Йън Ървайн
Тетрарх (41)

Тринадесет

— Разкажете ми повече за това място — каза Ниш на следващия ден.

Той и Яра яздеха редом през леса. Дървесните корони бяха толкова високи и гъсти, че в подножието им почти нямаше растителност. Това улесняваше напредъка и осигуряваше приятна хладина. Единствените опасности, пред които се изправяха, се изчерпваха с прекосяването на реките. Но конете бързо привикнаха да преодоляват тромавите им течения.

Яра все още се държеше студено с него и продължаваше да го гледа с постоянно подозрение, сякаш имаше насреща си човек, изпратен да ги отведе в капан. Тя все така отказваше да му съобщи крайната цел на пътуването. Тази атмосфера на недоверие дразнеше Ниш. Механикът харесваше Мериуен и Лилиуен, към които се бе привързал особено след случилото се по пътя към Кундизанд, само че всеки път, когато се озовеше близо до тях, усещаше погледа на майка им върху себе си.

— Червейният лес е една от най-големите гори в Лауралин — каза Яра, докато се оглеждаше. — Може би дори най-голямата. Простира се сто и двадесет левги без прекъсване до ръба на Великите планини. На юг и на север се разстила на същото разстояние — изключение правят плодородните земи на Боргистри. В тази гора лежат множество цивилизации и много руини. В югозападната й част се издигат Боргските върхове, оформени от бяла скала. На няколко дни път от тих се намира още по-странно място: Бореа Нгурле, прословутата Пламтяща планина. Това е най-големият от многото вулкани, разположени от двете страни на Брънките.

— За тези езера съм чувал — каза Ниш.

— За тях се говори, че са достатъчно дълбоки и дълги, за да разделят света. Уорд Ялок например е дълго почти осемдесет левги и пет широко. Там преди повече от десет хиляди години е бил построен първият град на Сантенар, още преди началото на Историите. В другия край на леса лежи езерото Парнги, почти толкова дълго и дори още по-дълбоко. И определено по-странно от останалите Брънки — тъмно и диво място.

— А как се нарича мястото, към което сме се отправили?

— Моргадис.

— Там ли сте родена?

— Там живее сестра ми Мира. Тя е жена, която ще е по-добре да не наскърбяваш.

— Не искам да наскърбявам когото и да било — каза Ниш. — Какво й е?

— Изгубила е съпруга си и тримата си синове. Когато набиращите дойдоха за най-малкия й син, тя отказа да го предаде. Наложи се да го отведат насила. След смъртта му тя стана още по-ожесточена.

— Защо отвеждате дъщерите си при нея?

— Защото ми е сестра — отвърна Яра. — И защото Моргадис е най-безопасното място, където можем да се оттеглим. Мира умее да се грижи за себе си. Тя… Ще видиш сам. И в никакъв случай не споменавай войната.

 

 

Вечерта те спряха да нощуват край руините на древен манастир. Пасящи елени бяха оскубали тревата отвъд стените. Гората отдавна бе заличила почти всички следи от някогашните ферми и лозя, разгръщали се тук, с изключение на един зейнал каменен кладенец, в който загледаният напред Ниш едва не пропадна.

За щастие конят му внимаваше и механикът се отърва единствено със сепване. Зад него се разнесе смехът на Лилиуен, накарал го да се усмихне. Поне бяха оставили опасността зад себе си.

— Какво е това място? — обърна се той към Яра, докато слизаха и се приготвяха да нощуват в дълга зала, изгубила покрива си. Огромна лоза с дебелината на дървесен ствол се виеше по стените, само че гроздовете й щяха да узреят едва след месеци.

— Тонгистки манастир. Монасите от тази секта са почитали странните си богове тук в продължение на две хиляди години.

— Защо са се махнали?

— Скрутаторите са ги унищожили.

Ниш никога не бе чувал подобно нещо.

— Защо?

— Тонгистите отказвали да приемат върховенството на Съвета и да изпращат младите си мъже да воюват.

— Само това?

— Скрутаторите обичат да демонстрират могъществото си. Нито един монах не е оцелял. Не се отдалечавайте, момичета — извика тя към близначките, които се бяха впуснали да изследват руините.

