Дейвид Хосп
Адвокат за милиони (6)

Четвърта глава

На Фин му отне почти час да измине петкилометровия маршрут от Нашуа Стрийт до стадиона. Обикновено му бяха необходими само петнайсет минути, но днес, на Деня на патриотите, улиците бяха претъпкани с коли. Денят на патриотите, с който се честват битките при Лексингтън и Конкорд през 1775 година, се празнува само в Бостън. Това е един от трите местни празника, предназначен да напомня на апатичната нация за ролята на Бостън в американската история. При цялата тази патриархална гордост на града обаче малцина са американците, които са чували за Лексингтън и Конкорд. Нещо повече, много бостънци понятие нямат какво се чества с Деня на патриотите. Те обаче знаят, че това е един почивен ден повече и че това е денят, на който всяка година се провежда Бостънският маратон. Това също така е денят, в който бостънският бейзболен отбор „Ред Сокс“ провежда специална сутрешна игра на стадиона „Фенуей Парк“. Празникът предизвиква пълна суматоха в града, понеже хората се тълпят по улиците от ранни зори, а баровете са препълнени почти до обяд.

Фин паркира покрай стадиона, близо до Бек Бей. Паркингът беше собственост на негов клиент. Беше му се обадил предварително, за да си запази място, давайки си сметка, че иначе няма да има къде да остави колата си. Когато успя да стигне до карнавалната атмосфера, царяща около „Фенуей Парк“, вече наближаваше пладне. Щом стигна до мястото си на стадиона, до местата на Том Козловски и Лиса Кранц, два реда зад ложата на „Ред Сокс“, Бостън водеше с шест на нула в четвъртия ининг.

— Извинете ме, че закъснях — каза той и седна на мястото си.

— Ти губиш — отвърна Козловски. Той беше едър, с тяло като гардероб, на петдесетина години, с остри черти и дълъг белег, който започваше от ъгъла на дясното око до долната част на ухото. Носеше евтин панталон и спортно яке, което дори от „Армията на спасението“ биха отказали да вземат. Потомствен представител на работническата класа, той беше работил четвърт век в бостънската полиция, след което оттам го бяха уволнили и той беше станал частен детектив. Ченгето в него не искаше да си отива. Работеше в малък офис в сградата в Чарлстън, в която се намираше и кантората на Фин, и вършеше достатъчно работа на Фин, че двамата условно да се смятат за партньори. — Пропусна няколко добри ининга — добави детективът.

— Казах, че съжалявам.

— Чух те.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че закъсня. Идваме на тази игра откакто ти основа кантората. Станало е традиция.

— Основах кантората едва преди няколко години — възрази Фин.

— Още по-лошо. Новите традиции са доста крехки.

— Стига си нареждал, гледай играта — сряза го Лиса. Тя беше дребна, но красива жена, с остър език, на трийсет и пет години, с гъста черна коса и волева брадичка. Беше работила като асистентка при Фин, докато следваше право вечерно, и след като се дипломира и успешно издържа изпита за правоспособност преди една година, стана пълноправен юрист. Беше с панталон и кашмирен пуловер, който сигурно струваше повече от месечната й заплата при Фин. Но тя произхождаше от заможно семейство. Лиса и Козловски ходеха вече повече от година. Фин не можеше да си представи по-странна двойка. Физическото привличане и чепатите им характери бяха единствените неща, които ги сближаваха. Очевидно и това беше достатъчно.

— Ти си тази, която не спря да ми нареждаш за него цял час — отговори Козловски. — Не се прави на невинна.

— Никога не се правя на невинна.

Той изсумтя.

— Вярно е, права си. — После попита Фин: — Все пак къде беше?

— На Нашуа Стрийт.

— Нов клиент ли?

— Може би. Стар познат. Трябва да обсъдим с теб дали ще ми стане клиент.

— Познавам ли го?

— Спомняш ли си Девън Мали?

