Йън Ървайн
Тетрарх (65)

Тридесет и седем

— Защо изгуби таланта си? — каза в ухото й Флид. Изкривените му пръсти сграбчиха раменете й, предлагайки опора.

— Прекалено силно го исках — прошепна тя. Толкова ясно помнеше деня. Копнежът я беше изгарял.

— Защо, Иризис?

— Защото аз бях най-добрата… Защото това беше моето призвание… — Жената утихна, тъй като знаеше, че това не е истина.

— Така ли? Не мисля. Ти никога не си искала да ставаш занаятчия, нали?

Завърнала се обратно в четиригодишния си свят, Иризис трябваше да се напрегне, за да осъзнае думите си.

— Искам! — Тя тропна с крак, обут в красив розов сандал. — През целия си живот съм искала. Мама и тате… и чичо Баркъс…

Отдавна потискан спомен изригна в съзнанието й. В утрото на рождения си ден тя бе разговаряла с майка си. Бе изразила желанието си да стане бижутер — още от четиригодишна Иризис бе овладяла живота си. Тогава бе очаквала майка й да остане доволна, но вместо това Нисиги я бе зашлевила през лицето.

— Друг път да не съм чула подобни глупости! Бижутерството е нищожна, проста работа за нищожни, прости хора. Някой ден ти ще станеш майстор, като чичо си Баркъс. Но не в някоя мърлява и дребна фабрика. Ще бъдеш брилянтна.

— Но — удивено бе отвърнала четиригодишната Иризис — аз не искам да бъда майстор.

— Как смееш! — бе изпищяла Нисиги, разтърсвайки я за раменете. — Никога повече да не си казала подобно нещо, или… или не знам какво ще направя със себе си.

Иризис и сега можеше да види втренчения поглед на майка си, ножа, опрян до китката.

— Ако умра, то ще е по твоя вина, малка неблагодарнице! — бе просъскала тя. Нисиги често бе прибягвала до подобни заплахи.

Едно малко дете не би могло да проумее или понесе подобна манипулация. У Иризис се бе затвърдило впечатлението, че тя е дребно зло, което някой ден ще причини смъртта на собствената си майка. За щастие в този момент бе дошъл чичо й Баркъс, та майка й бе захвърлила ножа на масата и бе посегнала към бутилката.

Флид прекъсна мислите й:

— Какво наистина чувстваше в онзи ден, на празненството, когато изгуби таланта си?

— Бях изключително разгневена, макар да осъзнавах, че не бива да го показвам. Мразех семейството си, особено майка си.

— А когато те накараха да демонстрираш уменията си?

Осъзнаването я вцепени.

— Исках да се проваля. Исках да се проваля, Ксервиш! Това бе единственият начин да избегна капана, в който ме бяха захвърлили.

— Опитала си да използваш таланта си, но подсъзнанието не ти е позволило. И е отнело достъпа ти до това умение.

— Да — тихо каза тя. — Но и това не ми помогна. На празненството мама направи номера вместо мен. Впоследствие отказваше да повярва, че съм се провалила. Тя беше прекалено силна. Наложи се да стана лъжкиня и измамница.

— Какво ще правиш след войната? Ще останеш ли майстор?

Така желаното от всички след войната. Хората се бяха утешавали с тази фраза в продължение на сто и петдесет години.

— Не, разбира се! Тогава няма да има нужда от кланкери и ще мога да последвам мечтата си. Един ден хората отново ще искат да виждат красиви неща.

Той отново стисна раменете й.

— Тогава ни помогни, Иризис. Спаси войната, за да можеш да последваш мечтата си.

Жената се вгледа в себе си. Осъзнаването не бе променило нищо. Тя все още не знаеше къде да търси изгубения си талант или как да си го върне.

— Не мисли за него — каза Флид. — Просто го направи!

Тя опита. Същинската й мечта представляваше маяк, напътстващ я сред катранения мрак. Тя се взря дълбоко в себе си. Никога през живота си не се бе вглеждала толкова дълбоко. Но не откри нищо. Очите й се наляха със сълзи.

