Йън Ървайн
Тетрарх (25)

Двадесет и четири

Таптерът представляваше друга загадка, макар и по-податлива на логика. Ковачите на Гилаелит бяха свалили смачканата метална обвивка, за да я изправят. Самият той бе огледал целия механизъм на конструкта, но не бе открил принципа, на който машината се носи над земята и лети. Смущаваше го, че една лъжлива крадла бе съумяла да постигне нещо, което убягваше нему.

Два дни по-късно Гилаелит се бе отправил да нагледа Тиан, когато Михаил притича насреща му.

— Господарю, господарю! — извика слугата, нахлувайки.

— Какво има? — сопна се тетрархът, мразещ хаоса и емоциите.

— Кларм, сър. Джуджето скрутатор.

— Какво? Изкачва се по склона?

— Точно в този момент се намира на терасата.

Гилаелит подскочи. Как Кларм бе успял да се изкачи, без да бъде забелязан? Скрутаторска магия!

— Нека тази врата бъде залостена! — нареди тетрархът и се затича, забравил за Тиан.

Кларм бе скрутатор на Боргистри, земята на юг от Бореа Нгурле. Реално погледнато неговата власт не се простираше тук, защото Гилаелит разполагаше с древен документ, указващ, че тази дребна територия му принадлежи. Това състояние на нещата бе в угода на околните предводители и най-вече Съвета на скрутаторите, иначе Гилаелитовият документ отдавна щеше да бъде анулиран. Но войната непрекъснато променяше света и тетрархът болезнено ясно осъзнаваше уязвимостта си. Той трябваше да угажда на всички, да не раздразва никого, да бъде полезен на скрутаторите.

Тетрархът все още не бе направил избора си. Дали трябваше да даде таптера на Кларм, или да излъже и да се надява, че ще му се размине? Дори и да успееше, скоро щеше да му се наложи да изостави Нириандиол и всичките си тукашни постижения. Но ако скрутаторът заподозреше, че Гилаелит крие конструкта…

— Скрутатор Кларм! — каза тетрархът, докато излизаше през овалния вход. — Радвам се да ви видя. Заповядайте.

Пажът на Кларм притича с табуретка в ръка, за да я постави до стремето на джуджето, защото иначе дребният скрутатор не би могъл да слезе сам от седлото. Въпреки недостатъка си, той бе весел по природа. Но споделяше безкомпромисността, обединяваща онези, надянали скрутаторски роби.

Кларм се спусна на земята, кимвайки на слугата си. Походката му навяваше асоциации с човек, прекарал дълго време на борда на кораб. Ослепително усмихнат, скрутаторът протегна ръка. Бе красив, с прекрасна къдрава кестенява коса, която се спускаше по врата му. Очите му носеха цвета на езерото в кратера.

— За мен е удоволствие да бъда тук, Гилаелит.

Тетрархът се поклони ниско и прие предложената му ръка. Винаги бе харесвал Кларм, макар да не му се доверяваше. Най-напред скрутатор, далеч след това приятел.

— За мен е още по-голямо удоволствие да ви приема, приятелю. Колко време мина? Определено прекалено дълго.

— Днес стават единадесет месеца. — Кларм винаги знаеше подобни подробности.

— Заповядайте на сянка. Да заръчам ли да ни донесат кана от най-доброто си пиво?

— Нека бъде бъчва.

Слуга бе изпратен с поръчение, а домакинът отведе госта си под лозите, където седнаха да разговарят. Традицията изискваше първите приказки да засягат незначителни теми — прекрасното време и красотата на близкото езеро. Скоро прислужникът се върна, понесъл кана с размерите на кофа. Следваше го друг слуга, носещ поднос с деликатеси — мариновани вътрешности от езерна риба за Гилаелит и по-традиционни мезета за скрутатора.

Кларм сбърчи нос.

— Виждам, че вкусовете ти не са се променили. — Той си избра парче синьо сирене, добави резенчета корнишон и го погълна цяло.

