Йън Ървайн
Тетрарх (23)

Двадесет и две

Определено от скрутаторите има какво да се научи, помисли с усмивка Иризис, когато Флид заспа. Тя се измъкна от леглото и го погледна. Неотдавна сигурно биха изглеждали странна двойка, защото във физическо отношение Ксервиш бе нейна пълна противоположност. Иризис го зави по-добре, облече се и се отправи към банята, а после и към стаята си, но не за да спи.

Нейната стая бе дребна, тъмна и потискаща — като всяка друга стая във фабриката. Въпреки времето, прекарано тук, Иризис така и не можеше да свикне. Като представителка на заможния род Стирм бе раснала в стая, по-голяма от домовете на повечето хора, от която се бе откривала гледка към езеро, поляна и лес. По тази причина заводът й се струваше още по-противен с грозотата си. Същото се отнасяше и за работата й. От съвсем малка Иризис бе мечтала да изработва бижута, но семейството й не бе искало да чува за подобно нещо. В нейно лице роднините й бяха виждали възвръщането на поизгубената родова слава.

Иризис ги ненавиждаше за тази принуда, но всеобщата война не й оставяше друг избор. Семейството и Историите бяха всичко за нея и тя не можеше да се противопостави. Тя бе станала занаятчия, а сега и майстор, но за майка й това не беше достатъчно — нямаше да се успокои, докато дъщеря й не достигнеше най-горната степен на занаятчийската йерархия. И Иризис щеше да го стори. Но когато войната свършеше, тя възнамеряваше да се заеме с бижутерство.

Погледът й се плъзна по стените, украсени с неща, които тя изработваше в свободното си време, най-вече миниатюри от изобилстващото тук сребро и полускъпоценни камъни. Тяхната изработка й доставяше по-голямо удоволствие от всичко, което бе създала като занаятчия. И това измъчваше душата й. Много от жените в завода носеха изработени от нея бижута, които бяха забележителни. Но изработката на украшения нямаше да помогне на войната. А войната бе на първо място. Иризис разбираше това и го приемаше, но пак не беше достатъчно.

С въздишка тя насочи мислите си към работата. Планината несъмнено бе пълна с кристал, само че дори Юлия би се затруднила да усети находищата през левга скала. Но ако миньорите й проправеха път, това щеше да помогне.

Оставаше неразрешен и проблемът с изчезващите възлови точки. Установяването му бе жизненоважно за хода на войната. А възлагането на задачата на нея означаваше, че скрутаторът не е доволен от работата на останалите екипи.

Но аз не зная достатъчно. Не зная нищо за възлите, освен че те излъчват полето. Това е работа за мистик, не за занаятчия, а аз не съм нито едно от двете. Не мога да го направя.

Едновременно с приближаването на зората се проясняваше и единственият възможен път пред Иризис. Трябваше да отиде при скрутатора и да признае.

 

 

В шест часа сутринта тя почука на вратата му, понесла поднос.

— Да?

Иризис постави подноса на леглото, тъй като върху бюрото нямаше свободно място. Флид остави перото, разтърка слепоочията си и се усмихна.

— Ухае приятно. Готов съм да се обзаложа на бутилка от снощното бренди, че не си взела тези неща от столовата.

— Аз ги приготвих. Специално за вас.

Скрутаторът я изгледа проницателно, взе подноса и го постави върху отрупания плот. И свали кърпата: пресни хлебчета, все още димяща печена риба и чаша джинджифилов чай.

— Ще се присъединиш ли? — Флид посочи към насрещния стол.

— Не, благодаря ви. Вече закусих.

Това беше лъжа, но тя не искаше да се храни заедно с него. Това щеше да направи нещата още по-трудни.

— Тъкмо за мен ще има повече. — С пръчиците си за хранене той отчупи късче розово месо от рибата и го сдъвка с видимо удоволствие. — Превъзходно — похвали скрутаторът, разчупвайки едно от хлебчетата. — Има ли нещо, което да не можеш да правиш добре, Иризис?

Тя не отговори. Доставяше й удоволствие да го гледа как се храни. Ксервиш отпи от чая си, добави мед направо с пръст и погледна към Иризис.

