Лев Толстой
Хаджи Мурат (12)

XI

На петия ден от пребиваването на Хаджи Мурат в Тифлис Лорис-Меликов, адютантът на наместника, дойде при него по нареждане на главнокомандуващия.

— И главата ми, и ръцете ми с радост ще служат на сардаря — каза Хаджи Мурат с обичайното си дипломатическо изражение, навел глава и сложил ръце на гърди. — Заповядай — рече той, като гледаше ласкаво Лорис-Меликов в очите.

Лорис-Меликов седна в креслото до масата. Хаджи Мурат се отпусна срещу него на ниския миндер и като опря ръце на коленете си, наклони глава и внимателно заслуша какво му казва Лорис-Меликов. Лорис-Меликов, който свободно говореше татарски, каза, че макар князът да знае миналото на Хаджи Мурат, иска лично от него да научи цялата му история.

— Ти разкажи на мене — рече Лорис-Меликов, — а аз ще го запиша, ще го преведа после на руски и князът ще го изпрати на царя.

Хаджи Мурат помълча (той не само че никога не прекъсваше събеседника си, но винаги дочакваше дали събеседникът няма да каже още нещо), после дигна глава, като тръсна калпака си назад, и се усмихна с оная особена детска усмивка, с която беше пленил вече Маря Василиевна.

— Това може — рече той, очевидно поласкан от мисълта, че историята му ще бъде прочетена от царя.

— Разправи ми (на татарски няма обръщение „вие“) всичко от началото, без да бързаш — каза Лорис-Меликов, като извади бележника си от джоба.

— Това може, само че има много, твърде много за разправяне. Много работи имаше — рече Хаджи Мурат.

— Ако не можеш в един ден, на следния ще го доразкажеш — рече Лорис-Меликов.

— Отначало ли да почна?

— Да, от самото начало: де си роден, де си живял.

Хаджи Мурат наведе глава и дълго седя така, сетне взе една пръчица, която беше до миндера, извади изпод кинжала си, чиято дръжка от слонова кост бе обкована със злато, остро като бръснач стоманено ножче и почна да дялка с него пръчицата, като в същото време разказваше.

— Пиши: родил съм се в Целмес, аул малък, колкото магарешка глава, както казват по нас, в планините — почна той. — Недалеч, на разстояние два изстрела, е Хунзах, дето живееха хановете. И нашето семейство беше близко с тях. Майка ми е кърмила по-големия хан Абунунцал Хан, което ме сближи с хановете. Те бяха трима: Абунунцал Хан, млечен брат на моя брат Осман, Умма Хан, мой побратим, и Булач Хан, най-малкият, тоя, когото Шамил хвърли в пропастта. Но за това после. Бях петнадесетгодишен, когато по аулите почнаха да ходят мюриди. Те удряха с дървени саби камъните и викаха: „Мюсюлмани, хазават^[1]!“

Всички чеченци се присъединиха към мюридите, почнаха и аварците да преминават към тях. Аз тогава живеех в двореца. Бях като брат на хановете: правех, каквото исках, и станах богат. Имах и коне, и оръжие, и пари имах. Живеех си за удоволствие и за нищо не мислех. И живях така, докато убиха Кази Молла и на негово място дойде Гамзат. Гамзат изпроводи пратеници до хановете да им кажат, че ако не приемат хазавата, той ще разсипе Хунзах. Трябваше да се помисли. Хановете се страхуваха от русите, страхуваха се да приемат хазавата и ханшата ме изпрати с втория си син Умма Хан в Тифлис да помолим главния руски началник за помощ срещу Гамзат. Главният началник беше Розен, барон. Той не прие нито мене, нито Умма Хан. Поръчал да ни кажат, че ще ни помогне, и не направи нищо. Само неговите офицери почнаха да дохождат при нас и да играят карти с Умма Хан. Пояха го с вино и го водеха в лоши места и той загуби на карти с тях всичко, каквото имаше. В снагата беше силен като бик и беше храбър като лъв, но по душа слаб като вода. Той щеше да проиграе на карти и последните си коне и оръжие, ако аз не бях го отвел. След Тифлис моите мисли се промениха и аз почнах да уговарям ханшата и младите ханове да приемат хазавата.

— Защо се промениха мислите ти? — попита Лорис-Меликов. — Не ти се харесаха русите ли?

Хаджи Мурат помълча.

— Не, не ми се харесаха — решително каза той и затвори очи. — А случи се и още една друга работа, та аз поисках да приема хазавата.