— От Южен Бостън ли? Крадецът?

— Същият. Какво знаеш за него?

Козловски поклати глава.

— Не много. Известно време имаше сериозна репутация, но после залезе. Беше дребен играч.

Пред тях мина продавач на бира. Лиса изсвири с пръсти. Беше достатъчно силно да стресне младия продавач, който едва не изпусна таблата.

— Хей, дай три насам! — провикна се тя.

Фин вдигна ръка към ухото си и направи гримаса.

— Трябваше ли да го правиш?

— Боже, много си ми нежен. — Тя взе чантата си и извади оттам двайсетачка.

— Сигурна ли си, че не искаш аз да ги платя? — попита Фин. — В момента провеждаме служебно съвещание.

— Дръж си портфейла, шефе. Имам повече пари от теб.

— Не е лъжа, но все пак…

Тя го изгледа с досада.

— Наистина ли искаш да платиш?

— Не съвсем.

— Добре. Тогава млъкни.

Фин се усмихна на Козловски, който само сви рамене.

— Та за какво са спипали Девън? — попита бившето ченге.

— За обир — отвърна Фин.

— Той с това се занимава. Може ли по-конкретно?

— Не. — Фин отпи от бирата. — Обирал е магазин за дрехи — добави след секунда.

— Подозиран е, че е обирал магазин за дрехи — поправи го Лиса.

— Умно момиче. Подозиран е.

— Колко сериозни са подозренията? — попита Козловски.

Фин сви рамене.

— Полицаите са го спипали посред нощ в магазина, докато е държал купчина женско бельо.

Детективът поклати глава.

— Трудно ще му е да се отърве от обвинението.

— Стоката е била скъпа — добави адвокатът.

— Надявам се да е така. — Козловски отхапа голяма хапка от братвурста, който държеше върху картон в скута си. Едри парчета зеле и горчица паднаха от сандвича и изцапаха ризата му отпред, Фин си каза, че приятелят му има напредък. — Та значи разполагаме ли с някакви конкретни факти, с които да работим, или просто ще пледираме, че е невинен?

— Още не знам. Запознат съм само с неговата версия. Не знам докъде са стигнали ченгетата с разследването. Може да измислим нещо. Девън си мисли, че ако излезе, ще може да подразбере нещо и да го даде на прокурора. Може да получи пробация. — Той се замисли за секунда-две. — Но може би няма да стане.

— Звучи ми като доста прецакан случай — каза Козловски. — Защо ни е да се заемаме?

Фин въздъхна.

— Познавам го още от миналото ми, когато и аз бях заплетен в тези неща. Жал ми е за него. Как да му откажа?

— Лесно. Слагаш езика на горното небце, издишаш и казваш „Не-е-е“. Виждаш ли? — Фин не се усмихна на шегата и лицето на ексченгето бързо помръкна. — Не си се съгласил, нали?

— Не, казах му, че може би ще се наема. Но мисля да го сторя.

— Нали щяхме първо да го обсъдим тримата?

— Ето, обсъждам го. Както казах, жал ми е за човека. Искам да му помогна.

— На колко години е? — попита Лиса.

— Някъде на възраст между моята и тази на Коз.

— Толкова стар?

— Много благодаря — засегна се Козловски.

— Не исках да те обидя — каза Лиса. — Просто си мислех, че да си на тези години и да си престъпник сигурно е доста кофти.

— Всичко е кофти, когато си на тези години — отвърна Козловски.

— Не е същото — продължи тя. — Ако вие оплескате нещо, поне няма да ви тикнат в затвора.

— Така е. Ако оплескаме нещо, друг отива в затвора — съгласи се Фин. — Освен това не е ясно дали той е оплескал нещата. Било е уговорено предварително да обере магазина и по всичко личи, че някой го е издал на ченгетата. Може би някой е искал да го приберат на топло.

— Кой може да е? — попита детективът.

