Джилиан Флин
Не казвай сбогом (35)

Ник Дън

Изчезнала от осем дни

Бузата ми гореше от ухапването. Усещах го: две малки извити вдлъбнатинки. Не можех да хукна след Анди — шумът, конфликтът — затова й се обадих. Гласова поща.

Овладей положението, трябва да го овладееш.

— Анди, съжалявам, не знам какво да правя, не знам какво се случва. Прости ми, моля те.

Не биваше да оставям съобщение на гласовата поща, но после си казах: може да има стотици запазени гласови съобщения. Мили боже, ако пусне избрани откъси от най-нецензурните, от най-похотливите… всяка жена съдебен заседател ще ме тикне в затвора дори само заради това. Едно е да знаят, че изневерявам, друго е да чуят плътния ми преподавателски глас да описва на млада студентка огромната ми ерекция… Изчервих се в тъмното.

Седях на стълбите на Го и звънях на Анди през десет минути часове наред, но нищо. Не можах да заспя, нервите ми бяха обтегнати, когато Бони спря на алеята в шест и дванайсет сутринта.

— Здрасти, Ник, нося ви кафе. Минавам само да видя как сте.

— Сигурно.

— Знам, че сигурно още се съвземате от новината за бременността. Свързахте ли се с онзи адвокат?

— Да. Пристига днес.

— Онзи от Ню Йорк ли?

— Танър Болт.

— О! — Изглеждаше разочарована. Бавно и старателно изсипа две сметанки в кафето ми, точно както го обичам, и ми го подаде.

— Какво е това? — посочи бузата ми.

— Кое?

— Какво ви е на лицето, Ник? Имате огромна розова… — Тя се приведе по-близо и стисна брадичката ми. — Прилича на следа от ухапано.

— Сигурно е обрив. Получавам обриви, когато съм под стрес.

— Ммммм — сръбна тя от кафето си. — Нали знаете, че съм на ваша страна, Ник?

— Аха.

— Наистина съм. Иска ми се да ми имате доверие. Аз просто… — наближаваме момент, когато няма да мога да ви помагам, ако не ми се доверите. Знам, че звучи като полицейска реплика, но е истина.

Седяхме в странно, почти дружелюбно мълчание и пиехме кафе.

— Ей, искам да ви го кажа, преди да го научите от друг — каза тя бодро. — Намерихме чантата на Ейми.

— Моля?

— Да, нямаше пари, но там беше личната й карта, мобилният й телефон. В Ханибал, представете си. На брега на реката, южно от пристана на парахода. Според нас някой е искал да изглежда, че чантата е била подхвърлена в реката от извършителя, докато е излизал от града и е влизал по моста в Илинойс.

— Искал е да изглежда ли?

— Чантата изобщо не е потъвала изцяло. По горната повърхност, близо до ципа все още има отпечатъци. Понякога отпечатъците се съхраняват и под водата, но… Ще ти спестя научните подробности, само ще ти кажа, че според теорията ни чантата просто е била оставена на брега, за да я намерим.

— Май не ми го съобщавате просто ей така.

— Отпечатъците, които открихме, са вашите, Ник. Което не е налудничаво — мъжете постоянно бъркат в чантите на съпругите си. Но въпреки това… — Тя се засмя, сякаш й беше хрумнало нещо страхотно. — Трябва да ви попитам: скоро да сте ходили в Ханибал?

Попита с такава небрежна увереност, че тутакси ми просветна: проследяващо устройство, скрито някъде на шасито на колата ми, което е било там онази сутрин, когато ходих до Ханибал.

— Защо трябва да ходя до Ханибал, за да изхвърля чантата на жена си?

— Да кажем, че сте я убили и сте инсценирали местопрестъпление в дома си, за да ни накарате да си помислим, че е била нападната от външен човек. Но когато сте разбрали, че отново започваме да ви подозираме, сте решили да ни подхвърлите нещо, за да насочите отново подозренията ни навън. Такава е теорията ни. Но на този етап някои от хората ни са дотолкова сигурни, че вие сте извършителят, че всяка теория им се струва подходяща. Затова нека ви помогна: ходили ли сте скоро до Ханибал?

Поклатих глава:

— Адвокатът ми каза да не разговарям с вас, преди той да пристигне.

— Танър Болт? Сигурен ли сте, че искате това, Ник? Мисля, че бяхме напълно почтени с вас, напълно открити. Болт е… той е последният отчаян избор. Към него се обръщат виновните.

— Ами ясно е, че аз съм основният ви заподозрян, Ронда. Трябва да се погрижа за себе си.

— Нека да се срещнем, когато той пристигне, става ли? Да обсъдим нещата.

— Определено, такъв е и нашият план.

— Човек с план — отбеляза Бони. — Очаквам го с нетърпение. — Тя се изправи и докато се отдалечаваше, се провикна: — Мехлемът от хамамелис помага при обрив.

