Джилиан Флин
Не казвай сбогом (23)

Ник Дън

Изчезнала от пет дни

Седнах в горещата си кола пред къщата на Деси, отворих прозорците и проверих телефона си. Съобщение от Гилпин: „Здрасти, Ник. Днес трябва да се видим, да ти съобщим някои неща, да уточним някои въпроси. Среща в четири у вас? И… благодаря“.

За пръв път ми нареждаха. Никакво „ако може, бихме искали…“. Трябва.

Погледнах часовника си. Три часът. По-добре да не закъснявам.

* * *

Лятното въздушно шоу — парад на реактивни и на пропелерни самолети, които описват лупинги нагоре-надолу по Мисисипи, бръмчат над пътническите параходи, тракат със зъби — щеше да се проведе след два дни и репетициите се вихреха с пълна сила, когато пристигнаха Гилпин и Ронда. Седнахме в хола за пръв път след онзи първи ден.

Къщата ми беше точно под въздушното трасе, а шумът е нещо средно между пневматичен чук и лавина. С приятелите ми ченгета се опитахме да проведем разговор в затишията между рева на двигателите. Ронда приличаше на птица повече от друг път — непрекъснато мърдаше крака, главата й се въртеше и погледът й се спираше на различни предмети, оглеждаше — като сврака, която търси какво да открадне за гнездото си. Гилпин се мотаеше край нея, дъвчеше устната си, пъхнал ръце в джобовете. Дори стаята изглежда някак неспокойна — следобедното слънце осветяваше вихър от миниатюрни прашинки, над къщата прелиташе реактивен самолет — онзи ужасен, раздиращ небето звук.

— Добре, има някои неща — каза Ронда, когато отново настана мълчание. Тя и Гилпин сядат, като че ли изведнъж са решили да поостанат. — Трябва да изясним някои неща, преди да продължим, трябва да ти кажем това-онова. Съвсем рутинно. Както винаги, ако искаш адвокат…

Обаче аз знаех от телевизионните сериали, че само виновните типове си викат адвокат. Истински скърбящият, разтревожен и невинен съпруг не би го направил.

— Не, благодаря — отговорих. — Всъщност аз искам да споделя нещо с вас. За предишния преследвач на Ейми, онзи от гимназията.

— Деси… Колинс — поде Гилпин.

— Колингс. Знам, че сте говорили с него, знам, че по някаква причина не се интересувате от него, затова днес го навестих лично. За да се уверя, че с него… всичко е наред. И не мисля, че е. Според мен трябва да го проучите. Ама наистина. Сериозно. Преместил се е в Сейнт Луис…

— Установил се е в Сейнт Луис три години преди вие да се преместите — поясни Гилпин.

— Добре де, но е в Сейнт Луис. С кола е съвсем близо. Ейми си е купила пистолет, понеже се е страхувала…

— С Деси всичко е наред, Ник. Свестен тип — каза Ронда. — Не си ли съгласен? Всъщност ми напомня на теб. Истинско златно момче, малкият в семейството.

— Аз съм близнак, не съм по-малкият. Всъщност съм по-голям с три минути.

Явно Ронда само се опитваше да ме подразни, да провери дали ще се ядосам, но макар да го знаех, всеки път, когато ме обвиняваше, че се държа като бебе, в корема ми се надигаше топъл прилив на гняв.

— Както и да е — прекъсна ме Гилпин. — И двамата с майка му отричат, че той някога е преследвал Ейми, както и че е бил във връзка с нея през годините, с изключение на някое писмо от време на време.

— Съпругата ми би ви представила нещата различно. Той пишеше на Ейми от години — от години — а после се появи тук по време на издирването, Ронда. Знаеше ли това? Беше тук в онзи първи ден. Ти ме предупреди да се оглеждам за хора, които искат да се намърдат в разследването…

— Деси Колингс не е заподозрян — прекъсна ме тя и вдигна ръка. — Той дори има алиби.

