Дейвид Хосп
Адвокат за милиони (43)

Четирийсет и първа глава

Погребението на Девън се проведе на следващата седмица, в сряда, в единайсет часа. Нямаше опело, само една правоъгълна дупка в земята, върху кафяв тревен парцел край една задънена улица в Дорчестър. Ковчегът беше провесен над дупката, готов да бъде спуснат вътре, в земята. Черешовото дърво, от което той беше изработен, беше лакирано до блясък и отразяваше лъчите на яркото слънце. Беше най-добрата и скъпа изработка. Фин си беше казал, че няма защо да проявява скъперничество. С парите, които Девън беше скрил в апартамента си, той плати за парцела, за църковната служба, за краткия некролог, отпечатан във вестника, и за ковчега. Остатъкът внесе на сметка на Сали. Но му беше съвестно да си прихване хонорарите, които Девън му беше обещал. Не беше морално — в крайна сметка не беше успял да опази Девън жив.

Гробището беше католическо и затова присъстваше свещеник, макар че когато свещеникът попита Фин какво да каже по време на погребалната служба, той отвърна „нищо“. Нямаше какво толкова да се каже. Отстрани стояха двама гробари, готови да заровят дупката, когато бъде спуснат ковчега. Освен тях на погребението присъстваха само четиримата: Фин, Козловски, Лиса и Сали. Никой друг не дойде. Свещеникът бързо приключи церемонията. Говореше толкова тихо, че Фин почти не чуваше думите му. Това също беше уместно и подобаващо на случая, каза си той.

Сали остана мълчалива през цялото време на службата. Откакто преди няколко дни я бяха изписали от болницата, тя не говореше много. Стоеше, вперила поглед в ковчега, сякаш се мъчеше да разгадае някаква загадка. Фин я разбираше добре: фактът, че нямаше никога да получи отговори, нямаше да я възпре да задава въпроси.

Когато службата свърши, някой задейства хидравличния кран и ковчегът се спусна в дупката. Четиримата останаха до края, но се обърнаха и си тръгнаха, щом копачите хвърлиха първите буци пръст върху ковчега. Не искаха да гледат тази сцена.

Вървяха тихо, Козловски и Лиса хванати за ръце, навели глави. Фин вървеше с ръце в джобовете, близо до Сали. Когато се изкачиха на хълма до колата, която бяха паркирали на тясната алея, която се виеше из цялото гробище, Фин видя жена, застанала под едно дърво. Тя наблюдаваше как копачите заравят ковчега. Сали също я видя и се спря.

— Това е тя — каза.

— Кой? — попита Фин.

— Майка ми.

Той присви очи.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

— Какво ще правиш?

— Не знам. — Сали остана на мястото си още известно време, вперила поглед в жената под дървото. — Може би трябва да отида при нея — добави накрая.

— Щом искаш.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Да. — Фин се провикна към Козловски и Лиса: — Вървете, ние ще ви настигнем.

Двамата със Сали изкачиха ниското възвишение, водещо към дървото, под което стоеше жената. Когато приближиха, Фин забеляза, че тя не изглежда много добре. Косата й беше къса и разрошена, беше облечена в широки и развлечени дрехи, а ръцете и краката й бяха като клечки. Вероятно беше между трийсет и пет и четирийсетгодишна, но изглеждаше много по-състарена. Тя погледна към Сали.

— Сали! — извика жената. Гласът й се изпълни с престорена изненада, сякаш погребението на бащата беше последното място, на което можеше да види дъщеря му. Жената разтвори обятия за прегръдка. Сали обаче остана до Фин.

— Какво правиш тук?

— Прочетох за смъртта на баща ти във вестника — отвърна тя. — Съжалявам. Мислех, че с него ще ти е по-добре, отколкото с мен. Сега можеш да се върнеш при мен. — Тя се усмихваше, но по лицето й се стичаха сълзи. Явно отдавна не се беше къпала, защото сълзите оставиха мръсни дири по бузите й. Очите й бяха безчувствени.

— Къде? — попита Сали.

Жената махна с ръка.

— Имам жилище, не се притеснявай.

— Къде?

— Ще си намеря ново. — Тя наведе очи. — Двете с теб ще си живеем щастливо.

Момичето отговори след дълга пауза:

— По-скоро ще измисля нещо друго.

— Сигурна ли си? — попита жената с тъга в гласа си, но и с облекчение.

— Да, сигурна съм. Не се тревожи, ще се оправя.

— Добре тогава. Грижи се добре за себе си. Някой ден ще дойда да те видя. Искаш ли?

— Как ще разбереш къде да ме намериш?

Жената отново махна с ръка.

— Не ставай глупава, една майка винаги знае къде да намери детето си.

Те стояха така още известно време, като Сали гледаше майка си в очите, а майка й избягваше погледа на дъщеря си. Накрая Сали каза:

— Добре, мамо, трябва да вървя. — Обърна се и започна да се отдалечава, преди майка й да е отвърнала нещо.

Фин я настигна и тръгна до нея.

— Добре ли си?

— Супер съм. — Тя вървеше бързо към Лиса и Козловски, които стояха до колата и гледаха към тях.

— Сигурна ли си?

— Майната й — отвърна Сали. — Сама съм си по-добре.

Фин постави ръка на рамото й.

— Ти няма да си сама.

