигурност миньорите бяха единствените редовни посетители — услугите на оценител биха били съществени за определянето на стойността на рудата. Ако не друго, поне щеше да разбере ценността на люспите.

Затваряйки тежката врата след себе си, девойката за пръв път от цяла вечност се наслади на горещината на огъня и закрилата от вятъра. Изпълвайки се с топлина от пламъците в огнището, девойката бавно се огледа. В помещението имаше различни по големина везни, започващи от малък чифт върху бюрото в далечния ъгъл до едни достатъчно големи да отмерват чували със зърно. Две от стените бяха покрити с витрини, съдържащи различни торби и гърнета с различни субстанции. Третата стена бе приютила рафт с нахвърляни справочници. От собственика нямаше и следа, макар върху бюрото да имаше голям звънец, към който бе привързано чукче.

Когато Миранда се сгря достатъчно, за да спре да се тресе неудържимо, тя позвъни.

След третото позвъняване се разнесоха тежки стъпки и скоро в помещението пристъпи изморен на вид възрастен господин. Бе облечен в кожи, които бяха намерили пътя до него си директно, прескачайки посещението при шивача. Лицето му бе небръснато и грубо, на много места сред косите му проблясваха сребърни жилки. Достигайки с накуцване до бюрото, старецът опря ръце на плота, шумно прочисти гърло и я загледа в очите.

— Какво носиш? — запита.

Миранда сложи трите люспи на тезгяха. Той ги огледа.

— Драконови люспи. Напоследък не съм виждал много такива — отбеляза, вдигайки една. — От млад дракон, а? Бебешките люспи трудно се намират. Обичайно ръката, оставяща ги на масата, е лишена от няколко пръста.

Старецът подуши люспите.

— Пресни — отбеляза той.

Драсна една с нокът. Доволен от това, което се опитваше да определи, магазинерът ги постави върху едното блюдо на везните, слагайки месингови тежести в другото. След като се посъветва с нужната книга, направи няколко бързи изчисления с перото си върху парче пергамент.

— Някой алхимик би ти дал четиридесет сребърни. Обаче успех с намирането на такъв. Аз ще ги взема за петнадесет, ако можеш да си позволиш загубата.

— Устройва ме — рече Миранда. Дълбоко в съзнанието й чичовият глас я смъмри задето не се беше пазарила, но тя предпочиташе да вземе каквото може още сега, наместо да рискува да се задържа прекалено дълго и някой да започне да любопитства откъде се е сдобила с пресни драконови люспи.

— Така си и помислих — каза старецът с широка усмивка, разкрила, че и зъбите му не падаха по-долу относно занемареност.

Докато събираше монетите от масата, погледът й бе привлечен от официален на вид документ, оставен сред пръснатите върху плота хартии. Носеше самия кралски печат и изпъкваше заради цвета на пергамента си, значи бе сравнително нов.

— Какво е това? — запита Миранда.

— Моля? О! Трябваше да го закача отвън, но си помислих, че кралят би имал по-голяма полза съобщението му да не бъде отмъкнато от първия по-силен повей — обясни магазинерът, подавайки й документа.

Наистина беше официално обявление. Девойката най-сетне успя да се пребори с официално-бюрократичния стил и осъзна съобщението. Думите оповестяваха, че с оглед на скорошните ескалиращи събития на бойното поле, всички големи предприятия преминават под ръководството на кралски емисари, за да се осигури наличието на солидни и благонадеждни снабдителни линии за фронта. Собствениците щели да бъдат възнаградени в злато и с освобождаване от военна служба. Не само това, но и наскоро закритите мини, плантации и подобни места щели да бъдат отново въведени в експлоатация, за да се подобри снабдяването. Сетне следваха многобройните и жестоки последици, които щяха да възникнат от евентуалния опит за продажба на купувачи, които не са свързани със Съглашенската армия.

Бе лудост да се помисли, че от подобни действия имаше нужда, още по-малко изобщо да бъдат обмисляни. Ако имаше нещо, с което армията разполагаше в изобилие, то това бе снабдяването. Цялата желязна руда в света биваше извличана от северните планини като тази. Не достигаше единствено водачество, а администрирането на десетки огромни предприятия щеше да погълне и малкото, с което войската разполагаше. На пръв поглед нямаше никаква причина, но Миранда бързо осъзна една.