— Зная, че искаш нещо. Какво е то?

В стомаха й се бе образувала буца с големината на малка тиква. Този път тя не можа да издържи погледа му. Харесваше скрутатора, беше се любила с него. Нима можеше да го разочарова по такъв начин?

Но пък не можеше да премълчи. Той трябваше да знае.

— Искам да призная. Не, не е така. Трябва да призная. Вече не мога да понеса да крия истината.

Флид си избра вкусно парче риба и облиза устни. Как можеше да е толкова небрежен?

— Да признаеш? Ти ме изненадваш, Иризис. Какво би могла да признаваш пред мен?

Думите й изхвърчаха с напора на дълго притаяване:

— Аз съм измамница, скрутаторе. Не съм в състояние да черпя сила от полето. Изгубих таланта си, когато бях на четири години, и оттогава нито веднъж не съм успявала да си го върна. През цялото досегашно време не съм спирала да лъжа и мамя. Не мога да изпълня задачата, която ми възложихте, защото няма как да изследвам възела и да разбера какво не е наред с него.

— Но ти изпълняваш задълженията си, Иризис. Тази фабрика изработва най-добрите контролери в източния квадрант, и то ги изработва най-бързо. Съветът е доволен от работата ти.

— Но…

— Освен това ние знаем, че си черпила сила. Направила си го на онова плато, когато контролерите е трябвало да бъдат пренастроени към тамошното двойно излъчване. Фин-Мах е била там.

— Това… Юлия ми помогна, сър.

— Не съм „сър“ за партньорките си, Иризис.

— Ксервиш… — Това обръщение не й се струваше уместно, трудно й беше да го използва. — Тогава ми помогна Юлия, Ксервиш. Тя ме насочваше и силата просто потече. Сама не бих се справила.

— Но нали изпращам и нея с теб. Какъв е проблемът?

— Аз не съм онова, което би трябвало да бъда.

— Както всички ние. Аз съм прагматичен човек, интересуват ме единствено резултатите. Ти работи добре с перцептора, затова ти се доверявам и сега, майсторе.

— Не съм „майстор“ за любовниците си, Ксервиш.

— Извини ме. Скрутаторът в мен се обажда.

— Аз предпочитам скрутаторът да бъде в мен — подметна Иризис.

Флид се усмихна.

— Да. Много добре. Дали… — Той се поколеба, като никога неуверен в себе си. — Как смяташ, дали ще имаме и други възможности в това отношение?

Иризис се престори, че обмисля, преди да го погледне в очите.

— Осъзнавам, че всеки един от нас има да изпълнява дълг, Ксервиш.

— Предпочитам обратното значение — ухили се Флид.

— Не съм сигурна, че разбирам.

— По-късно ще разбереш. Има дълг — да изпълнява!

Иризис се отпусна на леглото и затвори очи, заслушана в потракването на пръчиците за хранене. Скрутаторът се хранеше шумно и освен това обичаше да сърба чая си. Но това не я притесняваше. В неговата родина това бяха добри маниери.

Тя беше много уморена. Не беше мигнала цяла нощ, а признанието пред Флид я беше изтощило емоционално. Освен това проблемът бе останал неразрешен.

— И още нещо, Ксервиш.

Той допи чая си, обърса уста и се обърна към нея.

— Мислиш, че не знаеш достатъчно за възловите точки. Че това е работа за мистик, а не за теб.

— Именно.

— Няма да бъдеш сама.

— Кой ще бъде с мен?

— Ще узнаеш, когато му дойде времето.

 

 

Днес определено не беше един от добрите дни за Иризис. Сега работеха на осмото ниво. В умората й никак не й се занимаваше с капризната и детински сприхава Юлия, която непрекъснато се оплакваше от главоболие и се свиваше при най-малката провокация. Миньорите, по принцип грубовати, също се затрудняваха да сдържат нервите си. Бяха вбесени от загубата на наградата, от навлизането на врага в мината, а и не на последно място — от нуждата да работят под толкова нестабилна скала. Вече на два пъти Дандри бе крещяла на Юлия. Ако се случеше трети път, на днешното дирене щеше да настъпи край.