— Не мога… Не мога да го направя — недоловимо каза тя. — Съжалявам. Не зная къде да търся.

Пръстите на Флид за пореден път я стиснаха. Пронизващите очи, сега кървясали, срещнаха нейните. Устните му бяха посинели. От едната ноздра се стичаше алена струйка. Възлопресушителят го разкъсваше.

Скрутаторът я пусна. Тя го беше провалила.

— Идват ноктести! — извика Юлия. През цялото време тя бе останала неподвижна в ъгъла.

— Колко далече са?

— Не са далече.

— Дай ми устройството. — Флид изтръгна въпросното от ръцете на Иризис. — Щом ти не можеш, ще трябва да се справя сам.

Което щеше да го убие.

— Почакайте, сър! — Бе я споходила внезапна идея. — Юлия, помниш ли онзи път в кланкерите, когато бяха изгубили полето и трябваше да пренастроя контролерите към странния двоен възел?

Очите на Юлия бяха отворени. Със студен поглед тя се взираше към спътниците си. И не отговори.

— Юлия?

— Помня.

— Какво точно… Няма значение. Можеш ли да видиш къде е изгубеният ми талант?

— Виждам те като непрозрачно топче. Не мога да надникна вътре.

— Моля те, опитай. Иначе скрутаторът ще умре.

— Той е лош, зъл човек! — остро каза Юлия.

— Но той се грижи за теб, Юлия. Той те спаси от Джал-Ниш.

— А аз те спасих от скрутатор Гор. Ти ми обеща да търсим Мюли. И теб те мразя.

На това Иризис не можеше да отговори. Тя отчаяно погледна към Флид.

— Но аз вече съм намерил Мюли — каза той, без да трепне.

Юлия обърна глава към него, но очите й бяха затворени: гледаше модела си.

— Мюли — прошепна тя. — Къде си, Мюли?

— Намира се далеч — продължи Флид. — Ейрин Мас е открил Мюли и ще го доведе при теб, но пътуването ще бъде дълго. Много дни. Сега ще бъдеш ли така добра да помогнеш на Иризис?

Не, и това не беше достатъчно:

— Иризис иска моя Ниш — нацупено каза Юлия.

— Този пъпчив дребосък? Нищо подобно — възкликна Иризис.

— Видях ви в лагера на аахимите. Ти го прегръщаше! — гласът на другата жена трепеше от възмущение.

— Ниш е мой приятел. Но не го искам за любовник. Защо бих…

Иризис замълча, осъзнала, че наскърбяването на Ниш не е особено удачно.

Юлия бе скръстила ръце, а върху лика й бе изникнало изражение на непоклатимо упорство.

— Велики небеса! — възкликна скрутаторът. — Като настръхнали котки сте! Иризис, в качеството си на скрутатор ти забранявам да бъдеш любовница на Ниш. Това достатъчно ли е, Юлия?

Дребната жена победоносно се усмихна към Иризис.

— Благодаря ти, Ксервиш. — Тя взе сухата му ръка и я целуна. — Ти си добър човек. Ще направя каквото искаш.

Иризис, макар и осъзнаваща символичността на постъпката му, не можа да не се разгневи. Никой нямаше право да налага възбрани над евентуалните й партньори.

— Не си мислете, че в скоро време ще получите достъп до моите ласки, Флид.

Той се подсмихна, макар че ефектът бе отчасти развален от кръвта в ъгълчето на устата му.

— Ще продължим ли? В момента се чувствам като почиствана риба.

Юлия допря длани над очите си. Ръцете й трепереха. Тя стисна зъби.

Иризис имаше усещането, че напразно се опитва да подхване нишката на кълбо прежда, навито изключително стегнато. Именно тази стегнатост не й позволяваше. Сетне до нейните ръце се появиха още две. Те бяха дребни и нежни и изглежда знаеха точно какво да правят. В съзнанието си Иризис следеше движението на чуждия чифт и го повтаряше. Двете успяха да освободят една нишка.