Епидим бе претърсвал ума й. Макар да не бе успял да я пречупи, бе казал, че е научил всичко, от което се е нуждаел. Трябва да е узнал какво е мотивирало Лейн, че малтропът бе похарчил и последната си медна монетка да освободи онези, принудени да работят в същите места, на които сега бе забранено да си променят собственика. Това бе очевиден, тромав и отчаян опит да изкара Лейн наяве… и носеше официалния печат на краля.

Все още не ставаше ясно защо армията се интересува толкова от Избраните. Все още съществуваше вероятността да иска помощта им, но от това, което бе видяла у висшето командване, мотивите явно бяха далеч по-зловещи. От факта, че дори особата се подчиняваше на интересите им, Миранда я побиха тръпки. Това означаваше, че дори кралят не бе пощаден от влиянието им — или по-лошо, че одобрява методите им.

Девойката прибра монетите, остави документа на масата и направи всичко по силите си да прогони влудяващите мисли от главата си. С подрънкващо в джоба сребро, Миранда неохотно се върна на вкочаняващата улица. Тукашният смесен магазин се оказа учудващо добре снабден, предоставяйки й нов чифт ботуши, както и осолено месо за няколко дни напред. Последвалата покупка на манерка, ръкавици, одеяло и по-подходяща торба я остави с пет сребърни монети. Нямаше причина да пести, затова си купи още няколко неща, от които нямаше неотложна нужда, като малка кама в ножница, която щеше да й е от по-голяма полза от Дийкъновия кинжал, до този момент съумял единствено да прокъса торбата й. Той също получи читава ножница.

Пусна последните си пари в ръката на собственика, в замяна на чувалче с картофи. Мин щеше да изпадне във възторг. В Ентуел Дийкън бе открил, че малкото драконче обожава този зеленчук — дори дотолкова, че да търпи посещенията му в замяна на грудковото лакомство.

Дракончето действително заподскача от удоволствие, когато Миранда й подхвърли един картоф. Новите ботуши до голяма степен улесняваха изкачването на заледените склонове, а раницата щеше да й позволи да използва и ръцете си. Двете с Мин преодоляха двойно по-голямо разстояние в сравнение с вчерашния ден. Периодично девойката спираше, за да определи местоположението на търсеното от нея нещо. Приближаваше се.

Когато вятърът поспря достатъчно дълго, за да може раздиганият от земята сняг да се уталожи, девойката видя проход между два върха. Бе убедена, че каквото и да е търсеното от нея, то ще се намира от другата страна на пролома. Ако времето се поуспокоеше, можеше да го прекоси още същия ден.

Уви, времето рядко се подчиняваше на желанията й. С напредването на часовете ветровете се усилиха. Макар да бе трудно да разпознае стария сняг от пресния, в периода, в който светлината започна да гасне, Миранда разбра, че е попаднала насред снежна буря. Най-близкото до подслон нещо представляваше клаустрофобична ниша под един издатък, който поне щеше да запази главите им сухи. Нямаше какво да запали, така че отново трябваше да се грее единствено с телесната си топлина.

Двете с Мин спаха прегърнати, увили се с наметалото и одеялото на Миранда. Благодарение на големия размер на дрехата, само муцуната на дракончето бе изложена на студа. И за нея имаше място, но причината за оставянето й навън се изясни впоследствие, когато Мин избълва огнена струя. Стори го няколко пъти в течение на нощта, като плъзналата в резултат на това из телцето й топлина в голяма вероятност бе единственото нещо, благодарение на което оцеляха.

* * *

Избраната се спусна на земята и бавно прие човешкия си облик. Поддържането на вихрената форма бе изтощително и метаморфозиращата бе почувствала, че скоро щеше да изгуби цялата си енергия, ако продължи пътуването си като вятър. Лейн беше наблизо, в това бе убедена. Бе се промъкнал в едно от човешките заселища, което бе още един плюс на новото й амплоа.

Но плюсовете се изчерпваха дотук. В тази форма сетивата й бяха обезсилващо ограничени колкото тези на останалите човеци. Не се виждаше никаква светлина, като се изключи немощното сияние от прозорците. Това превръщаше единственото що-годе ефективно сетиво за наблюдаване на света, което притежаваха човеците — зрението — в почти неизползваем източник на отегчение. Свирещият в ушите й вятър я лишаваше от слуха, а всички осезания й говореха колко смехотворно крехки бяха тези същества. Дори студът заплашваше съществуването им. Поклати глава, прогони досадните усещания и започна да променя едно от другите сетива в нещо, което щеше да й помогне да открие Лейн. Но без създание, което да ползва като основа, успехът й не беше особено голям.

