Джилиан Флин
Не казвай сбогом (34)

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от пет дни

Наричайте ме Армията от Озарк. Скрила съм се на сигурно място в хижи „Укритие“ (може ли да има по-подходящо име?) и си седя кротичко, докато всички лостове и капанчета, които съм заложила, си вършат работата. Отърсих се от Ник, но въпреки това мисля за него повече от всякога. Снощи в единайсет и четири минути звънна мобилният ми телефон с предплатена карта. (Точно така, Ник, не си единственият, който знае стария номер с тайния мобилен!) Бяха от охранителната фирма. Не отговорих, разбира се, но разбрах, че Ник е стигнал до къщата на баща си. Следа номер три. Промених кода две седмици преди да изчезна, и записах „тайния си мобилен“ като първи номер за контакт. Представям си Ник с моята следа в ръка, влиза в прашната и застояла къща на баща си, бори се безрезултатно с кода на алармата… а после времето му изтича. Уууааау, уууааууу! Неговият мобилен е вписан като резервен, ако не могат да се свържат с мен (а те очевидно не могат).

Значи е активирал алармата и е говорил с някого от охранителната фирма, така че сега присъствието му в къщата на баща му след моето изчезване е регистрирано. Което е добре за плана. Не е съвсем очевидно, но не е и нужно. Вече съм оставила достатъчно за полицията, за да имат улики срещу Ник: инсценираното местопрестъпление, избърсаната кръв, сметките от кредитните карти, увеличената застраховка живот. Всички тези следи ще привлекат вниманието дори на най-некомпетентния полицай. Скоро Ноел ще съобщи новината за бременността ми (ако вече не го е направила). Достатъчно е, особено след като полицията открие Посредствената Анди. Така че всички тези екстри са само бонуси, допълнителни номера. Забавни капанчета. Харесва ми, че съм жена, която поставя клопки.

Елън Абът също е част от плана ми. Най-гледаното криминално предаване в страната. Обожавам Елън Абът: харесва ми колко закрилническо и майчинско е отношението й към всички изчезнали жени и как като бясно куче злобно напада в предаването си онзи, когото смята за заподозрян — обикновено съпруга. Тя е американският глас на женската справедливост. И точно затова искам да отразява моя случай. Обществеността трябва да се настрои против Ник. Това е част от наказанието му освен затвора, за да може скъпият Ник — който много се тревожи какво мислят хората за него — да проумее, че всички го ненавиждат. Имам нужда от Елън да ме държи в течение на разследването. Дали полицията е намерила дневника ми? Дали са разбрали за Анди? Дали са открили бараката, пълна с разни мъжки джунджурии? Това е най-трудното — да чакаш глупавите хора да се досещат за нещата.

Включвам телевизора в малката си стая точно в седем вечерта, както винаги нетърпелива да узная, че Елън вече се е заела с моята история. Трябва да го направи, не знам как би могла да устои. Аз съм красива, Ник е красив, пък и въдичката с „Невероятната Ейми“.

Взирам се ядосано в екрана: побързай, Елън. И побързай, Елън. Това е общото помежду ни — и двете сме едновременно хора и институции. Ейми и Ейми, Елън и Елън.

Реклама за тампони, реклама за прах за пране, реклама за дамски превръзки, реклама на препарат за стъкла. Човек ще си каже, че единственото, което правят жените, е да чистят и да кървят.

И най-накрая! Ето ме! Това е моят дебют!

От мига, в който се появява Елън, намръщена заплашително като Елвис, разбирам, че ще бъде страхотно. Нови прекрасни мои снимки, снимка на Ник с неговата налудничава усмивка „обичай ме“ от първата пресконференция. Новините: все още се провежда безплодно издирване на много места на „красивата млада жена в разцвета на живота си“. Новина: Ник вече се е прецакал. Снимал се е с някаква местна жена по време на едно от организираните претърсвания. Ясно е, че това в крайна сметка е зарибило Елън, понеже е бясна. Ето го и Ник, прави се на сладурче, държи се като любимеца на всички жени, притиснал лице до лицето на непознатата, като че ли са приятелчета от часа на безплатните коктейли в бара.