— Има няколко възможности. Казах на Девън, че може да проверим.

— Страхотно. Ще ни плати ли?

— Каза, че ще плати.

— Ще ни даде ли аванс? — попита Лиса.

Фин поклати глава.

— Каза, че парите му са в брой и че трябва първо да го пуснат, за да ни ги даде.

— Шегуваш ли се? — обади се отново Козловски. — Само не ми казвай, че си толкова наивен, та да му повярваш.

— Може и да казва истината.

— Не, не може и ти го знаеш. И каква е тази работа?

— Има дъщеря.

— И? Ако във фирмената ни политика влиза да обслужваме благотворително всеки, който има дете, не съм видял да го пише в рекламните ни брошури.

— Тя е на четиринайсет. Допреди година Девън дори не е знаел за нея. Майка й е боклук — оставила момичето до къщата на Девън и духнала. Сега ме моли да се погрижа за нея. Ако влезе в затвора, тя ще се озове в дом за сираци, което аз не искам да допусна.

— За бога, Фин — намеси се Лиса, — та ти дори не познаваш това момиче!

— Не, но познавам домовете за сираци. Живял съм в такива четиринайсет години. Повярвай ми, не е добро място. Ако мога да направя нещо, ще го направя.

Козловски невярващо поклати глава.

— Чак толкова ли, че да си готов да направиш без пари?

— Да, ако е необходимо. Какъв е проблемът? Пари ли не ти достигат? Сега печелиш два пъти повече отколкото като ченге. Страх те е, че няма да имаш достатъчно за разпродажбата на летни дрехи в „Уолмарт“ ли? — Фин хвърли поглед към Лиса. — А за теб знам, че не се притесняваш за пари.

— Не, не се притеснявам. Стига да не ни става навик.

— Добре, значи всички сме „за“? — попита той. — Ще му издействаме освобождаване под гаранция и после ще направим каквото можем. Ще го пишем „в интерес на обществото“, сиреч безплатно. А ако стане чудо и той ни плати…

— Няма да стане — заяви детективът.

— Добре, но ако все пак ни плати, тогава ще ни дойде като от небето. Ще има достатъчно дори да си купиш нов костюм. Може дори от естествен плат. Може да не е непромокаем като полиестера, но може и да ти хареса. Съгласни ли сте?

— Съгласна — отвърна Лиса.

— Добре, но не ми харесва — измърмори Козловски.

— Не разбирам защо толкова много мрънкате. На мен се пада най-трудната работа.

— В смисъл? — попита Лиса.

Адвокатът отпи от бирата.

— Казах му, че ще наглеждам дъщеря му.

— Какво си му казал? — извика помощничката му, толкова силно, че всички наоколо обърнаха погледи към тях.

— Чу ме. Ще взема дъщеря му при мен за няколко дни.

— Олеле, става все по-хубаво! — изсумтя Козловски.

— Какво искате от мен да направя? — попита Фин.

— Сега вече ми стана ясно — каза Лиса. — За теб това е като някакъв кръстоносен поход, нали? Затова искаш да се заемеш с този случай. Мислиш си, че ако успееш да я отървеш от дома, ще можеш да изкупиш вината си за глупостите, които си вършил, когато си бил на нейната възраст? Кога най-накрая ще поумнееш? Ти си адвокат на Девън, не негов роднина. Не е твоя работа.

— Естествено, че не е моя работа, но е само за няколко дни. Какво толкова?

— Имал ли си някога вземане-даване с четиринайсетгодишно момиче?

— Не и откакто бях на петнайсет. Мили Донъли. Господи, тя беше прелестна!

— Някога и аз бях на четиринайсет — продължи Лиса. — Казвам ти, правиш голяма грешка. Къде е тя сега?

— В апартамента на Девън. Там сега е и приятелката на Девън, но тя заминава за Провидънс днес. Обещах му, че ще я взема след мача. Той каза, че не знае кого да помоли — снощи са го арестували.

