Лев Толстой
Хаджи Мурат (17)

XVI

В изпълнение на това нареждане на Николай Павлович още веднага, през януари 1852 година, бе предприето нападение в Чечня.

Отредът, определен за нападението, се състоеше от четири батальона пехота, двеста казаци и осем оръдия. Колоната се движеше по пътя. От двете страни на колоната вървяха в непрекъсната верига, като се спускаха и изкачваха по доловете, егери с високи ботуши, полушубки и калпаци, с пушки на рамо и патрондаши на ремък. Както винаги отредът, движейки се в неприятелската земя, пазеше възможно най-голяма тишина. Само навремени в канавките издрънчаваха стръсканите оръдия или някой артилерийски кон, който не разбираше заповедта за тишина, изпръхтяваше или цвилеше, или ядосан началник с хрипкав, сдържан глас подвикваше на подчинените си или че веригата се е много проточила, или пък че се движи съвсем близо или далеч от колоната. Само веднъж тишината се наруши от това, че из една трънлива шубрака, между веригата и колоната, изскочи коза с бяло коремче и бял задник и със сив гръб и един също такъв козел с малки, извити назад рогчета. Красивите подплашени животни се втурнаха с големи скокове, като сгъваха предните си нозе, толкова близо срещу колоната, че някои войници с вик и смехове хукнаха след тях, като искаха да ги прободат с щиковете си, но козите се върнаха обратно, прескочиха през веригата и преследвани от няколко конника и от ротните кучета, отлетяха като птици в планината.

Беше още зима, но слънцето бе почнало да се издига по-високо и на пладне, когато тръгналият рано сутринта отред беше вече изминал десетина версти, така припичаше, че стана горещо и лъчите му бяха толкова силни, че не можеше да се гледа стоманата на щиковете и отраженията, които пламваха неочаквано като малки слънца по медта на оръдията.

Отзад остана току-що прегазената от отреда бърза, бистра рекичка, напред — обработени нивя и ливади с недълбоки долчинки, още по-напред — тайнствени черни планини, покрити с гори, отвъд черните планини — пак издадени скали и на високия кръгозор — вечно прелестните, вечно менливите, играещи със светлината си като елмази снежни върхове.

Пред пета рота вървеше в черен сюртук, с калпак и със сабя през рамо отскоро преведеният от гвардията висок, красив офицер Бутлер, който изпитваше бодро чувство на радост от живота и в същото време — на опасност от смъртта и желание да действува, и съзнание за приобщеност към огромното, управлявано от една воля цяло. Днес Бутлер втори път тръгваше на сражение и му беше радостно, че след малко ще почнат да стрелят по него и че той не само няма да наведе глава под летящия снаряд или не ще обърне внимание на свистенето на куршумите, но, както вече му се бе случвало, ще дигне още по-високо глава и с усмивка в очи ще изгледа другарите си и войниците и с най-равнодушен глас ще заговори за нещо странично.

Отредът свърна от хубавия път и зави по друг, неутъпкан, през обрани царевични ниви, и вече се приближаваше до гората, когато изневиделица със зловещо свистене профуча гюлле и падна сред обоза, в царевичната нива край пътя, като изрови там пръстта.

— Почва — весело усмихнат, рече Бутлер на другаря си, който вървеше с него.

И наистина подир гюллето иззад гората се показа гъста тълпа чеченски конници с байраци. Сред групата личеше голям зелен байрак и старият ротен фелдфебел, който беше много далекоглед, съобщи на късогледия Бутлер, че това трябва да е самият Шамил. Групата се спусна в подножието и се появи на билото на най-близкия вдясно дол и почна да слиза надолу. Дребничкият генерал в топъл черен сюртук и калпак с голям бял курпей^[1] дойде на своя раванлия кон при ротата на Бутлер и му заповяда да тръгне вдясно срещу спускащата се конница. Бутлер бързо поведе ротата в указаната посока, но не бе успял да слезе в дола, когато чу отзаде си, един след друг, два оръдейни изстрела. Озърна се: два облака сивосинкав дим се бяха издигнали над двете оръдия и се проточиха над дола. Групата, която очевидно не бе очаквала артилерия, се върна. Ротата на Бутлер почна да стреля след планинците и цялата долина се покри с барутен дим. Само над долината се виждаха планинците, които бързо отстъпваха, отбранявайки се със стрелба срещу преследващите ги казаци. Отредът тръгна след планинците и върху склона на втория дол се показа аул.