— Нима има причина за обратното? — Гилаелит защипа два червеникавокафяви органа и с погледа на ценител се наслади на потеклите от тях капки, преди да ги погълне. Сетне напълни халбата на скрутатора, наля и в своята. След наздравицата Кларм изпразни на един дъх порцелановата си чаша, наля си втора, погълна и нея, а от третата отпи само глътка. Това се беше превърнало в негова традиция при посещенията му. Изпитото пиво никога не се отразяваше на разсъдъка му.

Гилаелит, познаващ ограниченията си, се задоволи с голяма глътка, преди да остави халбата върху масата и да погледне скрутатора в очите.

— Зная, че тъмното ми пиво е отлично. На него ли дължа посещението ви, или сте дошли във връзка със събитието, за което говорят всички?

Никой не минаваше край Бореа Нгурле просто така, защото вулканът се намираше на двадесет левги от Големия северен път и наоколо нямаше нищо забележително.

— Предположих, че шпионите ти са ти казали — отвърна Кларм. — Каквото и да е станало сега с този летящ конструкт, той спря напредъка на аахимите, а за нас това е благословия. Само за няколко седмици те прекосиха половината континент, но след изчезването на онази машина не са отмествали главния си лагер. Не е нужно да ти казвам колко ни шокира появата им. Те са дошли от Аахан, Гилаелит. През двер! Какво искат? Наистина ли са бежанци, или са преден отряд, дошъл да подготви настъпление? Дали ще се съюзят с нас срещу лиринксите, ще се присъединят към тях, или ще се сражават самостоятелно? От отговорите на тези въпроси зависи бъдещето ни.

— И бъдещето на аахимите. Радвам се, че дойдохте, Кларм, защото не съм спрял да разсъждавам над това откакто чух за него. Едно нещо ме обърква повече от всичко друго.

Скрутатор Кларм повдигна вежда.

— Най-ранните слухове гласяха, че те несъмнено се подготвят за война. Впоследствие всички доклади показват, че аахимите изглежда са изгубили целта си.

— Възможно е докладите да са покварени — отбеляза Кларм.

— Съмнявам се, че дори тези аахими са пресметливи колкото скрутаторите — възрази Гилаелит с престорена веселост. — Те кръстосват безцелно, а с всеки изминал ден предимството им намалява. Така не се печели война. Ако са възнамерявали да нападат нас или лиринксите, защо не са го сторили досега?

— Въпрос, който Съветът също си задава. След пристигането си аахимите са изпитали няколко сътресения. Забележи. — Скрутаторът обра капка от ръба на халбата си и я облиза с розовичък език. — Сантенар, който са познавали някога, е представлявал сбирщина от примитивни и войнствени нации, лесна плячка за завладяване. А сега се озовават сред свят, организиран за война, добре въоръжен и закален в поколения битки. Разполагаме с огромни флотилии кланкери, а също и с други оръжия, захранвани от Тайното изкуство. Какво друго, за което те не знаят?

Скрутаторът разпери втори пръст.

— Лиринксите са не по-малко страховит противник и са многобройни. Те също са разработили Изкуството, и то в неразбираеми за аахимите посоки. Справка: плътоформирането.

Трети пръст.

— Аахимите са очаквали сънародниците, които са живели тук в продължение на хиляди години, да ги подкрепят, защото те виждат себе си като истинските и неопетнени жители на Аахан. Но аз познавам сантенарските аахими и зная, че те гледат на тях по различен начин. Те ще гледат на нашествениците като на примитиви, които поставят клана пред вида; които в продължение на четири хилядолетия нито веднъж не са се обединили, за да отхвърлят ярема на хароните.

Четвърти пръст.

— Летящият конструкт е тайна, с която те не разполагат, въпреки факта, че са построили всички останали. Над десет хиляди, доколкото съм осведомен. Кой е този гений, който е преобразил работата им толкова бързо и толкова радикално? Съветът е готов да плати един милион златни тела за тайната на полета и по десет хиляди за конструкта и личността, която го е откраднала.

Гилаелит бе втрещен. Годишната войнишка заплата възлизаше на един златен тел. А скрутаторите бяха пословично стиснати.

