Дейвид Хосп
Невинност (1)

Пролог

Септември 1992 година

Мадлин Стийл погледна през мокрото от дъжда стъкло, към винарната на Кълъмбъс Авеню в Роксбъри. Притискаше към ухото си телефонната слушалка, защото от силните удари на сърцето й не чуваше почти нищо. Даваше свободно. Къде беше той? Накрая, след седмото позвъняване, прозвуча мъжки глас:

— Какво?

— Аз съм.

— Какво има?

— Те са тук. Май ги спипахме. — Тя хвърли поглед към витрината на магазина, за да се увери, че на входа няма движение.

— Не е достатъчно да ги пратим на топло, но за начало е добре.

— Повече от начало е, Коз — отвърна тя. — Че за какво друго ще се събират тук? Имаш ли представа колко души участват? За колко пари става дума? Ако е това, което изглежда, тогава работата е по-голяма, отколкото предполагах.

Човекът от другия край на линията мълчеше.

— Коз?

Мълчание.

— Коз, там ли си?

— Махай се оттам, Мади — последва отговор.

— Защо?

— Ти не си обучавана да работиш под прикритие. Ще се заемем със случая утре сутринта. Сега искам да си тръгнеш оттам.

— Шегуваш ли се? Ще изчакам да видя кой още ще се появи. Кой ще излезе.

— Махай се оттам. Заповядвам ти.

— Ти не си ми шеф, Коз.

— Не, но съм ти приятел. Хайде, изчезвай. Веднага.

Тя вдиша дълбоко, гледайки как дъждовните капки си играят със светлините на надписа над входа на магазина за алкохол от другата страна на улицата.

— Добре, но случаят си остава мой. Аз свърших черната работа и го заслужавам.

— Случаят си е твой. Нека го обсъдим утре сутринта, става ли?

— Става. И, Коз…

— Да?

— Благодаря ти.

Тя затвори, но остана в телефонната кабина още няколко минути, загледана в малката витрина на магазина. Би дала мило и драго, за да разбере какво се случва в момента зад неоновите надписи, рекламиращи цигари, лотарийни билети и бира. Накрая отвори вратата на будката и тръгна в бурната нощ.

Прекоси улицата и вървя до следващата пресечка. Когато мина покрай витрината, забави ход и се опита да надзърне в процепите между мръсните талашитени плоскости. Ако някой я видеше, щеше да си помисли, че просто гледа стоките на витрината. Внимаваше да не привлича ничие внимание.

Щом подмина витрината, ускори крачка. Убедена беше, че никой не я е проследил, но въпреки това продължи да се озърта, да не би някой да излезе от магазина и да я види.

Усмихна се на себе си. На входа на магазина нямаше никой, което означаваше, че си беше свършила работата добре. Баща й и братята й не вярваха, че тя може да се справя с подобни задачи. Днес тя доказа, че е родена за тази професия, че с този занаят са един за друг.

Мадлин продължаваше да се усмихва, леко обърнала назад глава, когато мина покрай една тясна уличка, пряка на Кълъмбъс. Така и не забеляза тъмната фигура зад купчината със сандъци на входа на пресечката. Не видя мъжа, който тръгна към нея, нито забеляза как той вдигна ръка и замахна. Дръжката на ножа се стовари с всичка сила върху главата й.

* * *

Винсенте Салазар изкачи стълбите до четвъртия етаж, където се намираше апартаментът му. Сградата, в която живееше, беше разположена в покрайнините на Дорчестър, близо до линията на метрото в Роксбъри. От жилището му лъхаше на родно и домашно. Миризмите на платанос реленос и нуегадос ен миел се смесваха с тези на пупусас от съседните апартаменти.

Той отвори и влезе в апартамента, свали си якето и го закачи на закачалката на вратата.

— Ола! — поздрави го майка му. Мивката пред нея беше отрупана с тенджери и чинии, а на котлоните бяха сложени тигани с приятно ухаещи пълнени чушки. — Комо те фуе ту диа?

— Говори на английски, мамо — тихо й каза. — В тази къща се говори на английски.

— Оф! — Тя изсумтя и махна пренебрежително с ръка. — Как мина денят ти? — повтори майка му на английски със силен акцент.

— Добре мина — отвърна той, като й благодари с кимване, загдето се е съгласила на компромис с езика. — Управителят на магазина каза, че ще ми възложи работа с по-голяма отговорност.

— Добре, значи ще ти дават и повече пари?

Той поклати глава.

— Обаче е хубаво да ти имат доверие.