— Какво?

— Бил е с майка си цяла сутрин. Били са с агент за недвижими имоти и са разглеждали къщи от седем сутринта до два следобед. Агентът потвърди.

— Значи няма начин… — подех.

— Алибито му е много солидно.

Новината ме жегна, но не ме отказа от мнението ми — тия бяха скапани детективи.

— Добре, ами всички онези типове, които задръстиха телефоните? — приближих и грабнах купчината листове с имена и номера, които небрежно бях подхвърлил върху масата в трапезарията. — И които искат да се намърдат в разследването: Дейвид Самсън, Мърфи Кларк — стари гаджета на Ейми — Боби О’Хара, Боби О’Хара, Боби О’Хара — три обаждания, Тито Пуенте — е, това е само тъпа шега.

— Ти обади ли им се? — попита Бони.

— Не. Това не е ли ваша работа? Не знам на кои си струва да звънна и кои са откачалки. Нямам време да звъня на някакъв тъпак, който се преструва на Тито Пуенте.

— Не отдавам голямо значение на откритата телефонна линия — каза Ронда. — Това е задънена улица. Обадиха се и много твои бивши приятелки. Просто да кажат здрасти. Да проверят как си. Хората са странни.

— Хайде да започваме с въпросите — подкани я Гилпин.

— Да, добре. Мисля, че трябва да започнем със следното: къде си бил сутринта, когато съпругата ти е изчезнала — каза Бони изведнъж извинително-почтително. Играеше ролята на доброто ченге и двамата прекрасно го съзнавахме. Освен ако наистина не беше на моя страна. Струваше ми се възможно понякога ченгетата просто да са на твоя страна. Нали така?

— Бях на брега.

— И не помниш някой да те е виждал? — попита Бони. — Ще ни бъде от огромна полза, ако можем да отметнем тази дреболия от списъка си. — И замълча съчувствено. Ронда не просто умееше да мълчи, тя изпълваше стаята с избраното от нея настроение като октопод с багрилото, което изпуска.

— Повярвайте ми, искам го не по-малко от вас. Но не. Не помня да съм видял някого.

Бони се усмихна притеснено.

— Странно е… споменахме мимоходом, че си бил на брега пред няколко човека, и те всички казаха… ами да кажем, че се учудиха. Казаха, че не било в твой стил. Че не си човек, който ще виси на брега.

Свих рамене.

— Ако ме питате дали ходя на брега да се излежавам по цял ден? Не. Но колкото да си изпия кафето сутрин? Разбира се.

— Е, това ни е от помощ — бодро каза Бони. — Откъде си купи кафе онази сутрин? — Тя се обърна към Гилпин, сякаш търсеше одобрението му. — Можем поне да уточним времевата рамка, нали?

— Приготвих си го тук — отговорих.

— О — намръщи се тя. — Странно, понеже тук няма кафе. Никъде в къщата. Помня, че ми се стори странно. Човек, пристрастен към кофеина като мен, забелязва такива неща.

Добре, забелязала си го, помислих си. Познавах ченге, което се казваше Бони Марони. Капанчетата й са толкова очевидни, толкова фалшиви…

— Имах останало в една чаша в хладилника и го претоплих. — Отново свих рамене: голяма работа.

— Аха. Трябва да е било там от доста време — забелязах, че в боклука няма кутия от кафе.

— От няколко дни. Но още беше вкусно.

Усмихнахме се един срещу друг. Ти знаеш и аз знам, играта започна. Всъщност наистина си помислих тези идиотски думи: играта започна. Но в известен смисъл бях много доволен — започваше следващата част.

Бони се обърна към Гилпин с ръце на кръста и му кимна кратичко. Той подъвка бузата си за секунда и после посочи към отоманката, масичката, вече оправената дневна.

