Лев Толстой
Хаджи Мурат (15)

XIV

На двадесети декември Воронцов пишеше следното на военния министър Чернишев. Писмото беше на френски:

„Не Ви писах с последната поща, любезни княже, тъй като исках най-напред да реша какво ще правим с Хаджи Мурат и защото два-три дни не се чувствувах съвсем здрав. В последното си писмо Ви съобщавах за пристигането на Хаджи Мурат тука: той пристигна в Тифлис на осми; на следния ден се запознах с него и осем-девет дни говорихме и обмисляхме с какво може той да ни бъде полезен по-късно, а особено какво трябва да правим с него сега, тъй като е много загрижен за съдбата на семейството си и казва, с всичките белези на пълна откровеност, че докато семейството му е в ръцете на Шамил, той е парализиран и безсилен да ни услужи и да ни докаже благодарността си за добрия прием и за това, че сме му простили. Неизвестността, в която се намира, по отношение на скъпите за него лица предизвиква у него трескаво състояние и хората, които определих да живеят с него тук, ме уверяват, че той не спи нощем, почти нищо не яде, постоянно се моли и само иска разрешение да поязди с неколцина казаци — единствено възможното развлечение и движение за него, необходимо поради дългогодишния навик. Всеки ден той идва при мен, за да научи дали имам някакви известия за семейството му, и ме моли да събера от различните ни граници всички пленници, които държим, за да ги предложим на Шамил за размяна, при която той щял да прибави и малко пари. Имал хора, които щели да му дадат пари за това. Постоянно ми повтаря: «Спасете моето семейство и ми дайте след това възможност да Ви служа (според него най-добре би било на лезгинската граница) и ако след месец не Ви направя голяма услуга, накажете ме, както намерите за добре.»

Аз му отговорих, че всичко това ми се струва много справедливо и че у нас ще се намерят много хора, които не биха му вярвали, ако семейството му остане в планините, а не при нас като залог; че ще направя всичко възможно, за да събера от границите ни пленниците, и че тъй като по нашите устави нямам право да му давам пари за откуп като прибавка към ония, които той сам ще намери, ще намеря може би други начини да му помогна. След това откровено му казах мнението си, че Шамил в никой случай няма да пусне семейството му, че може би направо ще му съобщи това, като му обещае пълно опрощаване и предишните длъжности, и ще го заплаши, че ако не се върне, ще погуби майка му, жена му и шестте му деца. Запитах го може ли откровено да ми каже какво би сторил, ако получи такова известие от Шамил. Хаджи Мурат вдигна очи и ръце към небето и ми каза, че всичко е в божите ръце, но че той никога няма да се предаде в ръцете на своя враг, защото е напълно уверен, че Шамил няма да му прости и че в такъв случай не би останал жив за дълго. Колкото до изтребването на семейството му, той не смятал, че Шамил ще постъпи тъй лекомислено: първо, за да не го направи още по-отчаян и по-опасен свой враг; и, второ, в Дагестан имало много хора, дори твърде влиятелни, които ще го убедят да не прави това. Накрая той ми повтори няколко пъти, че каквато и да бъде божията воля за бъдещето, него сега го занимава само мисълта за откупуване на семейството му; че ме моли в името божие да му помогна и да му позволя да се върне в околностите на Чечня, дето той с посредничеството и разрешението на нашите началници би могъл да влезе във връзка със своето семейство; да има постоянни известия за неговото истинско положение и за начините, по които би могъл да го освободи, че много лица и дори някои наиби в тая област на неприятелската страна са повече или по-малко привързани към него; че сред цялото това население, покорено вече от русите или неутрално, лесно ще може с наша помощ да има връзки, твърде полезни за постигане на целта, която не му дава покой ни денем, ни нощем и изпълнението на която ще го успокои напълно и ще му даде възможност да действува в наша полза и да заслужи доверието ни. Той моли да го изпратим пак в Грозная^[1] с конвой от двадесет-тридесет храбри казаци, които биха му служили за защита от враговете, а на нас — като гаранция за истинността на изказаните от него намерения.

