Йън Ървайн
Тетрарх (21)

Двадесет

Ниш се отдръпна назад до стената, където беше най-тъмно. Джобовете му бяха празни. Дори един меден нид не му беше останал, така че вариантът с подкупването на пазач отпадаше. Можеше да разчита единствено на ума си. Ситуацията, в която беше попаднал, го отчайваше, но пък в последно време бе успял да открие изход и от по-мрачни условия. Той се облегна на дъските, затвори очи и се замисли. На практика разполагаше с три възможности.

Можеше да потърси пазачите, да им каже кой е и да обясни как е попаднал тук. Вероятен резултат: безмилостен побой, последван от запращане обратно в лагера, където щеше да бъде пребит отново, този път от бежанската мафия. Рискът беше неоправдано голям.

Можеше да се възползва от нощния мрак и да прескочи оградата. Подмятането на Колм за съдбата на кандидат-бегълците не правеше този вариант особено примамлив, но пък от друга страна Крил-Ниш знаеше, че пазачите рядко са тъй бдителни, колкото ги изкарват слуховете. В мрачна или дъждовна нощ щеше да има шанс.

Евентуалната помощ на момчето бе третият вариант. До този момент Колм бе показал, че може да му се има доверие, но Ниш не искаше да бъде прекалено настоятелен. Сам разбираше, че семейството винаги е на първо място.

Той прекара целия ден под масата. Вътре ставаше все по-задушно и влажно, което направи жаждата на механика особено мъчителна. За последно бе пил вчера със скрутатора. Нима бе прекосил цялото това разстояние само в рамките на ден? Нямаше представа колко дълго е бил в безсъзнание. Всички онези неща се бяха случили преди цяла година, може би дори в друг живот. Сигурно скрутаторът още не се бе върнал в завода, а Юлия… Бедната Юлия. Какво ли правеше тя? Ниш все още можеше да чуе писъците й.

Часовете се влачеха. Тежкият въздух се изпълни с миризмата на немити тела. Отникъде не долиташе свеж въздух. Крил-Ниш имаше усещането, че се задушава. Дървесните влакна върху плота на масата му напомняха на лиринкски гребен.

Предвид факта, че в това помещение работеха толкова много хора, вътре цареше необичайна тишина. Единствено се тътреха крака, тракаха сглобявани части, а на моменти някой прочистваше гърло. Механикът доближи око до една цепнатина между дъските, за да погледне по протежение на масата. Работниците сглобяваха малки механизми, вероятно за фронта.

Разнесе се удар, последван от бързо затихнал писък.

— Три дни полудажба! Работи по-усилено!

Гласът долетя някъде наблизо.

Ниш се постара да се свие колкото се може повече, макар да бе уверен, че ще бъде открит. Чифт космати прасци се приближиха, прикачени към най-мръсните стъпала, които бе съзирал през живота си. Те смърдяха на тор.

Краката спряха. Нещо удари по масата над главата на Ниш и металните предмети изтракаха. Механикът затаи дъх. Намираше се толкова близо до надзирателя, че можеше да чуе тежкото му дишане. Личеше, че и околните са застинали от страх. Носът на Крил-Ниш го засърбя, но той не смееше да помръдне.

— Продължавайте! — ревна мъжът и отнесе мърлявите си стъпала. Дрънченето се разнесе отново.

По някакъв начин Ниш успя да издържи остатъка от деня. Измъчваше го колебание: дали да се предаде, или да се довери на момчето? Засега той изчакваше. В ранния следобед работата спря за малко, докато бежанците се нахранят. По това време Ниш бе придобил кучешко обоняние от глад — можеше да подуши водата и се тресеше. Буквално бе започнал да припада, когато дребна ръка се подаде под плота, стиснала очукана дървена чаша.

Механикът я изпразни на един дъх и веднага съжали за лакомията си. Не му оставаше друго, освен да върне чашата в чакащата ръка. Последната скоро се подаде отново, този път с къшей черен хляб.