— Виж, ето какъв ни е проблемът, Ник — каза той. — Виждал съм десетки нахлувания с взлом…

— Десетки по десетки по десетки — прекъсна го Бони.

— Много нахлувания с взлом. Това — цялото това място тук, в дневната — помниш ли го? Преобърнатата отоманка, катурнатата масичка, вазата на пода… — Той шляпна снимката от местопрестъплението върху масичката пред мен. — Цялото това място би трябвало да подсказва борба, нали?

Главата ми се разду и после отново се сви. Запази спокойствие.

— Би трябвало ли?

— Не изглеждаше както трябва — продължи Гилпин. — Още от първата секунда. Честно казано, изглеждаше постановка. Първо, всичко беше съсредоточено само на това място. Защо никъде другаде нямаше нищо нередно, а само в тази стая? Странно е.

Той извади друга снимка, в близък план.

— Погледни тук, тази купчина книги. Би трябвало да са пред масичката — нали стоят върху нея?

Кимнах.

— Когато масичката е била преобърната, книгите следва да се разпилеят отпред, следвайки траекторията на падане на масичката. Обаче вместо това те се оказват зад нея, като че ли някой ги е съборил, преди да катурне масичката.

Взирах се тъпо в снимката.

— Погледни и това, за мен е много любопитно — продължи Гилпин. Посочи ми трите тънки старинни рамки върху полицата на камината. Той тупна силно с крак и те всички тутакси се катурнаха напред. — Те обаче въпреки всичко тогава са останали изправени.

Показа ми снимки с изправени рамки. Надявах се — дори след като ме спипаха за фала с вечерята в „Хаустънс“ — че ще бъдат тъпи ченгета, ченгета от филмите, местни селяндури, които се опитват да ти угодят, които се доверяват на другия местен: Каквото кажеш, приятел. Но не ми се паднаха тъпи ченгета.

— Не знам какво искате да кажа — промърморих. — Това е съвсем… не знам какво да мисля. Искам само да намеря жена си.

— Ние също, Ник, ние също — увери ме Ронда. — Но още нещо. Отоманката… нали помниш как се беше прекатурила? — Тя потупа ниската отоманка и посочи към четирите й крачета, високи само около два сантиметра и половина. — Виждаш ли, тя е тежка отдолу заради ниските крачета. Възглавниците на практика са почти на пода. Опитай да я събориш.

Поколебах се.

— Хайде, опитай — подкани ме пак.

Побутнах отоманката, но тя се плъзна по килима, вместо да се преобърне. Кимнах. Съгласих се. Наистина имаше тежко дъно.

— Не, сериозно, ела тук ако трябва, и опитай да катурнеш това чудо — нареди ми Бони.

Коленичих, бутах от все по-ниско и по-ниско, накрая пъхнах ръка под отоманката и я катурнах. Но дори тогава тя се повдигна нагоре, едната й страна се понаведе, но после отново се върна на мястото си. Накрая се наложи буквално да я вдигна и да я преобърна с двете си ръце.

— Странно, нали? — попита Бони, но не звучеше никак изненадана.

— Ник, чистил ли си къщата в деня, когато съпругата ти изчезна? — попита Гилпин.

— Не.

— Добре, понеже криминалистите провериха пода на кухнята с луминол и той светна. Доста кръв се е изляла там, Ник. Не става дума за нищожно порязване, а за много кръв.

— Боже! — В средата на гърдите ми се появи горещо кълбо. — Но…

— Да, значи жена ти е успяла да излезе от тази стая — каза той. — Някак на теория тя се е добрала до кухнята — без да събори дреболиите върху масата точно отпред — и после е паднала в кухнята, където е изгубила много кръв.

— И после някой старателно е избърсал кръвта — каза Ронда, наблюдавайки ме.

— Чакайте, чакайте. Защо някой ще се опитва да бърше кръвта, но после ще създава бъркотия в дневната…

— Ще разберем защо, не се тревожи, Ник — тихо ме увери Ронда.

