Джилиан Флин
Не казвай сбогом (28)

Ейми Елиът Дън

26 юни 2012 г.

Никога не съм се чувствала по-жива. Небето е ясно и синьо, но птиците са полудели от жегата, навън реката тече покрай къщата и аз съм напълно жива. Уплашена и развълнувана, но жива. Тази сутрин, когато се събудих, Ник беше излязъл. Седях в леглото, вперила поглед в тавана, наблюдавах как слънцето постепенно го позлатява, как птиците пеят точно пред прозореца и ми се доповръща. Гърлото ми се стягаше и отпускаше като сърце. Наредих си да не повръщам, хукнах към банята и повърнах там: жлъчка и топла вода и едно мъничко грахче. Докато стомахът ми се свиваше в спазми, очите ми се пълнеха със сълзи и се мъчех да си поема дъх, започнах да пресмятам единственото, което една жена пресмята, наведена над тоалетната. Вземам противозачатъчни, но пък съм и пропускала ден-два — какво значение има, на трийсет и осем съм и пия хапчета почти две десетилетия. Няма как да забременея случайно.

Намерих тестовете зад една заключена стъклена витрина. Помолих една измъчена мустаката жена да отключи витрината и й посочих кой точно искам, докато тя чакаше нетърпеливо. Подаде ми кутийката с безпристрастен поглед и ми пожела късмет.

Не знаех кое ще е късмет: минусът или плюсът. Прибрах се у дома и прочетох инструкциите три пъти, държах пръчицата под нужния ъгъл, за да се навлажни колкото трябва, и после я сложих на ръба на мивката и избягах, все едно е бомба. Трябваше да чакам три минути, затова пуснах радиото и естествено, вървеше песен на Том Пети — можеш ли изобщо да пуснеш радиото и да няма песен на Том Пети? — затова изпях всяка дума на „Американско момиче“ и после се промъкнах обратно в банята, сякаш трябваше тайно да се приближа до теста. Сърцето ми туптеше по-лудешки, отколкото трябва, и установих, че съм бременна.

В следващия миг вече търчах по лятната морава и надолу по улицата, блъсках по вратата на Ноел, а когато тя отвори, избухнах в сълзи, показах й пръчицата и извиках:

— Бременна съм!

Вече знаеше още някой и това ме уплаши.

Когато се прибрах, си помислих две неща.

Първо: следващата седмица е годишнината ни. Ще използвам насочващите следи като любовни писма, а накрая ще сложа дървено кошче. Ще го убедя, че сме един за друг. Като семейство.

Второ: искаше ми се да бях успяла да си купя пистолет.

Понякога ме е страх, когато съпругът ми се прибира у дома. Преди няколко седмици Ник ме покани на сала с него, да поплаваме по течението под синьото небе. Когато ме покани, стиснах с ръце колоната на стълбището, притиснах се към нея. Защото веднага си представих как той разклаща сала — отначало за да ме подразни, смеейки се на уплахата ми, но после лицето му става напрегнато и решително и аз падам във водата, в онази кална кафеникава вода, пълна с драскащ пясък и пръчки, а той се мята отгоре ми, натиска ме под водата със силната си ръка, докато престана да се съпротивлявам.

Това е по-силно от мен. Ник се ожени за мен, когато бях млада, богата и красива жена, а сега съм бедна, безработна и наближавам четирийсетте, а не трийсетте. Вече не съм просто хубава, а хубава за възрастта си. Напоследък обаче погледът на Ник се промени. Не е поглед на мъж, дал честен обет, а на човек, който се чувства измамен.

Скоро ще стане мъж, който се чувства в капан. Преди бременността можеше да се разведе с мен. Но сега никога няма да го направи — свестният Ник. Няма да понесе всички в този почитащ семейните ценности град да го мислят за мъжа, напуснал съпругата и детето си. По-скоро ще остане с мен и ще страда. Ще страда, ще ме мрази и ще го изпълва ярост.

Но няма да направя аборт. Бебето е в корема ми вече шест седмици, голямо е колкото бобено зърно и му растат очички, дробове и уши. Преди няколко часа отидох в кухнята и намерих кутия със сух фасул, който Морийн ми беше дала за любимата супа на Ник. Извадих едно зрънце и го сложих на плота. Беше по-малко от розовия ми нокът, миниатюрно. Но не можех да понеса мисълта да го оставя върху студения плот, затова го взех, подържах го в ръка и го потупах с върха на пръста си. Сега е в джоба на фланелката ми, за да е близо до мен. Няма да направя аборт и да се разведа с Ник, още не, защото помня как той се гмурна в океана един летен ден и се изправи на ръце, размахал крака над водата, а после изскочи с най-красивата раковина за мен, как очите ми се замъглиха от слънцето, как ги затворих и оставих цветовете да трептят като дъждовни капки от вътрешната страна на клепачите ми, докато Ник ме целуваше със солени устни и аз си мислех: толкова съм щастлива, това е съпругът ми, този мъж ще бъде баща на децата ми. Ще бъдем толкова щастливи.

Възможно е обаче да съм сгрешила, много. Защото понякога той ме гледа твърде странно… Онзи мил мъж от брега, мъжът от мечтите ми, бащата на детето ми… Улавям го да ме наблюдава с бдителен поглед, с поглед на насекомо, преценяващ, и си мисля: този мъж е способен да ме убие.

Затова, ако намерите това, значи съм мъртва…

Съжалявам, не е смешно.