Йън Ървайн
Тетрарх (39)

Единадесет

Иризис надушваше себе си и скрутатора. И двамата миришеха на кръв, страх и пот.

— Не бих имала против да пийна нещо силно — дрезгаво каза тя и откри, че все още трепери.

— Ще ти донеса.

Седалката проскърца. Скоро Флид се върна и постави чаша в ръката й.

Жената внимателно я доближи до носа си. Пиво, но не това беше от значение — течното му състояние бе най-голямото предимство. Тя изпразни чашата на един дъх.

— Очите ме болят — оплака се Иризис. Все още бе обградена от мрак.

Скрутаторът ги огледа, отмествайки клепачите й, сетне постави парчета плат върху тях и ги превърза.

— Толкова съм уморена — продължи тя. — Направо заспивам.

— Първо да поговорим.

— Към Миниен ли сме се отправили, Ксервиш?

— Да. За да се заемеш с възложението, за което говорим от месец. Да откриеш какво се е случило с възловата точка.

— Ще се нуждая от помощ.

— Ще разполагаш с войниците, двама занаятчии и мистик.

Това й напомни за непознатия гадател, умрял на стълбата заради звука на рога.

— Кой беше човекът, когото Джал-Ниш уби?

— Гадател Тардс. Бедният Тардс — каза скрутаторът. — Никога не му вървеше.

— Значи ще ми е нужен друг мистик — замислено рече тя.

— Вече съм се погрижил за това.

— Кога ще го срещна? Или ще я срещна?

— В момента разговаряш с него.

— Вие? — Тя обърна невиждащата си глава към него.

— Толкова ли е зле?

— Не, разбира се. Но вие сте скрутатор!

— Не за дълго. Точно в този момент Джал-Ниш съставя доклада си, а няма кой да представи балансиращо мнение. До няколко дни Съветът ще научи. Ще бъде организирана среща, на която моите поддръжници ще бъдат принудени да гласуват срещу мен. Ще бъда зачеркнат, обявен за негражданин, а за главата ми ще бъде обявена награда — отделена или донесена заедно с тялото ми. Ще е добре да се държиш далеч от мен, за да не засегне падението ми и теб.

— С мен така или иначе е свършено. Твърде късно е да се направи каквото и да било.

— Съветвам те да помислиш отново.

— Съветът на един негражданин е безполезен като самия него — отбеляза тя. — Във всеки случай подобно бягство не е начинът, по който върша нещата.

— Да, започвам да се убеждавам. А какво точно направи в акведукта?

— Какво ви кара да мислите, че аз съм направила нещо?

— Може да съм изпаднал в немилост, но все още съм мистик, и то с изключително тънък усет, ако нямаш нищо против.

— И изключително скромен — пошегува се тя и отпусна глава върху костеливото му рамо.

— Слушам те — напомни въпроса си скрутаторът.

Тя му обясни, а Флид подсвирна.

— Това е нещо, което не мисля, че е било опитвано преди. Дори смятам, че никой не се е сещал да си послужи с подобно изпълнение. Възможно е дори само това обяснение пред Съвета да ми върне старото място.

— Наистина ли?

— Всъщност не. Но съм сигурен, че останалите скрутатори много биха искали да узнаят.

— Къде са занаятчиите ми?

— И те са на борда. Зойл Аарп и Оон-Ми.

Зойл Аарп бе шестнадесетгодишен, едър и мускулест, но с лицето на десетгодишно момче (заради което често отнасяше подигравки) и понякога сходно поведение. Понякога удовлетворяваше слабостта си към мрънкане и самосъжаление, но иначе бе брилянтен занаятчия със силна интуиция. Липсваха му практически умения и търпение — често не довършваше контролерите си. Но за тази задача бе идеален.