— Не разбирам, просто не разбирам…

— Да седнем — подкани ме Бони. Посочи ми един стол в трапезарията. — Ял ли си нещо? Искаш ли сандвич?

Поклатих глава. Тя изпълняваше ролята на различни женски героини: на силната жена, на грижовната жена, за да види коя ще даде най-добър резултат.

— Как вървеше бракът ти, Ник? — попита Ронда. — Пет години… наближавал е кризисният момент през седмата година.

— Бракът ми си беше наред — повторих. — Не беше идеален, но беше хубав.

Тя сбърчи нос: лъжеш!

— Смятате ли, че е възможно да е избягала, Ник? — попита твърде обнадеждено. — Да се е постарала да заприлича на местопрестъпление и да е избягала. Съпругата беглец?

Бони започна да изрежда причините да не е станало така:

— Не е използвала мобилния си телефон, не е използвала кредитните карти, нито дебитните карти. Не е теглила сериозни суми предишните седмици.

— И кръвта — додаде Гилпин. — Не искам да звуча безсърдечно, но толкова много кръв? За това е нужна сериозна… Не бих могъл да си го причиня сам. Става дума за наистина дълбоки рани. Съпругата ти железни нерви ли има?

— Да, така е. — Освен това има фобия от кръв, но щях да почакам и да оставя блестящите детективи сами да го установят.

— Е, струва ми се много невероятно — каза Гилпин. — Ако се е наранила толкова сериозно, защо й е да бърше кръвта?

— Не, наистина, да си говорим честно, Ник — каза Бони и се приведе над коленете си, за да ме погледне както седях, вперил поглед в пода. — Как вървеше бракът ви напоследък? Ние сме на твоя страна, но искаме да ни кажеш истината. Единственото нещо, което може да те постави в лоша светлина, е да криеш нещо от нас.

— Имахме и трудни моменти. — Представих си Ейми в спалнята ни последната нощ с лице на червени петна, както ставаше, когато се ядоса. Ядно редеше думите — злобни, зверски думи — а аз я слушах и се опитах да приема това, което ми казва, понеже беше истина, на практика всичко, което говореше, беше истина.

— Опиши ни тези трудни моменти — подкани ме Бони.

— Нищо конкретно, просто неразбирателства. Ейми беше избухлива. Тя трупаше у себе си разни дреболии, а после изведнъж — бум! Избухваше и всичко приключваше. Никога не сме си лягали скарани.

— Дори във вторник вечерта? — попита Бони.

— Никога — излъгах.

— За пари ли спорехте най-вече?

— Не помня за какво спорехме. За най-различни неща.

— За какво се скарахте в нощта, преди тя да изчезне? — попита Гилпин с крива усмивка, все едно е изрекъл най-невероятното остроумие.

— Ами, както ви казах, по въпроса за омара.

— За друго? Сигурен съм, че не сте си крещели за омара цял час.

В този момент Блийкър слезе до средата на стълбището и надникна през перилата.

— Е, и за други битови неща. Семейни работи. За котешката тоалетна. Кой ще чисти котешката тоалетна.

— Крещели сте си заради котешката тоалетна? — попита Бони.

— Нали знаете как става по принцип. Аз работя много, Ейми не работи, затова мисля, че няма да е зле да се занимава с някаква основна къщна работа. Най-обикновената поддръжка.

Гилпин се сепна като инвалид, който се стряска от следобедна дрямка.

— Ти си старомоден тип, нали така? И аз съм такъв. Непрекъснато повтарям на жена си: „Не мога да гладя, не мога да мия съдове, не мога да готвя. Затова, скъпа, аз ще хващам лошите, това го мога, а ти от време на време пускай пералнята“. Ронда, ти беше омъжена, вършеше ли домакинска работа?

Ронда си лепна убедително гневно изражение.

