Винс Флин
Комбинаторът (4)

4.

Бетесда, Мериленд, САЩ

Джоел Уилсън нетърпеливо барабанеше с пръсти по бедрото си, докато колата обикаляше тъмните улици на спящия квартал. До разсъмване оставаха няколко часа и идеята да се разкарва до къщата на шефа си посред нощ изобщо не му харесваше, но от лош опит бе научил, че трябва да се отчита за всичко пред тромавия стар глупак. Това много дразнеше Уилсън, чиято неизчерпаема енергия бе несъвместима с мудния стил на Самюъл Харгрейв, заместник-директора по националната сигурност на ФБР. За незапознатите тази длъжност не означава почти нищо, но важността й значително бе нараснала след атентатите от 11 септември. Харгрейв отговаряше за антитероризма, контраразузнаването и Дирекцията по разузнаване и оръжия за масово поразяване и беше пряко подчинен на началника на ФБР. Стараеше се да не се набива на очи и изискваше същото от подчинените си — още един проблем за Уилсън.

За Уилсън Харгрейв беше изкопаемо от Студената война, което вече не е способно да се справя с многобройните опасности на този динамичен свят. Напомняше му изкуфял университетски професор. Беше досадник, който обичаше да се вторачва в най-малките грешки, но в същото време изпускаше големите проблеми. Обожаваше да изтъква дори най-дребния недостатък. Това беше най-запеченият своенравен глупак, за когото Уилсън някога бе работил. Ако можеше сега дъртакът да пукне от инфаркт, Уилсън щеше да работи много по-спокойно за избавянето на родината си от многобройните заплахи, надвиснали над нея.

Уилсън вярваше, че неговата работа е най-трудната и отговорна в цялото Бюро. Беше заместник-директор по контраразузнаването, което означаваше, че не ЦРУ, а той е на топа на устата. Защо ли? Много просто. Най-голямата опасност за държавата бяха чуждите разузнавателни служби и терористичните организации, стремящи се да уязвят и отслабят Америка. Работата на Уилсън беше да спре врага и неговите съучастници сред американците.

Харгрейв беше всичко, което един шеф не биваше да бъде. Той спираше всяко решение и операция, които подчиненият му се опитваше да осъществява. В гнева и безсилието си Уилсън бе достигнал дотам, че да изключи Харгрейв от вземането на решения, но това му спечели само упреци от самия директор на ФБР. Това беше най-големият провал в иначе блестящата му двайсет и една годишна кариера в Бюрото и моментът не можеше да бъде по-неподходящ. Прекият началник на Уилсън, директорът на Отдела по контраразузнаване, бе излязъл в четиримесечен отпуск след тежка гръбначна операция. Поканиха Уилсън да го замества. Това бе една от най-желаните длъжности във ФБР и той прие без колебание. Пое работата, сякаш ръководеше отдела от години, и не след дълго влезе в конфликт с Харгрейв.

Оттогава Уилсън проучваше всяка възможност да го заобиколи в йерархията, но постоянно срещаше спънки. Стигна се дотам, че самият директор да го предупреди:

— Федералното бюро за разследване има строго определена йерархична структура и за това има основателни причини.

Уилсън не споделяше това мнение, но не беше толкова глупав, че да ядоса отново директора. Затова продължи да информира Харгрейв за всяко свое решение, дори за най-незначителните. Имаше чувството, че дъртакът подозира намеренията му, но не издава нищо. Новините от тази вечер обаче може би щяха да го изкарат от равновесие.

Засега обаче Уилсън трябваше да играе този абсурден театър. Затова се возеше по красивата озеленена улица в Чеви Чейс, вместо да се качва с останалите от екипа си на борда на служебния самолет „Гълфстрийм 550“ за екскурзия до другия край на земното кълбо. Колата намали и Уилсън забеляза, че шофьорът търси адреса.

— Тук отляво. Бялата колониална къща със зелените капаци — посочи той. После измърмори: — Скучна… като собственика.

— Моля? — попита младежът зад волана.

— О, нищо, нищо.