— Каква работа?

— Наблизо до Целмес ние с хана се сблъскахме с трима мюриди, двамата избягаха, третия убих с пистолета си. Когато отидох до него, за да взема оръжието му, той беше още жив. Погледна ме. „Ти — казва — ме уби. Мене ми е добре. А ти си мюсюлманин и си млад и силен, приеми хазавата. Бог заповядва.“

— Е, и ти прие ли?

— Не приех, а почнах да мисля — отвърна Хаджи Мурат и продължи да разказва: — Когато Гамзат настъпи към Хунзах, изпратихме при него старците и им поръчахме да кажат, че сме съгласни да приемем хазавата, само да ни прати някой учен човек да ни разтълкува как трябва да го спазваме. Гамзат заповядал да обръснат мустаците на старците, да пробият ноздрите им, да окачат на тях халки и ги изпратил назад. Старците казаха, че Гамзат е готов да ни изпрати шейх, който да ни научи на хазавата, но само ако ханшата му прати като заложник най-малкия си син. Ханшата повярва и изпрати Булач Хан при Гамзат. Гамзат приел добре Булач Хан и изпратил да повикат при него и по-големите братя. Той поръчал да ни кажат, че иска да служи на хановете, тъй както баща му служил на техния баща. Ханшата беше слаба жена, глупава и самоуверена, като всички жени, когато живеят по свой ум. Тя се уплаши да изпрати двамата си синове и изпрати само Умма Хан. Аз тръгнах с него. Приближихме на една верста, посрещнаха ни мюриди и пяха, и стреляха, и джигитуваха около нас. А когато стигнахме, Гамзат излезе от палатката си, дойде до стремето на Умма Хан и го посрещна като хан. Той каза: „Не съм сторил на вашия дом никакво зло и не искам да сторя. Недейте само ме убива и не ми пречете да отправям хората към хазавата. А аз ще ви служа с цялата си войска, както баща ми е служил на вашия баща. Пуснете ме да живея във вашия дом. Ще ви помагам със съвети, а вие правете каквото искате.“ Умма Хан не го биваше да говори. Не знаеше какво да каже и мълчеше. Тогава аз казах, че щом е така, нека Гамзат отиде в Хунзах. Ханшата и ханът ще го приемат с почит. Но не ми дадоха да доизрека и тук за първи път се сблъсках с Шамил. Той беше там край имама. „Не питат тебе, а хана“ — рече ми той. Аз млъкнах, а Гамзат изпроводи Умма Хан до палатката. След това Гамзат ме повика и ми заповяда да отида заедно с негови пратеници в Хунзах. Аз тръгнах. Пратениците почнаха да увещават ханшата да пусне при Гамзат и най-големия хан. Аз съзрях измяната и казах на ханшата да не изпраща сина си. Но жената има в главата си толкова ум, колкото яйцето — косми. Ханшата повярва и нареди на сина си да иде. Абунунцал не искаше. Тогава тя рече: „Личи си, че се страхуваш.“ Тя като оса знаеше де да го ужили, та повече да го заболи. Абунунцал пламна, нищо повече не й каза и заповяда да оседлаят конете. Аз тръгнах с него. Гамзат ни посрещна още по-добре, отколкото бе посрещнал Умма Хан. Самият той дойде на разстояние два изстрела в подножието да ни посрещне. Подире му яздеха конници с байраци, пееха „Ляилляха илаллах“, стреляха и джигитуваха. Когато стигнахме до лагера, Гамзат въведе хана в палатката. А аз останах при конете. Бях под височината, когато в палатката на Гамзат почна да се стреля. Втурнах се към палатката. Умма Хан лежеше по очи в локва кръв, а Абунунцал се биеше с мюридите. Половината му лице бе отсечено и висеше. Той го придържаше с едната си ръка, а с другата посичаше с кинжал всички, които се доближаваха до него. Пред очите ми той посече брата на Гамзат и вече бе замахнал към другия, когато мюридите почнаха да стрелят в него и той падна.

Хаджи Мурат спря, загорялото му лице стана тъмночервено и очите му се наляха с кръв. — Обзе ме страх и избягах.

— Тъй ли? — рече Лорис-Меликов. — Аз мислех, че ти никога от нищо не си се страхувал.

— След станалото — никога; оттогава винаги съм си спомнял тоя срам и щом си го спомнях, вече от нищо не се страхувах.