— И аз хващам лошите, идиот такъв.

Гилпин завъртя безпомощно очи към мен и аз почти очаквах да се пошегува — май някой не е в настроение — толкова се стараеше да влезе в образ.

Той потърка лисичата си челюст.

— Значи просто си имал нужда от домакиня — каза и от неговата уста предположението звучеше разумно.

— Исках… Исках каквото искаше и Ейми. Наистина не ми пукаше. — Обърнах се към Бони, детектив Ронда Бони със състрадателното поведение, което ми се струваше поне отчасти неподправено. (Не е, напомних си.) — Ейми не можеше да реши какво да прави тук. Не можеше да си намери работа и не се интересуваше от бара. И в това няма нищо лошо — ако иска да си стои у дома, аз нямах нищо против. Обаче тя не беше щастлива вкъщи. И очакваше от мен да оправя нещата. Като че ли аз отговарях за нейното щастие.

Бони не каза нищо, изгледа ме с безизразно като водна повърхност лице.

— За известно време е забавно да бъдеш герой, да бъдеш рицар, обаче не се получава за дълго. Не можех да я накарам да бъде щастлива. Тя не искаше да е щастлива. Затова реших, че ако започне да се грижи за някои прагматични неща…

— Например за котешката тоалетна — помогна ми Бони.

— Да, да чисти тоалетната, да пазарува, да повика водопроводчика, за да поправи капещата чешма, която я влудяваше.

— Боже, това е страхотен план за щастие! Много забавно.

— Целта ми беше да прави нещо. Каквото и да е, нещо. Да се възползва максимално от положението. Не само да седи и да чака някой друг да върши всичко. — Съзнавах, че говоря високо и че звуча едва ли не гневно, със сигурност възмутено, но изпитах огромно облекчение. Започнах с лъжа — котешката тоалетна — която после се превърна в удивителен изблик на чиста истина, след който разбрах защо престъпниците говорят толкова — понеже е приятно да разкажеш историята си на някой непознат, на някого, който няма да я вземе за глупост, който е принуден да чуе и твоята страна. (Някой, който се преструва, че е на твоя страна, поправих се.)

— И така, преместването обратно в Мисури — каза Бони. — Довел си Ейми противно на желанията й?

— Противно на желанията й ли? Не. Направихме каквото трябва. Нямах работа, Ейми нямаше работа, майка ми беше болна. Бих направил същото за Ейми.

— Мило е, че го казваш — промърмори Бони и изведнъж ми напомни точно за Ейми: за осъдителните, едва чути упреци, които тя изричаше точно толкова силно, че да ги чуя, но да не съм сигурен дали е така. И ако попитах каквото трябваше да попитам: — „Какво каза?“, отговорът й винаги гласеше едно и също: „Нищо!“. Изгледах гневно Бони, стиснах устни и си помислих: „Може би това е част от плана, за да те видят как се държиш с гневни и недоволни жени“. Опитах да се накарам да се усмихна, но това, изглежда, само я отврати още повече.

— Значи можеш да си го позволиш — независимо дали Ейми работи или не, се оправяте финансово? — попита Гилпин.

— Е, напоследък имахме проблеми с парите — казах. — Когато се оженихме, Ейми беше заможна, доста заможна.

— Да, заради онези книжки „Невероятната Ейми“.

— Да, доста пари са им донесли през седемдесетте и осемдесетте. Обаче преди няколко години издателят се отдръпна. Каза, че „Ейми“ е изживяла времето си, и всичко отиде по дяволите. Наложи се родителите на Ейми да вземат от нас пари назаем, за да не потънат.

— Искаш да кажеш, от жена ти?

— Да, добре. После използвахме по-голямата част от останалите пари в тръста на Ейми, за да купим бара, с който преживяваме оттогава.

— Значи когато се ожени за Ейми, тя е била много богата — заключи Гилпин.