Поне сегашната форма не изискваше особени усилия, което оставяше съзнанието й свободно за други цели. Накара ума си да замлъкне и потърси същината, която бе преследвала. Усети, че Лейн се намира изкусително близо, но нещо още по-близо привлече вниманието й.

Дух — черен и покварен. Един от тях, д’кароните, усилено опитващ се да остане незабелязан. Не успяваше. Насочи очи към източника на разлагащата същина. Заобиколен от четири плаща, мършав млад мъж. Увереността и самочувствието върху лицето му не му подхождаха. В ръката си държеше алебарда, същата като носената от могъщата магьосница, срещу която се бе изправила при появата си. Той й се усмихна. Докато Избраната преценяваше опонента си, мъжът с алебардата стори същото. Нямаше да й създаде проблеми. Енергията му представляваше нищожна фракция от тази на жената с алебардата.

— Внимание, жители на китен Флиър. Представлявам славния генерал Епидим. Предстоящото да се случи касае единствено Съглашенската армия. Приберете се по домовете си и останете там до зазоряване. Всеки не подчинил се ще бъде съден за измяна! — обяви младежът.

При звука на последната дума шепата местни, все още останали на улицата побързаха да се скрият. Когато всички врати бяха затворени, мъжът заговори отново.

— Не понасям да ме сподирят любопитни очи по време на работа, а това се очертава като изключително информативно преживяване. Използваното от теб тяло ми е доста познато. Вярвам, че тези пръсти съвсем доскоро са стискали тази алебарда. Трябва да уведомя хората ни да не й се подчиняват вече.

— Не ще оживееш, за да изречеш тези думи — рече тя, влизайки в каменната си форма.

— Уверен съм, че съобщението ще бъде предадено. Виждам, че предпочете камък наместо огън. Със сигурност това е свързано с подкосяващия разход на енергия, който си претърпяла след последната си среща с това оръжие. Уморена ли си? — запита той.

Избраната се хвърли в атака. Невероятни рефлекси повдигнаха оръжието в блок и със също толкова невероятна сила ударът бе отбит.

— О, да, доста си уморена — отбеляза младежът.

Плащовете отлетяха назад в сенките, а метаморфозиращата засипа противника си с бараж все по-силни удари. До един бяха отразени, макар последният да бе съпроводен с изхрущяване от дясната китка. Опонентът отпусна десницата си и започна да върти алебардата само с лявата си ръка. Избраната спря движението на оръжието с дланта си. С другата си ръка с лекота изтръгна дръжката от пръстите на мъжа.

Щом металът вече не се допираше до кожата му, изражението на увереност и интелект бе заменено с ужас и болка. Той изрева и сграбчи ранената си десница.

— Какво… а-а-а-ах! Какво е това? Какво си ти? Какво става? — изплака младежът с хленчещ глас, бледа сянка на досегашния.

— Позволил си да бъдеш покварен от д’карон. Замърсен си. Трябва да бъдеш наказан — просъска Избраната, захвърляйки оръжието и нанасяйки съкрушителен удар с опакото на дланта по треперещото пред нея същество.

Мъжът се строполи безжизнен на земята, главата му извърната по неестествен начин. Тя понечи да се отдалечи, но спря, насочвайки поглед към алебардата. Кристалът в острието все още светеше слабо.

Избраната повдигна крак, за да го разстроиш, но преди да е успяла да стовари петата си, оръжието се плъзна към собственика си. Десницата на мъртвеца се издигна. Пръстите се разтвориха и сграбчиха дръжката. Гърчавият младеж се изправи на крака с едно-единствено движение, сякаш външна сила го бе повдигнала.

Метаморфозиращата се обърна към надигналия се боец. Той намести главата си и се усмихна.

— Човеците притежават непростимия навик да изоставят обвивката си далеч преди тя да е изчерпала полезността си. Но аз съм по-мъдър. Ти също демонстрира мъдрост. Не се страхуваше да сториш нужното. Това е качество, достойно за възхищение. Някой по-недостоен противник би съжалил жертвата.