Оон-Ми представляваше негова противоположност, дребна с набито тяло, широко лице с плосък нос и оскубани вежди. Никой не би я нарекъл красива, но тя имаше дяволита усмивка. В яслите растяха три нейни деца, всяко от различен мъж. Умът й бе посветен главно на отношенията между половете, винаги добронамерен. Всички във фабриката я харесваха. Дори самото й присъствие донякъде облекчи Иризис.

Поне за момента тя можеше да се отпусне. Полагайки глава върху ръката си, Иризис заспа.

 

 

Въздухоплавът се носеше спокойно сред небесата, отправил се на североизток към крайбрежието. Нищо не нарушаваше спокойния му напредък. Веднъж машината бе забелязана от лиринкс, виещ се над горящо селище, само че преди създанието да е успяло да реагира, въздухоплавът вече бе изчезнал сред облаците. По залез-слънце напусна небесния покров за достатъчно дълго, за да може навигатор Нивули да огледа земята с далекогледа си и да я сравни с картата. Подобно на всички от екипажа, Нивули бе дребна — костеливо момиче с дълга и къдрава черна коса, стелеща се почти до кръста й. Униформата й беше прекалено голяма, а ноктите й бяха изгризани до кръв.

— Насам. — Тя посочи малко по̀ на изток.

През нощта навигаторът направи още две справки, използвайки за ориентир светлините на крайбрежните градове, а малко след полунощ каза на пилота да се спусне. Кръжаха повече от час, през което време пилотът мърмореше, а все по-нервната Нивули не спираше да се консултира с картата си, докато накрая не надникна през левия борд на гондолата, за да посочи двузъб планински масив.

Пилот Хила го обиколи три пъти под светлината на сребърната луна, преди скрутаторът да каже:

— Там. Не можеш ли по-бързо?

— Движим се над полето от Горнис, а тук сме почти в ръба му.

— Да, разбира се — сети се Флид. — Полето на Миниен е угаснало.

Въздухоплавът се спусна плавно. Пътниците слязоха по въжената стълба, сетне скрутаторът даде нареждания на пилота. Хила кимна и отдаде чест. Машината отново набра височина и скоро се изгуби сред нощното небе.

— Да вървим — каза Ксервиш Флид. — Трябва да се укрием преди изгрев. После ще обсъдим плана.

 

 

Иризис бе спала по време на целия път и се бе събудила сред мрак. Бяха й необходими няколко мига, за да си спомни слепотата си.

Някой, не Флид, й беше помогнал да се спусне по въжената стълба. Краката й се озоваха на хлъзгава и неравна шистова твърд. Въздухът тук имаше непознат привкус: лека соленина, примесена с острата миризма на някаква непозната за нея трева. Бе значително по-топло от района край фабриката.

Значи тя се намираше някъде по крайбрежието или близо до него. За нея Миниен представляваше само име, което не би могла да посочи върху картата. Там нямаше дори и село, хората бяха забравили на какво тази местност дължи името си.

Но в Миниен имаше възлова точка, чието излъчване бе секнало, предизвиквайки загубата на петдесет кланкера и стотици мъже. Иризис можеше да си представи окървавената равнина, отломките от машините, сглобявани с години и унищожени за мигове, безчетните трупове и пируващите лиринкси. Ако враговете бяха успели да засегнат излъчването на тукашното поле, всички възлови точки ставаха изложени на риск. Без енергийно поле кланкерите щяха да останат безполезни и войната щеше да бъде изгубена. От Иризис зависеше да открие причината. Още когато бе научила за възложението, то й се бе струвало обезсърчително. Сега го смяташе за невъзможно.

Отправиха се по стръмен склон, по който се изкачваха дълго време. Всички вървяха мълчаливо, включително и Иризис, хванала нечия ръка. Чуваше се единствено хрущенето на скалите. Билковият морски вятър бе самотна миризма.

Най-сетне спряха да починат. Иризис бе насочена да седне върху къс загладена скала. Пръстите й опипаха гладката повърхност и острите ръбове. Бяха раздадени дажби. Иризис взе своя дял и остана заслушана в разговорите на гласове, чиито лица оставаха загадка за нея.