Докато вървяха, той видя как Сали вдигна ръка и избърса сълза от окото си.

* * *

След като се върнаха в Чарлстън, Козловски ги почерпи в кръчмата. За себе си взе уиски, за Фин бира и за Сали кока-кола. Лиса си поръча чаша мерло, което изненада Фин.

— Лекарят каза, че чаша вино от време на време няма да навреди на бебето — обясни тя.

— Този лекар добър ли е?

— Да, защо? Проблем ли имаш?

Той поклати глава.

— Не.

— Когато е била бременна с мен, майка ми е пушила крек — каза Сали. Всички около масата насочиха вниманието си към нея, без да знаят как да реагират. — Е, разбира се, аз не съм идеалният пример, но… — Тя стана. — Къде е тоалетната?

— По коридора вляво — отвърна Лиса.

Щом Сали се отдалечи от масата, Козловски попита:

— Ще говорим ли за това?

— Не днес — отговори Фин.

— Все някога ще се наложи да говорим — каза приятелят му. — Трябва да й намерим къде да живее.

— Няма да я оставя на системата. Не точно сега. За известно време може да остане при мен.

— Тя не е домашен любимец — каза му Козловски. — Не можеш просто да я задържиш, да я погледаш и после, когато започне да цапа килима, да я изхвърлиш на улицата.

— Нямах предвид това.

— А какво?

— Искам да й помогна.

— Да й помогнеш? — Козловски погледна към Лиса.

— Чуваш ли го?

Тя погледна към корема си.

— Да, чувам го. Нека да оставим този въпрос за друг път.

— И ти ли? — Той поклати глава.

— Друг път ще говорим — повтори тя.

— Добре тогава — каза Козловски. — Ами другите въпроси, за които никой от вас не иска да говори? И тях ли ще оставим за друг път?

— Аз нямам нищо против — отвърна младата жена.

— Девън е мъртъв, Килбраниш — също. Половината от старата банда на Бългър са мъртви. Не виждам какво хубаво ще излезе, ако говорим за това.

— За Сали може да излезе нещо добро — каза Козловски. — Наградата е пет милиона. Ако открием картините, ще има много добро.

— Няма да ги откриеш.

— Откъде знаеш? Те са били при Девън преди две седмици. Сигурно ги е преместил някъде.

— Не си представям как Девън ще ги премести — намеси се Фин. — Той беше с нас от мига, в който излезе от затвора.

— Може да ги е преместил, преди да влезе в затвора. После ни е отвел в склада, защото предварително е знаел, че не са там.

— Защо му е било да го прави?

— Защото струват половин милиард долара. Може още да е искал сам да ги продаде. Може да е искал да даде парите на момичето.

Фин поклати глава.

— Той е знаел какъв е залогът. Прекалено силно е обичал дъщеря си, за да я изложи на подобен риск. За Бога, та той скочи в реката да я спасява, след като беше улучен. Освен това знаеше, че умира. Ако ги беше преместил, щеше да ми каже.

— Какви други възможности има?

— Знам какви са. Девън каза, че Бългър му споделил, че има още един човек, който знае къде са картините.

— Портър? — предположи Козловски.

— Не — отвърна Фин. — Не го ли видя как се държа? Когато разбра, че картините не са там, щеше да откачи. Едва ли е чак толкова добър актьор, че да изнесе такова представление. Мисля, че е обсебен от желанието си да намери проклетите картини.

— Тогава кой?

— Хюит.

— Не — каза Козловски. — Аз го познавам, той няма пръст.

— Хайде стига, Коз. Знам, че с него сте приятели, но през осемдесетте и деветдесетте години той е работил в групата за борба с организираната престъпност. Имал е предостатъчно възможности да се запознае лично с Бългър. Имал е връзки и познати, с помощта на които е могъл да режисира цялата схема.

— Не го вярвам — упорстваше детективът. — Имало е много други с мотиви и възможности да го извършат.

— И колко от тези други са участвали в разследването? Колко от тях бяха при склада, когато убиха Девън? Колко от тях убиха Килбраниш?

— Гледай си работата, версията ти е погрешна.

— И откъде си толкова сигурен?

— Стига! — намеси се Лиса. Гласът й прозвуча достатъчно силно и барманът се обърна към тях. Тя добави вече по-тихо: — На кого му пука? Това са само някакви си картини. На кого му пука къде са сега?

— Те не са обикновени картини — опонира й Фин.

— Напротив. Добре, те са скъпи картини, хубави картини. Но са само някакви си картини. Картини, заради които загинаха хора. Който и да ги държи в момента, е готов да убие всеки, само и само да ги запази. Аз няма да позволя вие да пострадате. Това вече не е наш проблем. Разбрахте ли ме?

Двамата сведоха очи и не отговориха.

— Сериозно ви говоря — продължи Лиса. — Искам да се откажете от всякакви планове и идеи да търсите проклетите картини. Имаме кантора, която не е спирала да работи, и момиче, за което да се грижим. И бебе, което скоро ще се роди. Тази работа приключи и точка по въпроса.

Козловски я погледна и взе ръката й.

— Добре — каза той. — Аз се отказвам.

Тя погледна към Фин.

— А ти?

Той извърна очи, но кимна в знак на съгласие.

— Добре тогава. И аз ще се откажа.

— Даваш ли думата си?

— Да, имаш думата ми.