* * *

Двайсет минути по-късно на входната врата се звънна. На прага стоеше Танър Болт със светлосин костюм и нещо ми подсказа, че той се издокарва така, когато пътува на юг. Оглеждаше околността, колите по алеите пред къщите, самите къщи. В известен смисъл ми напомняше на семейство Елиът — изучаваше и анализираше непрекъснато. Мозък, който никога не изключва.

— Покажи ми — каза Танър, преди да успея да го поздравя. — Покажи ми къде е бараката, но не идвай с мен и не я доближавай повече. После ще ми разкажеш всичко.

* * *

Седнахме на масата в кухнята — аз, Танър и току-що събудилата се Го, приведена над първата си чаша кафе. Аз извадих всички насочващи следи от Ейми като някакъв ужасен гадател на Таро. Танър се приведе към мен, мускулите на врата му се напрегнаха.

— Добре, Ник, да те чуем — каза той. — Съпругата ти е режисирала всичко. Трябва да ни убедиш! — Бодна с показалец масата. — Защото нямам намерение да продължавам напред с оная си работа в едната ръка и с някаква нелепа история за натопяване в другата. Трябва да ме убедиш. Трябва да проработи.

Поех си дълбоко дъх и си събрах мислите. Винаги ме е бивало повече в писането, отколкото в говоренето.

— Преди да започнем — казах, — трябва да разбереш едно нещо за Ейми — тя е невероятно умна. Мозъкът й работи на страшно бързи обороти, никога на едно-единствено ниво. Тя е като безкрайни археологически разкопки: тъкмо си мислиш, че си достигнал последния пласт, но после замахваш с кирката отново и попадаш на нова шахта отдолу. С лабиринт от тунели и бездънни ями.

— Добре — каза Танър. — И така…

— Второто нещо, което трябва да знаеш за Ейми, е, че се мисли за всезнаеща. Тя е от хората, които никога не грешат, обича да дава уроци, да наказва.

— Добре, и така…

— Нека ти разкажа една история, съвсем набързо. Преди около три години пътувахме за Масачузетс. Движението беше ужасно натоварено и един камион леко перна Ейми — тя не искаше да го пропусне, после той се приближи и й препречи пътя. Не беше опасно, но за секунда наистина си беше плашещо. Нали знаеш онези стикери отзад на камионите: „Как шофирам?“. Ейми ме накара да се обадя на службата и да им продиктувам регистрационния номер. Мислех, че с това нещата приключват. Два месеца по-късно — цели два месеца — влизам в спалнята и я заварвам да говори по телефона — да повтаря регистрационния номер на камиона. И да разказва цяла история: как пътувала с двегодишния си син и шофьорът на камиона едва не я избутал от пътя. Каза, че това е четвъртото й обаждане. Дори проучила маршрутите на компанията, за да подбере подходящите магистрали за измислените произшествия, за които съобщавала. Беше обмислила всичко. И наистина се гордееше.

— Боже! — промърмори Го.

— Това е много… поучителна история, Ник — каза Танър.

— Просто пример.

— Е, помогни ми да сглобя нещата — побутна ме той. — Ейми узнава, че й изневеряваш. Инсценира смъртта си. Прави „местопрестъплението“ достатъчно подозрително, че да предизвика съмнение. Прецаква те с кредитните карти и застраховката живот и с малката пещера с мъжки съкровища отзад…

— Започна спор с мен през нощта, преди да изчезне, и нарочно стоеше до отворения прозорец, за да чуят съседите ни.

— Какъв спор?

— Че съм себичен негодник. В основни линии същото както винаги. Онова, което съседката ни не е чула, са извиненията й впоследствие — понеже Ейми не е искала онази да ги чуе. Помня, че бях слисан, това беше най-бързото помиряване, което сме имали. А на сутринта тя ми приготвяше палачинки, за бога!

Отново си я представих на печката, как близва пудра захар от пръста си, как си тананика, и си представих как се приближавам към нея и я разтърсвам, докато…

— Добре, разкажи ми за търсенето на съкровища — помоли Танър. — Каква е теорията там?

Всяка от следите беше разгърната върху масата. Танър взе няколко и ги върна по местата им.

— Това са само допълнителни гадории — казах. — Познавам жена си, повярвай ми. Знаела е, че трябва да организира търсене на съкровище, иначе е щяла да предизвика подозрения. Затова го е направила и естествено, всичко има осемнайсет различни значения. Погледни първата следа.

Представи си, че съм твоя студентка,

а ти — красив и умен мой преподавател.

Съзнанието ми се разтваря (бедрата също!).

Ако ти бях ученичка, нямаше да има нужда от цветя,

а само от палава среща в приемния ти час.

Така че, моля те, побързай, и този път

може би нещо ти от мен ще научиш.