Сега Ниш се постара да прояви сдържаност, отгризвайки малки хапки — и още по-добре, защото сред трохите гъмжеше от боклуци, с които лесно би могъл да си строши зъбите. След като се нахрани, той положи глава върху ръцете си и заспа.

Когато се събуди, навън беше тъмно, но работата все още продължаваше. Какво го беше сепнало?

— Не започвай отново — просъска бащата на Колм. — Все още не си достатъчно голям, за да отървеш боя, момче!

— Той е тук — прошепна Колм.

— Какви ги говориш?

— Той е тук, под масата. Казва се Крил-Ниш Хлар и баща му е перквизитор.

Последвалото мълчание се проточи. Сетне мъжът изпусна дървения си гаечен ключ, приведе се да го вземе и се втренчи в Ниш.

Механикът удържа погледа му и тихо каза:

— Истина е. Баща ми е Джал-Ниш Хлар, перквизитор на Ейнунар. А аз съм тук по възложение на скрутатора. Моля за помощта ви от негово име.

Мъжът отново се изправи, забравил инструмента си. Ниш му го подаде.

— Кой скрутатор? — попита бащата на Колм, без да помръдва устни.

— Ксервиш Флид!

Мъжът възобнови работата си. Няколко минути цареше тишина.

— Ти ни довърши, Колм — промърмори майката. — Със семейството ти е свършено.

— Толкова ли не си могъл да не се намесваш? — каза бащата. В думите му нямаше гняв, само отчаяние. — Защо, Колм?

— Ти си ме учил да правя това, което смятам за правилно, без значение колко болезнено е.

— Тези правила вече не важат — покрусено рече баща му.

— Само го погледни, татко! Той целият е в рани, но това не го е спряло.

Този път и майката, и бащата се наведоха.

— Не можем да се отречем от него — каза майката, след като тя и съпругът й се изправиха. — Това също би привлякло внимание.

— Трябва — отвърна мъжът.

— Та той е още момче — възрази тя. — Дори още не му е поникнала истинска брада.

— Кажи му да си върви, Колм.

— Няма да го предам. Ти му кажи.

Отново последва плесница, но Колм остана неумолим.

— Ако той наистина е перквизиторски син, работещ по възложение на скрутатор, отказът ни би означавал смърт — с треперещ глас каза майката.

Метална пластина бе съборена от масата, предоставяйки оправдание на бащата да се приведе за пореден път. Лицето му изникна пред Ниш, съпроводено от майката и сина.

— Каква задача?

— Поверителна. Но нося информация, която е изключително важна за хода на войната. Трябва да открия начин да избягам и да се срещна със следовател или перквизитор. Или в краен случай висш офицер.

— Така да бъде — отстъпи бащата. — Зная дълга си. Скоро ще се оттегляме да спим. Когато ти дам знак, излез и тръгни между мен и Колм. Ще вървиш бавно, с наведена глава. Покажи ми ръката си.

Ниш го стори, а мъжът огледа кървавите драскотини.

— Може и да свърши работа, ако не се вглеждат прекалено. Тук нямаме приятели, но хората ни познават. В този лагер всеки е готов да предаде съседа си за допълнителна порция супа от рибешки глави.

Сигналът бе даден. Ниш изпълзя изпод масата и застана между Колм и баща му, който беше едър мъж, извисяващ се почти с една глава над Хлар.

Механикът незабелязано се огледа. Дървеното помещение бе приютило четири маси и по пътеките между тях се подреждаха хора. Тук трябваше да има стотици работници. Болшинството от тях бяха парцаливи, мръсни и недохранени като Колм. Малцина бяха онези с изправени глави.

Редицата бавно напредваше. Стомахът на Ниш трепереше от напрежение. Досега се бе справял, спасяван от благоразположението на съдбата. Но късметът можеше да му изневери със същата лекота, което щеше да означава гибел.