Чуждите пръсти се отдръпнаха. Иризис хвана нишката и дръпна. От движението кълбото се стрелна надалеч, смалявайки се, докато не изчезна. То бе оставило след себе си купчина сребристо влакно. Иризис започна да го събира — сигурно в края му бе привързан ключът. А може би самото влакно бе ключът. Тя започна да оформя среброто в гривна, красива гривна.

— Ноктести, ноктести! — Юлия се сви на пода.

Иризис постави гривната на китката си и видя пред себе си дирята, по която трябваше да изтегли енергия. Пътят съдържаше непоколебима яркост. Жената посегна към излъчването и — за нейна изненада и радост — съдържащата се в него сила последва повика й подобно отклонявана река, за да заструи към кристалите. Те се обгърнаха в сияние. Устройството се разбуди сред тихо, вибриращо жужене.

— Успях! Ксервиш, успях!

Нямаше време да се наслаждава на триумфа си. Флид изтръгна приспособлението от ръцете й.

— Прикривай ме, докато го поставя.

Той изтича до възлопресушителя.

Иризис изтегли меча си и застана на входа, неспирно оглеждаща се. Все още никъде не се виждаха лиринкси. А тя се чувстваше странно слаба и замаяна. Мистиците биваха засегнати от подобни усещания след използването на способностите си, но самата Иризис никога не бе изпитвала нещо подобно.

Флид изпитваше някакви затруднения с прикачването на прибора. Странни енергии продължаваха да избликват от възлопресушителя. Усилията му напомняха за опит да бъде вмъкната тапа в струящ маркуч. Скрутаторът изруга, със сила притисна прибора към горната част на гъбата… и изруга отново, когато приборът отхвърча от ръцете му, за да се приземи на пода.

Иризис все така не виждаше врагове. Тя се прокрадна надолу по тунела, до мястото, където се виждаше широк проход. Тук влиянието на възлопресушителя бе по-слабо. На известно разстояние край един отвор пробяга лиринкска сянка. Създанието носеше нещо, прилично на човешко тяло. Иризис се отправи назад, стиснала оръжие. От меча черпеше по-скоро увереност, никой лиринкс нямаше да се затрудни с нея.

Съществото отмина бързо, без да се оглежда. Долетяха викове. Стрелнаха се още вражески сенки, все натоварени. Какво ставаше? Може би губеха войната? Или вече я бяха спечелили? Иризис се върна в пещерата. Сигурно по време на отсъствието й Флид бе използвал някаква скрутаторска магия, защото сега изкрещя:

— Готово! Да вървим.

Енергийният фонтан бе изчезнал, ала странността не бе напуснала помещението — дори изглеждаше подсилена. Доскоро втвърденият асфалт течеше като вода — нагоре по стените. Самите те се разширяваха и свиваха в подобие на туптящо сърце.

Иризис трябваше да положи големи усилия, за да потисне ужаса от евентуалната участ да бъде погребана жива. Но успя — иначе цялото й постижение щеше да се обезсмисли в последния момент, заради липса на храброст.

— По-добре се убедете със сигурност, че устройството наистина функционира.

— Излъчването престана да струи, което означава, че то работи.

— Лиринксите ще забележат секналия приток и ще дойдат да проверят — каза Иризис. — И ще махнат приспособлението.

— Невъзможно е да бъде свалено. Най-малката намеса задейства енергията, съхранявана в сините хедрони. Това би унищожило възлопресушителя и всичко около него.

— Ами ако отрежат горната част на самия възлопресушител?

— Това също ще задейства експлозията, защото енергията, стичаща се към устройството, ще изчезне.

— Това ми звучи доста опасно.

— Не би трябвало, стига запушващото устройство да е изработено сносно.

— Ами ако не е? Ами ако Гор нарочно е вложил дефект?

— Не ми е приятно дори да обмислям евентуалните последици.

— Тогава защо още стоим тук?

Сините кристали засияха. Помещението се разтърси.

— Напредва — каза Флид.

Юлия изпищя, притисна слепоочията си и рухна на земята.

— Какво й е? — Иризис се приведе над другата жена, която бе изпаднала в безсъзнание.

