Джилиан Флин
Не казвай сбогом (31)

Ник Дън

Изчезнала от седем дни

Направих няколко крачки в бараката, преди да се облегна на стената, за да опитам да си поема дъх.

Знаех, че ще е лошо. Разбрах го още щом разгадах следата — бараката. Слънчевото пладне, коктейлите. Понеже това не беше описание на мен и Ейми, а на мен и Анди. Бараката беше едно от многото странни места, където бях правил секс с Анди. Не можехме да се срещаме на много места. В оживения й жилищен блок не беше възможно. Мотелите се появяват на сметките на кредитните карти, а съпругата ми не беше нито лековерна, нито глупава. (Анди имаше „Мастеркард“, но извлечението отиваше при майка й. Не ми е лесно да го призная.) Затова бараката в дъното на двора на сестрината ми къща беше сигурно място, когато Го беше на работа. Както и изоставената къща на баща ми. (Може би се чувстваш виновен, че ме доведе тук,/признавам — странно ми беше./Но нямахме избор голям,/решение взехме, това ще е нашият дом) и само няколко пъти моят кабинет в колежа (Представи си, че съм твоя студентка,/а ти — красив и умен мой преподавател./Съзнанието ми се разтваря (бедрата също!), веднъж в колата на Анди, паркирана на един черен път в Ханибал, след като я бях завел там веднъж, много по-приятно прекарване от онова банално посещение заедно с Ейми (Отвеждаш ме там, разказваш ми за момчешките си приключения,/облечен с оръфани джинси и шапка с козирка).

Всяка следа беше скрита на място, където бях изневерявал на Ейми. Тя използваше търсенето на съкровища, за да ме разходи из местата на моите прегрешения. Догади ми се, когато си я представих да ме следи, без нищо да подозирам, с колата си — до къщата на татко, до къщата на Го, до скапания Ханибал — да ме гледа как се чукам с това сладко момиче, стиснала отвратено и победоносно устни.

Защото е знаела, че хубавичко ще ме накаже. И сега — последната спирка — щеше да ми покаже колко е умна. Защото бараката беше пълна с всички джунджурии и неща, които се кълнях пред Бони и Гилпин, че не съм купувал с кредитните карти, за които лъжех, че нищо не знам. Тук бяха налудничаво скъпите стикове за голф, часовниците и плейстейшъните, дизайнерските дрехи, всички бяха тук, в имота на сестра ми. В очите на всички щеше да изглежда, че съм ги скрил тук, докато жена ми умре и най-сетне ще имам възможност да се позабавлявам.

* * *

Почуках на вратата на Го и когато тя ми отвори с цигара в ръка, й съобщих, че трябва да й покажа нещо, завъртях се и без да продумам, я поведох към бараката.

— Погледни — казах и я поведох към отворената врата.

— Тези неща… това ли… кредитните карти? — високо и вбесено попита тя. Закри устата си с ръка, отдръпна се от мен и аз разбрах: за секунда си беше помислила, че си признавам пред нея.

Никога нямаше да заличим този момент. Дори само за това мразех жена си.

— Ейми ме топи — казах. — Го, Ейми е купила тези неща и ме топи.

Тя се сепна — клепачите й примигнаха веднъж, два пъти, поклати лекичко глава, сякаш да се отърси от образа — Ник, убиеца на съпругата си.

— Ейми се опитва да ме натопи за убийството си. Разбираш ли? Последната следа, която ми беше оставила, ме доведе тук. Не знам нищо за тези вещи. Това е грандиозното й твърдение: Ник отива в затвора. — В гърлото ми се образува огромен въздушен мехур — щях или да се разрева, или да се засмея. Засмях се. — Така е, нали? Мамка му, така ли е?

Така че, моля те, побързай, и този път

може би нещо ти от мен ще научиш.

бяха последните думи от първата бележка на Ейми. Как не го бях проумял?

— Ако ще те топи, защо ти го казва? — Го все още се взираше като омагьосана в съдържанието на бараката си.

— Защото го е направила съвършено. Винаги е искала това признание, наградата, през цялото време. Иска да разбера, че съм прецакан. Не може да се сдържи. Няма да й бъде забавно.

— Не — задъвка нокътя си Го. — Има нещо друго. Нещо повече. Докосвал ли си нещо тук?

— Не.

— Добре. Тогава въпросът е…

— Какво според нея ще направя, когато намеря тези неща, тези уличаващи ме предмети в бараката на сестра си — казах. — Това е въпросът, понеже каквото и да смята, че ще направя, каквото и да иска да направя, трябва да постъпя точно по обратния начин. Ако тя мисли, че ще откача и ще опитам да се отърва от всички тези неща, гарантирам ти, че е измислила как да ме тикнат в ареста.