На излизане в чашата на всеки от работниците биваше шляпнат черпак овесена каша и му биваше връчен комат черен хляб. Ниш нямаше канче: щеше да се провали още при първото препятствие. Обзе го паника, която го напътстваше да бяга, ала младият Хлар потисна порива й. Той се обърна назад. Бащата бе осъзнал проблема, но не знаеше какво да прави. Ниш щеше да бъде разкрит със семейството и да пренесе наказанието си и върху останалите трима.

Беше и прекалено късно да се измъкне от редицата, оставаха не повече от шест крачки до изхода. Ниш се приведе напред.

— Нямам чаша — прошепна той в ухото на Колм.

Момчето му подаде своята, сетне взе парче метал от масата и с незабележимо движение го хвърли напред. Снарядът уцели един космат работник по ухото. Той се обърна и нанесе удар по вървящия след него, който не му остана длъжен.

Сервиращият се хвърли да ги разтървава с черпака си, което позволи на Колм да се сдобие с нова чаша.

Боят приключи бързо, защото никой не искаше да привлича вниманието на пазачите. Ниш получи дажбата си за деня и излезе успешно.

Вече бяха подминали пазачите и бяха прекосили двора наполовина, когато се разнесе вик:

— Хей, ти!

Ниш застина. Тежка ръка падна върху рамото му и стисна.

— Върви. Не се обръщай.

Механикът се вслуша в думите на бащата и отново закрачи, очакващ всеки момент войниците да дотърчат към тях. Но нищо подобно не се случи. Докато завиваха край ъгъла, с крайчеца на окото си Ниш можа да види как тримата смеещи се войници пребиват някакъв клетник.

— Всяка вечер се забавляват така — обясни бащата. — Неизменно се намира някой наивник, който се обръща при вика им.

Последвалите десет минути бяха изпълнени с нервност и лъкатушене сред лабиринта от различни по изработка колиби. Но накрая стигнаха безпрепятствено до мизерното свърталище, което Колм и семейството му наричаха свой дом. То бе изработено от дъски, платнища, треви и кал. Дори колибите на диваците го превъзхождаха.

Нищожността на колибата се простираше до всички отношения, включително и големината — вътре едва имаше място за бащата да легне. Пръстеният под бе покрит с папрат и тръстика. Стените бяха замазани на ръка с кал, а за покрив служеше парче платнище с големината на одеяло. Това изчерпваше всичките им принадлежности.

Вътре клечаха две момичета. По-голямото, може би на петнадесет, бе дребно, непривлекателно създание, от чиято коса определено капеше мазнина. Лицето на девойката бе покрито с петна и белези, а сред кривите й зъби чернееха празнини. По-малкото, на не повече от пет, беше красиво, с вълниста кестенява коса и зелени очи.

— Това е Крил-Ниш Хлар — представи го бащата, чието име Ниш бе узнал, че е Оинан. — Той е важен човек, който ще остане за известно време при нас. Никой не бива да говори за него. Крил-Ниш, запознай се със съпругата ми Тинкетил, голямата ми дъщеря Кетила и сестра й Франси.

Кетила покри лицето си с длани, по гърлото й пролича изчервяване. Бедното момиче, помисли си Ниш. Сигурно се измъчва още повече, като гледа красивата си сестра. Той се здрависа с Оинан, с Тинкетил и със сериозната, вторачена Франси. Кетила отказваше да го погледне, закрила устата си с ръце.

— Кетила — строго каза баща й.

По-голямата сестра премести едната си ръка зад гърба, а другата протегна. Крил-Ниш се ръкува и с нея, при което девойката срамежливо се усмихна. Между устните й блестяха съвършени бели зъби. Изглежда грозотата й не бе естествена. Явно и белезите върху лицето й бяха преструвка.

— Зъбите, Кетила! — остро каза Оинан.