— Трябваше да се досетя за това — рече скрутаторът. — Задействането му сигурно се е проявило като експлозия в модела й. Жива ли е?

— Да, но не виждам как ще ни отведе обратно. — Иризис повдигна дребното тяло и го сложи на раменете си. — Вие помните ли го, сър?

Тя очакваше да чуе отрицателен отговор. Още от самото начало той бе заявил, че това е самоубийствена мисия.

— Зная първия отрязък.

— При цялото ми уважение, сър, това няма да ни е от голяма полза.

— По-добре е от нищо.

Флид се напрегна и изрече поредни от неразбираемите си думи. Обгърна ги познатият лек блясък — заклинанието за невидимост.

— Да видим колко дълго ще успея да го задържа — промърмори той.

 

 

Вървяха сред почти тъмни странични проходи, защото главният тунел бе изпълнен с лиринкси. Иризис непрекъснато очакваше да бъде разкъсана, изгорена или погребана жива — резултат от някакво невъобразимо бедствие, породено от възлопресушителя.

Скрутаторът успя да запази невидимостта почти до изхода, където простена и се отпусна на едно коляно. Магическият щит изчезна.

Опрял гръб в стената, Флид дишаше тежко. Изтощеният му поглед се насочи към Иризис.

— Струва ми се, че стомахът ми се е напълнил с кръв.

Устата и зъбите му определено червенееха. Самата Иризис не се чувстваше много по-добре. Мускулите й бяха като залепнали.

— Малко остана, Ксервиш. Не спирайте.

Той простена отново, изхрачи кръв и изтегли меча си. Спътницата му не бе в състояние да повтори примера, тъй като носеше Юлия. Флид се приближи до отвора, дръпна се обратно, а след минута провери отново.

— Вече е чисто.

Малко преди достигането на изхода вътре нахлуха двама лиринкси, потъмнели от асфалт и кръв. За момент те се стъписаха, сетне първото създание се нахвърли върху скрутатора. Вторият лиринкс доближи ръце до устата си и нададе тръбен рев, който бе чут на поне половин левга. Юлия се сгърчи в ръцете на Иризис, отвори очи, втренчи се във враговете и отново ги затвори.

С няколко скока лиринксът достигна Ксервиш. Огромните ръце разсякоха въздуха — всеки от тези удари притежаваше достатъчно сила, за да убие. По някакъв начин Флид успя да избегне първите два замаха и се озова в позиция, която му позволи да забие острието между люспите на гърлото.

Второто създание се оказа по-труден противник. Удар с опакото на ръката запрати скрутатора назад. Мечът му изхвърча надалеч. Ксервиш не направи опит да достигне оръжието си, а насочи ръце към краката на противника си и изкрещя мистична дума. Прясна кръв бликна от ноздрите на скрутатора. Подът под лиринкса за миг засия, в следващия момент създанието потъна до кръста. Напразно започна да се опитва да се издигне — асфалтът вече се втвърдяваше.

Флид обърса лице, взе си меча и се затича към изхода.

— Това беше — обърна се той към следващата го Иризис. — Вече не съм способен да използвам магия, дори и ако животът ми зависи от това.

Озоваха се на дъното на ямата. Околността не се отличаваше с предишната мрачевина — ръбът бе обграден с високи пламъци, извиващи се към небето.

— Малоумници — потръпна Флид. — Ако някой от тези огньове полети насам, ще ни сполети най-ужасната смърт, която би могла да си представиш.

— Може би ни смятат за мъртви.

— Може би наистина сме, а още не го осъзнаваме.

Изкачването по лепнещите стъпала ставаше все по-трудно. По средата на пътя се сблъскаха с лиринкс, тичащ към тях. Иризис можеше да види светлината, играеща във втренчените очи и по оголените зъби. Флид се притисна към стената и, когато пропусналото да ги забележи създание се изравни с него, размаха меча си. В желанието си да отвърне на удара лиринксът полетя надолу.

— Най-лесната победа, която някога съм постигал — промърмори скрутаторът.

— Изненадана съм, че той не ни беше усетил.