Маунс отведе конете да се напият, а после ги пусна да пасат близо до ручея, където тревата беше особено буйна. Ниш се зае да събира дърва, а Яра приготви палатката за себе си и децата. След като накладе огън, механикът погледна към небето.

— Тази нощ няма да използвам палатката си — заяви той, видял липсата на облаци, сетне се отправи към рекичката. Маунс и конете не се виждаха. Нагрятата от слънцето вода изглеждаше изкусително, затова механикът захвърли потните си дрехи и влезе да се изкъпе. Дори можа да легне на дъното, защото ручеят бе плитък. Сетне той почисти и одеждите си, облече ги и се канеше да поеме обратно, когато го сепна отчаян вик.

— Лилиуен! Мериуен!

Ниш захвърли кофите и се затича. Яра стоеше в далечния край на откритата зала и се оглеждаше трескаво.

— Чух Мериуен да извиква, после се разнесе някакъв звук като от срутване. Казах им да бъдат внимателни!

— Откъде дойде викът?

Тя посочи по посока на редица нестабилни стени, останали от постройка, някога приютявала стотици стаи. Пръстите й трепереха.

Ниш успокоително я хвана за ръка. Този път тя не можеше да го вини, защото сама бе избрала мястото за нощувка.

— Ако започнем да претърсваме стая по стая, скоро ще ги открием. Ако е имало някакво скорошно срутване, ще го видим.

Сподавяйки ридание, жената кимна сковано.

— Аз ще започна с този ред, ти се заеми със съседния.

Механикът бе преполовил редицата си, когато долови слаб вик.

— Яра, насам! — ревна той. Майката дотича при него. — Чух нещо изпод земята.

Откриха мястото в следващата редица рухващи стаи — каменните плочи, покривали сводест таван, бяха рухнали, за да оставят квадратна дупка сред тревата. Няколко дръвчета израстваха под ъгъл от една от стените, с което отличителните черти на помещението се изчерпваха. Ниш пролази до ръба и надникна долу — предпазливо, заради риска от ново пропадане. Следобедната светлина не проникваше дълбоко, но той все пак можа да различи купчина прах на земята. От момичетата нямаше и следа.

— Мериуен, Лилиуен! — изпищя Яра.

Нямаше отговор. Майката изглеждаше подивяла от ужас.

— Изтичайте да вземете въжетата от палатката. И потърсете Маунс. Тръгнал е някъде по течението. През това време аз ще ги потърся.

Жената се затича. Крил-Ниш откърши едно от дръвчетата, около три дължини дълго, и го намести в ямата. Младото дръвче не изглеждаше достатъчно стабилно, за да издържи тежестта му, но използвано като пързалка щеше да свърши работа. Механикът се спусна надолу, ожулвайки длани, и се озова в подземието.

Очакваше да открие поне една от близначките затрупана под отломките, но за негово облекчение това не беше така. Все пак забеляза нещо друго недалеч — към което трябваше да се приближи и буквално да настъпи, за да успее да разбере какво е: скелет. Ниш побърза да се отдръпне, отнасяйки отчупения ствол със себе си. Необичайно оръжие, несъмнено, но за предпочитане пред празни ръце. Със сигурност костите принадлежаха на някой монах. Но какво ли бе станало с момичетата?

Камъните бяха покрити със сажди, остатък от пожара. Ниш се натъкна на още кости, скелетите на поне трима монаси. Два от скелетите бяха безчерепни.

Механикът продължи да крачи сред сумрака и да зове момичетата. Бе настръхнал от някаква боязън, макар да не можеше да определи на какво се дължи усещането. Чувстваше, че е стъпил сред място, където няма право да бъде.

През тавана проникваше достатъчно светлина, за да му покаже, че в момента се намира в мазе, прорязано от множество дълги и тесни перпендикулярни проходи, във всеки от които се белееше нещо. На места се долавяше слабо сияние.

Това не беше мазе, а мавзолей или катакомба. Белеещите се предмети бяха кости.

Какво противно място. А след половин час нощта щеше да се спусне.

— Лилиуен! — ревна той. — Мериуен!

След затихването на ехото механикът долови слаб звук далеч отдясно.