— Това е безнадеждно — каза Иризис на Пита. В момента напредваха по протежението на тунел, чиито стени одираха раменете й. — Няма ли някакъв белег, който да указва кристалните находища?

— Жилите са напълно произволни. И често, поне в тази мина, най-добрите залежи са в най-опасните места. Като… — Той се загледа напред.

Иризис усети, че нещо бива крито от нея. Струваше й се, че се въртят в кръг.

— Може ли да видя картата на това ниво?

— Това е работа на миньорите — промърмори Пита и нави хартията.

Тя протегна ръка.

Мъжът премести картата зад гърба си.

— Нямате право. Освен това нищо не бихте разбрали от нея.

— Писмена заповед от скрутатора ли искаш да ти покажа? — студено попита Иризис.

— Дай й проклетата карта, Пита! — кресна Дандри и се отдалечи.

Ръката на миньора се отпусна. Той не подаде картата, но и не се възпротиви, когато младата жена я издърпа между пръстите му. Ликът му бе придобил изражението на упоритост, което така често бе съзирала сред колегите му.

Картата беше, разбира се, напълно разбираема. Тунелите бяха отбелязани с двойни линии, чиято дебелина варираше в зависимост от големината на прохода. Шахтите бяха нанесени с кръгчета, а стрелки указваха посоките им. Край стените на проходите имаше непознати за Иризис символи, за които тя предположи, че указват различните типове скала и находищата от руда или кристал. Местата, обходени от Юлия (до този момент напразно), бяха отбелязани с червено. Червените белези оформяха подобие на П-образна форма около централна сърцевина тунели.

Тя вдигна очи от картата и погледна към Пита:

— В тази част изобщо не сме били.

— Прекалено е опасно — отвърна миньорът.

— Това ли означават тези назъбени черти? Опасна скала?

— Да!

— Все пак бих искала да отидем там.

Той захвърли кирката си.

— Отивайте сама!

— И ще го сторя. Дай ми фенера си.

Миньорът й го подаде, Иризис повика Юлия и я поведе. Отвъд първия завой тя се обърна към перцептора:

— Трябва да отидем на ново място. Съгласна ли си?

— Да — отвърна дребната жена. — Можем да отидем навсякъде, където поискаш.

— И не те е страх, че отиваме без миньорите?

— Пита не ми харесва. Той е гневен човек.

— Мястото, където отиваме, е опасно. Възможно е скалите да ни затрупат.

— Зная, че ти ще се грижиш за мен.

Иризис въздъхна:

— Да вървим.

 

 

— И тук ли нищо? — каза Иризис около шест часа по-късно. Тихата мрачина на мината я потискаше все по-силно. Още от момента, в който бе напуснала повърхността, бе започнала да изпитва притеснение.

Юлия поклати глава.

— Главоболие. Искам да се връщам.

— Нека погледнем и отвъд онзи ъгъл.

Иризис се отправи към въпросното място, неохотно следвана от Юлия. Нищо чудно, че дребната жена се оплакваше от главоболие — въздухът тук беше изключително тежък, с леко сериста миризма, превъзхождана от зловонието на застояла вода. Което беше странно, защото картата не показваше вода на осмо ниво. Откъде ли идваше миризмата?

След завоя тунелът се стесняваше между стени от бял кварц. Отвъд личеше единствено розов гранит. Влажни купчини натрошена скала, почти половин човешки бой високи, отчасти блокираха прохода. Изглежда тук таванът бе наистина нестабилен. От него се стичаше вода.

— Тук определено няма да продължаваме. — Иризис се обърна и завъртя полузатворения фенер, за да не заслепи Юлия.

Спътницата й се промъкна край нея и направи още няколко крачки, загледана в тъмнината, подушвайки. Иризис продължи. Юлия не се нуждаеше от светлина, на тъмно упражняваше таланта си по-добре.

Иризис вървя близо пет минути, преди да осъзнае, че Юлия не е с нея. Светлината на повдигнатия фенер не откри нищо. Тъй като нямаше смисъл да крещи или да я нагрубява — това само щеше да влоши нещата — тя се върна обратно до мястото, където таванът бе започнал да пропада. Юлия я нямаше, но сред глинестата почва личаха следи.