Вие ще разберете, любезни княже, че всичко това твърде ме озадачи, тъй като, каквото и да направя, върху мене лежи отговорност. Би било съвсем непредпазливо да му се доверява човек напълно; но ако бихме искали да му пресечем възможността за бягство — би трябвало да го затворим; а това според мене би било несправедливо и неполитично. Подобна мярка, новината за която скоро би се пръснала по целия Дагестан, би ни навредила, много там, тъй като би пресякла желанието на ония (а те са мнозина), които са готови да се опълчат повече или по-малко открито срещу Шамил и които толкова се интересуват от нашето държане към най-храбрия и най-предприемчив помощник на имама, който се е видял принуден да се предаде в наши ръце. Щом се отнесем към Хаджи Мурат като към пленник, веднага целият благоприятен ефект от неговата измяна на Шамил би бил загубен за нас.

Затова мисля, че не можех да постъпя иначе, освен както постъпих, като чувствувам обаче, че мога да бъда обвинен в голяма грешка, ако на Хаджи Мурат му хрумне отново да си отиде. В службата и при такива заплетени работи е мъчно — за да не река невъзможно — да се върви само по прав път, без да рискуваш да сбъркаш и без да поемеш отговорност; но щом пътят ти се струва прав, трябва да вървиш по него — каквото и да стане.

Моля Ви, любезни княже, да представите това за разглеждане на негово величество господаря император и аз ще бъда щастлив, ако нашият августейши повелител благоволи да одобри моята постъпка. Всичко, което Ви писах по-горе, писах и на генералите Завадовски и Козловски поради непосредствените връзки на Козловски с Хаджи Мурат, когото предупредих, че без одобрението на последния не може да направи нищо и не може да ходи никъде. Казах му, че за нас ще е по-добре, ако излиза с наш конвой, защото иначе Шамил ще почне да разправя, че държим Хаджи Мурат затворен; но при това го накарах да ми обещае, че няма никога да отиде във Воздвиженско, тъй като моят син, на когото той се бе предал в началото и когото смята за свой кунак (приятел), не е началник на тая крепост и биха могли да станат недоразумения. Но Воздвиженско е твърде близо до многобройното враждебно нам население, а за връзките, които той иска да установи с пълномощниците си, Грозная е удобна във всяко отношение.

Освен двадесетте избрани казаци, които пак по негова молба няма да се отделят ни крачка от него, аз изпратих ротмистър Лорис-Меликов, достоен, отличен и много умен офицер, който говори татарски, познава добре Хаджи Мурат, който също така, изглежда, му се доверява напълно. През десетте дни, които Хаджи Мурат прекара тук, той живя в една къща с подполковник княз Тарханов, началник на Шушинска околия, който е тук по служба; той е истински достоен човек и аз му вярвам напълно. Той също спечели доверието на Хаджи Мурат и само чрез него, тъй като той отлично говори татарски, ние разсъждавахме по най-деликатни и тайни въпроси.

Аз се съветвах с Тарханов за Хаджи Мурат и той напълно се съгласи с мене в това, че или трябваше да се постъпи тъй, както аз постъпих, или Хаджи Мурат да бъде хвърлен в тъмница и да бъде пазен с всички възможни строги мерки, защото, щом веднъж почнем да се отнасяме лошо с него, не ще е лесно да го пазим — или пък да го отдалечим съвсем от тоя край. Но последните две мерки не само биха унищожили цялата изгода, която имаме от скарването между Хаджи Мурат и Шамил, но неизбежно биха спрели всякакво разширение на негодуванието и възможността за разбунтуване на планинците против властта на Шамил. Княз Тарханов ми каза, че сам той вярва в искреността на Хаджи Мурат и че Хаджи Мурат не се съмнява, че Шамил никога не ще му прости и ще заповяда да го убият въпреки обещаната прошка. Едничкото нещо, което накара Тарханов да се замисли при отношенията му с Хаджи Мурат — това е привързаността му към религията и той не скрива, че чрез това Шамил би могъл да му въздействува. Но както вече казах по-горе, той никога не ще убеди Хаджи Мурат, че няма да го убие — било веднага или известно време след завръщането му.

Това е всичко, любезни княже, което исках да Ви кажа по тоя епизод от тукашните работи.“