Аз кимнах. И си помислих как ли изглежда описанието на героя: съпруг, който остава до жена си по време на мъчителния упадък на семейството й.

— Значи сте водили доста приятен живот.

— Да, беше страхотно, беше прекрасно.

— А сега тя е почти разорена и начинът ви на живот е съвсем различен от онзи в началото на брака ви. От онова, с което сте започнали.

В този момент си дадох сметка, че разказът ми е напълно погрешен.

— Защото… добре де, прегледахме финансите ти, Ник, и нещата не изглеждат никак добре — поде Гилпин, успявайки да превърне обвинението почти в загриженост, в тревога.

— Барът се справя прилично — казах. — Обикновено нов бизнес излиза от червената зона за три-четири години.

— Всъщност кредитните карти привлякоха вниманието ми — каза Бони. — Двеста и дванайсет хиляди долара дългове по кредитните карти. Това направо ме слиса — размаха Бони към мен банкови извлечения с червено мастило.

Родителите ми се отнасяха фанатично към кредитните карти — използваха ги само при специални поводи. „Не купуваме нищо, което не можем да си позволим“, гласеше мотото на семейство Дън.

— Ние не… поне аз не… но надали и Ейми би… Може ли да видя това? — заекнах точно когато ниско прелитащ бомбардировач разтресе стъклата на прозорците. Едно растение на полицата над камината тутакси изгуби пет красиви пурпурни листа. Принудени да замълчим за десетина разтърсващи секунди, всички наблюдавахме как те политат към пода.

— Да, опитват се да ни убедят, че тук е имало голяма борба, а нито едно листенце не е паднало на пода тогава — отвратено изломоти Гилпин.

Взех документите от Бони и видях името си, само своето име, изписано по най-различен начин — Ник Дън, Ланс Дън, Ланс Н. Дън, Ланс Никълъс Дън на десетина различни кредитни карти с баланси от 62,78 до 45 602,33 долара, с различно големи закъснения по плащанията и с лаконични заплахи, изпратени със зловещи писма, най-отгоре на които пишеше: „Платете веднага!“.

— Мили боже! Ама това е кражба на самоличност или нещо такова! — казах. — Не са мои. Ама моля ви се, погледнете ги — аз дори не играя голф! — Някой беше платил повече от 7000 долара за стикове за голф. — Всеки ще ви каже — наистина не играя голф.

— Постарах се да прозвуча скромно — поредното нещо, в което не ме бива, обаче детективите не захапваха въдицата.

— Познаваш ли Ноел Хоторн? — попита Бони. — Приятелката на Ейми, която ни каза да проверим?

— Чакайте, искам да поговорим за сметките, понеже не са мои. Ама сериозно, трябва да проследим тази история.

— Ще я проследим, няма проблем — безизразно ме увери Бони. — Ноел Хоторн?

— Да. Казах ви да я проверите, понеже обикаля целия град и реве за Ейми.

Бони изви вежда:

— И това те ядосва?

— Не, както ви казах, на мен тя ми се стори доста сломена, ама превзето сломена. Привидно. Опитва се да привлече внимание. Маниакална е.

— Говорихме с Ноел — каза Бони. — Каза ни, че жена ти била изключително притеснена от брака си, че се тревожела във връзка с финансовите ви проблеми и мислела, че си се оженил за нея за пари. Твърди също, че характерът ти тревожел жена ти.

— Не знам защо Ноел ще говори такива неща. Според мен двете с Ейми надали са разменили повече от няколко думи.

— Интересно, понеже в дневната на семейство Хоторн е пълно със снимки на Ноел и на жена ти — намръщи се Бони. Аз също се намръщих: истински снимки на тях двете с Ейми ли? — В Сейнт Луис миналия октомври, на пикник с близнаците, на плаване през уикенда през юни. Миналия месец.