— Юлия — тихо повика тя.

От пукнатина в тавана се посипа прах. Иризис продължи предпазливо — нестабилната и влажна скала бе далеч по-опасна от сухата. Тя се промуши напред, одирайки гърди, все още чувствителни от изминалата нощ. Парче гранит се отрони от тавана, за да се приземи пред нея с кишав звук. Иризис потръпна и продължи.

Гнилата скала се простираше докъдето стигаше погледът й, а в тези условия това не беше далече. Достигнала лек завой, тя се загледа по протежение на прохода. Нещо бе приклекнало в другия му край, но бе трудно да се види подробно. Дори можеше да е лиринкс.

Последната мисъл едва не дойде в повече на нервите й, но Иризис успя да потисне вика си. И веднага след това се укори — та лиринкс не би могъл да се промуши в този тунел! Тя повдигна фенера, чиято светлина прогони неяснотата на сенките. В края на прохода клечеше Юлия, опряла ръце на стената.

— Какво правиш? — смъмри я Иризис. — Това място е прекалено опасно. Трябва да се връщаме.

— Виждам нещо.

Русокосата жена едва не изтича при нея.

— Какво? — прошепна тя, когато се доближи до Юлия.

— Кристал. Хубав кристал. Голям кристал!

— Наистина? Сигурна ли си?

— Голяяям кристал! — Юлия се въртеше, сякаш търсеше нещо, което й убягваше.

— Къде, Юлия? В коя посока?

Ръката й посочи пода.

— Там.

— Близо ли е?

Юлия не умееше да преценява разстоянията, но посоките й почти винаги се оказваха верни.

— Не толкова близо — каза перцепторът.

Това означаваше голямо разстояние. Девето ниво бе още по-опасно, отчасти наводнено — степента се променяше в течение на годината. Миналата есен Тиан бе успяла да избяга през него, но сега зимата отминаваше, а това означаваше наводнения от разтопяването на снега. А ако находището се намираше под девето ниво, направо можеха да забравят за него. Примитивните им помпи нямаше да смогнат да се справят с нахлуващата вода.

— Да си вървим, Юлия. Ще дойдем утре сутринта.

Като никога дребната жена не бързаше да си иде. Тя остана край стената, опипвайки я с пръсти. Върху лицето й се четеше оживление.

Изтерзана от умората на безсънната нощ, Иризис я хвана за ръката.

— Ела. Става късно.

Юлия се възпротиви:

— Остави ме на мира!

Иризис направи крачка назад от удивление.

— Какво има?

— То ми говори!

— Какво казва?

Юлия я изгледа странно, със смесица от презрение и съжаление.

— Не би разбрала.

Другата жена нямаше намерение да спори. Тя приседна до стената и затвори очи, но подскочи, когато скалата се разтърси. Въздухът се раздвижи, понесъл влажна и глинеста миризма. Нова част от тавана бе рухнала.

— Юлия?

Последната не помръдна и не отговори. На Иризис не й оставаше друго, освен да изчака — тя отново се настани и неусетно заспа.

 

 

— Готова съм. — Юлия я разтърсваше за рамото.

— Какво? — промърмори Иризис, замаяна от съня. И отвори очи сред пълен мрак. — Къде… — Тя си спомни. — Какво стана с фенера?

— Угасна преди цяла вечност.

Опипом занаятчията откри фенера и го разклати — празен и студен. Маслото му бе изгоряло отдавна. Как щяха да се върнат обратно до асансьора? Осмото ниво бе същински лабиринт.

— Юлия — прошепна тя. — Страх ме е. Не зная обратния път. Какво ще правим?

Отговори й приглушен звук, който Иризис сметна за ридание. Паника стисна гърлото й.

Дребна топла ръка откри студените й пръсти.

— Всичко е наред — успокояващо каза Юлия, както често й говореше самата Иризис. — Аз зная пътя.

Това отношение подразни Иризис, но тя се постара да не го показва. Може би перцепторът наистина знаеше как да излязат. Възможно бе решетъчният модел да съдържа отговора.

Юлия внимателно я задърпа след себе си.