— Е, не можеш да ги оставиш тук — отбеляза Го. — Така със сигурност ще те тикнат в ареста. Сигурен ли си, че това е последната следа? А къде ти е подаръкът?

— О, по дяволите! Не. Трябва да е някъде вътре.

— Не влизай — предупреди ме Го.

— Трябва. Бог знае какво още е пъхнала вътре.

Влязох внимателно в тъмната барака, прилепил ръце към тялото си и пристъпвайки предпазливо на пръсти, за да не оставям следи. Точно до телевизора с плосък екран видях синия плик върху една подаръчна кутия, увита с красивата сребриста хартия на Ейми. Изнесох плика и кутията навън, на топлия въздух. Предметът вътре беше тежък, около петнайсетина килограма, и се състоеше от няколко парчета, които се плъзнаха вътре със странно дрънчене, когато оставих кутията на земята. Го неволно побърза да отстъпи назад. Отворих плика.

Скъпи съпруже,

Сега е моментът да ти кажа, че те познавам по-добре, отколкото си представяш. Знам, понякога ти се струва, че си сам на този свят, невидим и незабелязан. Но не го мисли дори за секунда. Проучила съм те. Знам какво ще направиш още преди да го направиш. Знам къде си бил, знам и накъде си се запътил. За тази годишнина съм ти организирала пътешествие: тръгни по любимата си река, нагоре, нагоре! Дори не се налага да търсиш подаръка си за годишнината. Този път подаръкът ще дойде при теб! Така че седни и се отпусни, понеже ти ПРИКЛЮЧИ!

— Какво има предвид с това „приключи“? — попита Го, а аз изстенах.

— Изпраща ме в затвора.

— Дяволите да я вземат. Отвори кутията.

Приклекнах и дръпнах внимателно капака с върховете на пръстите си, все едно очаквах експлозия. Тишина. Надникнах вътре. На дъното на кутията имаше две дървени марионетки. Приличаха на съпруг и съпруга. Мъжката беше облечена в пъстър костюм на шут и се хилеше диво, стиснала в ръка нещо като пръчка или бастун. Извадих я и крайниците й се разклатиха развълнувано — като на танцьор, който се раздвижва. Съпругата беше по-красива, по-деликатна и по-скована. Лицето й изглеждаше слисано, като че ли е видяла нещо тревожно. Под нея имаше миниатюрно бебенце, което можеше да се привърже за тялото й с панделка. Куклите бяха старинни, тежки и големи, големи почти колкото онези, шито използват вентролозите. Взех мъжката кукла, стиснах дебелата дръжка, с която се задвижваше, и крайниците й се разтресоха маниакално.

— Зловещо — отбеляза Го. — Престани.

Отдолу имаше синьо листче, прегънато само веднъж. Почеркът на Ейми, подобен на счупено ветрило, само триъгълници и точици. Пишеше:

Началото на прекрасна нова история, Ник! „Така се прави!“

Наслаждавай се.

* * *

Върху кухненската маса на мама разгърнахме всички писма на Ейми, сложихме и кутията с марионетките. Взряхме се в предметите, все едно сглобяваме пъзел.

— Защо ще си прави труда с това търсене на съкровища, ако планира… каквото планира — попита Го.

„Планът й“ тутакси се превърна в кодово название на „ако ще инсценира изчезването си и ще се опитва да натопи теб“. Звучеше по-малко налудничаво.

— Ами първо, за да ме разсее. Да ме заблуди, че все още ме обича. Търча по следите, които ми оставя из целия християнски свят, убеден, че съпругата ми се опитва да се сдобрим, очаквам ново начало за брака ни…

Бележките й бяха предизвикали у мен момичешка замечтаност — доповръща ми се. Почувствах се неловко. Неловко до мозъка на костите си, все едно е от моята ДНК и ме променя. След всичките тези години Ейми все още беше способна да си играе с мен. В състояние беше само с няколко бележки да ме върне при себе си, изцяло. Аз бях нейната кукла на конци.

Ще те намеря, Ейми. Любовни думи, вгорчени от лоши намерения.

— За да нямам време да спра и да се замисля: ей, изглежда така, все едно съм убил жена си, защо ли?

— Полицията би се озадачила — ти би се озадачил — ако тя не организира търсенето на съкровища, ако не спази традицията — разсъди Го. — Все едно е знаела, че ще изчезне.

— Това ме притеснява обаче — казах и посочих към марионетките. — Толкова са необикновени, че трябва да означават нещо. Искам да кажа, ако намерението й е било просто да ме разсее за малко, подаръкът можеше да бъде… каквото и да е от дърво.

Го плъзна пръст по костюма на мъжката марионетка.

— Много са стари, антики. — Вдигна дрехата на куклата и отдолу се показа дръжката на мъжа. Женската имаше само квадратна дупка в главата. — Би трябвало да е нещо сексуално ли? Мъжката има огромна дървена дръжка като член. А дръжката на женската липсва. Останала е само дупка.