— Ейми не е изричала името на Ноел, откакто живеем тук. Сериозно ви казвам. — Напрегнах си мозъка за случилото се през юни и си спомних един уикенд, когато бях заминал с Анди, а казах на Ейми, че с момчетата отивам до Сейнт Луис. Когато се прибрах, я заварих с порозовели бузи и ядосана, твърдеше, че е прекарала уикенда с лоши предавания по кабелната и отегчено четене на пристана. Да е ходила на плаване? Не. Не се сещам за нищо, което би й се сторило по-непривлекателно от типичното за Средния запад плаване по Мисисипи — бутилки бира в съдове за охлаждане, вързани за лодките, силна музика, пияни момчета, осеяни с повръщано места за лагеруване.

— Сигурни ли сте, че съпругата ми е на тези снимки?

Двамата се спогледаха — ама той сериозно ли?

— Ник — каза Бони, — нямаме причина да се съмняваме, че жената на снимката, която изглежда точно като съпругата ти и за която Ноел Хоторн, майка на три деца и най-добрата приятелка на жена ти в града, твърди, че е твоята съпруга, не е твоята съпруга.

— Твоята съпруга, за която, длъжен съм да отбележа, според Ноел си се оженил за пари — додаде Гилпин.

— Не се шегувам — казах. — В наше време всеки може да скалъпи някакви снимки на лаптопа си.

— Добре, преди минутка беше сигурен, че Деси Колингс е замесен, а сега се насочи към Ноел Хоторн — отбеляза Гилпин. — Струва ми се, че наистина търсиш кого да обвиниш.

— Освен мен? Да, търся. Вижте, не съм се оженил за Ейми за пари. Наистина трябва да поговорите повече с родителите й. Те ме познават, знаят какъв съм. — Не знаят всичко, помислих си и стомахът ми се сви.

Бони ме наблюдаваше и изглежда ме съжаляваше. Гилпин май дори не ме слушаше.

— Вдигнал си застрахователната сума на жена си на милион и двеста хиляди — отбеляза Гилпин с престорена досада. Дори насочи ръка към издълженото си лице с крехки челюсти.

— Ейми го направи сама! — побързах да обясня. Ченгетата само ме гледаха и чакаха. — Аз подадох документите, но идеята беше нейна. Тя настояваше. Кълна се, пет пари не давах, но Ейми каза — каза, че предвид промяната в доходите ни така ще се чувства по-сигурна, че това било разумно делово решение. Майната му, не знам, не знам защо го искаше, не съм я молил.

Поех си два пъти дълбоко въздух, девет секунди, за да се стегна.

— Ето какво се случва според мен — подех. — Според мен много хора гледат новините, които винаги представят съпруга като злодея, убил жена си, и ме възприемат през тази призма, поради което някои съвсем невинни и нормални неща се изопачават. Това се превръща в лов на вещици.

— Такова ли е обяснението ти за сметките по кредитните карти? — попита Гилпин.

— Казах ви, не мога да обясня сметките по кредитните карти, защото нямам нищо общо с тях. Ваша работа е да разберете откъде са се взели, по дяволите?

Двамата мълчаха, седяха един до друг и чакаха.

— Какво правите в момента, за да намерите жена ми? — попитах. — Какви други следи разследвате, освен мен?

Къщата се разтресе, небето се раздра и през задния прозорец видяхме един реактивен самолет, който се стрелна наблизо, точно над реката, с оглушителен рев.

— Еф-10 — отбеляза Ронда.

— Не, много е малък — поправи я Гилпин. — Трябва да е…

— Еф-10 е.

Бони се приведе към мен, сключила ръце.

— Нашата работа е да се уверим, че си сто процента чист, Ник — каза тя. — Знам, че и ти го искаш. Само ако ни помогнеш с някои заплетени възли — понеже за това става въпрос, за няколко възела, които все ни препъват.

— Може би е време да си наема адвокат.

Ченгетата отново се спогледаха, все едно се бяха обзаложили.