Винс Флин
Комбинаторът (11)

11.

Джелалабад, Афганистан

Джо Рикман лежеше на пода гол, свит на кълбо, с премазано от бой лице и тяло. Опита се да отвори очи, но бяха или твърде подути, или залепнали от съсирена кръв и не успя. Никога не беше изпитвал такава болка. Никога не си беше представял, че може да бъде толкова лошо. Инструкторите във Фермата^[1] го бяха предупреждавали и той кимаше, сякаш разбираше всичко, но те твърдяха, че и представа си няма. Никой, който не го е преживял, не можеше да разбере колко ужасно може да бъде. Сега Рикман разбираше. Засега се държеше, но едва. Имаше моменти, когато бе на косъм да капитулира. Повтаряше си, че сигурно знаят кога да спрат. Все пак той винаги преценяваше кога да каже на хората си да престанат.

Беше ръководил хиляди разпити и никога не бе допуснал разпитваният да умре. Методите на Рикман и колегите му обаче бяха малко по-чисти. Преди началото на разпита се събираха и измисляха сценарий. Решаваха какви въпроси ще задават и какви методи за предизвикване на болка ще използват. Рикман, разбира се, никога не си цапаше ръцете. Дори не обичаше неговите хора да си цапат ръцете. Ето защо беше голям любител на електрическия ток. Така беше най-чисто. След края на разпита не се налагаше да бършеш кръв. Хората от екипа му и тези, които трябваше да чистят, също го оценяваха. Нямаше как да докарат някой обикновен чистач в ареста и да го накарат да мие кръвта от мероприятие, което в очите на сънародниците му е крещящо незаконно.

Похитителите на Рикман очевидно не бяха толкова загрижени за следите. Хората в тази част на света приемаха много по-спокойно мъченията. В известен смисъл тези зверове също следваха някакъв сценарий. Засега не пипаха краката и гениталиите му, а главно го удряха през лицето — с плесници, не с юмруци. Биеха го най-често с гумен маркуч и отворени длани, така че да му причиняват само болка, без опасност от сериозни наранявания. Поне така си повтаряше той при всеки удар. За щастие се въздържаха да го удрят твърде много в главата. Освен заради инфаркт другият начин да изгубиш разпитвания е, като му причиниш мозъчен кръвоизлив.

Рикман пак се опита да отвори очи и успя да повдигне леко единия си клепач. Постепенно фокусира мрачното си обкръжение. Намираше се в някакво подземие с под от гола пръст. На стените бяха окачени бели чаршафи. Върху единия от тях със спрей бе изписано: „Неверник“. Така, докато заснемаха мъченията му, думата се виждаше в кадър зад него.

В подземието вонеше на урина. Това беше първото, което Рикман усети, след като го доведоха, и то го отврати. Той беше маниак на тема чистота и мисълта, че го държат на такова смърдящо място, го измъчваше почти колкото страха от следващия разпит. След като започнаха да го бият обаче, миризмата стана най-малкият му проблем. Сега не му пукаше толкова, защото беше сигурен, че и той е допринесъл за аромата по време на побоя.

Опита се да вдигне глава, но беше твърде болезнено, затова остана да лежи така и се опита да определи къде го боли най-много. Всеки сантиметър от тялото му беше натъртен, но няколко места изпъкваха. Най-вече ребрата. Сигурен беше, че няколко от тях са счупени или поне натъртени. При повечето разпити връзваха ръцете му над главата за някакво приспособление на тавана и така страните му оставаха открити за жестоките удари. Дори когато не го удряха, раменете му се раздираха от болка, сякаш щяха да се откъснат от ставите.

Рикман събра сили да се изтърколи по гръб. Силна болка прониза гръдния му кош. Той бавно обърна глава към вратата. Видеокамерата беше монтирана на триножник. Червената лампичка под обектива подсказваше, че още записва. Това беше добре. Да записват, щом искат. Той чу стъпки и гласове пред вратата. Напрегна цялото си тяло, защото явно пак идваха да го бият. Вратата се отвори и помещението се освети. Мъжът, който влезе, изключи камерата и застана над Рикман. Носеше сива риза до коленете и сив широк панталон, който местните наричаха перахан тунбан. Клекна и поднесе бутилка вода към подутите устни на Рикман.

— Ще бъде по-лесно, ако им кажеш каквото искат да знаят. Не е необходимо да страдаш повече.

— Може би си падам мазохист. Какво да ти кажа?

Похитителят се намръщи и тъжно поклати тава. След малко извади някакво шишенце от джоба си и го отвори. Изтърси две хапчета в дланта си и ги пъхна едно по едно в устата на Рикман.

— Тези ще помогнат.

Рикман се опита да ги изплюе, но мъжът запуши устата му с ръка и каза:

— Не бъди глупак.

С още малко вода Рикман преглътна хапчетата. Похитителят се изправи и се отдалечи до вратата. Отвори я и махна на някого да влезе. Другият мъж носеше малка черна чанта.

На Рикман му хрумна, че може би е лекар. Това беше добър знак. Похитителите му изглеждаха отговорни. Медикът коленичи до него и допря слушалка до гърдите му. След това измери кръвното му и освети очите му с фенерче. След по-малко от две минути обяви, че Рикман е достатъчно здрав, за да продължат разпита.

Лекарят излезе. Влязоха двама други мъже с маски. Включиха камерата и мъжът с широкия панталон им даде знак да започват. Преметнаха въже през халката на тавана и вързаха ръцете на Рикман. Дръпнаха въжето и вдигнаха пленника.

— Този път ще отговориш на въпросите ми… да.

Рикман погледна мъчителя си с единственото си зрящо око и изплю голяма кървава храчка в лицето му. Боят започна веднага. Странно, но вече не го болеше толкова. Каза си, че трябва да бъде силен. Нямаше да продължи дълго така. Трябваше да спрат по някое време, защото иначе щяха да го убият, а не им трябваше мъртъв. Най-важна беше дисциплината.