Ниш се обърна, а подът се раздвижи под краката му. Може би разхлабена плочка, а може би целият участък бе нестабилен? Крил-Ниш пробно усили натиска. Плочата внезапно изчезна под крака му и механикът трябваше да отскочи върху основата на близката колона. Част от пода рухна с трясък, образувайки облак прах. Изглежда пожарът бе засегнал опасно долните нива и цялата руина заплашваше да се срути.

Желанието му да продължи с диренето спадна значително, само че не можеше да остави момичетата на подобно място. Как ли бяха оцелели до момента?

Той се приближи до една от сияещите ниши. Блясъкът се дължеше на фосфоресциращо покритие, образувало се върху костите. Ниш избра най-ярката — отчасти разцепен череп, в чиито очни кухини мушна пръсти. Светлината щеше да му е достатъчна. Настръхнал от обвинителния поглед на празните очи, механикът наниза връв през тях и окачи импровизирания фенер на врата си.

Крил-Ниш продължи, проверявайки пода пред себе си с помощта на дръвчето. Изглеждаше достатъчно здрав. След няколко крачки се натъкна на нов нестабилен участък, но успя да го заобиколи — подът до колоните бе най-стабилен. През остатъка от подземието нямаше други опасности. Механикът го прекоси, за да достигне до три разклонения.

— Момичета!

Долетя далечно шумолене, но не и ответ. Ниш пое по левия тунел — най-ранният отговор бе дошъл от тази посока. В средата на прохода се натъкна на недълбока яма, също пълна с кости. Някои от останките бяха злостно насечени и строшени. Що за варварства бяха вършени тук?

Напредваше предпазливо сред лабиринта от колони и стени. Съществуваше риск да се натъкне на скрити ями. Още два пъти подът потъва под проверяващия ствол, втория път директно под краката му. Механикът успя да извърти дръвчето, за да застопори краищата му над дупката. Това го спаси от падане, макар че едва не му откъсна ръцете. Рухналите парчета падаха дълго под краката му, преди да преустановят полета си сред влажен звук. Молитвите на Ниш бяха чути и стволът удържа тежестта му. Но излизането се оказа същински кошмар. След това Крил-Ниш утрои предпазливостта си.

Земята беше отрупана с кости — хиляди и, доколкото той можеше да прецени, все човешки. Повечето носеха следи от усърдни разсичания с меч.

Доста време по-късно, несъмнено след падането на нощта, той откри момичетата насред още по-голяма катакомба, съдържаща стотици погребални ниши. Подземието бе осветено от синьо-бялата плесен, обвила костите.

Лилиуен ридаеше тихо, а Мериуен я беше прегърнала и се стараеше да изглежда голяма, макар че бе прехапала устната си до кръв, а очите й бяха станали огромни.

— Защо не отговаряхте? — меко каза Ниш и й подаде ръка. Мериуен се вкопчи в нея със същото отчаяние като майка си.

— Опитах — отвърна тя, — но много ме беше страх, Ниш. Костите се движеха и се опасявах, че ако вдигам шум…

Ниш се огледа. Фосфоресциращото сияние действително пораждаше илюзията за движение. Нямаше търпение да се махне от това потискащо място.

— Какво стана?

— Земята рухна под нас и ние паднахме. Не се наранихме, но тогава Лилиуен видя онези скелети. Някои от тях нямаха глави! Тя се затича, аз се паникьосах и също побягнах. Озовахме се тук, имаше кости навсякъде, а Лилиуен настъпи череп, който се изхлузи под нея, а тя падна и си изкълчи глезена — на един дъх изстреля Мериуен.

— Спокойно — каза механикът. — Вече съм тук.

— Не можех да вървя — рече Лилиуен и се притисна към него. — Казах на Мериуен да потърси обратния път сама, но тя не искаше да ме остави.

— Умно момиче — рече Ниш. — Ще се оправим. Зная как ще се върнем.

Всъщност той нямаше представа, но не искаше да безпокои близначките.

Той повдигна Лилиуен на ръце. Оказа се по-тежка от очакваното. Момичето простена заради наранения си глезен и стегнато обви ръце около врата му.

— Не ме удушавай, иначе никога няма да се измъкнем — пошегува се механикът. Кракът му стъпи върху нещо обло, хлъзгаво и костеливо, заради което едва не изпусна Лилиуен.