— От тях ме боли, татко — тихо и умоляващо отвърна девойката.

— Остави я — застъпи се майката. — Винаги може да си ги сложи отново, ако някой се появи.

Тинкетил свари шепа корени, прочисти раните на Ниш с отварата и ги покри с мазнина.

Родителите не казаха нищо повече за госта си, нито разговаряха с него. Скоро децата се оттеглиха да спят. Крил-Ниш легна с лице към входа. Оинан и Тинкетил си шепнаха дълго — разпален аргумент, от който механикът не долови нито дума. Не дочака и края му, защото заспа.

 

 

Още преди разсъмване го събуди проблясваща светлина откъм задната част на колибата. Тинкетил бе коленичила пред Кетила и нанасяше петната върху лицето й, като си помагаше с кичур, залепен върху клонка. Останалите деца все още спяха. Оинан го нямаше.

Скоро бащата се появи, понесъл канчето си.

— Дай ми ръка, Крил-Ниш.

С дръжката на лъжица Оинан загреба от белия прах, който бе насипал, и повтори очертанията, които Колм бе нанесъл снощи. Ниш трябваше да стисне зъби, за да понесе изгарящата болка.

— Нужни са само няколко минути — каза мъжът.

Всички се бяха вторачили в механика. Искаше му се да закрещи от болка, но след като те бяха изтърпели същата процедура, той също щеше да издържи. Ниш едва издържаше да брои секундите, докато най-сетне Оинан не отстрани негасената вар. Тя бе прогорила кожата, за да остави след себе си оголена, сълзяща плът.

— Сега си един от нас — каза бащата.

Прозвуча гонг, обозначаващ началото на смяната. Този ден премина досущ като предишния, само че този път Ниш трябваше да работи на масата, а не да се свира под нея. Напук на опита си, той се оказа сред най-бавните работници.

Вечерта в колибата, докато Тинкетил зашиваше риза под светлината на омазнена тръстика, Крил-Ниш установи, че Кетила го наблюдава, макар че всеки път, когато погледнеше към нея, тя извръщаше поглед. Тя бе измила лицето си и вързала косата си. Не беше красива колкото сестра си, но излъчваше свежест и Ниш я харесваше.

Преди шест месеца би се възползвал от нея при първата открила се възможност. Но сега бе поумнял. Във всеки случай можеше да види копнежа й — не по самия него, не и за плътските вкопчвания, които му се въртяха в главата. Кетила ставаше жена и искаше да бъде виждана като такава, да бъде вземана на сериозно.

— Тази земя е много различна от моя роден край — каза механикът.

— Откъде идваш, Крил-Ниш? — Тя бе облегнала гръб на стената, но главата й се обърна към него. Майка й забеляза и се усмихна.

Ниш не приличаше на останалите в бежанския лагер. Около него имаше мистерия. Той се бе появил, вкопчен за огромен балон, освен това идваше от другия край на света. Имаше високопоставен баща и могъщ господар. А Колм им беше преразказал делата на механика и битката му с нилатла. Кетила сама бе видяла раните от нокти и зъби, които майка й бе промивала. За нея той не бе нисък и кьосав, а удивителен, тайнствен, храбър и дързък. И освен това Ниш се обръщаше към нея по начин, който я караше да се чувства важна.

— Роден съм във Фасафарн — отвърна той, — което е почти на другия край на света, източно. Това е най-големият град на провинция Ейнунар, в най-далечния край на Великите планини.

— Как изглежда тази земя? — тихо попита девойката.

— Има огромни планини, които не отърсват снега си по цяла година, и долини, чиято дълбочина не позволява да се види дъното…

— Аз съм от Банадор. Там също имаме планини.

— Тези са толкова високи, че не допускат вятъра, а глетчерите…

— Какви са тези глетчери, Крил-Ниш?

