Джоузеф Р. Лало
Обединени от божества (11)

* * *

— Мястото на онази с белия знак върху пътя е заплашено — изрече Черупката.

Както преди, говореше в поток от различни гласове, езици и напеви, макар един да изглеждаше далеч по-гръмък от останалите. Издигна се във въздуха, опъвайки веригата, прикована към китката му. Ръцете, краката и свободната му ръка увиснаха безжизнено, сякаш единствено левицата криеше някакъв живец.

— Кой? Кой я заплашва? Какво трябва да бъде сторено? Какво да сторя? — успя да промълви Дийкън.

Трябваше да мисли за собствената си безопасност. Трябваше да мисли, че се случваше нещо безпрецедентно. Трябваше да мисли за множеството правила, които бе нарушил — и последствията от въпросните нарушения. А мислеше единствено за въпросите си.

— По пътя крачат нарушители. Сенки в полето — тялото на Черупката потръпна.

Пръстите се разтвориха и Дийкън тупна на земята. Живот се вливаше и в останалите крайници и те започнаха да потръпват на свой ред. Крехката форма заопъва веригите, сякаш някаква невидима ръка я подмяташе из стаята. Дийкън пролази зад линията, указваща досега на синджирите. Трескаво започна да записва тайнствените слова, изречени от сто нови гласа, присъединили се към хора.

— Светлините са потъмнели. Два пръста не са юмрук. Избори. Решения. Бялото е станало черно. Сивото може да стане бяло. Поучавани определят поучаващи. Дълго пътуване, нужно и смъртоносно, извършено с една крачка. Достойният живот може да започне единствено след края на недостойния — прошепнаха гласовете.

Дийкън усилено записваше всичко чуто. Слабо, далеч изпод останалите гласове, можа да долови онзи, който бе доминирал в първите няколко изречения. Той тихо, но настойчиво повтаряше една и съща фраза. Нещо подсказа на младежа, че от всички гласове именно този отговоря на въпросите му. Това беше Тобер. Стори всичко по силите си, за да го различи сред множеството други, до един предлагащи безценни напътствия за бъдните времена. Резервният му стилус бе застинал в очакване. Гласът бе толкова тих, толкова слаб. Какво казваше?

Вратата се отвори и Карр влезе. Бе се почувствал виновен, задето бе напуснал поста си, а и страхът от наказание също до голяма степен бе мотивирал връщането му.

— Той пророкува! Дийкън! Защо не си повикал останалите! Защо не записваш! — викна чиракът, но магьосникът остана неподвижен.

Какво казваше гласът?

* * *

Наметалата, на брой поне петдесет, бързо се понесоха към определените им цели. По-масивният драгойл се впусна към Дезмър. Белокосият яростно затършува из торбата си, а чудовището скочи, стъпквайки няколко плаща. Масивното туловище бе на няколко крачки от него, когато полуелфът измъкна голяма стъклена ампула и я метна. Тя се разтроши при удара и бистрата течност поля муцуната на чудовището. Мигновено кристализира и се втвърди.

Дезмър се хвърли настрана. Опитът за захапване се превърна в удар с глава в земята. След миг множество наметала започнаха да обикалят около тях, все повече стеснявайки кръговете. Мин впи нокти в земята, вперила поглед в огромното създание, което се мяташе наоколо, дерейки с лапи главата си. Дезмър измъкна червена стъкленица от торбата си и със смъртоносна непогрешимост я метна към най-близкия плащ. Тя прелетя през наметалото и се плъзна нестрошена на земята.

— Лошо. Няма какво да удрям! — викна той.

Плащовете почти ги бяха наобиколили. Дезмър се извърна към драгойла, който почти бе успял да изчегърта субстанцията от лицето си. Измъкна нова червена стъкленица и я хвърли към чудовището. Тя се пръсна и го обгърна с огън. След няколко мига пламъците утихнаха, оставяйки създанието невредимо.