Кал Патерсън беше трета година в Бюрото и се смяташе за късметлия, че е един от най-младите агенти в отдела за контраразузнаване. Харесваше работата си, но шефът му го изнервяше. Той плавно завъртя кормилото и бавно вкара форда в тясната алея пред къщата.

— Имате ли някаква задача за мен, докато говорите с директора, началник?

— Провери какво прави екипът. Искам всички на самолета да са снаряжени, когато пристигна. Трябваше да сме излетели преди час.

— Ще ви уведомя.

Уилсън слезе, затвори вратата на колата и тръгна по оградената с тухли алея. Надникна през прозореца на трапезарията и забеляза бледа светлина, идваща от друго помещение отзад, вероятно от кухнята. Верандата беше малка — колкото да се поберат двама души. Уилсън посегна към звънеца, но спря. Може би в този час не беше уместно. Той почука два пъти на зелената врата. След дълго чакане ключалката изщрака. Вратата се открехна и в процепа се показа високото чело на Самюъл Харгрейв. Старецът кимна леко, отвори вратата и махна на Уилсън да влезе.

Харгрейв затвори вратата и тръгна по коридора. Уилсън огледа черните кожени чехли, карираното долнище на пижамата и тъмносиния халат. Дъртакът изглеждаше като излязъл от старовремски филм. Уилсън се замисли какво ли е да си надживял с петдесет години времето си, но преди да се задълбочи прекалено в тези размишления, Харгрейв го попита дали ще иска кафе.

— Не, благодаря. Вече пих, а ми предстои дълъг полет.

Харгрейв го изгледа за момент, сякаш се опитваше да открие закодирано послание в думите му. Сипа си чаша кафе и седна при масичката. Отпи глътка и попита:

— Дълъг полет… къде отиваш?

— В Афганистан.

— Афганистан? Това е голяма страна. Къде по-точно?

— В Джелалабад.

— Джелалабад — измърмори Харгрейв. — Това е прецедент.

— Прецедент? — Уилсън се намръщи. — Не ви разбрах, господин директор.

Харгрейв му беше казвал сто пъти да го нарича „Сам“, но Уилсън упорито отказваше. Началникът знаеше, че е въпрос на подчинение, но нямаше намерение да се занимава с такива дреболии сега. Все пак това бе още една причина да наблюдава по-отблизо действащия директор на контраразузнаването. Ако Уилсън играеше такива игрички с прекия си началник, какво ли беше с колегите и подчинените му? Доколко бе готов да следва закона? От личен опит Харгрейв знаеше, че такива дреболии могат да доведат до сериозни проблеми за Бюрото.

— През всички години на кариерата ми са ме вдигали от леглото по най-различни причини, но досега никой не го е правил, за да ми каже, че заминава за Джелалабад. — Харгрейв остави чашата и потърка очите си. — Май наистина сме на път да се превърнем в глобална полицейска служба.

„Добро утро, тъпако — помисли си Уилсън. — Къде спа през последните десет години?“

— Защо в Джелалабад?

— Джо Рикман.

Уилсън имаше по-важни цели, но Рикман беше достатъчен повод засега.

Името бе познато на Харгрейв. Носеха се слухове, че тайният агент се е превърнал във фикс идея за Уилсън. Началникът на контраразузнаването изглеждаше нервен, затова по-възрастният мъж избра внимателно думите си:

— Какво е направил Рикман?

— Преди три часа получихме сигнал, че е бил отвлечен от тайна квартира в Джелалабад.

Харгрейв замълча за момент. През ума му минаха всички възможни последствия от попадането на човек като Джо Рикман в ръцете на врага. Новината сигурно сериозно бе разтревожила хората в Лангли.

— Знаеш ли кой го е отвлякъл?

— Не, но времето на изчезването му ми изглежда подозрително.

— Подозрително ли? — изненада се Харгрейв.

— Разследвам го от два месеца.

И не само Рикман — но нямаше нужда Харгрейв да знае за другите.

— Моля? — попита старецът, сякаш не чу добре.

— От близо година получавам обезпокоителна информация за Рикман. Сигнали, че източва големи суми от фонда за тайни операции и се е сближил прекалено много с редица престъпни елементи.

