Лев Толстой
Хаджи Мурат (5)

IV

След трите безсънни нощи, които бе прекарал в бягане от изпратените подире му мюриди на Шамил, Хаджи Мурат заспа тутакси, щом Садо му пожела лека нощ и излезе от стаята. Спеше облечен, облегнат на една ръка с потънал в оставените му от стопанина червени пухени възглавници лакът. Близо до него край стената спеше Елдар. Елдар лежеше по гръб, прострял широко силните си млади крайници, тъй че високите му гърди с черни хозири на бялата черкезка бяха по-нависоко от току-що обръснатата синкава глава, която бе се смъкнала от възглавницата. Повдигнатата му като на децата, с едва набол мъх горна устна се свиваше и отпускаше, сякаш сърбаше. И той спеше като Хаджи Мурат: облечен, с пистолет на колана и с кинжал. В огнището на саклята догаряха съчките, а на печицата мъждукаше малка лампичка.

Посред нощ вратата на гостната скръцна и Хаджи Мурат веднага се дигна и хвана пистолета. В стаята влезе Садо, като стъпваше меко по пръстения под.

— Какво има? — попита бодро Хаджи Мурат, сякаш съвсем не бе заспивал.

— Трябва да помислим — рече Садо и приклекна пред Хаджи Мурат. — Една жена те видяла от покрива, като си пристигал — рече той, — и казала на мъжа си, а сега целият аул знае. Преди малко една съседка дотича при жена ми и разправи, че старците се събрали при джамията и искали да те задържат.

— Трябва да тръгваме — каза Хаджи Мурат.

— Конете са готови — рече Садо и излезе бързо от саклята.

— Елдар — пошепна Хаджи Мурат и Елдар, щом чу името си и най-вече гласа на своя мюршид, скочи на яките си нозе, като оправяше калпака си. Хаджи Мурат сложи оръжието и бурката си. Елдар стори същото. И двамата мълком излязоха под навеса. Черноокото момче доведе конете. При тропота на конете по утъпканата улица от съседната сакля се подаде нечия глава и тропайки с дървените си обуща, някакъв човек отърча нагоре към джамията.

Нямаше месечина, но в черното небе звездите силно блестяха и в тъмнината личаха очертанията на покриви на сакли — и по-високо от другите — джамията с минарето в горния край на аула. Откъм джамията се чуваше силна глъчка.

Хаджи Мурат бързо грабна пушката си, мушна крак в тясното стреме и прехвърляйки се безшумно, тихо седна върху високата възглавница на седлото.

— Бог да ви отплати! — рече той, обръщайки се към домакина, като търсеше с привично движение на десния си крак другото стреме и едва-едва досегна с камшика си момчето, което държеше коня, за да го накара да се отдръпне. Момчето се отдръпна и конят, който сякаш сам знаеше какво трябва да прави, пое с бодра стъпка по уличката към главния път. Елдар яздеше след него; Садо, в шуба, размахвайки бързо ръце, почти тичаше подире им и прибягваше ту от едната, ту от другата страна на тясната улица. На излизане от селището се показа движеща се сянка и след това — втора.

— Стой! Кой идва? Спри! — извика един глас и няколко души преградиха пътя.

Вместо да спре, Хаджи Мурат извади от колана си пистолета и като ускори хода, насочи коня право срещу ония, които му препречваха пътя. Застаналите на пътя хора се отстраниха и Хаджи Мурат, без да се обръща, с бърз раван се спусна надолу из пътя. Елдар караше със силен тръс след него. Отзаде им изтрещяха два изстрела, изсвистяха два куршума, които не закачиха нито него, нито Елдар. Хаджи Мурат продължи да кара със същия ход. След като отмина на около триста крачки, той спря запъхтения леко кон и се ослуша. Напред някъде долу шумеше бърза вода. Отзад се чуваше кукуригането на петлите в аула. През тия звуци се дочу приближаващ се конски тропот и говор. Хаджи Мурат подкара коня и продължи със същия равен ход.

Ония, които яздеха подире му, препускаха и скоро настигнаха Хаджи Мурат. Бяха двадесетина конници, жители на аула, решили да заловят Хаджи Мурат или поне, за оправдание пред Шамил, да се престорят, че искат да го заловят. Когато приближиха дотолкова, че се съзираха в тъмнината, Хаджи Мурат спря, пусна поводите и с привично движение на лявата си ръка разкопча калъфа на пушката, а с дясната я извади. Елдар направи същото.

— Какво искате? — извика Хаджи Мурат. — Искате да ме хванете ли? Е, хайде! — И дигна пушката. Жителите на аула се спряха.