Ама че идиот! Много ми харесва.

Елън Абът придава голямо значение на факта, че задният ни двор излиза право на брега на Мисисипи. Питам се дали вече е публично достояние историята на това какво е търсил Ник в интернет. Постарах се тя да включва проучване на язовирите и бентовете по реката, както и проучване в Гугъл на горите — тяло плава по река Мисисипи. Не исках да прекалявам с насочването. Би могло — евентуално, невероятно, но пък има прецедент — реката да отнесе тялото ми чак до залива. Всъщност дори ми домъчня за самата мен, като си представих своето слабичко, голо и бяло тяло да плава по течението, колония от охлюви се е залепила за голия ми крак, косата ми се стеле като водорасли подире ми, докато стигна до океана и се понеса надолу, надолу, надолу към дъното, докато подгизналата ми плът не започне да се откъсва бавно на ивици и аз не изтека бавно по течението като акварел и от мен не останат само костите ми.

Но аз съм романтичка. В действителност, ако Ник наистина ме беше убил, най-вероятно щеше да увие тялото ми в чувал за смет и да ме откара до някое сметище в радиус от сто километра. И просто да ме изхвърли. Щеше дори да вземе някои неща със себе си — счупения тостер, който не си струва да поправяме, купчина видеокасети, които отдавна се кани да изхвърли — просто от прагматични съображения.

Самата аз се уча да живея доста прагматично. Човек трябва да внимава с разходите, когато умре. Имах време да планирам, да понатрупам малко пари в брой: дадох си почти дванайсет месеца между решението да изчезна и действителното си изчезване. Точно това е причината повечето убийци да бъдат залавяни: нямат дисциплината да чакат. Имам 11 000 долара в брой. Ако бях изтеглила 11 000 за един месец, щяха да забележат. Само че аз събирах пари от кредитни карти, които извадих на името на Ник — картите, благодарение на които той ще изглежда като алчен дребен мошеник — и източих още 4400 долара от банковата ни сметка с течение на времето: тегления от по 200 или 300 долара, нищо, което да привлича вниманието. Крадях от Ник, от джобовете му, веднъж двайсет долара, друг път десет, бавно и методично — като спестовен план, при който всеки ден събираш в буркан парите, които харчиш всяка сутрин в „Старбъкс“, и в края на годината имаш 1500 долара. И винаги крадях от буркана, когато ходех в „Бар“. Сигурна съм, че Ник е обвинявал Го, а Го е обвинявала Ник, но никой не е казал нито дума от съжаление за другия.

Искам да кажа, че съм внимателна с парите. Имам достатъчно, за да карам, докато се самоубия. Ще се крия колкото е нужно, за да наблюдавам как Ланс Никълъс Дън се превръща в световна отрепка, да видя как го арестуват и отвеждат в затвора слисан, с оранжев гащеризон и с белезници. Да гледам как се гърчи и поти, как се кълне, че е невинен, но въпреки това затъва. После ще отпътувам на юг по реката, където ще се срещна с тялото си, фалшивата Плаваща Ейми в Мексиканския залив. Ще се запиша на круиз с цел здрава пиячка, за да отида на дълбокото, но без да се налага да се легитимирам. Ще изпия огромен шейкър с джин и ще глътна приспивателните, а когато никой не гледа, ще цопна тихичко от кораба с джобове, пълни с камъни, като Вирджиния Улф. Нужна е дисциплина, за да се удавиш, обаче дисциплината е единственото, което имам. Никога няма да открият тялото ми или пък то ще се появи месеци, седмици по-късно, толкова разложено, че да не може да се определи времето на смъртта ми, и ще дам последното доказателство, за да съм сигурна, че ще отведат Ник до тапицирания кръст — масата в затвора, върху която ще го напомпат с отрова и той ще умре.

Бих искала да изчакам и всъщност да го видя мъртъв, но предвид състоянието на правосъдната система това може да отнеме години, а аз не разполагам нито с парите, нито с издръжливостта. Готова съм да отида при всичките седем Хоуп.