— Това е грешната посока — просъска Иризис. Помнеше, че се бе облегнала на дясната стена, което означаваше, че обратният път е наляво.

— Не, не е — спокойно отвърна Юлия.

Иризис не възрази. В такава обстановка дребната жена се чувстваше като у дома си. Същото не можеше да се каже за нея самата — възможно беше да се е обърнала в съня си или след като се е изправила. Сред пълния мрак бе лесно да загуби ориентация.

Тунелът рязко завиваше, за да промени посоката си почти веднага след това. Иризис със сигурност не помнеше подобен S-образен завой.

— Тръгнали сме в грешната посока, Юлия — потръпна тя.

— Спокойно. — Другата жена я потупа по ръката. — Зная къде отивам.

Може би пътят, по който бяха дошли, бе затрупан. Иризис реши да мълчи. Юлия беше единствената й надежда, трябваше да й се довери.

Бяха вървели дълго време, когато перцепторът внезапно спря. Все още уморената Иризис продължи да крачи машинално. Юлия силно дръпна ръката й.

— Какво има? — замаяно попита занаятчията.

— Дупка в пода. Не би трябвало да е там.

Откъде Юлия би могла да знае?

— Това означава ли, че трябва да се върнем обратно?

— Остани тук. — Юлия пусна ръката й.

— Юлия?

— Тихо.

Иризис седна върху влажния под. Ето какво означава да бъдеш държана в сянка, кисело си помисли тя. Около нея се възцари пълна тишина. Абсолютна тишина. Наруши я слабо потракване.

Какво правеше перцепторът? Може би се опитваше да се спусне в дупката, за да се изкачи от другата страна. За Иризис подобно нещо бе немислимо. Искаше й се да извика, да подири успокоение в гласа на Юлия. Ситуацията ставаше все по-иронична.

Защо Юлия се бавеше толкова дълго? Може би не можеше да се изкачи обратно? Иризис се чувстваше потискащо сама. За да впрегне ума си, тя започна да брои, но се отказа след хиляда, защото се затрудняваше да се съсредоточи.

Внезапно перцепторът изникна до нея.

— Надушвам ноктести.

Така Юлия наричаше лиринксите.

— Къде? — прошепна Иризис.

— Долу. Девето ниво.

— Те ли са направили тази дупка?

— Така мисля.

— Тя до самото долно ниво ли достига?

— Да — отвърна Юлия.

— Какво търсят? — На това питане Иризис можеше да си отговори и сама. — Дошли са за големия кристал. Можем ли да преодолеем дупката?

— Така мисля.

Измъкването на информация от Юлия приличаше на ваденето на зъб.

— Да вървим! Не можем да им позволим да ни притиснат тук. Не искам да свърша като лиринкска вечеря.

Това беше грешка. Перцепторът нададе приглушен писък, след който отново се възцари тишина.

— Юлия — прошепна Иризис.

Отговор не последва. Русата жена протегна ръце в тъмнината и откри Юлия, свита като любимия си броненосец. На самата Иризис й идваше да стори същото. Какво можеха да направят?

Тя остави сгърчената си спътница и се приближи до ямата. В пълния мрак Иризис опипа назъбения ръб и долови позната плесенясала и месна миризма. Лиринксите не бяха далече.

Неприятно беше да работи без най-важното си сетиво, със знанието, че едно подхлъзване е достатъчно, за да полети в дупката и да си строши черепа на пода на девето ниво. Ръцете й напипваха стената, но не и отсрещния край.

Приведена доколкото се осмеляваше над ямата, Иризис бе споходена от нова мисъл, още по-неприятна. Щом тя бе в състояние да надуши лиринксите, вероятно същото важеше и за тях.

Пръстите й откриха тясна издатина от лявата страна, прекалено тясна, за да послужи за прекосяване. Трябваше да определи широчината на дупката. Но джобовете й бяха празни. Не, в единия тя все пак напипа нещо.

Продупчен нид. Иризис премери медната монета в ръката си. Сравняваше риска, който щеше да породи звукът от хвърлянето й, със знанието, което същият звук щеше да донесе.