— Силната околна миризма трябва да му е попречила. Ще издържиш ли? — попита той, поглеждайки към тялото на Юлия. Иризис я намести на рамото си.

— Ще се справя.

Успяха да достигнат върха без повече затруднения. На повърхността ги посрещнаха всеобщи сблъсъци. Източната стена на Снизорт бе разкъсана от кланкери, макар че машините не бяха напреднали далеч, спрени от насрещно ожесточение. Сред останалите стени също имаше пробойни, по-малки, през които се виждаха аахими и човеци. Стените бяха отрупани с лиринкси, които бяха прекалено отдадени на битката, за да забележат какво се случва зад тях.

Скрутаторът и натоварената Иризис се отправиха към един невисок хълм между ямата и Голямата сълзевина, все пак предлагащ по-добра гледка. Въздухоплавът не се виждаше никъде сред облачното небе. Сигналите на Флид останаха без отговор.

— Всъщност не бих и очаквал да стоят наоколо — отбеляза той. — Така биха станали прекалено лесна цел.

— Да поемем към кланкерите.

— От тях ни отделя жива стена лиринкси.

— Ще ни е нужно нещо, което да им отвлече вниманието.

— Е, не гледай към мен. Аз… — Скрутаторът се обърна. — Това ще свърши работа.

Зад тях, над разположението на възлопресушителя, земята бавно се надигаше, за да оформи огромен купол с настоящ диаметър двадесет дължини и пет висок. Цветът му започна да се променя от лъскавочерен в мръснобял, оранжев, червен. От средата му избликна искра, полетяла високо, за да угасне. Последваха я други, по-чести, които превърнаха повърхността в същински фонтан от искри и цветове. Гледката бе красива. Красива и смъртоносна.

— Това е само началото — каза пребледнелият Флид. — Устройството няма да прогори възлопресушителя. То ще предизвика експлозия, която ще отнесе половин Снизорт.

— Не трябва ли да бягаме? — Ръцете й вече трепереха под тежестта на Юлия.

— Няма къде. Това беше, Иризис. През цялото време се надявах, че ще успеем да се измъкнем, но изглежда не е било отредено.

Тя го прегърна (доколкото това бе възможно с Юлия в ръце).

— Поне изпълнихме дълга си. И имахме приятни моменти.

— Така е. Дай ми я.

Флид взе Юлия, която отвори очи, изскочи от ръцете му и изчезна в сенките.

— Оставете я — каза Иризис. — След като ни се падат места в ложата, нека се насладим на спектакъла.

Двамата останаха загледани в нарастващия фонтан.

— Сраженията спряха. Кланкерите се отдръпват назад, осъзнали са какво ще се случи.

Лиринксите също бяха разбрали, защото се разпръскваха във всички посоки. Не обръщаха никакво внимание на Иризис и Флид.

— Това няма да им помогне — отвърна скрутаторът. — Дори и левга няма да бъде достатъчно разстояние.

— Ксервиш, има нещо, което не разбирам.

— А именно?

— Когато казахте, че сте намерили Мюли. Споменахте, че той се намира на много дни път и че Мас щял да го доведе. Но Мас вчера сутринта беше в лагера…

Флид погледна към Юлия, която обикаляше едно асфалтово езеро на известно разстояние от тях.

— Излъгах.

— Какво?

— Трябваше да излъжа, иначе тя нямаше да ни помогне. Нямам представа къде е брат й.

Юлия застина. Тя се обърна към тях — в безцветните й очи блеснаха изпепеляващи пламъчета. Ако можеше да ги изпепели с поглед, би го сторила. Тъй като не носеше тапите си, бе чула всичко.

— В такъв случай имаме късмет, че ще умрем.

— Да, голям късмет! — изръмжа скрутаторът.

Фонтанът бе започнал да затихва. Сега, сред експлозия на прозрачен огън, той се пръсна. Куполът започна да се преобразува във вулкан.

— Какво става? — възкликна Иризис. — Това ли е краят?

— Не зная. Не очаквах да стане така.

— Това е шансът ни. — Тя отвори фенера, насочи го нагоре и поде сигнала.