— Въпреки това е грешка да се въвличаш в проблемите на твой клиент по такъв начин, Фин. Можеш да ги представляваш в съда, но не можеш да оправиш живота им.

— Обичам да мисля за нас като фирма за пълно обслужване — пошегува се той.

— Ти обичаш да мислиш за себе си като за спасител.

— Именно. Аз и Христос. Буквално останал без родители при раждането си. Обаче е бил с по-дълга коса от моята и с брада, но пък…

— И се зареди с огромна доза търпение. Повярвай ми, ще го разбереш само след няколко дни. — Тя отпи голяма глътка от бирата си.

— След няколко дни всичко ще е свършило. Ще измъкне Девън под гаранция и ще видим как ще тръгне делото. Ако успеем да се споразумеем и да го отървем от затвора, той ще потърси друг да се грижи за дъщеря му.

— Откъде си сигурен?

— Даде ми думата си.

Козловски въздъхна.

— Страхотно, няма що. Какво друго му трябва на човек, когато има честната дума на един престъпник?

* * *

Бостън водеше с осем на едно в седмото полувреме и играта постепенно загрубя. Слънцето си проби път през облаците в осмото полувреме и всички на стадиона смъкнаха якетата и пуловерите. На трибуните група едри и набити здравеняци на по двайсет и няколко години се съблякоха голи до кръста и демонстрираха издутите си кореми, боядисани в яркочервено и синьо, като всеки от тях имаше по една написана буква, така че всички заедно образуваха „РЕД СОКС“. По едно време четвъртият младеж от групата се пльосна на седалката. Така надписът се преобразува в „РЕД ОКС“. Фин си каза, че тези момчета повече приличат на бикове, отколкото на спортисти.

Фин, Козловски и Лиса останаха до последното хвърляне на топката, както и всички останали запалянковци на стадиона. После си тръгнаха и се озоваха в кошмарното стълпотворение, образувало се около Фенуей. Целият район вонеше на застояла бира и печено месо. Предните прозорци на баровете и кафенетата бяха отворени и млади мъже и жени, мъртвопияни в два и половина следобед, се изсипаха от изходите на стадиона, смеейки се и крещейки.

Фин случайно беше блъснат от младеж с ролкови кънки, който носеше зле замаскирана бутилка бира в хартиен плик.

— Толкова съм стар — каза той.

— Да, така е — отвърна Лиса.

— Тогава аз какъв съм? — намеси се Козловски.

Тя се засмя:

— Очевидно си прекалено чувствителен. Стремя се да не мисля за твоята възраст.

— Не, сериозно — продължи Фин. — Кога се случи това с мен? Кога започнах да мисля, че младежите пускат музиката прекалено силно и не уважават възрастните?

— Рано или късно с всекиго от нас се случва — каза детективът.

— Сериозно? И при теб кога се случи?

— Когато бях на девет.

— Да, бе.

— Може да се отбием в „Сонси“ да пийнем по нещо — предложи Лиса. — Там се събират по-възрастни. Много е космополитно и е шик. Може би така ще се почувствате по-добре.

Фин поклати глава.

— Няма да мога. Трябва да взема дъщерята на Девън. Освен това не съм облечен достатъчно в черно за заведение като „Сонси“.

— Както искаш. — Тя се обърна към Козловски: — Ами ти, старче? Искаш ли да ме заведеш в „Сонси“?

— Нямам в гардероба си черни дрехи.

— Престори се, че не го знаеш. Ако си мил с мен, може да ти излезе късметът.

— Не е до късмет.

— Повярвай ми, старче, понякога е.

Фин се покашля, за да привлече вниманието им.

— Желая ви приятно прекарване. — Той им махна за довиждане и зави към Комънуелт Авеню.

