Лев Толстой
Хаджи Мурат (9)

VIII

В същия този ден, когато Петруха Авдеев умираше във Воздвиженската болница, неговият стар баща, жената на брат му, вместо когото той бе дошъл войник, и дъщерята на по-големия му брат, мома за омъжване, чукаха овес на замръзналото гумно. Предния ден беше паднал дълбок сняг и към сутринта силно замръзна. Старецът се пробуди още при трети петли и като видя през замръзналия прозорец ярката светлина на месеца, слезе от печката, обу се, облече шубата, сложи калпака и отиде на гумното. След като работи там около два часа, старецът се върна в къщи и събуди сина си и жените. Когато жените и момичето отидоха на гумното, там беше разчистено, дървената лопата беше забита в бял сипкав сняг и до нея метлата, с клонките нагоре, а овесените снопи бяха разстлани по чистото гумно в два реда като дълга връв, с класовете един срещу друг. Оправиха млатилата и почнаха да удрят, като редяха равномерно по три удара. Старецът удряше здраво с тежкото млатило, разкъсвайки сламата, момата с равни удари бухаше отгоре, снахата обръщаше.

Месецът залезе и почна да се съмва; и вече доизкарваха редицата, когато по-големият син Аким, в полушубка и с калпак, дойде при работещите.

— Ти какво безделничиш? — извика баща му, като спря да удря и се опря на млатилото.

— Нали трябва да се подредят конете.

— Да се подредят конете — повтори раздразнено баща му. — Старата ще ги подреди. Вземай млатилото. Съвсем си затлъстял. Пияница!

— Че какво, да не си ме поил ти? — избоботи синът.

— Какво? — намръщен, като пропусна удара, попита страшно старецът.

Синът мълком взе млатилото и работата тръгна с четири млатила: трап-та-па-тап, трап-та-па-тап… Трап! — удряше тежкото млатило на стареца след три удара.

— Виж му врата, като на охранен господар. А пък аз — гащите ми не се държат — рече старецът, като пропусна удара си и само за да не загуби такта, превъртя млатилото във въздуха.

Свършиха редицата и жените почнаха да отделят сламата с гребла.

— Глупак излезе Петруха, че отиде вместо тебе. Във войниклъка щяха да избият глупостите от главата ти, а в къщи той струваше колкото петима като тебе.

— Е, стига, тате — рече снахата, като отделяше разкъсаните сламени въжета.

— Да, да ви храня аз шестима души, а работа — нито от едного. Петруха работеше за двамина, не като…

По утъпканата в двора пътечка, заскърцала с нови цървули и със стегнати вълнени навои, дойде старата. Мъжете сгребваха неотвяното зърно накуп, жените и момите метяха.

— Мина пълномощникът. Всички трябва да вървят на ангария да превозват тухли — рече старата. — Приготвих закуската. Хайде, елате.

— Добре. Впрегни шарения и върви — рече старецът на Аким. — Но гледай да не стане като оня ден — да отговарям зарад тебе. Спомняй си за Петруха.

— Когато беше тук, него ругаеше — озъби се сега Аким срещу баща си. — А като го няма, мене ядеш.

— Значи, заслужаваш — също тъй раздразнено каза майката. — Не можеш се мери ти с Петруха.

— Добре де! — рече синът.

— Е, тъй е то, добре. Пропи брашното, а сега думаш: добре.

— Пак старата песен — рече снахата и всички, като оставиха млатилата, тръгнаха за в къщи.

Крамолите между бащата и сина бяха почнали отдавна, почти откак дадоха Петра войник. Още тогава старикът разбра, че е сменил ястреб за кукувица. Наистина по закона, както го разбираше старецът, трябваше да отиде бездетният вместо семейния. Аким имаше четири деца, Пьотр — ни едно, но Пьотр беше работник като баща си, сръчен, съобразителен, силен, издръжлив и най-главното трудолюбив. Той винаги работеше. Ако минаваше край хора, които работят, той, както правеше и старецът, веднага се залавяше да помага — или ще изкара с косата два реда, или ще натовари колата, или ще отсече дърво, или ще нацепи дърва. На стареца му беше мъчно, но нямаше какво да се прави. Войниклъкът беше като смърт. Войникът беше жив покойник и нямаше защо да го споменаваш, да разчовъркваш душата си. Само от време на време, за да клъцне големия си син, както днеска, старецът го споменаваше. Но майката често си опомняше за по-малкия син и отдавна, втора година вече, откак молеше стареца да прати на Петруха малко пари. Старецът обаче си правеше оглушка.

Авдеевият дом беше заможен и старецът имаше скътани парици, но за нищо не би се решил да ги пипне. Сега, когато старата чу, че той споменава по-малкия си син, реши пак да го помоли, като продаде овеса, да изпрати на сина си поне една рубличка. Така и стори. След като младите отидоха на ангария и те останаха сами със стария, тя склони мъжа си да изпрати от парите за овеса една рубла на Петруха. Така че, когато от отвените купове овес бяха насипани дванадесет четвъртини в чували на три шейни и чувалите внимателно забодени с дървени игли, тя даде на стареца писмо, написано под нейна диктовка от псалта, и старецът обеща в града да сложи в писмото една рубла и да го изпрати.

Облечен в нова шуба и кафтан, с чисти бели вълнени навои, старецът взе писмото, сложи го в кесията си и след като се помоли богу, седна в първата шейна и тръгна за града. В задната шейна беше внукът му. В града старецът каза на един портиер да му прочете писмото и внимателно и одобрително го слуша.

В писмото на Петруховата майка имаше: първо — благословия, второ — поздрави от всички, съобщение за смъртта на кръстника му и накрая — съобщение за това, че Аксиния (жената на Петра̀) „не пожела да живее с нас и отиде да си изкарва хляба навън. Чуваме, че живее добре и честно“. Споменаваше се за подаръка, рублата, и беше прибавено — вече само от нея, и точно дума по дума, това, което разтъжилата се стара жена със сълзи на очи беше поръчала на псалта да напише:

„И още, мило мое чедо, гълъбче мое, Петрушенка, изплаках си очите да жаля за тебе. Слънчице мое ненагледно, на кого ме остави…“ На това място старата занарежда, заплака и рече:

— Така да си остане.

Така си и остана в писмото, ала не бе съдено на Петруха да получи известието, че жена му е напуснала тяхната къща, нито рублата, нито последните думи на майка си. Това писмо и парите се върнаха назад със съобщението, че Петруха е убит на война, „защищавайки царя, отечеството и православната вяра“. Тъй беше написал военният писар.

Като получи съобщението, старата плака и нарежда, докато има̀ време, а сетне се залови за работата си. Още в първия неделен ден отиде на черква и раздаде къшеи просфорки „на добрите хора да поменат раба божия Петра̀“.

Войнишката жена Аксиния, като узна за смъртта на „любимия си мъж, с когото бе живяла само една годинка“, също плака и нарежда. Тя оплакваше и мъжа си, и целия си погубен живот. И в нареждането си споменаваше и „русите къдри на Петра Михайловича, и неговата любов, и своя злочест живот със сирачето Ванка“, и горчиво укоряваше „Петруша, че е съжалил брат си, а не е съжалил нея, клетата, скитница по чуждите къщи“.

Дълбоко в душата си Аксиния беше доволна от смъртта на Петра̀. Тя отново беше бременна от управителя, при когото живееше, и сега вече никой не можеше да я ругае и управителят можеше да се ожени за нея, както й приказваше, когато я увещаваше да се любят.