— Излишно. Въздухоплавът сигурно е унищожен отдавна.

— Все пак си струва да опитам.

Скоро Иризис долови жуженето на ротора. Въздухоплавът се спусна към тях по подобие на небесен вестител. Юлия се затича. Иризис се прекачи през борда, помогна на рухващия Флид… и полетяха.

— Изхвърлете целия баласт! — кресна скрутаторът към пилот Хила. — Издигнете се на максимална височина и се отдалечете с пълна скорост!

Торбите с пясък полетяха надолу. Въздухоплавът се издигна с бързината на балон, изстрелян под вода.

— По-бързо! — ревеше Флид, сочейки на юг.

Иризис се вгледа в гърлото на вече слегналия се вулкан. От него долиташе бяло-червен блясък, който бавно чезнеше.

— Угасва — каза тя. — Сигурно устройството се е самоунищожило и е запушило възлопресушителя.

— Не е — изръмжа скрутаторът. — По-бързо, пилоте!

— Погледнете! — Иризис се бе загледала отвъд стената: няколко левги на север над земята бе изникнало сияние. — Не е ли това мястото, където въз…

— Всички да си затворят очите! — ревна Ксервиш Флид, блъсна Юлия на пода на каютата и я покри с дрехата си. — Не поглеждайте натам.

— Защо? — попита Иризис. — Не…

Грубата му ръка покри очите й.

— Нищо ли не си научила? Обърни се!

Прекалено късно. Възловата точка избухна сред ярък лилаво-бял пламък, издигнал се до самото небе. Иризис можеше да го види дори през затворените си очи и пръстите на скрутатора. Нов огън се прибавяше към огромната игла, пробола твърд и облак. Иглената колона започна да се върти все по-бързо, променяйки цвета — бял, синьо-бял, виолетов, отново бял. Сетне избухна, разхвърляла нишки от огън във всички посоки.

Флид я повали на пода. Ударната вълна ги връхлетя като рев, който едва не прониза тъпанчетата й. Роторът се откъсна и отхвърча някъде в нощта. Въздухоплавът се превъртя, изсипал ги към тавана на каютата, после обратно долу. С крайчеца на окото си Иризис видя как някой от екипажа полита в нищото — май беше войник. Юлия изпищя, но бързо замлъкна, претоварена от травмата.

— Добре ли са всички? — Флид започна да извиква имена. Само двама не се отзоваха: войникът и навигатор Нивули, която се бе намирала в откритата част по време на удара. Очевидно вълната я бе отвяла. — Отвори аварийния вентил, Хила. Трябва да се спуснем.

Въздухоплавът се понесе над Снизорт към редиците кланкери. Спускаше се бавно.

— Ще успеем — каза Иризис и посегна да прегърне скрутатора. — Ксервиш, въпреки всичко ще успеем.

Той я подмина, без дори да я погледне, сетне със залитане се доближи до борда. Дишаше тежко и мъчително. Иризис застана до него.

Приземиха се насред бойното поле, между лиринкси, кланкери и конструкти. Възловата точка все още не бе угасила нажежението си. Слънцето тъкмо се показваше на източния хоризонт.

Юлия се надигна.

— Жадна съм.

Иризис я прегърна.

— Юлия, слава на небесата, че си добре.

Дребната жена я отблъсна ожесточено и с писъци:

— Лъжкиня, лъжкиня!

Изненаданата Иризис се озова на пода. Тя хвана индикатора си, разместил се около шията й, и каза изненадано:

— Какво е станало с полето? Не го виждам.

— Няма го. Всички излъчвания изчезнаха. Възловата точка изчезна — каза Юлия.

— Изчезнали? Как така? — задави се Иризис.

Със страховит рев лиринксите се хвърлиха в атака. Кланкерите не помръднаха. Аахимските машини също, отпуснали се върху земята, затихнали.

— Какво направихме? — промълви Иризис. — И конструктите не се движат.

— Няма и да получат тази възможност. Възловата точка бе унищожена, заедно с всички излъчвания. Току-що изгубихме войната. — Флид рухна на колене сред калта. — Изгубихме всичко…