— Внимавай — каза Мериуен. — Ако и ти си нараниш крака…

— Стой близо до мен — каза й Ниш и пое, сритвайки кости пред себе си.

Мериуен се хвана за колана му.

— Някоя от вас достатъчно храбра ли е да държи този череп, за да виждаме?

Мериуен потръпна, но взе костта. Ниш продължи да проверява пътя с дръвчето.

— Мисля, че чувам мама да вика — обади се Лилиуен.

— Показва ни обратния път.

Ако не бяха виковете й, Ниш нямаше да успее да открие изхода. Когато достигнаха дупката, Маунс също беше там. Яра съедини въжетата от палатката, а войникът издърпа момичетата.

Ниш бе изтеглен последен. Механикът се радваше неимоверно на напускането си. Разхвърляните навсякъде кости го ужасяваха. А те не бяха дошли от нишите. Или монасите бяха изклани долу, или телата им са били захвърлени впоследствие. Това го накара да се замисли.

— Нищо сериозно — каза механикът, докато Маунс го издърпваше. — Само изкълчен глезен и множество кокали. Лично аз бих предпочел да лагеруваме извън руините. Но и сред тях е за предпочитане пред под.

Яра се бе втренчила в него.

— Чух срутвания. Бях сигурна, че и тримата сте мъртви.

— На няколко пъти подът рухваше — каза Ниш по-небрежно, отколкото се чувстваше. — Наложи ми се да заобикалям.

— Рискувал си да загинеш. Момичетата също.

— Долу гъмжеше от останки — тихо продължи той. — Монасите са били убити от скрутаторите. Какво противно място.

— Ти рискува живота си за децата ми, Ниш. Никога няма да го забравя. Съжалявам за подозрението си. Не бях права.

Майката го прегърна кратко, но силно. По врата му покапаха сълзи.

Същата нощ Крил-Ниш не можа да заспи до късно. Лежеше буден, загледан в звездите, и размишляваше над видяното долу. Защо членовете на Съвета се бяха отнесли с такава жестокост срещу безобиден пацифистки орден? Това никак не се връзваше с твърденията им, че действат единствено и само в интерес на човечеството. Младежът реши, че трябва да узнае повече за скрутаторите. И какво се крие зад тях.

 

 

Яздиха през леса още пет дни. Времето беше приятно, слънчево над гората и в приятна хладина под короните й. Веднъж валя, макар че листата задържаха повечето от капките.

— Далече ли сме? — попита Ниш по време на закуската. Бяха се разположили край кристален поток, широк и плитък, в който близначките си играеха.

— Днес по обед ще пристигнем.

От известно време бяха започнали да се изкачват, а отвъд потока пътниците поеха сред все по-стръмни хълмове. Но дърветата все така се простираха във всички посоки и спираха погледа.

На хребета прекосиха поляна, обградена със стара каменна стена, отчасти срутена и покрита с мъх. Дърветата се бяха надвесили над нея. Голяма дървена порта някога бе отрязвала пътя нататък, ала понастоящем в пантите й висяха единствено обгорени отломки. Отвъд стените се издигаха рухнали колиби. И тук личаха следите от пожар. Ниш потръпна. И това ли беше дело на скрутаторите?

От другата страна на хълма се откриваше гледка към долината. Тук се виеше голяма река. Един от завоите й бе притиснат от остров с диаметър около три левги.

Мястото бе красиво, с овощни градини и лозя в краищата и тучни поляни близо до реката. На върха на един от тамошните хълмове се издигаше вила, изработена изцяло от дърво, сребреещо на слънцето с възрастта си. С многобройните си покриви постройката създаваше впечатление за устременост. От всичките й страни се простираха веранди. Окото се затрудняваше да я оглежда, защото непрекъснато изникваха детайли, привличащи внимание.

— По-сигурно е, отколкото изглежда — каза Яра. — Носи историята на две столетия.

— Без никой да е обезпокоявал имението?

— Обезпокоявано е многократно, но вечната бдителност е нашата отличителна черта.

— Изглежда толкова красиво и миролюбиво.

— Мира работи изключително усилено над мястото.

— А е изгубила съпруг и трима синове — каза Ниш. — Бих сторил всичко, за да сложа край на тази война.

— В такъв случай ще откриете общ език, макар да те съветвам да подбираш думите си изключително внимателно.