— Освен това между самите нашественици има търкания — продължи Кларм. — Клановете ненавиждат Витис заради арогантността му и суровостта. А той, говори се, остро осъжда онези, които не следват нарежданията му. — Скрутаторът изпразни халбата си и я напълни отново. — Каквито и да са били замислите му, кражбата на този конструкт ги е забавило. За да се сдобие отново с него, Витис пожертва елемента на изненадата.

— Искате да кажете, че аахимите не могат да постигнат съгласие за последващите си ходове?

— Сред тях липсва единство. Тази липса представлява възможност за нас, но крехка, защото аахимските разногласия ще изчезнат в мига, в който бъде обявена война. Затова се нуждаем от отговори. Какво знаеш за жената, която е откраднала конструкта? — Очите на Кларм бяха необичайно ярки.

Последен шанс. Ако предадеше таптера и Тиан, дали скрутаторът щеше да му позволи да запази амплимета? Не, разбира се. Без бипирамидата таптерът не можеше да лети. Несъмнено този проблем можеше да бъде разрешен в течение на времето, само че човечеството не разполагаше с време. Не мога да се откажа от амплимета, реши тетрархът. Сто и петдесет години съм работил за това. Човечеството ще трябва да се оправя само.

Той погледна Кларм в очите.

— Нищо, с изключение на това, че тя е нападнала лагера им — излъга той. — Ами вие?

Вече нямаше връщане назад.

— Тя е родом от Сантенар, занаятчия от Тикси, изработвала отлични контролери. Името й е Тиан. — Скрутаторът обърса пяната от ръба на чашата си. — Отне ми известно време да открия коя е. Толкова депеши минават през мен… Избягала е от фабриката миналата година след… неприятен инцидент. За последно разбрах, че била отвлечена от лиринкси. Моят колега Ксервиш Флид се опитваше да я върне. Тук идва най-важният въпрос: дали самата тя е успяла да открие как да накара конструкта да лети? И ако не е била тя, тогава кой?

— Как би могла? Не би ли изисквало това контрол над Тайното изкуство? Вие загатнахте, че тя има криминална история. Тя е просто умна крадла. Аз бих насочил вниманието си към сантенарските аахими.

— Защо?

— Слуховете говорят, че дверта е била отворена в Тиртракс. Аахимите разполагат и с нужните ресурси, и с необходимото Изкуство. Кой друг отговаря на тези условия? Аз самият не съм способен, а се съмнявам, че дори Съветът…

— На твое място бих спрял с разсъжденията тук.

— Забърквай се в работата на скрутаторите на свой риск — цитира Гилаелит.

Кларм се изправи и се приближи до парапета, който бе почти на нивото на главата му. С един скок джуджето се настани отгоре. Тетрархът се облегна до него.

— Притеснен съм — каза Кларм. И наистина изглеждаше разтревожен, рядко изражение за един скрутатор. — Макар че ти си единственият, пред когото признавам. Ако аахимите се обединят, а аз съм сигурен, че това е неминуемо, техните конструкти ще ни унищожат. Превъзходството на въздуха е единственият възможен отговор, който можем да им дадем. Разсъжденията ти са логични, но ние на всяка цена трябва да намерим Тиан преди Витис. Бъдещето ни зависи от тази машина. Ще изпратя съобщенията веднага.

Всеки друг би се почувствал гузен. Гилаелит дори не трепна. Скрутаторът се зае да съставя писмата, сетне двамата се отправиха към постройката, където биваха отглеждани скитове. Тетрархът даде на Кларм пликове, в които джуджето прибра писмата.

— Къде трябва да пристигнат съобщенията? — попита домакинът.

Кларм му каза.

— Колко време ще е нужно, за да разберат птиците къде трябва да отидат?

Остра болка прободе Гилаелит в стомаха и той се преви.

— Добре ли си, приятелю?

— Стомашни болки.

— Нищо чудно, предвид отвратителните неща, които ядеш.

— С тяхна помощ станах това, което съм.

— Не се съмнявам — сухо каза Кларм. — Мога ли с нещо…

— Имам камък в жлъчката. Скоро ще ми мине.