С ротата си, бегом след казаците, Бутлер влезе в аула. От жителите не бе останал никой. На войниците бе заповядано да подпалят житото, сеното и самите сакли. Из целия аул се разстла лют дим и сред тоя дим щъкаха войници, като измъкваха от саклите каквото им падне, най-вече ловяха и стреляха кокошките, които планинците не бяха успели да откарат. Офицерите седнаха по-далеч от дима, закусиха и пийнаха. Фелдфебелът им донесе на дъска няколко пити мед. Чеченците не се чуваха. Малко след пладне бе заповядано да се оттеглят. Зад аула ротата се строи в колона и Бутлер трябваше да бъде в ариергарда. Щом тръгнаха, чеченците се появиха и като следваха отреда, го изпровождаха с изстрели.

Когато отредът излезе на открито, планинците бяха изостанали. От хората на Бутлер никой не бе ранен и той се връщаше в най-весело и бодро настроение.

След като прегази обратно рекичката, която бяха минали сутринта, отредът се разточи из царевичните нивя и ливадите, а песнопойците от ротите излязоха напред и се понесоха песни. Нямаше вятър, въздухът беше свеж, чист и тъй ведър, че снежните върхове на разстояние около стотина версти изглеждаха съвсем наблизо и когато певците млъкваха, чуваше се отмереният тропот на нозе и подрънкването на оръдия като фон, върху който почваше и спираше песента. Песента, която пееха в пета рота на Бутлер, беше съчинена от един юнкер за слава на полка и се пееше по танцов мотив с припева: „Не такъв е, не такъв е егерът, егерът!“

Бутлер яздеше редом с прекия си началник, майор Петров, с когото живееше заедно, и не можеше да се нарадва на решението си да напусне гвардията и да дойде в Кавказ. Главната причина за прехвърлянето му от гвардията беше, че бе загубил на карти в Петербург така, че не бе му останало вече нищо. Страхуваше се, че ако остане в гвардията, не би могъл да удържи да не играе, а вече нямаше какво да губи. Сега всичко това бе вече свършено. Имаше друг живот, и то толкова хубав, юнашки. Бе забравил вече и разорението си, и неизплатените си дългове. И Кавказ, войната, войниците, офицерите, пияният и добродушен храбрец майор Петров — всичко това му изглеждаше тъй хубаво, че понякога не му се вярваше, че не е в Петербург, че в задимените от тютюн стаи не прегъва ъглите на карти и не играе срещу банката, мразейки банкодържача, и че не усеща болка, която стяга главата му, а е тук — в тоя чудесен край, сред храбрите кавказци.

„Не такъв е, не такъв е егерът, егерът!“ — пееха неговите песнопойци. Конят му весело стъпваше под тая музика. Ротното сиво рошаво куче Трезорка, навирило опашка, тичаше като началник с угрижен вид пред ротата на Бутлер. Бодро, спокойно и весело беше на душата му. Той виждаше войната само в това, че се излага на опасност, на възможна смърт и по тоя начин заслужава и награди, и уважение от тукашните другари и от руските си приятели. Другата страна на войната — смъртта, раните на войниците, на офицерите и планинците, — колкото и странно да изглежда, не изпъкваше във въображението му. Той дори несъзнателно, за да запази своята поетична представа за войната, никога не гледаше убитите и ранените. Тъй беше и сега. Имахме трима убити и дванадесет ранени. Той мина покрай един труп, проснат на гръб, и само с едното си око видя някак странното положение на восъчната ръка и тъмночервеното петно на главата и извърна поглед. Представяше си планинците само като конни джигити, от които трябваше да се брани.

— Та така, драги — думаше в паузите на песента майорът. — Не е като у вас, в Питер: равнение надясно, равнение наляво. Ето, поработихме и сега — в къщи. Марушка сега ще ни сложи баница, хубава чорба от зеле. Живот! Нали? Хайде, „Като сипне зора“ — изкомандува той любимата си песен.

Майорът живееше съпружески с дъщерята на фелдшера, изпърво Машка, а сетне Маря Дмитриевна. Маря Дмитриевна беше хубава, руса, цялата в лунички тридесетгодишна бездетна жена. Каквото и да беше миналото й, сега тя бе вярна другарка на майора, грижеше се за него като бавачка, а това беше потребно на майора, който често се напиваше до безсъзнание.

Когато стигнаха в крепостта, всичко бе тъй, както беше предвидил майорът. Маря Дмитриевна нагости него и Бутлер и още двамина поканени офицери от отреда с обилен, вкусен обед и майорът така здравата се нахрани и напи, че не можеше вече да говори, и отиде в стаята си да спи. Бутлер, също уморен, но доволен и пил малко повече чихир^[2], отиде в стаята си и едва можа да се съблече, сложи длан под хубавата си къдрокоса глава и тутакси заспа дълбок сън, без сънища и пробуждане.