— Внушението е доста очевидно — мъжете имат пениси, жените — вагини.

Го пъхна пръст в дупката на женската марионетка и го завъртя, за да се увери, че няма нищо скрито.

— И какво ни казва Ейми? — попита сестра ми.

— Когато ги видях, си помислих: купила е детски играчки. Мама, татко и детето. Понеже е била бременна.

— Всъщност бременна ли е наистина?

Заля ме отчаяние. Или по-скоро, обратното. Не беше вълна, която ме залива, връхлита, а отлив, усещането, че нещо се отдръпва и ме повлича със себе си. Вече не можех да се надявам, че жена ми е бременна, но не можех и да се надявам, че не е.

Го извади мъжката кукла, щипна я по носа и оповести:

— Ти си кукла на конци.

Засмях се.

— Точно същото си помислих и аз. Но защо куклите са мъжка и женска? Тя очевидно не е марионетка, а кукловод.

— И какво означава „Така се прави“? Кое се прави така?

— Че ме прецаква?

— Тя не би се изразила така. Или е цитат от някоя от книжките за Ейми, или…

Го забързано се приближи до компютъра си и пусна фразата в търсачката. Попаднахме на песента „Така се прави“ на група „Маднес“.

— А, помня ги — каза Го. — Страхотна ска банда.

— Ска — повторих и у мен се надигна неистов кикот. — Страхотно.

Текстът на песента беше за момче за всичко, способно да ремонтира всякакви неща у дома — включително водопровода и електрическата инсталация — което предпочитало да му плащат в брой.

— Боже, колко мразя осемдесетте — казах. — Текстовете на песните нямат никакъв смисъл.

— Отражението е самотно дете, което чака пред парка — кимна Го.

— Благодарение на отражението намираме съкровища в тъмното — промърморих в отговор механично.

— Ако е така, какво означава? — попита Го и ме изгледа изпитателно. — Това е песен за някакъв майстор. За някой, който може да влиза в дома ти, да поправя неща. Или да приспособява неща. И предпочита да му плащат в брой, за да не оставя следи.

— Някой, който е инсталирал видеокамери? — попитах. — Ейми няколко пъти излиза извън града по време на… връзката ми. Може да е искала да ни запише на лента.

Го ме стрелна с въпросителен поглед.

— Не, никога в нашата къща — побързах да я уверя.

— Да не би да е някаква тайна врата? — предположи Го. — Допълнително фалшиво дъно, където е скрила нещо, което… не знам, ще те оневини?

— Мисля, че е това. Да, Ейми използва песента на „Маднес“, за да ми подскаже пътя към собствената ми свобода… Само да можех да разгадая техните лукави ска шифри!

Го също се засмя:

— Боже, може би всъщност ние сме пълните откачалки. Не сме ли? Това не е ли пълна лудост?

— Лудост е. Тя ме топи. Няма друго обяснение за склада от вещи в бараката ти. Освен това е напълно в стила й да въвлече и теб, да изцапа и теб с мръсотията ми. Не, Ейми е такава. Подаръкът, откачената и лукава бележка, която би трябвало да разбера. А със сигурност е свързано и с куклите. Пусни в търсачката цитата заедно с думата марионетка.

Отпуснах се тежко на дивана, усещайки някакво тъпо пулсиране в тялото си. Го изпълни ролята на моята секретарка.

— О, боже! Става дума за куклите Пънч и Джуди. Ник! Ние сме идиоти! Тази реплика е запазеният знак на Пънч: „Така се прави!“.

— Добре. Старо куклено представление — има насилие, нали? — попитах.

— Толкова е откачено.

— Има насилие, нали, Го?

— Да. Има. Боже, тя е луда!

— Той я бие, нали?

— Чета… Добре. Пънч убива бебето им.

Тя ме погледна.

— И после, когато Джуди му се противопоставя, той я пребива. До смърт.

Гърлото ми се навлажни от слюнка.

— И всеки път когато направи нещо ужасно и му се размине, той казва: „Ето така се прави!“. — Тя грабна Пънч, сложи го в скута си и пръстите й стиснаха дървените ръце, все едно беше прегърнала бебе. — Измисля си извинения дори когато убива съпругата и детето си.

Погледнах куклите.

— Значи тя ми разказва как ме е натопила.

— Не мога да проумея тази история. Адски шантаво е.

— Го?

— Да, точно така: не си искал тя да забременява, ядосал си се и си я убил.

— Някак разваля кулминацията — казах.

— Е, кулминацията е, когато ти научаваш поуката, която Пънч така и не е проумял, когато те залавят и те обвиняват в убийство.

— А в Мисури има смъртно наказание — отбелязах. — Забавна игричка.