Белокосият безпомощно се зарови в торбата си, търсейки нещо, което да е от полза. Същевременно Лейн бе успял да достигне меча си, тутакси претъркулвайки се встрани, за да избегне лапата на другия драгойл. Звярът разтвори човка, избълвайки облак тъмна мъгла. Чернилката плъзна през тълпата плащове, сред които скочи Лейн. Докоснатото от облака започваше да съска. Злощастните наметала нададоха нечовешки писъци. Повечето от тях се свлякоха на земята, сразени от разширяващи се в дрехите им дупки. С поредица от ловки отскоци и гмурвания, Лейн се добра до жената. Създанията не доближиха, страхувайки се да не наранят повелителката си.

— О, по дяволите всичко! Миранда, прикрий очи и се приготви! — нареди Дезмър.

Девойката побърза да изпълни заръката му. Белокосият залюля торбата и я хвърли към чудовището. При удара се разнесе звук на строшено стъкло, както и такъв, който не се поддаваше на описание. Гръмовен рев, огнен пукот, фучене, ръмжене, вой, експлозии — всичко това се смеси в оглушителна какофония. Съпроводено бе от подобаваща гледка. Лъчи с червено, синьо и оранжево сияние затанцуваха през облаци от огън, дим и отломки, влели се в могъщия вятър. Силата на взрива разпра половин дузина плащове и опърли дузина други.

Дезмър бе отхвърлен надалеч. Миранда се просна на земята, Мин приклекнала пред нея. Резкият повей на експлозията за миг надмина вихъра, който и без това вече бушуваше из полето. През присвитите си очи девойката се надяваше да види плащовете разхвърляни надалеч от силата на взрива. Наместо това зърна чифт крака, черни като силует и увенчани с три зловещи нокътя, впити в ледената твърд. Простирайки се нагоре към наметалото, крайниците се стопяваха в нищото, точно както ставаше и с ноктестите ръце, когато създанията атакуваха. Вкопчени по такъв начин, ужасните същества успяха да останат по местата си.

Мечът на Лейн отново и отново се сблъскваше с алебардата на жената. Тя трябваше да е мъртва, а наместо това съумяваше да се противопоставя със сила и бързина, които по нищо не отстъпваха на неговите. С напредването на битката жената се усмихна, сякаш оценяваше умението на опонента си. Уви, неравнопоставеността между оръжията бе в нейна полза. Всеки път, когато Лейн се опиташе да се приближи, за да нанесе удар, жената преминаваше в настъпление, държейки малтропа на разстояние. Вероятността да досегнат погрешка повелителката си намаляваше и плащовете се окуражаваха да нанесат няколко удара. Мастиленочерни крайници се материализираха, замахваха и отново изчезваха. По дрехите на Лейн вече личаха резки, през които прозираше оранжева козина и червена кръв. Пред него бе жената, отзад бе драгойлът, а плащовете ги бяха наобиколили. Нямаше голям шанс да избяга.

Облакът от експлозията на Дезмър най-накрая се разнесе, разкривайки кратер, който бе замръзнал, овъглен, разтопен, вкаменен и раздробен. От звяра бяха останали няколко каменни къса и локва от същата лепкава, черна субстанция, която Миранда бе открила в онова поле, откъдето бе започнало всичко.

Тя се изправи на крака, обгърната от море плащове. Те я сграбчваха и замахваха към нея, но не нападаха. Мин щракаше с челюсти и размяташе опашка, но създанията оставаха непокътнати. Тъй като не бяха получили нареждания относно дракончето, наметалата не му обръщаха внимание. Девойката направи вял опит да съсредоточи ума си за заклинание, довел единствено до строполяването й от умора.

Дезмър се изправи и се втурна към нея, размахвайки два кинжала със средна големина, които бе измъкнал от скритите кании. Движенията му бяха изцяло фокусирани върху това да държи носещите се плащове настрана, вместо да ги убие. Създанията умееха да замахват светкавично и да се отдръпват с едно-единствено плавно движение, което не бе по силите на никое същество с нозе, оставайки незасегнати от остриетата му. С всяка негова крачка ставаха все по-дръзки и по времето, когато белокосият достигна Миранда, вече бе получил немалко белези, без да е съумял да унищожи и едно наметало. Полуелфът сграбчи момичето, мятайки го на рамото си. Мин започна да хапе плащовете, които се опитаха да се доближат.

— Разчисти път до форта! — нареди Дезмър, който същевременно получи болезнен удар по гърба.