Веднъж вече се отклоних от бюджета си. Похарчих 500 долара за неща, с които да поукрася хижата си — хубави чаршафи, прилична лампа, хавлии, които не стоят изправени след дългогодишното избелване. Но се опитвам да приемам каквото ми предлага съдбата. През няколко хижи живее някакъв мъж, мълчаливец, хипар, който изглежда като местния укротител на мечки — гъста брада, тюркоазени пръстени и китара, на която свири на верандата си понякога нощем. Твърди, че се казва Джеф, точно както аз твърдя, че се казвам Лидия. Просто се усмихваме един на друг, когато се срещаме, но той ми носи риба от време на време. Вече няколко пъти ми дава прясна риба, но почистена и без глава, в огромна хладилна чанта. „Прясна риба“, оповестява и чука на вратата, а ако не отворя веднага, изчезва и оставя чантата на стълбите. Готвя рибата в свестен тиган, който купих от някакъв „Уол Март“, става вкусна и е безплатна.

— Къде ловиш рибата? — питам го.

— Където има риба — отговаря.

Дороти, която работи на рецепцията и ме харесва, ми носи домати от градината си. Ям домати, които миришат на пръст, и риба, която мирише на езеро. Мисля, че догодина Ник ще бъде заключен на място, което мирише само на измислени миризми: дезодорант и стари обувки, храни с нишесте, мръсни матраци. Най-големият му страх, личният му панически кошмар: да се озове в затвора, съзнавайки, че не е направил нищо нередно, но е неспособен да го докаже. Кошмарите на Ник винаги са свързани с това, че е несправедливо обвинен в нещо, че попада в капан, че става жертва на сили, които са извън неговия контрол.

След такъв сън винаги става, крачи из къщата, облича се и излиза навън, скита по пътищата наоколо, в парка — в Мисури или в Ню Йорк — тръгва накъдето му видят очите. Той обича да е на открито, макар и не фанатично. Не обича да ходи на походи, на къмпинг, не умее да пали огньове. Надали знае как да лови риба и да ми я подарява. Обаче обича да има избор, да има вариант. Иска да знае, че може да излезе навън, ако предпочита, вместо да седи на дивана и с часове да гледа борба.

Питам се какво ли прави малката уличница. Анди. Предполагам, че ще издържи ден до пладне. Че няма да е по силите й да не споделя. Знам, че обича да споделя, понеже съм сред приятелите й във фейсбук — профилът ми е измислен (Маделин Елстър, моля ви се!), снимката ми е открадната от реклама за ипотеки (руса, усмихната, извличаща полза от невероятно ниските лихвени проценти). Преди четири месеца Маделин от време на време молеше да бъде приета като приятелка на Анди и тя като безобидно кутре се съгласи. Познавам доста добре девойчето и неговите очаровани от дреболиите приятелки, които спят по много, обичат гръцко кисело мляко и пино гриджо и да споделят. Анди е добро момиче, което означава, че не публикува снимки как се „весели“, и никога не поства похотливи съобщения. Което е жалко. Когато излезе на показ като гаджето на Ник, бих предпочела медиите да намерят нейни снимки как се налива, как се целува с момичета, или как се размотава по прашки — така по-лесно ще я заклеймят като разрушителката на домове, каквато наистина е.

Разрушителка на домове. Моят дом беше поразтурен, но още не беше разрушен, когато тя започна да се целува със съпруга ми, да бърка в панталона му, да се пъха в леглото с него. Да лапа члена му чак до основата, за да се почувства той свръхголям, щом тя се задави. Да го поема със задника си, дълбоко. Да му позволява да се празни в лицето и върху гърдите й, после да го облизва. Да поема, определено да поема. Такива като нея го правят. Заедно са повече от година. На всеки празник. Прегледах извлеченията от кредитните му карти (истинските), за да проверя какво й е купил за Коледа, но той се оказа смайващо предпазлив. Питам се какво ли е да си жена, чиито коледни подаръци са купени в брой. Освобождаващо. Да си недокументираното момиче, което не трябва да звъни на водопроводчика или да слуша оплакванията на съпруга си от работата или постоянно да му напомня да даде храна на котката.

