Джилиан Флин
Не казвай сбогом (12)

Ейми Елиът Дън

Дневник

23 август 2010 г.

Пролет. Нарциси. Птички. Днес цял ден скитам из Проспект Парк с чувствителна кожа и крехки кости. Боря се с нещастието. Крачка напред, понеже предишните три дни прекарах вкъщи с една и съща мръсна пижама, броейки времето до пет следобед, когато ще мога да пийна нещо. Мъчейки се да си напомня за човешкото страдание в Дарфур. Да поставя нещата в различна перспектива. Но това май също си е възползване от хората от Дарфур.

Толкова много неща се случиха през изминалата седмица. Според мен това е причината — че всичко се случи наведнъж, и затова емоциите ми криволичат. Ник изгуби работата си преди един месец. Рецесията би трябвало да утихва, но явно никой не го знае. И така, Ник изгуби работата си. Втора порция уволнения, точно както той предрече — три седмици след първата. По дяволите, не уволнихме достатъчно хора. Идиоти.

Отначало мислех, че Ник ще се оправи. Изготви огромен списък с неща, които открай време иска да направи. Някои са маловажни: смени батериите и нави часовниците, смени тръба под мивката ни и пребоядиса всички стаи, които бяхме боядисали преди, но не харесвахме. В основни линии, поправи много неща. Приятно е да поправиш нещо, когато всичко в живота ти се разваля. После се зае с по-значими неща: прочете „Война и мир“. Подмяташе, че ще започне да взема уроци по арабски. Отделяше много време на това да гадае какви умения ще се търсят на пазара през следващите десетилетия. Сърцето ми се късаше, но заради него се преструвах, че всичко е наред. И все го питах:

— Сигурен ли си, че си добре?

Отначало опитвах сериозно, на кафе, гледайки го в очите, положила длан върху неговата. После уж безгрижно, лековато, мимоходом. Накрая нежно, в леглото, галейки го по косата.

Винаги ми отговаряше по един и същи начин:

— Добре съм. Не ми се говори за това.

Написах тест, който е идеален за момента. Как се справяте с уволнението си?

а) Седя по пижама и се тъпча със сладолед — мусенето е лечебно!

б) Пиша гадории за бившия си шеф онлайн, където ми падне — отмъщението е страхотно!

в) Преди да си намеря нова работа, се опитвам да оползотворя свободното си време, например да науча полезен чужд език или най-накрая да прочета „Война и мир“.

Тестът беше комплимент към Ник, беше правилният отговор, обаче той само се усмихна кисело, когато му го показах.

Няколко седмици по-късно оживлението секна, полезните занимания спряха, сякаш една сутрин той просто се събуди под прашна и очукана табела „Защо да си правя труда, мамка му!“. Очите му помръкнаха. Сега гледа телевизия, зяпа порно по интернет, обикаля телевизионните канали за порно. Тъпче се с храна, която доставят у дома, а кутиите от стиропор обляга до препълненото кошче. Не говори с мен, държи се, все едно говоренето му причинява физическа болка и аз съм зла жена, задето го принуждавам.

Едва-едва свива рамене, когато му съобщавам, че съм уволнена.

— Това е ужасно, съжалявам — казва. — Ти поне имаш пари.

— Ние имаме пари. Обаче си харесвах работата.

Той запява „Не можеш винаги да имаш каквото искаш“ фалшиво, пронизително, олюлява се, танцувайки, и аз разбирам, че е пиян. Късно следобед е, денят е красив, с ясно синьо небе, а в нашата къща е усойно, навсякъде се усеща сладникавият мирис на стара китайска храна, завесите са дръпнати и аз започвам да обикалям стаите и да проветрявам, да дърпам завесите, да плаша прахоляка, а когато стигам до сумрачния хол, се препъвам в една чанта на пода, после в още една и още една като котката от анимационния филм, която попада в стая, пълна с миши капани. После запалвам осветлението и виждам десетки торбички от магазини, от каквито не пазаруват хора без работа. Скъпарски мъжки магазини за поръчкови костюми, където продавачите показват вратовръзките една по една, преметнати през ръката си, на клиенти, настанени в кожени кресла. Боже, все поръчкови неща.

— Какво е това, Ник?

— За интервюта за работа. Ако отново започнат да наемат хора.

— Толкова много ли ти трябваха?

— Имаме пари — усмихва ми се той мрачно, със скръстени ръце.

— Няма ли поне да ги закачиш?

Блийкър е разкъсал няколко пластмасови опаковки. До костюм за три хиляди долара виждам малка купчинка котешко повърнато, по поръчкова бяла риза е полепнала оранжева козина, където е спал котаракът.

— Не, няма — ухилва ми се Ник.

Никога не съм му натяквала, всъщност доста се гордея, че никога не натяквам. Затова се вбесявам, че Ник ме принуждава да натяквам. Склонна съм да приема известна немарливост, мързел, вялост. Съзнавам, че съм по-подреден човек от него и се старая да не му натрапвам чистофайната си и организирана страна. Ник не е мъж, който ще се сети да пусне прахосмукачка или да почисти хладилника. Той просто не забелязва такива неща. Добре де, нямам нищо против. Но държа на определен стандарт на живот — според мен е нормално боклукът да не прелива извън кофата, чиниите да не стоят неизмити в мивката с петна засъхнало бурито по тях. Това се очаква от свестния и зрял съквартирант. А Ник вече нищо не прави, затова се налага да натяквам, което ме вбесява: „Превръщаш ме в нещо, което никога не съм била и не съм искала да бъда — досадница, понеже не спазваш своята част от съвсем елементарна уговорка. Не го прави, не ми харесва“.