— Тихо! — каза скрутаторът. — Иризис?

— Да?

— Какво ще кажеш?

— Елате до мен.

Флид приседна до нея. Камъкът се размести под тежестта му.

— Какво има?

Тя стисна ръката му доближи глава до ухото му и прошепна:

— Не мога да го направя. Не зная къде е възелът. Дори не зная какво е. Какво трябва да направим най-напред?

— За начало опитай да видиш полето.

— Няма поле.

Скрутаторът въздъхна.

— Възможно е излъчването да не е изчезнало напълно. Използвай индикатора си и изпълни процедурата, която извършваш при опита си да визуализираш полето.

Иризис изпълни заръката.

— Кажи ми какво виждаш — рече Ксервиш.

— Не виждам нищо.

— Сигурна ли си? След угасването на полето тук са идвали и други занаятчии.

— Тогава защо не попитате тях?

— Сторих го. Това е една от причините да те доведа тук.

— Така ли?

— В съзирането на полето ти си по-добра от повечето занаятчии.

— С изключение на Тиан! — сопна се тя.

— О, престани да се самосъжаляваш! — със същата острота отвърна скрутаторът. — Да, с изключение на Тиан, щом държиш да бъдеш точна. Тиан е забележителна. Но това не е чак толкова необичайно, като се вземе предвид потеклото й…

Тя се замисли над думите му, докато опитваше отново. Винаги бе смятала, че у Тиан има нещо странно.

Иризис прогони разсейващите я мисли и се съсредоточи върху полето. Този път тя усети нещо, съвсем дребна дипла, виеща се недалеч.

Жената прочисти ума си и позволи на стелещото се излъчване да се разгърне. Последва го друго, неуловимо като мъгла, но със съвсем лек синкав оттенък. То идваше някъде изпод земята, макар да беше невъзможно да определи точния му произход — трудно бе да се асоциират излъчванията с пораждащите ги структури. Освен това Иризис не можеше да види върховите им точки.

Тя се отказа от този ъгъл и се отдръпна. Така имаше по-голям успех. Сега можеше да различи стелеща се бавно диря. Иризис отново промени гледната си точка и откри друга следа отляво, а също и трета отдясно.

При поредно отдалечаване жената осъзна, че излъчванията се издигат във формата на сплескана осмица, отличаваща се от двувърхия хълм, на който се бяха настанили. Изглежда енергията повтаряше не самото възвишение, а някаква подземна структура.

— Мисля, че възловата точка регенерира полето! — възкликна тя.

— Какво? — каза Флид.

Иризис обясни какво е видяла.

— Интересна идея. Нунар споменава за подобна вероятност. Може би това е причината ти да го видиш, а предишните мистици и занаятчии да не са могли. Възможно е да е започнало възстановяването си неотдавна.

— Също така е възможно да съм по-добра от тях — раздразнено подметна Иризис.

Скрутаторът изсумтя.

— И какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще се заемем с по-големия проблем. Ще открием на какво се е дължало угасването му.

— Как ще постигнем това?

— Ти си занаятчията.

— А вие сте мистикът! — раздразнено каза Иризис. — Възловите точки излъчват силата, с която си служат мистиците, не е ли така? Занаятчиите не са достатъчно умни, за да работят с нея. За нас, простосмъртните, е достатъчно слабото поле.

— Не е нужен сарказъм. Трябва да си съдействаме, Иризис.

— Простете — искрено каза тя. — В лошо настроение съм. През последните няколко дни ми се струпа прекалено много.

— Наистина в по-голямата си част това е работа за мистик, но не се притеснявай да излагаш вижданията си. Ти как би подходила към проблема?

— Нямам представа… Помня, че Тиан беше изработила четец на аура, с който да открие причината за отказващите хедрони. Бих могла да изработя нещо подобно, макар че…

— Възловата точка е нещо далеч по-сложно от кристал — довърши Флид.