— Не и достатъчно бързо. Моят аптекар разполага с прекрасно лекарство против камъни.

— Ако проблемът се заинати, непременно ще се обърна към него. — Гилаелит се насили да се изправи. — Колко време, питахте? Никакво. — Той се отправи към лавица с буркани, от които извади три монокристала и сложи по един във всеки плик. — Птицата се ориентира по излъчванията. Тези парчета са предварително синхронизирани със съответните дестинации.

— Хитроумно нововъведение. — Скрутаторът подаде пликовете на гледача. — То определено ще представлява интерес за нас. Изгубените съобщения са голям проблем.

— Ще получите колкото кристали пожелаете — каза Гилаелит. — Безплатно.

Кларм се поклони. Двамата изчакаха да видят как скитовете биват пускани — не едновременно, за да не се нападнат — после се върнаха на терасата. Гилаелит все още вървеше леко превит.

— Няма да ни бъде лесно да я открием — каза Кларм, — нито да пренесем нея и конструкта, ако го сторим. Шпионите и информаторите на Витис са навсякъде.

— Това не ме изненадва. Който открие летящата машина и разгадае тайните й, ще спечели войната.

— Който я открие и ми съобщи — каза скрутаторът, — ще се къпе в златна вана до края на живота си.

— Ще ми се конструктът да беше при мен — силом се усмихна Гилаелит. — Моята е от обикновен риолит.

— Не се справяш зле. — Кларм огледа вилата.

— Отне ми доста време.

— А всичко това може да бъде изгубено толкова бързо.

— Така е — въздъхна Гилаелит, избирайки да не обръща внимание на тънката заплаха. — За един миг.

— Като стана дума за това, не изтича ли срокът на договора ни за сярата?

— Да, но ако не желаете да го подновявате…

— Желаем, разбира се — отвърна скрутаторът, — макар че много неща трябва да бъдат взети предвид. Войната, други доставчици…

— Убеден съм, че ще постигнем съгласие, Кларм. Както знаете, аз съм изключително гъвкав. И ако има нещо друго, с което бих могъл да помогна на скрутаторите…

— Визираш ли нещо конкретно? — Кларм се престори на отегчен, но не напълно успешно. Гилаелит бе разработил рядкото умение да разчита хората, включително престорената апатичност на скрутаторите.

— Според един от слуховете конструктът е изчезнал в северната част на Червейния лес. Правя всичко по силите си да го открия. Ако го намеря… да кажем, че нямам нужда от подобна машина.

— Търговецът, който я получи, ще се сдобие с цяло състояние.

— Но не би задържал това състояние или конструкта за дълго — отбеляза тетрархът. — Нито главата си. Аз предпочитам да задържа своята. Ако разбера нещо, веднага ще изпратя скит.

— Благодаря ти — каза джуджето и изпразни халбата си. — Както винаги, удоволствие е да се работи с теб.

— Още една халба, приятелю?

— Друг път. Съветът ни пришпорва здравата. Трябва да вървя.

 

 

Тиан лежеше в стаята си и се опитваше да слуша, но успя да долови само няколко изречения. Овладяната сила, която дребният човек излъчваше, я бе ужасила, но дори и той бе за предпочитане пред Витис.

Вратата се отвори и Гилаелит влезе.

— Скрутатор Кларм е опасен човек. Добър приятел, стига да не заставаш на пътя му, което аз направих току-що, и смъртоносен враг.

Занаятчията затвори очи. Двама смъртоносни врагове, които я преследваха.

— Няма да му предадеш таптера, нали? — Тя затаи дъх в очакване на отговора.

— Не.

— Защо не?

Гилаелит се навъси. Не бе свикнал нему да задават въпроси.

— Амплиметът ми е нужен, така че не можех да се откажа от таптера.

— Но той е изключително важен за войната!

— Някъде винаги има война. Амплиметът може да представлява ключ към далеч по-значими тайни.

Тя не можеше да повярва, че някой може да бъде толкова алчен и глупав.

— Глупак! — извика тя. — Каква полза от скъпоценните ти тайни, ако не са останали хора, които да ги научат?