Джоузеф Р. Лало
Обединени от божества (10)

* * *

Силуетите в небето се приближиха.

— Миранда, най-добре би било да се скриеш вътре, докато премине опасността — предложи Дезмър.

— Не се връщам обратно там — рече девойката, изваждайки жезъла и кинжала от торбата си.

В мига, в който докосна тояжката, в ума й бавно започна да се просмуква яснота, за чието съществуване вече бе забравила. Все още беше слаба, но поне можеше да мисли.

— Дай ми Мин — нареди тя.

— Сега не е най-подходящото време за събирания. Нещо приближава насам, а единствената причина да се е запътило към това забравено от боговете място е да убие един от нас — или повече.

— Ако ще има сражение, не искам да е безпомощна — каза Миранда, срязвайки вървите.

Мин тутакси скочи отгоре й, наваксвайки си за пропуснатите седмици, в които не бе могла да изрази привързаността си. Миранда бе повалена на земята.

— Да. Един безпомощен дракон щеше много да ни разсейва — жилна я Дезмър.

— Драгойли. Два — тихо обяви Лейн, отдръпвайки се към стената.

— Не. Лейн, не си донесох лъка. Единственият път, когато видях смъртта на едно от тези, бе след много майсторски изстреляна стрела — с наченки на паника изрече белокосият. За пръв път не показваше обичайното си самообладание.

— Какво е драгойл? — попита Миранда, опирайки се на жезъла си, за да се изправи.

Лейн вдигна пръст към небето.

Създанията бяха доста близо, спускайки се да кацнат. Всяко бе сиво като въглен, почти черно. Кожата им изглеждаше груба, камениста на вид. Приличаха на зле оформена, тромава пародия на дракон, изработена от скулптор, който бе разполагал единствено със смътно описание. Лапите, опашката и вратът изглеждаха сегментирани, сякаш бяха прикачени едни към други. От главите им стърчаха корони назъбени рогове, изникнали под неестествени ъгли. Кухи орбити се взираха наместо очи. Назъбен ръб следваше контурите на челюстите им, превръщайки ги в трионести човки. Само прилепоподобните криле изглеждаха добре оформени, макар при приближаването Миранда да можа да види, че дори и те бяха по-груби и ъгловати от необходимото.

Явно такова създание бе видяла да лежи мъртво в снега, когато бе открила меча. С изключение на леките различия в големината и неизбежните белези от битка, двете същества бяха напълно еднакви. Едното беше едро колкото слон, другото съвсем малко по-дребно. По-голямото животно бе яхнато от жена, която Миранда не разпознаваше. Бе облечена в типичното за севера сиво наметало. В ръката си държеше алебарда.

— Епидим имаше същата алебарда като нея — предупреди Миранда.

Мин зае атакуваща поза. Дезмър се притисна към оградата непосредствено край вратите. Лейн зае позиция от другата страна. Дракончето и девойката се присъединиха към него. Драгойлите се приземиха с разтресъл земята удар. Ездачката слезе. Разнесоха се приближаващи ги стъпки, сетне настъпи тишина, нарушавана единствено от свиренето на вятъра.

— Не е нужно да се криеш, Лейн. Зная, че си тук — викна жената.

Лейн хвърли остър поглед към Миранда.

— Трябва да кажа, че освобождаването на затворниците не ми изглежда като нещо типично за теб. Повечето от войниците също са мъртви. Не си си губил времето. Няма значение — разполагам с подкрепления в готовност. Изцяло от теб зависи дали ще се наложи да прибягвам до тях, Лейн. Нарежданията ми са да те вербувам, ако успея — да те заловя, ако не успея — да те убия, ако се наложи — рече тя. От тона й Миранда я побиха тръпки.

Междувременно Лейн бавно се промъкваше към отвореното навътре крило на вратата. Дезмър направи същото. Двамата се приготвяха да ги затворят едновременно. Миранда долепи око до пролуката между портата и стената. Жената потропваше по земята с дръжката на алебардата си и изглеждаше замислена. Вятърът не спираше да се усилва. Вече свиреше в ушите им. Жената трябваше да крещи, за да надвика стихията.