Знам, знам, че е изключително стресиращо да изгубиш работата си, особено за един мъж. Говори се, че е като смърт на близък роднина, особено за мъж като Ник, който винаги е работил. Затова си поемам дълбоко дъх, правя гнева си на червена гумена топка и мислено го запращам в Космоса.

— Имаш ли нещо против аз да ги окача? Просто за да не ти се мачкат.

— Както искаш.

И двамата сме уволнени, не е ли сладко? Знам, че имаме повече късмет от редица други хора — когато се притесня, отивам да проверя попечителския си фонд. Никога не съм го наричала така, преди Ник да използва тези думи: всъщност не е нищо толкова грамадно. Искам да кажа, хубаво е, страхотно е — имам 784 404 долара благодарение на родителите ми. Но това не са пари, които ти позволяват да престанеш да работиш, особено в Ню Йорк. Целта на родителите ми беше да ме подсигурят дотолкова, че да не се налага парите да бъдат съображение при избора ми — на училище, на кариера — но не са чак толкова, че да се изкуша и да престана да работя. Ник се подиграва, но според мен жестът на родителите ми е страхотен. (И напълно уместен, като имам предвид, че са изплагиатствали моето детство за книгите си.)

Въпреки това обаче уволнението — и на двама ни — много ме тревожи, но в този момент се обажда татко и пита дали може да се отбият с мама. Искали да поговорят с нас. Днес следобед, всъщност веднага, ако е удобно. Разбира се, че е удобно, казвам, а в главата ми се завърта една-единствена мисъл: рак, рак, рак…

Родителите ми цъфват на прага с вид на хора, които доста са се постарали. Баща ми е огладен, спретнат и излъскан, безупречен, с изключение на торбичките под очите. Майка ми е облечена в светлопурпурно — виолетова рокля — както се облича обикновено за речи и церемонии, когато все още получаваше такива покани. Твърди, че цветът изисква самоувереност от този, който го носи.

Изглеждат страхотно, но сякаш се срамуват.

— Деца, двамата с майка ви май сме… — подема баща ми, после млъква, за да се изкашля. Слага ръце върху коленете си, а кокалчетата му са побелели. — Забъркали сме се в огромна финансова бъркотия.

Не знам как точно се очаква да реагирам: да се шокирам, да ги утеша, да се разочаровам? Родителите ми никога не са признавали пред мен да имат неприятности. А и мисля, че никога не са имали бог знае какви неприятности.

— Всъщност сме постъпили безотговорно — продължава Мерибет. — През последното десетилетие живеем така, все едно печелим колкото през предишните две десетилетия, а не е вярно. Не печелим и половината, но… отричахме проблемите. Може да се каже, че… гледахме оптимистично на нещата. Все си повтаряхме, че следващата книжка от поредицата ще ни оправи. Но не се случи. А ние продължихме да вземаме лоши решения. Инвестирахме глупаво. Харчехме глупаво. И сега…

— На практика сме разорени — казва Ранд. — Къщата ни, а също и тази къща, всичко заминава.

Мислех… допусках… че са ни купили тази къща изцяло, не подозирах, че я изплащат. И изведнъж ужасно се засрамих, че съм така закриляна, както се изразява Ник.

— Както ви казах, допуснахме сериозни грешки в преценката — казва Мерибет. — Би трябвало да напишем книга „Невероятната Ейми и променливите вноски по ипотеката“ и ще се проваляме на всеки тест. Ние сме предупредителната история, приятелката на Ейми — Уенди, която иска всичко веднага.

— Хари, заровил глава в пясъка — добавя Ранд.

— И сега какво? — питам.

— Ами зависи изцяло от вас — казва баща ми.

Мама изважда от чантата си някаква самоделна брошура и я слага на масата пред нас — графики и схеми, направени на домашния им компютър. Сърцето ми се свива, като си представям как родителите ми четат с присвити очи ръководството за употреба, за да придадат примамлив вид на предложението си.

Мерибет започва речта си:

— Искахме да ви попитаме дали може да вземем малко пари назаем от фонда, докато решим какво да правим през остатъка от живота си.

Родителите ми седят пред нас като две нетърпеливи колежанчета, изпълнени с надежда да ги изпратят на първия им стаж. Коляното на баща ми подскача и мама лекичко го докосва с върха на пръста си.

— Парите в попечителския фонд са ваши, разбира се, че може да вземете назаем — казвам. Просто искам всичко това да свърши — не издържам обнадеждените им изражения повече. — Колко смятате, че ще ви трябват, за да изплатите всичко и известно време да живеете спокойно?

Баща ми забожда очи в обувките си, майка ми си поема дълбоко дъх.

— Шестстотин и петдесет хиляди — казва тя.

— О! — Само това успявам да кажа. Това е почти всичко, което имаме.

— Ейми, може би двамата трябва да обсъдим… — подема Ник.

— Не, не, ще се справим — казвам. — Само да отида да си взема чековата книжка.

— Всъщност ще е най-добре да ги преведеш на сметката ни утре — казва Мерибет. — Иначе ще трябва да чакаме десет дни.

Така разбирам, че здравата са закъсали.