Не можа да се наслади на играта. Беше притеснен от перспективата да прибере при себе си дъщерята на Девън, пък било то и за кратко. Лиса беше права — той нямаше никакъв опит с деца, още повече с четиринайсетгодишни момичета. Беше обаче отгледан като сирак, изпратен първо в приемно семейство, оттам преместен първо в католически приют за сираци, после в държавен интернат, после пак в приемно семейство. Знаеше какво представлява такъв живот. Беше съзрял бързо и избра улицата още на петнайсет години. Колкото и налудничаво да звучеше, той смяташе, че е длъжен поне да помогне на Девън и да спести на дъщеря му този начин на живот.

Той се качи в колата и потегли към адреса, който му беше дал Девън. Какво толкова щеше да стане? В края на краищата, беше само за няколко дена.

* * *

Лиъм Килбраниш седеше на кухненската маса в една овехтяла къща на две пресечки от брега на океана, в Куинси. На масата лежеше разглобен картечен пистолет „РПБ Макафи-11“, калибър 380, със свалящ се заглушител. Всяка от частите беше почистена и намазана с машинно масло. На стената на кухнята беше опряна полуавтоматична щурмова пушка АР-15, калибър 223, а полуавтоматичният деветмилиметров пистолет „Барак СП21“ беше с издърпана назад затворна рама и до него бяха подредени два пълни пълнителя. Нож с двайсетсантиметрово острие лежеше до калъфа за глезен, проблясвайки на мигащата светлина на слабата крушка на тавана.

Шон Броударк седеше на дивана в хола, който беше отделен от кухнята само с малък кухненски плот. Превключваше апатично телевизионните канали на портативния телевизор. Той, меко казано, не беше привлекателен. Лицето му беше осеяно с бенки и белези от акне. Наред с това олисяваше по странен начин, като единствено на темето му беше останала рижа коса. Имаше шкембе, което свидетелстваше за небрежно отношение към собственото му тяло. Лиъм категорично не одобряваше това. Във всяко друго отношение обаче Шон беше пример за боец: държеше повече на каузата и на командването, отколкото на живота си. Върху сипаничавото му лице на места беше започнала да никне брада, подобно на плевели, никнещи през напукания асфалт на тротоар. Според Лиъм той приличаше на едно от недовършените създания на Бог — звяр, който всевишният така и не беше успял да доведе до завършено състояние.

— Той не знаеше нищо — обади се Шон от дивана. Бяха едва ли не първите му думи за деня.

— Така изглежда — отвърна Лиъм.

— Щеше да проговори, ако знаеше. Никой не би могъл да издържи на такава болка, ако знаеше нещо.

Лиъм премълча.

— Ти каза, че със сигурност знае, че ще ни даде отговор.

— Да, казах.

— Но се оказа, че не си бил прав.

Лиъм взе пистолета и пъхна единият пълнител в гнездото в ръкохватката, после издърпа рамата и вкара патрон в цевта.

— Не бях прав.

Броударк като че не беше впечатлен от нищо. Достатъчно насилие беше виждал през живота си и всякакви опити да бъде сплашен бяха безполезни. Той го знаеше.

— И сега какво? — попита Шон.

— Остават двама — отвърна Лиъм. — Ще ги открием и ще ги накараме да говорят.

— Откъде си сигурен, че имат какво да ни кажат?

Този въпрос не даваше мира на Лиъм, откакто бяха отпътували от Белфаст преди седмица. Въпросът, който неговите началници — малцината, които бяха дали съгласието си да се проведе мисията — също му бяха задали въпроса: „Откъде си сигурен?“ На този въпрос имаше само един отговор: „Все някой трябва да знае.“ Само този отговор можеше да го накара да продължи. Само този отговор щеше да му помогне да изпълни клетвата си пред баща си, която мислено беше дал преди повече от три десетилетия.

— Все ще имат да кажат нещо — отговори Лиъм.

Броударк изобщо не се обърна. Погледът му остана втренчен в сменящите се безцелно канали.

— Така каза и за Мърфи — беше краткият му отговор.