— Това са реки от лед, спускащи се от мразовитите върхове, за да остържат дъната на долините и да достигнат морето. Понякога от тях се отчупват късове с големината на остров, които се понасят в океана. Немалко са моряците, съзрели от мъглата да изниква подобен айсберг — в последна гледка, която е придружена от осъзнаването, че никога повече няма да видят обичните си съпруги и дъщери.

Ниш се наслаждаваше на високопарните си думи, само че видя девойката да прехапва устна. Затова реши да се върне в по-безопасни води.

— При нас в планините има огромни снежни мечки. Някои са толкова едри, че не биха могли да се промъкнат през вратата на къща. Аз съм виждал само една, но тя беше почти две дължини висока. Без проблеми би могла да закуси с лиринкс.

Кетила се оживи.

— Не са ли опасни?

— Много. Но не и за хората, освен ако някоя женска не сметне, че малките й са заплашени. — За момент Ниш срещна погледа на Тинкетил.

— А ти уби ли мечката, която си видял? — попита Кетила.

По навик Ниш понечи да състави измислица, но не се поддаде на порива, без сам да осъзнава защо.

— Не, Кетила. Ако трябва да призная, не обичам да убивам. Освен това снежните мечки са великолепни създания.

— Но си убил нилатла.

— Трябваше, иначе той никога нямаше да ме остави. Клетото същество бе лудо, плътоформирано от лиринксите. Споменавал ли съм за това?

— Не — тихо отвърна тя.

Всички в колибата напрегнато изслушаха разказа му за нападението над лиринкските ледени куполи, сред които бе открил дребните чудовища. В допълнение Ниш обясни всичко, което впоследствие бе научил за противното Изкуство на плътоформирането. Той говори дълго. Когато приключи, очите и на двете момичета бяха започнали да се затварят.

— Благодаря ти — каза Кетила. — Историята беше прекрасна. Ти наистина си много смел. Лека нощ, Крил-Ниш.

— Лека нощ.

Останалите бяха заспали, когато излезлият по-рано Оинан се върна.

— Някакъв напредък? — запита го механикът.

— Още не. Въпросът е деликатен, Крил-Ниш. Трябва да съм сигурен, че няма да бъда издаден, когато поискам услугата.

Тъй като нямаше какво друго да стори, Ниш заспа. Нещата се развиваха бавно.

 

 

Започнаха да се влачат изморителни дни, изтощителни в монотонността си, докато една нощ някакъв далечен звук откъсна Ниш от съня му.

През вратата на колибата можеше да види, че все още е тъмно. Механикът пролази навън, изправи се и се протегна. Нощта бе мека в сравнение с вечерния мраз, на който бе свикнал. Небето бе ясно, нищо не скриваше блясъка на звездите.

Той направи кратка разходка, в края на която се облекчи, прозина се и пое обратно. И отново дочу звука, далечен, слаб рев, напомнящ гневна тълпа.

Крил-Ниш се затича към оградата и надникна през дупка в дървесината. Отвън беше тъмно — странно, обикновено пазачите дежуреха със запалени факли и си подвикваха едни на други. Механикът пое по продължение на стената, където за трети път дочу слабия рев.

Ниш се покачи отгоре, премятайки единия си крак отвъд, за да се настани на върха на стената като на седло. Никъде не се виждаха пазачи, но от това място ревът можеше да се долови по-ясно. На север, откъм посоката на Никеранд, се виждаше сияние.

Механикът се изправи на върха на стената, за да вижда по-ясно. Светлината приличаше на породена от пожар. В онази посока нямаше гори, а беше прекалено рано за полски пожари. Значи гореше градът.

Сега звукът долиташе по-силно, донесен от вятъра: действително дело на ужасена тълпа. Сиянието се разгърна. Никеранд гореше. Стоте хиляди тамошни обитатели бягаха, за да се спасят. Пазачите на бежанския лагер бяха последвали примера им и бяха изоставили задълженията си. Изглежда фронтовата линия се изместваше неочаквано бързо и почти се беше озовала при тях.