— Квинтесенцията на Ейми. Ето как го разбирам аз: съпругата ми флиртува с мен. Нищо подобно. Всъщност описва изневярата ми с Анди. Отивам в кабинета си с Гилпин и какво ме чака там? Дамски бикини. Дори не са размерът на Ейми — ченгетата постоянно ме питаха кой номер носи тя, а аз не се сещах защо.

— Но откъде Ейми ще знае, че Гилпин ще бъде с теб? — намръщи се Танър.

— Основателно е да го предположи — прекъсна го Го. — Първата следа е на местопрестъплението — така че ченгетата разбират за нея. Освен това Ейми вметва много уместно за „приемното време“ и е логично полицаите да отидат да проверят със или без Ник.

— Чии са гащите? — попита Танър и Го сбърчи нос, като чу тази дума.

— Откъде да знам? — отговорих. — Допусках, че са на Анди, но… Ейми най-вероятно просто ги е купила. Важното е, че не са с нейния размер. Внушават, че в кабинета ми се е случило нещо неприлично, и то не с жена ми. Второ прецакване.

— А ако ченгетата не бяха с теб, когато си отишъл в кабинета си? — попита Танър. — Или ако не беше забелязал гащите?

— На нея не й пука, Танър! Това търсене на съкровища е просто забавление за нея. Не й е нужно. Направила е всичко само за да е сигурна, че навсякъде са пръснати милиони дребни следи. Повтарям ти, че познавам жена си: тя носи колан с жартиери.

— Добре, втората следа — каза Танър.

Представи си ме: влюбена в теб, съвсем ясно виждам бъдещето. Ти ме отвеждаш на онова място, разказваш ми за момчешките си приключения, облечен с оръфани джинси и шапка с козирка. Да си откраднем целувка… сякаш току-що сме се венчали.

— Става дума за Ханибал — обясних му. — С Ейми ходихме в града веднъж, затова разчитам така бележката, но освен това там съм имал… и взаимоотношения с Анди.

— И не схвана предупредителния сигнал? — попита Танър.

— Не, още не, бях се разчувствал от бележките, които ми беше написала Ейми. Боже, тя ме познава адски добре. Знае точно какво искам да чуя. Ти си БЛЕСТЯЩ. Ти си ОСТРОУМЕН. Колко ли се е забавлявала, че все още може да бърника в мозъка ми. Дори от разстояние. Искам да кажа… Боже, аз всъщност отново започнах да се влюбвам в нея.

Гърлото ми се стегна само за миг. Глупавата история за отвратителното бебе на приятелката й Инзли. Ейми знаеше какво най-много ми харесва в нашите взаимоотношения: не големите мигове, не романтичните моменти с главно „Р“, а нашите тайни интимни шеги. И сега ги използваше срещу мен.

— И знаеш ли какво? Току-що са намерили чантата на Ейми в Ханибал. Сигурен съм, че някой ме е видял там. Тогава вече бях публично известен, навсякъде щъкаха репортери. По дяволите, платих билета за обиколката с кредитната си карта. Ето го поредното доказателство и Ейми се е постарала да ме свържат с него.

— А ако никой не беше намерил чантата? — попита Танър.

— Няма значение — каза Го. — Тя просто държи Ник на къса каишка, забавлява се — сигурна съм, че й е приятна дори мисълта за вината му, докато е четял всички тези мили бележки, а е знаел, че изневерява и че съпругата му е изчезнала.

Постарах се да не реагирам на отвращението, с което произнесе думата „изневерява“.

— Ами ако Гилпин беше придружил Ник и в Ханибал? — настоя Танър. — Ако бе останал с Ник през цялото време, щеше да знае, че не Ник е подхвърлил чантата?

— Ейми ме познава достатъчно добре, за да е наясно, че ще се отърва от Гилпин. Знае, че не бих искал непознат да ме наблюдава как чета тези бележки и да преценява реакцията ми.

— Нима? Откъде си сигурен?

— Просто знам — свих рамене. Знаех, просто знаех.

— Третата следа — оповестих и я бутнах в ръката на Танър.

Може би се чувстваш виновен, че ме доведе тук,

признавам — странно ми беше.

Но нямахме избор голям,

решение взехме, това ще е нашият дом.

Нека пренесем обичта си в тази малка кафява къща.

Покажи ми добра воля, страстен любими, съпруже.

— Виждаш ли, тази бележка разчетох неправилно, понеже помислих, че под „тук“ тя има предвид Картидж, а всъщност говори за къщата на баща ми…

— Поредното място, на което си чукал онова момиче Анди — отбеляза Танър. Обърна се към сестра ми. — Извинете за вулгарността.

Го кимна, че няма проблем.

— И така, Ник — продължи Танър, — в кабинета ти, където си се чукал с Анди, са намерени уличаващи женски бикини, уличаващата чанта на Ейми е открита в Ханибал, където си се чукал с Анди, уличаващо съкровище от закупени с кредитна карта вещи е намерено в бараката, където си се чукал с Анди.

— Да, точно така.

— А какво има в къщата на баща ти?