Дракончето не го стори, докато Миранда немощно не повтори заповедта. Мин светкавично скочи пред Дезмър. Изстреля мощна струя от огнения си дъх — пред нея нямаше приятел, когото да се притеснява, че може да засегне. Плащовете бързо се пръснаха. Пламъците мигновено погълнаха всички от текстилните демони, до които достигнаха, разпръсквайки ги димящи в различни посоки. Докато Дезмър бавно крачеше към постройката, периодични огнени изблици не позволяваха на плащовете да се приближат.

Лейн бе получил повече удари по гърба и краката, отколкото можеше да понесе. С три резки скока се озова от другата страна на жената. Тя бързо се обърна, но малтропът бе насочил вниманието си към плащовете. Тази маневра му бе предоставила няколко мига безопасност от огромното чудовище, което заобикаляше господарката си, за да го достигне. Лисугерът замахна с цялата си сила и разсече трите плаща, които го нападаха. В мига, в който острието срещна тъканта на врага, се случи нещо невъобразимо.

Фучащият из полето вятър бе не по-малко силен от предната снежна буря, но сега избухна с мощ, която трябваше да е откъснала Лейн от земята. Наместо това нито косъм от главата му не потрепваше, а вилнеещата около му вихрушка грабеше леда и снега от земята с пълни шепи. Лейн не отдели внимание на странния феномен, тъй като дори и този вихър не бе в състояние да спре огромния драгойл, който атакуваше. Малтропът затича към стените на форта със скорост, надминала дори и предишното му постижение.

Уви, останалите, които почти бяха достигнали до него, не разполагаха с подобна мистична защита. Дезмър трябваше да се бори за всяка крачка, а Мин забиваше нокти в земята.

Тропотът на хвърлилото се в нападение чудовище се усили.

Дезмър достигна вратите на стената и спря. Неестественият вятър ги караше да се размахват яростно, подобно на кепенци по време на буря. Стенанието на дървото и скърцането на пантите се чуваха ясно дори и при воя на вихъра. Нямаше как да подирят убежище вътре. Зад тях имаше десет плаща, забили нокти в земята по подобие на Мин, пълзейки към тях като насекоми. Внезапно една от вратите застина, преди едва ли не умишлено да се отскубне от пантите и да полети към Лейн. Малтропът успя да отскочи. Същото не можеше да се каже за преследващото го чудовище, което бе повалено от удара.

Дезмър влезе в двора на форта и остави Миранда на земята толкова внимателно, колкото позволяваха обстоятелствата. Вятърът утихна с влизането на Лейн — или поне така изглеждаше, докато тримата не се обърнаха, за да отбраняват входа. В действителност — ако подобна дума можеше да бъде употребена с оглед на нереалните събития — вятърът се бе отдръпнал от форта, съсредоточавайки се върху оставащите врагове. Ако преди бе имало съмнение, че някаква мистична сила им помага, сега доказателствата бяха неопровержими.

Плащовете упорито се вкопчваха в земята, спирайки настъплението си, но отказвайки да отстъпят. Драгойлът още не се бе възстановил от сблъсъка с вратата. Единствено жената, която бе издигнала високо сияещата алебарда, бе недокосната.

— Какво става? — викна Миранда, правейки неуспешен опит да се изправи на крака.

— Не зная — рече Дезмър с удивено изражение, докато наблюдаваше случващото се.

Започнаха да се появяват огнени езици, ставайки все по-дълги, треперещи в посоката на вятъра, сякаш самият вихър биваше подпален. Скоро стана ясно, че се случваше именно това. След секунди цялото поле бе обгърнато в огнен ад. Ревът на пламъците се сля с писъците на дузините плащове. Горещината дори отвъд прикритието на стената бе задушаваща. Втурналият се да подхранва пламъците въздух летеше със същата сила като предишните вихрушки. Дърветата в далечината се приведоха — толкова силно бе засмукването. Огненият вихър вилня почти минута, преди пламъците да се съберат в една колона, скулптирайки удължена фигура, излъчваща ослепително сияние.

Миранда присви очи. В центъра на сиянието едва се забелязваше формата на жена. За втори път девойката виждаше това създание.

— Другата Избрана — възхитено прошепна момичето.