— Доверието също се заплаща.

Той замълча и отиде до бебешкото креватче до прозореца.

— А ти как си, малката? — попита той, след като взе дъщеричката си и я доближи до лицето си. Детето грейна от радост и той започна да го прегръща и целува. Рожбата му продължаваше да се усмихва и от време на време доволно да издава неразбираеми звуци.

— Чу ли, Росита? Татко ти от утре ще бъде още по-уважаван.

— За уважение също се плаща — обади се майка му, застинала до печката с гръб към него.

— Тук сме по-добре, мамо. Тук можем да имаме истински живот.

— В Салвадор беше по-уважаван човек. Там ти беше по-важен отколкото тук.

— В Салвадор бяха издирван човек. Въпрос на време беше да ме хванат. Освен това дъщеря ми е родена тук и ще израсне като американка.

— Ако ни позволят да останем.

— Не се тревожи, мамо. Нали ти казах, че ще се погрижа за това.

— Да.

— Мигел върна ли се от училище?

— Не. Нещо унил ми се вижда напоследък. Мисля, че се притеснява за училището. Трябва да поговориш с него.

— Ще поговоря. Бебето яде ли?

Майка му поклати глава.

— Е, значи сега трябва да се нахраниш — каза той на дъщеря си. — Усмихна се и отново я целуна, след което я настани в бебешкото столче и й сложи лигавник. Започна да разбърква бебешката храна, когато на външната врата се почука.

— Винсенте Салазар? — извика някой откъм стълбището.

Той отиде до вратата и се ослуша.

— Да? — откликна се, без да отваря.

— Полиция! Отворете веднага!

Обзе го неописуем страх и изведнъж му се догади от сладникавата миризма на чушките в тигана.

— Какво искате?

* * *

Не, това не можеше да е истина. Не можеше да се случва с нея.

Паника обзе Мадлин Стийл, когато тя дойде в съзнание и усети, че челото й е допряно до голия цимент. Вонята на бензин, мръсотия и асфалт беше нетърпима, дъждът силно барабанеше.

— Моля ви, недейте!

— Кайете, ла рамоа! — изсъска мъжът зад нея. — Аора сентира ел подер де Тресе! — Той я хвана за косата и я дръпна силно. Ако беше издърпал още малко, щеше да й счупи врата. — Абра тус охос!

Тя вдигна очи и видя зловещия проблясък на сантиметри от нея. Капките танцуваха върху дългото острие, докато то бавно се приближаваше към лицето й. После мъжът допря острието до врата й и когато мачетето леко разкъса кожата й, тя сякаш усети ужилване и остана като парализирана.

После сякаш мина цяла вечност, след което отново я наведоха с лице надолу. Усети как някой повдигна полата й и разкъса бельото й. В дъжда беше трудно да разбере дали самата тя плачеше или не. А ако плачеше, имаше ли някакво значение? Тя си отговори на въпроса, когато затвори очи и пред нея мислено изникнаха лицата на членовете на семейството й. Да, имаше значение. Имаше значение заради самата нея. Имаше значение, защото те я бяха създали като личност.

Тя вдиша с усилие и си наложи волята да се съсредоточи. С крайчице на окото си съзря дамската си чантичка на земята, на метър-два от нея. Вероятно беше паднала там, когато я бяха ударили по тила. Ако само можеше да стигне до нея…

Извергът зад нея беше насочил цялото си внимание към това как да застане по-удобно, за да я обладае. Тя не можеше да го позволи.

Внезапно тя се хвърли върху него и впи ноктите си във врата му. Той изкрещя от болка и тя стисна още по-силно, а ноктите й се забиха по-дълбоко.

Той изкрещя отново, още по-силно, и се отдръпна от нея. Това й беше достатъчно. Тя се претърколи настрани и сграбчи чантичката. Усети дръжката на пистолета, извади го, рязко се извъртя към нападателя си, понечи да се прицели и да стреля, преди той да се е овладял.

Той обаче беше доста бърз. Удари я по китката с дръжката на мачетето, после сграбчи ръката й и двамата се сборичкаха. Беше безнадеждно и тя го съзнаваше. Той беше по-едър и по-силен, беше отгоре — имаше всички предимства. Бавно пистолетът се извъртя към нея, към корема й.

Когато отекна изстрелът, тя не беше сигурно кой от двамата е дръпнал спусъка. Усети само парене в корема и краката й изтръпнаха. Чу отдалечаващи се стъпки и почувства как топлата течност започна да образува локва под нея, смесвайки се с дъждовната вода. Веднага около нея се разнесе характерната миризма на кръв.