Застанала на ръба, тя подхвърли монетата. Нидът полетя, отскочи от едната стена на ямата, сетне от другата, за да се приземи с отчетливо издрънчаване върху дъното.

— Слаззик? — долетя лиринкско питане, понесено от ехото.

— Глуннра! — отвърна друг. — Тинчурр.

Иризис се затича назад на пръсти и разтърси перцептора.

— Изправи се, Юлия! Враговете знаят, че сме тук. Трябва да бягаме.

Юлия простена и се сви още по-плътно. На Иризис й идеше да я срита. Задоволи се да сграбчи дребната жена, която започна да се съпротивлява и едва не й извади окото.

— Престани! — просъска Иризис, а когато Юлия продължи да се бори, русата жена я зашлеви.

Юлия се вцепени и отново се сви. Притиснала я с една ръка, Иризис заопипва пътя си по тунела. Дупката бе очертана от сияние, долитащо от дъното. Лиринксите идваха.

Русокосата жена надникна надолу. Светлината се движеше, долиташе ароматен дим. Лиринксите използваха факли, напоени с дървесна смола. Сега можеше да се види, че ямата е няколко стъпки широка. Дребната издатина край левия й ръб действително бе прекалено тясна. Налагаше се да прескочи. Иризис прецени височината на тавана, за да не си удари главата при скока.

Юлия се бе свила на топчица, с което нямаше да я улесни. Иризис направи три крачки назад и се затича, но в последния момент спря, разколебана. Приведе се, за да си поеме дъх.

Дъното на ямата бе закрито от сянката на крилат звяр, от която се разнесе рев. Този път Иризис трябваше да го направи. Юлия не спираше да се върти в ръцете й, с което затрудняваше преценката на скока. Занаятчията едва не падна в ямата и бе принудена да пусне Юлия, за да запази равновесие. Дребната жена изпищя, скочи и с удивителна лекота притича по привидно тесния ръб. Без да се обръща, тя се изгуби в тунела.

Неблагодарна крава! След всичко, което направих за теб! В ямата се изкачваше тъмен силует. Иризис вече нямаше избор. Скокът бе единствената алтернатива пред смъртта.

Тя отново изтича назад, два пъти вдиша дълбоко и се затича. Доближаваше ръба, когато главата на създанието изникна. Светлината на факлата се издигаше към лицето му, за да подчертае очи и зъби. Иризис трябваше да го прескочи — и го стори, политайки колкото се може по-високо. Лиринксът опита да я сграбчи, ноктите му се обвиха около глезена й. Жената успя да го изрита в челото и да се добере до отсрещния край, приземявайки се на четири крака.

Лиринксът изрева и изскочи от ямата, повдигнал факлата. Участъкът пред Иризис бе прав около тридесет дължини.

Тя побягна. Почти бе достигнала завоя, когато светлината изчезна. Лиринксът бе преместил факлата зад гърба си, за да не осветява пътя й.

Леко забавяйки ход, Иризис протегна ръце напред. Дори и тази предпазна мярка, съчетана със знанието за предстоящия завой, не съумя да я предпази от сблъсък. Тя определи новата посока и продължи с бърз ход. Надяваше се на пътя й да не изникват още ями.

Трескаво се молеше за тесен участък, който да се окаже невъзможен за преследвача й — на идване бе преминала през няколко такива места. Но тук проходът бе широк почти колкото шосе. И освен това завиваше често, което я забавяше. Всеки път, когато силуетът изникнеше зад нея, той беше по-близо.

Иризис ускори ход, но лиринксът също забърза. Далакът започваше да я боли. Струваше й се, че цял живот не е правила друго, освен да тича. Внезапно лиринксът нададе мощен рев, сякаш разтърсил тунела. Крясъкът съдържаше нотка на триумф. Дребни отломки се посипаха върху главата й. Нещо изтрополи зад нея — къс от тавана.

Ревът отскочи назад, тласнат от ехото. А може би пред нея имаше друг лиринкс? Иризис зърна проблясваща светлина, паникьоса се и когато от лявата й страна изникна страничен проход, тя веднага пое в него. За нейно нещастие това беше сляп тунел, само че сред мрака тя нямаше как да забележи това обстоятелство. Докато не се натъкна на стена.