— И много по-опасно. Оон-Ми, Зойл, слушайте добре. — Тя събра мислите си и започна да описва приспособлението, което трябваше да сглобят.

— Тихо! — просъска останалият на пост. — Виждам нещо!

— По-точно? — тихо каза Флид.

— Мисля… мисля, че е лиринкс.

— Какво прави?

— Поел е по един скален ръб далече под нас.

— Какво ще търси един лиринкс тук? — учуди се Иризис.

— Кой знае? — каза скрутаторът. — Може би е съгледвач.

— Не е избрал подходящо място. Съседният хълм би бил много по-удобен — каза постовият.

— Може би наблизо има гнездо? — разнесе се гласът на Оон-Ми. — Или е тръгнал да се чифтосва…

— Лиринксите не са животни — студено рече Флид. — Те са не по-малко интелигентни от нас. Сега мълчете. И пригответе оръжията си.

— Изчезна — каза часовоят.

— Стойте мирно — посъветва Ксервиш. — Нека изчакаме.

Възцари се дълго мълчание, сетне Иризис чу шепот.

— Някой ще ми каже ли какво става? — хапливо попита тя.

— Нищо не се случва — отвърна скрутаторът. — Търпение.

Накрая часовоят се обади:

— Виждам го отново. Върви в обратна посока.

Последва дълго и мъчително (за Иризис) чакане, преди скрутаторът да вземе ръката й:

— Мисля, че вече е безопасно да проверим.

Слизането по стръмния и неравен път се оказа изключително трудно за сляпата жена.

— Някъде тук беше — каза часовият. Последва дълго дирене на следи.

— Открих! — обади се един от войниците.

— Това не са следи от единствено посещение — рече Флид. — Лиринксите са идвали тук и друг път.

Нужни им бяха часове, за да открият скалата, под която лиринксът се бе изгубил от погледа им. Но с изключение на няколко къса, приличащи на груба гъба, не откриха нищо.

— Може би е търсил място на сянка, където да се наобядва — предположи часовият.

— Мислех, че те ядат хора — промърмори друг войник.

— Ядат всичко, което намерят, също като нас — каза скрутаторът. — Но аз не вярвам в съвпаденията. За присъствието му тук е имало причина, и то свързана с изчезването на полето.

— Може да споделя нашата причина — предложи Иризис. — Да е дошъл да види защо възловата точка е угаснала, дали е останала в това състояние и как тази информация би могла да бъде използвана във войната.

— По-добре да огледаме върховете.

Флид раздели групата на двойки.

— Ами аз? — попита Иризис, когато скрутаторът също започна да се отдалечава.

— Остани тук. Огледай отново последователността, която видя.

— Ами ако лиринксът се върне?

— Предполагам, че ще те изяде.

Сама, сляпа, без да смее да помръдне, Иризис прекара деня под сковаващия ужас, че създанието мълчаливо я наблюдава. Сама беше в състояние да подуши страха си. Мишниците й бяха подгизнали.

Но нищо не се случваше. Ужасът постепенно започна да я отпуска. Ако не друго, поне щеше да чуе приближаването на лиринкса, защото сред околните шисти нищо не бе в състояние да се движи безшумно.

Тази мисъл й предостави достатъчна утеха, за да пристъпи към работата си. Този път с изненада установи, че полето се появи веднага, укрепнало в още по-голяма степен. Вече не беше колебливо, а представляваше верига от облачни езици, напомнящи неспирен пламък, макар и във формата на осмица. Определено не беше в нормалното си състояние, нито достатъчно силно за да задвижи нещо толкова масивно като кланкер, но съществуваше.

Когато останалите започнаха да се завръщат, Иризис бе научила всичко, което бе могла да научи. Полето се връщаше. Но въпросът беше: защо? И как? И имаше ли това нещо общо с онзи лиринкс?