Харгрейв затвори очи за секунда, после вдигна ръка.

— Знаеш всичко това от близо година, а ми казваш чак сега?

— Нямаше основание да ви казвам, господин директор. Все пак бяха само слухове. Ако трябваше да ви съобщавам всеки слух, който минава през службата, щеше да се налага да тичам по десет пъти на ден до кабинета ви.

Харгрейв усети напрежение в слепоочията си и си спомни предупреждението на лекарите да не се ядосва.

— Господин Рикман е уникален случай — изрече бавно. — Всичко свързано с него и дейността му е от интерес на най-високо ниво, затова не приемам обяснението ти. Много съм разочарован, че си решил да го запазиш в тайна от мен. — Харгрейв поклати глава. — Това не се случва за първи път. Самият директор ти обясни какво се очаква от теб.

Уилсън бе предвидил, че разговорът ще се развие по този начин, и беше подготвен.

— Съжалявам, господин директор, но има непредвидени обстоятелства.

— Така ли?

— Да.

— Слушам внимателно.

Уилсън нарочно се престори на смутен. Искаше да подчертае, че говори съвсем сериозно.

— Първоначално сигналът дойде от важен човек, който не желае името му да бъде свързвано с това.

Харгрейв бе започнал кариерата си във ФБР; после, на четирийсет, беше избран в Съда за контрол на американските разузнавателни служби. Знаеше как се играе тази игра.

— И този човек е…?

— Съжалявам, господин директор, не мога да ви кажа.

Уилсън се опита да си придаде стоически вид, въпреки че с голямо задоволство видя как бледото лице на Харгрейв пламва от гняв.

— Това е недопустимо. Преди по-малко от месец бяхме при директор Милър и той специално ти нареди да ме държиш в течение на всяко разследване, което извършва отделът ти. Не може нищо да криеш. — Харгрейв поклати глава. — Директорът ще бъде много разочарован. Не съм убеден, че ще хванеш полета за Джелалабад.

Уилсън очакваше това развитие на разговора и имаше готов отговор:

— Господин директор, не е имало никакво разследване, само някои обезпокоителни обвинения от човек на много висок пост. Реших да не ви съобщавам, защото, честно казано, темата не е от вашата компетенция. Не исках да отдавам прекалено голямо значение на тези сигнали, докато не проверя дали са верни.

Харгрейв се замисли още няколко секунди над чутото, после настоя:

— Отново те питам. Кой човек на важен пост е направил тези обвинения?

— Предпочитам да не казвам, господин директор.

— Сигурен съм, но правилата са други. Аз съм твой началник и ако искаш да летиш до другия край на света и да харчиш държавни пари, за да разследваш свой колега от друга федерална агенция, ще трябва да ме запознаеш с всички факти.

Уилсън кръстоса крака и демонстративно погледна кръглия часовник на стената. Въздъхна и каза:

— Става дума за един сенатор, господине, и за да ми съобщи информацията, ме накара да се закълна, че няма да замесвам името му.

— Колко удобно.

— Не си измислям — настоя Уилсън обидено.

— Това няма значение. Ако искаш да хванеш самолета, ще ми кажеш името на този сенатор.

— Дал съм дума, господин директор.

— Започвам да губя търпение, Джоел. Тук не сме ученически лагер, това е ФБР. Имаме правила и закони, които сме длъжни да спазваме. Твоите обещания към някакъв политик не важат при нас. Ще ми кажеш ли всичко, което знаеш, или да се обадя на летището и да отменя полета ти, а след четири часа, когато се видя с директора на закуска, да му разкажа за последните ти подвизи? След като свършим, той ще ме попита какво мисля за бъдещето ти като изпълняващ длъжността директор на контраразузнаването. — Харгрейв замълча и се втренчи в подчинения си. — Предвид на отказа ти да изпълниш една обикновена заповед, съмнявам се, че препоръките ми ще бъдат много добри.

Уилсън от самото начало знаеше, че тази сценка ще се разиграе така, но за да бъде по-убедителен, трябваше да следва сценария си. Затова измънка:

— Карл Ферис.