„Така е по-добре“ — каза си тя. Докато крайниците постепенно губеха чувствителност и тялото й започна да изтръпва, беше спокойна. Нямаше да може да живее нормално със срама, а роднините й изобщо нямаше да го понесат. Всички бяха готови да посрещнат смъртта, но не и подобен позор.

Затвори очи и се остави бавно да потъне в безсъзнание, докато воят на сирените ставаше все по-силен. Не, определено така беше по-добре за нея.

* * *

— Искаме да поговорим. Отворете вратата!

Винсенте Салазар остана неподвижен до вратата за секунда, докато проиграваше наум възможностите си. Накрая стигна до заключението, че няма изход, свали веригата и леко отвори вратата.

— Покажете ми полицейската си значка — каза той.

В отговор се разрази истински ураган. Вратата беше избита, в резултат на което той политна назад към вътрешността на квартирата и се стовари върху бебешкото столче. Бебето падна на пода и за огромен ужас на баща си си удари главата в дървения под. Той вдигна поглед и видя как вътре нахлуха няколко полицаи с бронежилетки и каски. Винсенте погледна отново към дъщеря си, която запищя от болка и от страх. В този миг в ребрата му се забиха първите ритници на униформените и го събориха отново на пода.

— Моля ви! Не пипайте дъщеря ми! — извика той. Последваха отново ритници с кубинки.

— Полиция! Не мърдай!

Тогава чу как майка му извика „Росита!“ и я видя как се втурна към детето, но един от щурмоваците я изблъска към печката.

— Останете по местата си! — изкомандва полицаят и насочи автомата към лицето й.

Бебето продължи да плаче на пода.

— Моля ви! Не разбирам! — умоляваше ги Салазар, но този път го ритнаха в лицето.

— Казах ти да не мърдаш, задник!

Винсенте протегна ръка към бебето, изпълнен с отчаяние и желание да стигне до него, но го настъпиха по ръката и той чу как костта му изпука. Наоколо се чуваха плач и писъци. Чуваше майка си, но не разбираше какво казва тя.

Един от полицаите коленичи до него, а Салазар въпреки болката се надигна от пода.

— Адски много си загазил, копеле — изсъска ченгето, сграбчи го за косата и го издърпа назад.

— Моля ви! Нека помогна на дъщеря си! Аз съм лекар! Станала е някаква грешка!

— О, така ли? Наистина има грешка и тази грешка я направи ти. — Униформеният се изсмя грубо. — Ама той не изглежда такъв бабаит сега, а, момчета?

Винсенте понечи да обърне глава, за да види дали с Росита всичко е наред, но полицаят го издърпа и не му позволи.

— Познаваш ли жената, която нападна снощи? — попита ченгето, като се наведе на сантиметри до ухото му.

— Не, моля…

— Жената, която застреля и остави да умре в уличката?

— Не…

— Тя беше полицай! — Мъжът силно блъсна главата на Винсенте към кухненския под, без да изпуска косата му.

Винсенте се изправи на колене, но полицаят го възседна и отново издърпа главата му назад.

— Харесва ли ти, а, негодник? — извика той, като за сетен път блъсна лицето на Винсенте в пода.

— По-полека, Мак — обади се някой.

Винсенте усети как по лицето му потече кръв, а ръката му беше станала безчувствена, но не това имаше значение за него. Единственото, което го интересуваше в момента, беше дъщеричката му. Единственото, което чуваше, беше нейният плач.

Полицаят отново издърпа главата му и я заби в пода. Усети вкуса на кръв.

— Така ли се отнасяш с жените, а? — извика полицаят зад него.

— Хайде, Мак, стига толкова! — Винсенте почувства някаква особена леденина в гласа на втория полицай и се уплаши.

— Негодник! — изкрещя първият полицай и за последно заби лицето му в дървения под.

Винсенте остана да лежи замаян на пода. Не знаеше колко време е минало, но това не беше важно. Чуваше как майка му продължава да пищи, но звукът беше някак странно приглушен, като че ли идваше отдалеч. Имаше и други гласове, мъжки, изпълнени с гняв и безразличие. Докато лежеше там, безсилен да помръдне или да говори, в цялата тази бъркотия и какофония осъзна, че липсва един звук. Звук, така добре познат му, както и собственото му сърцебиене. Липсата на този звук го изпълни със страх. Той заплака неудържимо — не за себе си, а защото вече беше спрял да чува този звук. Вече не чуваше Росита да плаче.