Нуждая се от почивка. Имам нужда: 1) Ноел да съобщи на някого за бременността ми, 2) полицията да намери дневника и 3) Анди да разкаже на някого за любовната връзка. Допускам, че съм схванала стереотипа й — момиче, което пет пъти дневно обновява личната информация за живота си пред очите на всички, не разбира истински какво означава да пазиш тайна. И друг път е споменавала случайно и мимоходом съпруга ми онлайн:

Днес видях господин Екстра.

(О, разкажи ни, моля те!)

(Кога ще се запознаем с този жребец?)

(Бриджет харесва това!)

Целувката от мечтания мъж прави всичко по-хубаво.

(Съвсем вярно!)

(Кога ще се запознаем с Мечтания?)

(Бриджет харесва това!)

Обаче тя е учудващо дискретна за момиче от нейното поколение. Добро момиче е (за уличница). Представям си я с това сърцевидно лице, наклонено на една страна, с леко сбърченото чело. Искам само да знаеш, че съм на твоя страна, Ник. До теб съм. Сигурно му пече сладки. В момента камерите от шоуто на Елън Абът показват панорама на кризисния щаб, който ми се струва позанемарен. Някаква репортерка обяснява как изчезването ми е разтърсило „този мъничък свят“, а зад нея виждам маса със съдове с домашно печено и торти за горкия Ники. Дори сега жените се грижат за този нещастник. Отчаяни жени, съзрели своята възможност. Хубав и уязвим мъж — добре де, може и да е убил жена си, обаче не сме сигурни. Не напълно. Засега е истинско облекчение, че има мъж, на когото да готвят — както когато като малки са минавали покрай къщата на момчето, което им е харесвало.

Отново показват ухилената снимка на Ник, направена с мобилния телефон. Представям си онази пачавра в самотната й лъсната кухня — кухня трофей, купена с пари от издръжката от бившия й — как готви и си води въображаем разговор с Ник: „Не, всъщност съм на четирийсет и две. Не, наистина! Не, мъжете не ми се лепят, сериозно, мъжете в града изобщо не са толкова интересни, повечето от тях…“.

Пробожда ме ревност към тази жена, долепила бузата си към бузата на съпруга ми. По-красива е от мен, каквато съм сега. Ям шоколадови десертчета и с часове се излежавам върху дюшека в басейна под горещото слънце, а от хлора кожата ми загрубява като на тюлен. Имам тен, какъвто не съм имала досега. Не и такъв тъмен, горд, дълбок тен. Загарът поврежда кожата, а никой не обича сбръчкана жена — цял живот се мажа със слънцезащитни кремове. Обаче позагорях малко още преди да изчезна, а сега, пет дни по-късно, съм почти кафява. Кафява като боровинка. Така казва старата Дороти, управителката. „Кафява си като боровинка, момиче!“, отбелязва доволно, когато отивам да платя наема за следващата седмица в брой.

Имам тъмна кожа, мишокафява прическа като купичка, очилца като на умно момиче. Напълнях с шест килограма през дванайсетте месеца преди изчезването си — старателно прикривах този факт с широки летни рокли, не че небрежният ми съпруг би забелязал — и с още един килограм оттогава. Обаче много внимавах никой да не ме снима преди изчезването ми, така че хората познават само слабичката и бледа Ейми. А аз определено вече не съм такава. Понякога усещам как задникът ми мърда, докато се движа. Поклаща се и се полюшва, а никога преди не ми се е случвало. Тялото ми беше красиво, съвършено сложено, всяка черта бе идеално премерена, всичко беше в равновесие. Не ми липсва. Не ми липсва, че мъжете не ме заглеждат. Облекчение е да вляза в някой магазин и да изляза, без непознат лентяй по потник да точи лиги подире ми и без от устата му да изхвърчи някоя мръсотия като оригване след начос със сирене. Не, никой не се държи грубо с мен, но и никой не е мил. Никой не се старае да ми хареса — не прекалено, не като преди.

Аз съм противоположното на Ейми.