Харгрейв едва не се задави.

— Искаш да ми кажеш, че си започнал разследване въз основа на сигнал от един от най-големите мошеници в Американския сенат?

Уилсън се престори на наивен:

— Нямам лично мнение за човека, господин директор. Когато един американски сенатор поиска лична среща с мен, аз го приемам сериозно.

— Мили боже! Глупак такъв! — задъхано възкликна Харгрейв. — Не мога да повярвам дори за секунда, че си толкова наивен.

Стана и закрачи напред-назад. Трескаво се опитваше да измисли начин да замаже скандала, преди да излезе наяве. Карл Ферис умееше майсторски да манипулира медиите с лъжите, които разпространяваше.

Уилсън подаде следващата примамка:

— Той ми каза, че му имате зъб.

— Моля?

— Сенатор Ферис ми каза, че не го харесвате. Не уточни защо, но спомена, че е свързано с времето, когато сте били в Съда за контрол на разузнаването.

Харгрейв спря и се обърна към подчинения си:

— Конфликтът, за който намеква, е затворена страница и не искам да го обсъждам сега. Мога само да кажа, че сенаторът не се държа добре.

— Не искам да се намесвам в личните ви дрязги. Това не ми влиза в работата.

— Няма лични дрязги. Проблемът, за който говорим, е това, че не си ме уведомил за действията си, а сега се каниш да заминеш с някой от ударните ми отряди и да се набуташ в много деликатна ситуация. — Харгрейв стисна облегалката на един стол и добави: — Нека те попитам нещо. Помисли ли изобщо как ще реагират приятелите ни от ЦРУ, когато разберат, че си пъхаш носа в техните работи?

— Лично аз изобщо не се интересувам какво мислят онези неандерталци от Лангли.

Харгрейв беше наблюдавал този вид поведение при други свои служители и знаеше колко пагубно може да бъде.

— Ние сме от една страна на барикадата — напомни лаконично.

— Моята работа е да се уверя, че всички наистина са на нашата страна.

— Какво означава това?

— В моя отдел никой не е застрахован от подозрения. Мое задължение е да не позволявам на врага да проникне в апарата за национална сигурност, а най-лесният начин това да стане е, ако враговете ни вербуват някого от нашите да се обърне срещу нас.

— Какво намекваш?

— Не намеквам нищо. Факт е, че Джо Рикман е един от най-компрометираните шпиони на страната. Той е жив пример за всякакви възможни нарушения до степен на абсурд. Ако е бил отвлечен, наш дълг е да предложим на Лангли всяка възможна помощ, ако не за друго, за да намалим възможните вреди. Ние трябва да сме координиращата агенция, защото ЦРУ ще признае само част от рисковете. Трябва да оценим пълния мащаб на последствията за нас.

Колкото и да не му се искаше, Харгрейв трябваше да признае, че Уилсън е прав. След шест месеца щеше да изглежда много зле, ако е накарал началника на контраразузнаването да не предприема нищо.

— Разбирам основанията ти, но искам да действаш предпазливо.

— Ще отида и ще предложа помощ при издирването на Рикман, ще се грижа всичко да става съгласно закона и ще се допитвам до вас, ако реша да променя насоката на разследването.

— Това исках да чуя.

Уилсън се усмихна. Засега нямаше нужда да споделя другите си опасения. Сенатор Ферис вече го беше предупредил, че Харгрейв и без това няма да му повярва. Уилсън се изправи.

— Благодаря, господин директор. Сега, ако ме извините, трябва да тръгвам.

— Още нещо, Джоел. Искам да ми докладваш всеки ден. Трябва да знам какви ги вършиш там.

Харгрейв изпрати подчинения си до вратата и изчака, докато колата се отдалечи. Беше сигурен, че Уилсън няма да го информира и не отива в Афганистан само за да помага на ЦРУ да търси Рикман. Предвид обстоятелствата обаче трябваше да го пусне. Рикман беше ценен кадър и ФБР трябваше да се увери, че националните интереси са защитени. Въпреки това Харгрейв не можеше да се отърси от усещането, че има още нещо — нещо, което Уилсън крие от него.