Дейвид Хосп
Адвокат за милиони (5)

Трета глава

Стоун изкара колата към главното шосе. — Накъде да карам, шефе? — попита.

— Обратно в участъка — отвърна Санчес.

— Защо?

— Трябва да проверя нещо на компютъра. — Тя погледна през стъклото, докато минаваха покрай Конгресния център в Южен Бостън. Огромната му футуристична фасада се разпростря пред тях подобно на някакъв космически кораб от научнофантастичен филм.

— Да, идеята е добра. И аз също искам да потърся една информация. Може би говорим за едно и също нещо.

Тя се обърна и го изгледа.

— Съмнявам се — отвърна.

— Може и да не е. Е, има само един начин да разберем дали е така, нали? — Той подкара по шосето и колкото по-дълго мълчеше Санчес, толкова повече се засилваше чувството на неудовлетвореност у него. — Няма ли да обсъдим онова, което видяхме в сервиза? В края на краищата нали сме партньори и колеги?

Тя не отговори.

— Виж, знам, че съм нов, но как ще разбереш дали ставам за тази работа, ако дори не си правиш труда да разговаряш с мен?

— Добре — рече тя с предизвикателен тон. — Защо не ми опишеш сцената на местопрестъплението?

— Това някакъв тест ли е?

— Да, тест е.

— Така няма да стане. Не ми харесва да ме изпитваш като ученик.

— Твоя воля. — Тя отново потъна в мълчание.

Стоун продължи по пътя, но мислено си припомни детайлите на местопрестъплението. Беше решен да не й даде повод да се подиграе с него. „Със седемдесет и пет процента разкриваемост или не, за коя, по дяволите, се мисли тая?“

— Макафи не беше прав за едно нещо — накрая изрече той, стремейки се гласът му да звучи спокойно и непринудено.

Тя отново го погледна и не каза нищо.

— Който и да го е сторил, това не е само разчистване на сметките. Не е някакво си обикновено спречкване с момчетата от Севера или дори със салвадорците от МС-13.

— Какво те кара да мислиш така? — попита тя.

— Твърде грозно и брутално е. Ако бяха от съперничеща банда, щяха да действат по-чисто. Щяха да го очистят набързо и да се изметат. Два изстрела в главата — като при Бегс — или може би дори автоматен откос от движещ се автомобил. В никакъв случай не биха губили толкова време. А и ако МС-13 са искали да направят впечатление, щяха да използват мачете. Това е тяхната запазена марка.

Тя сви рамене, сякаш беше невъзможно да се потвърдят изказаните предположения.

— А и Мърфи е познавал убийците си.

— Откъде знаеш, че не е бил само един?

— Джони Бегс. Трябва да са били повече от един и със сигурност са познавали Мърфи. — Стоун забеляза как тя се наклони леко към него, след което той продължи: — Бегс беше бодигард на Мърфи. Занимаваше се с това от десет години насам. Неговата мисия в живота. Говореше се, че не бил много умен, но бил добър в работата си и предан до гроб. Няма начин някой да се приближи толкова до Мърфи, без Бегс да му окаже яростна съпротива. Освен ако, разбира се, не са го познавали. Освен това, който и да го е направил, е съумял по някакъв начин да накара Джони да отиде по собствена воля в ъгъла на гаража. Тялото не е било влачено — кръвта е изтекла под главата му, а и нямаше кървави следи — с една дума, умрял е там, където е паднал. Дори не е успял да извади пистолета от кобура, преди да го застрелят. Не мога да си представя Бегс да остави Мърфи сам и да отиде в онзи ъгъл с някого, когото не познава. А щом се е озовал там, Мърфи не е имал време да избяга, когато е чул изстрелите. Освен ако убийците не са били няколко. Така че имаме няколко извършители.

— Има ли нещо, което да подсказва кой го е извършил?

— Нищо сигурно. Но бих започнал да търся в организацията на Мърфи. Може да е бил и някой над него, който поради някаква причина се е почувствал застрашен.

— Което означава, че е бил Балик.

— Именно, ако заповедта е дошла отгоре. Но може да е и някой под него. Или някой на неговото ниво, който иска да се издигне. Организацията им е скапана от години. Откакто Бългър пое властта.

— Тогава защо ще го изтезават?

Той сви рамене.

— Не знам. Може да е имало нещо лично. Или може би са искали да заметат следите, да изглежда така, сякаш го е извършил друг. Само предполагам.

— А посланието? „Бурята“? Какво мислиш за него?

— Нямам никаква идея. Може да е нещо пуберско. Някои от тези типове не четат нищо друго, освен комикси. Но да оставиш нещо толкова характерно означава да поемеш голям риск. Вероятно са имали по-основателна причина. Който е способен на подобно зверство обаче, не държи да аргументира действията си на всяка цена.

Тя отново погледна през стъклото. Тъкмо бяха минали покрай сградата на федералния съд и пресичаха по Евелин Моукли Бридж към централната част на града. Пътуваха към „Роуз Кенеди Грийнауей“. Мостът „Евелин Моукли“ беше кръстен на съпругата на влиятелния конгресмен Джо Моукли. Пешеходната алея „Роуз Кенеди Грийнауей“ беше кръстена на майката на Джон, Боби и Теди Кенеди. Само в Бостън големите обществени инфраструктурни проекти се кръщаваха на роднини на политици. Това говореше толкова красноречиво за града.

— Та какво мислиш? — попита я той.

— Мисля, че си прав. Това са само предположения.

Той разочаровано поклати глава.

— Само това ли? Само това ли ще ми кажеш?

— Сам каза — това беше тест.

— И каква оценка получавам? Тройка?

— Тестът се оценява само с издържал/не издържал.

— И?

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Ще ти се обадя.

* * *

Специален агент Робърт Хюит седеше в колата си и наблюдаваше случващото се в Сервиза от другата страна на улицата. Нещата се бяха поуспокоили и в момента присъстващите се бяха поотпуснали, мотаеха се без работа, пушеха или пък се бяха облегнали на колите си, подхвърляха си шеги и чакаха да дойдат за труповете. Хюит беше проследил как детективите си заминаха и се беше изкушил да се върне и да огледа сцената подробно. Сигурен беше, че никой от останалите не би се осмелил да го прогони, но появата му щеше да привлече твърде голямо внимание и прекалено много полицаи щяха да започнат да задават въпроси. С това само щеше да си усложни живота.

Той извади мобилния си телефон и набра номер.

— Да — обади се мъжът от другата страна на линията.

— Аз съм.

— И?

— Мърфи е мъртъв.

— Как?

— Как мислиш?

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Бил е пребит преди това.

— Измъчван?

— Това е разумно предположение предвид видяното от мен. И на тялото му беше написано послание.

— Какво?

— „Бурята“.

— Нашето момче е. Други имаше ли?

— Поне аз не знам за такива. Бодигардът на Мърфи е бил убит, но той не е замесен и не е бил измъчван. Може би няма да има други. — Докато Хюит говореше, асистентите на съдебния лекар изкараха от Сервиза две носилки на колела. Смееха се, докато вкарваха труповете в микробуса.

— Ще има и други. Иначе защо ще изпраща послание?

— Ако е така, тогава не знаем кои ще са. Не съм чувал някъде другаде да е имало подобни изпълнения. А ако имаше, със сигурност щях да разбера.

Настъпи мълчание.

— Дръж случващото се под око — накрая каза мъжът. — Отдавна чакахме този момент.

— Какво ще правиш сега?

— Мисля, че е време да се включа по-активно. Заминавам за Бостън.