Ниш се затича обратно към колибата, където разтърси Оинан и Тинкетил.

— Ставайте! — просъска той. — Никеранд гори и пазачите са избягали. Лиринксите наближават.

Двамата бежанци бяха привикнали на подобни нощни тревоги, защото веднага се събудиха и нахлузиха ботушите си. Ниш трескаво затърси своите, а междувременно Тинкетил събуди децата си. Малките проявиха същата мрачна ефективност. Под тръстиковата светлина Ниш отново усети погледа на Кетила върху себе си.

— Ще събудя лагера — каза Ниш, изпълзявайки навън.

Оинан хвана крака му.

— Ще настъпи паника. Никога няма да успеем да се измъкнем.

— Не мога да позволя всички да бъдат избити в съня си. Как да ви намеря?

— Накъде, Колм? — извика бащата.

— Надолу по падината, където се стичат отпадъците — без миг колебание отвърна момчето. — Щом няма никакви пазачи, ще можем да се прекачим през оградата в края му.

— Значи ще се срещнем там — каза Ниш, — но ако не дойда, тръгвайте без мен.

Той се затича към работилницата, близо до която висеше огромният гонг. Там сграбчи чука и нанесе три удара.

— Събудете се! — ревна механикът. — Никеранд гори, лиринксите настъпват. Ставайте!

Из целия лагер се разнесоха крясъци и викове. От колибите наизскачаха бежанци, които започнаха да се блъскат едни други в паниката си. Един от домовете се обгърна в пламъци. Ниш удари гонга за последно, понечи да захвърли чука, но прецени, че подобно оръжие е за предпочитане пред празни ръце, затова го прибра под мишницата си и се затича на свой ред.

Близо до ъгъла на една къщурка механикът бе съборен от група притичващи. Не му оставаше друго, освен да прикрие главата си с ръце, да се свие и да ги изчака да отминат. След това той продължи да се придвижва, като се придържаше до стените на постройките. Някъде от лявата му страна избухнаха нови пламъци — бе запалена колиба, под чиято светлина бежанците нападаха портата. Един от тях успя да се прехвърли от другата страна, за да отвори.

Ниш продължи. Вече бе оставил по-голямата част от лагера зад себе си. Препъвайки се в мрака, той се плъзна по мазната глинеста почва и се озова в някаква канавка. Ако можеше да съди по миризмата, изглежда бе попаднал на правилното място. Поне това му спестяваше търсенето.

Някъде пред себе си можа да различи още няколко силуета — изглежда и други бяха споходени от замисъл като неговия, а може би това бе семейството на Колм. Тъй като нямаше как да бъде сигурен, Крил-Ниш не се провикна.

Пронизителен писък на ужас долетя иззад него, последван от рева на стотици гърла. Това врагът ли беше? Механикът пое настрани, за да се изкачи по стената на дерето и от върха на близка могила се обърна към портата.

Хората търчаха обратно към лагера, премазващи едни други в отчаянието си да се измъкнат. Той знаеше какво приближава зад тях, но искаше да го види със собствените си очи.

Огромна форма прелетя над оградата и се приземи сред пламъците. Силуетът не можеше да бъде сбъркан — масивно тяло, гребенеста глава и ципести криле. Лиринкс. Други нахлуха през разтворените порти.

Ниш не можеше да понесе гледката. Той се затича надолу и дори прекоси зловонния поток, за да се втурне по другия бряг, пробождан от агонията в крака си. Тази болка му позволяваше да изпита представа какво би било усещането да бъде изяден жив.

Крил-Ниш изникна от падината и се изправи пред оградата. В нея личеше прясна дупка, оставена от предишните бегълци. Механикът се промуши на свой ред, при което раздра ризата си.

Озовал се отвън, той се огледа за семейството на Колм, но от тях нямаше и следа.