— Слабостта в лицето на врага не бива да бъде толерирана — каза тя, приближавайки се отново.

— Съгласен съм. Двамата с теб изглежда мислим еднакво по редица важни въпроси. Обмисляла ли си да промениш страната, на която се сражаваш?

Тя започна да нанася жестоки удари с каменните си нокти. Оживелият умело ги отразяваше, същевременно отстъпвайки. Ударите биваха посрещани с такава сила, че камъкът й започна да се напуква и рони. Накрая лявата й ръка се отчупи и Избраната отстъпи назад. Противникът й не спря. Завъртайки оръжието си, за да набере инерция, той започна да атакува отново и отново с острието на алебардата. По снагата на метаморфозиращата започнаха да пробягват пукнатини.

Накрая мъжът заби върха на алебардата си в гърдите й. Острието разсече камъка и потъна дълбоко в него, а проблясък на кристала пръсна отслабеното създание, което се строполи в купчина отломки.

— Чудя се… възможно ли е да е толкова лесно? Някак се съмнявам — изрече на глас арогантният мъж.

Едно след друго парчетата почерняха и се запалиха. След секунди стотици пламъци с големината на юмрук се издигнаха във въздуха. Завъртяха се и се сляха, оформяйки огнена снага, чиито очи блестяха от ярост. Кристалът в острието на алебардата засия ярко. Всяка атака на Избраната биваше посрещана с прецизен замах и магията разсичаше безплътната форма, като че беше солидна.

Накрая огнената форма увисна във въздуха за миг, преди да се раздели на половин дузина огнени кълба и да заобиколи противника си.

— Умни сме — отбеляза мъжът.

Огнените кълба се втурнаха в атака, но миг преди първото да го е достигнало, младежът заби алебардата си в земята и създаде мистичен щит. Напразно огънят се блъскаше в него. Не би трябвало младият мъж да притежава такава сила. Очевидно бе прикривал истинската си мощ. Избраната се оттегли и се съедини отново. За миг увисна неподвижно, преценявайки възможностите си. Бавно осъзна, че и без това намаляващата й сила бива изсмуквана. Обърна се и видя, че четирите плаща бяха протегнали въгленочерни ръце и изтегляха дълги огнени нишки, създавайки свои огнени кълба.

Избраната се понесе след тях. Щеше да е достатъчен и най-нищожният допир, за да ги подпали. Ако разполагаше с повече енергия, щеше да изстреля дълги огнени езици след тях, но понастоящем бе толкова отслабнала, че едва поддържаше формата. След като унищожи само една от платнените гнусотии, разбра, че не може да си позволи да пилее повече сили в огнената си същина. Отпусна се на земята и отново прие каменната форма.

— Отново камък? Покажи нещо ново — подигра се противникът.

Трите оставащи плащове запратиха откраднатия си огън. Първото кълбо се разби в каменната й снага. Жената светкавично прие огнената си форма, върна си останалите две и отново се трансформира в камък. Плащовете се приближиха, нанасяйки й удари с призрачните си крайници. Тя се отпусна на едно коляно, отслабена от раните, получени от неестествената субстанция, изграждаща ноктите. Събра сили, рязко се хвърли напред, съумявайки да сграбчи две от наметалата и да ги разкъса сред неистов вой. Третият плащ се отдръпна на безопасно разстояние.

Избраната повдигна ледения си взор и погледна в очите на противника, намиращ се все още под закрилата на щита си.

— Още по-добре, че отказваш да се присъединиш към нас. Не би ни била от полза — присмя се той.

Каменните очи се стесниха гневно. Избраната заби ръце в заледения калдъръм. Градът започна да се тресе. Внезапно земята изпод младия мъж се разцепи, отстъпила пред изникващи скали. Противникът полетя във въздуха. Тя бързо литна подире му, преобразена на вятър. С огромно усилие успя да откъсне алебардата от ръцете му и да я запрати надалеч. Сетне го заби в земята с цялата си сила. Задържа се за момент, за да се убеди, че няма да се надигне отново.

Насочи поглед на изток. Не й беше останала енергия. Много скоро щеше да бъде безпомощна. Избраната се издигна в небето. Нямаше време да намери Лейн. Докато се възстанови, трябваше да се задоволи с друг.