Хаджи Мурат, хванал пушката в ръка, почна да се спуща в долчинката. Без да се приближават конниците тръгнаха подире му. Когато Хаджи Мурат мина от другата страна на долчинката, конниците зад него почнаха да му викат да чуе какво искат да му кажат. В отговор Хаджи Мурат гръмна с пушката и препусна. Когато спря, потерята след него не се чуваше вече; не се чуваха и петлите, само по-ясно се чуваше откъм гората шуртенето на вода и навремени плачът на бухал. Черната стена на гората беше съвсем близо. Това беше същата гора, в която го очакваха неговите мюриди. Хаджи Мурат стигна до нея, спря и като пое повече въздух в дробовете си, изсвири, млъкна и се ослуша. След минута из гората се чу също такова изсвирване. Хаджи Мурат се отби от пътя и навлезе навътре. Като измина стотина крачки, той видя през стволовете на дървесата огън, сенки на хора, насядали около него, и осветен до половина спънат оседлан кон.

Един от седналите край огъня хора бърже стана, приближи до Хаджи Мурат и хвана поводите и стремето. Той беше побратимът на Хаджи Мурат, аварецът Ханефи, който управляваше имота му.

— Загасете огъня! — рече Хаджи Мурат, като слизаше от коня.

Хората започнаха да разхвърлят огъня и да тъпчат главните.

— Беше ли Бата тук? — попита Хаджи Мурат, пристъпвайки към постланата бурка.

— Беше. Отдавна заминаха с Хан Махома.

— По кой път тръгнаха?

— По тоя — отговори Ханефи, сочейки посока, противоположна на оная, от която бе дошъл Хаджи Мурат.

— Добре — рече Хаджи Мурат, свали пушката си и почна да я пълни. — Трябва да се пазим, преследваха ме — каза той на човека, който гасеше огъня.

Той беше чеченецът Гамзало. Гамзало се приближи до бурката, взе сложената отгоре й пушка в калъф и тръгна мълчаливо към края на поляната, към мястото, откъдето бе дошъл Хаджи Мурат. Елдар слезе от своя кон, пое коня на Хаджи Мурат, подръпна нагоре главите и на двата и ги завърза за дърветата. Сетне, също като Гамзало, с пушка на ремък, застана в другия край на поляната. Огънят бе угаснал, гората не изглеждаше вече тъй черна, както по-рано, а по небето, макар и слабо, светеха звезди.

Като погледна звездите, Малката мечка, дигнала се вече насред небето, Хаджи Мурат пресметна, че полунощ отдавна е минало и че отдавна е време за нощна молитва. Той поиска от Ханефи ибрика, който винаги носеше в дисагите, наметна бурката си и отиде към водата.

След като се изу и изми, Хаджи Мурат се изправи бос върху бурката, после подгъна нозе, седна на прасците си и като запуши с пръсти уши, изрече със затворени очи, обърнат към изток, обичайните си молитви.

След молитвата той се върна на мястото си, дето бяха дисагите, седна върху бурката, облакъти се на колене, наведе глава и се замисли.

Хаджи Мурат винаги вярваше в щастието си. Каквото и да предприемаше, той предварително биваше твърдо уверен в своята сполука и всичко му вървеше. Така беше, с редки изключения, през целия му бурен военен живот. Той се надяваше, че така ще бъде и сега. Представяше си как с войската, която ще му даде Воронцов, ще тръгне срещу Шамил, ще го плени и ще си отмъсти и как руският цар ще го награди и той пак ще управлява не само Авария, но и цялата Чечня, която ще му се подчини. С тия мисли той не усети как заспа.

Присъни му се, че със своите юнаци с песен и с вик: „Хаджи Мурат иде!“ — лети срещу Шамил и го пленява с жените му и чува как те плачат и ридаят. Събуди се. Песента „Ла-иллях!“ и виковете: „Хаджи Мурат иде“, и плачът на Шамиловите жени — това беше воят, плачът и кикотът на чакалите, които го бяха събудили. Хаджи Мурат дигна глава, погледна на изток, дето през стволовете на дървесата небето вече просветваше, и попита за Хан Махома седналия по-далечко от него мюрид. Като разбра, че Хан Махома още не се е върнал, Хаджи Мурат отпусна глава и веднага пак задряма.

Събуди го веселият глас на Хан Махома, който се връщаше с Бата от своето пратеничество. Хан Махома тутакси приседна до Хаджи Мурат и почна да му разправя как войниците ги посрещнали и завели при самия княз, как той приказвал със самия княз, как князът се радвал и обещал да го посрещне утре на мястото, дето русите ще секат дърва, отвъд Мичик, на Шалинската поляна. Бата прекъсваше другаря си, като вмъкваше свои добавки.

Хаджи Мурат разпита подробно с какви думи точно е отговорил Воронцов на неговото предложение да се присъедини към русите. И Хан Махома, и Бата в един глас казваха, че князът е обещал да приеме Хаджи Мурат като гост и да направи всичко, за да му бъде добре. Хаджи Мурат разпитва още за пътя и когато Хан Махома го увери, че знае добре пътя и ще го заведе право там, Хаджи Мурат извади пари и даде на Бата обещаните три рубли; заповяда на хората си да извадят от дисагите златокованото му оръжие и калпака с чалмата, а самите мюриди да се почистят, за да се явят пред русите в спретнат вид. Докато почистваха оръжието, седлата, сбруята и конете, звездите побледняха, стана съвсем светло и лъхна предутринен ветрец.