— Лейн не знае и едно заклинание, нали? — каза тя. — Още по-добре, че войниците са избити. Плащовете ще се окажат далеч по-достоен противник.

Жената се извърна и закрачи към създанието, което бе яздила. При звука на оттеглящите се стъпки, Лейн се измъкна навън. Правеше широките си крачки едновременно с нейните. При иззвънтяването на острието му, Миранда се извърна. Ужасяващ звук от разрязване бе последван от отпускащо се тяло. Миранда потръпна, но дори и нейният изтощен ум забеляза, че нещо липсва. Нямаше писък. Девойката се обърна и отново надзърна през цепката. Жената бе непокътната, като се изключи страховитата рязка, спускаща се от дясното рамо до лявото бедро. Бе се свила около забитата в земята алебарда. Драгойлите не помръдваха. Без да ги изпуска от очи, малтропът срита тялото на земята и заби меча си в сърцето на ездачката. Сетне уморено се върна обратно.

— Чудовищата защо не нападат? — попита Миранда.

— Чувал съм за това. Или са много добре обучени, или са свързани мистично. Във всеки случай не предприемат нищо, без да са получили заповед от ездач. Лейн още веднъж демонстрира защо е човекът на действието в екипа — рече Дезмър с глас, в който се примесваха гордост и облекчение.

— Трябва да вървим. Незабавно — нареди Лейн.

Останалите не възразиха и поеха на път с цялата си възможна бързина, което в случая на Миранда означаваше болезнено бавно. Сякаш бе будувала с дни — и доста вероятно бе да е било точно така. Краката й постоянно заплашваха да откажат. Мин забави ход. Лейн вървеше далеч напред, а Дезмър се намираше между тях. Белокосият се обърна, когато провлачените стъпки на девойката изостанаха прекалено и не можеха да бъдат чути. Настоящият й спасител викна нещо, но вятърът бе станал дори още по-силен и отнесе думите му. Наложи се Дезмър да напрегне гърлото си.

— Ако не побързаш, ще трябва да те нося! И… Лейн! — изкрещя той. Очите му се разшириха, уловили невъзможна гледка.

Миранда и Лейн се извърнаха едновременно. „Мъртвата“ жена бе посегнала към все още забитата в земята алебарда и се изправяше на крака. Не можеше да има съмнение, че оръжието на малтропа бе пропуснало целта, защото кървавото петно на гърдите й се различаваше дори и от тази далечина.

Девойката знаеше, че Лейн умее да се движи бързо, но демонстрираната сега скорост бе невероятна. Достигна до врага си за времето, което й бе нужно да се изправи на крака и да издърпа алебардата от земята. Повдигна оръжието си, но жената отрази удара му. Миг по-късно проблясък от кристала в острието блъсна малтропа, запращайки го на известно разстояние и избивайки меча от ръката му.

— Ще ми се да не бе промушвал сърцето. Ще трябва да се погрижа битката да не продължи дълго — каза тя. Лицето й бе смъртнобледо, но въпреки това съумяваше да излъчва самодоволно отегчение.

Малтропът се хвърли към оръжието си, а жената завъртя алебардата и удари по-големия драгойл по гърба. Острието издрънча, сякаш бе блъснала камък, разкъсвайки въжето, привързало два вързопа към гърба на създанието. Драгойлът, въпреки получения удар, който бе достатъчен да убие човек, остана неподвижен. Повей на вятъра разпръсна съдържанието на вързопите — десетки наметала обсипаха земята край чудовището. Ново припламване на алебардовия кристал накара одеждите да се издигнат. Вятърът развяваше дрехите — празни, а същевременно диплещи се по невидими тела. Още два вързопа бяха третирани по сходен начин секунда по-късно.

— Ти, звяр! Убий елфа! Половината от наметалата да му помогнат. Останалите и другия звяр да ми помогнат за този. Убийте момичето, ако се наложи, но само в краен случай — нареди жената, хриптейки. Изхрачи кръв. — Уцелил си и дроба. Колко досадно.