Дейвид Хосп
Адвокат за милиони (3)

Първа глава

Скот Фин изкачи предните стъпала на затвора на Нашуа Стрийт. Плахи слънчеви лъчи се прокрадваха иззад скупчилите се облаци, изсушавайки цимента на места. Беше четвъртата седмица от пролетта, но по улиците на Бостън още можеха да се видят тук-там купчини кафеникав сняг, а градът миришеше на кучешки изпражнения и зимно разлагане — парадоксално, но това навяваше радостно чувство за скорошно затопляне на времето. Разположен между Норт Стейшън и Гардън, затворът не беше място, на което човек би се натъкнал случайно. Трябваше нарочно да си тръгнал натам, но дори и тогава не беше лесно да го откриеш. И за да се направи задачата още по-трудна, отпред нямаше свободен паркинг. Всъщност нямаше никакъв паркинг. Не че това беше проблем за Фин. Всеки месец той даваше по петдесет долара на служителя на паркинга пред болницата от другата страна, за да може да паркира очуканото си Ем Джи, когато се налага. Така животът му определено ставаше по-лесен. А той беше адвокат и гледаше да си улеснява живота винаги когато е възможно.

Фин влезе във фоайето на затвора — високо и тясно помещение с жълти стени, в което имаше само две неудобни метални пейки, и се запъти към будката на охраната. Беше събота сутрин и нямаше много хора. Фин беше облечен небрежно-елегантно — с поло, панталон и пролетно яке. Щеше да ходи на мач на „Сокс“ и се беше зарекъл да не прекарва много време в затвора.

— Полицай Холингс — обърна се към униформената служителка, седнала зад бюрото. Тя беше забола поглед в някакви книжа. Вдигна глава и се усмихна.

— Адвокат Фин — поздрави го. Имаше красива усмивка, която правеше незабележими белезите от акне по кожата на бузите й. Униформата й беше опъната по пищното й тяло, а самата тя имаше невероятно чувство за хумор за надзирателка в затвора. — При Мали ли идваш? — попита тя и се изкиска.

— Да — отвърна той и извади адвокатската си карта и шофьорската си книжка. — Как позна?

— Падаш си по трудните случаи, а този е направо тежък случай. — Тя отново се разсмя, прибра документите му за самоличност, след което му даде жетон за багажа и жълт ламиниран пропуск.

Фин окачи пропуска на врата си и пъхна жетона в процепа на една от стоманените клетки за багаж, подредени до стената. Знаеше процедурата. Извади всичко от джобовете си — портфейли, ключове, телефон, блекбъри — и ги остави в клетката. После взе бележник от чантата и също я прибра в клетката. Разрешено беше да носи със себе си само бележник.

Най-отгоре на купчината напъха якето си, след което затвори вратата и завъртя ключа. Дръпна я, за да провери, че е заключено, и тръгна към детектора за метал. Там го чакаше Каръл.

Мина през арката на детектора, но устройството изпиука. Полицайката му направи жест да се приближи. Той се подчини и разкрачи крака на широчината на раменете си, като едновременно с това разпери ръце настрани. Каръл взе ръчен детектор за метал и го прокара по тялото му, като още се подхилкваше тихичко.

— Не е възпитано да се смееш така, Холингс — каза той.

— Как да не се смея?

— Той ми е клиент. Или може да ми стане клиент.

— Това не означава, че не е смешно. — Тя доближи детектора до токата на колана му и устройството издаде характерния си звук. Тя насочи поглед към чатала му и още няколко пъти прокара детектора. Устройството изпиука с всяко движение на ръката й. — Имаш ли нещо в джобовете или само токата прави проблем? — попита тя.

— Заповядай, провери, ако искаш.

— Изкушавам се, но съм сгодена.

— Сериозно? Много жалко. Въпреки това работата ти е да се грижиш за сигурността на това заведение. Заради затворниците, заради града — той й намигна, — заради мен.

Тя привидно разочаровано повдигна вежди.

— Годеникът ми служи в щатската полиция, в специален отряд. Ако се притесняваш за своята сигурност, последното нещо, което те съветвам да правиш, е да ме караш да ти бъркам в гащите. — Тя остави детектора и махна на другия служител зад десетсантиметровото бронирано стъкло, което отделяше фоайето от останалата част на затвора. — Наред е — провикна се.

Надзирателят натисна един бутон и хидравличната врата се отвори, Фин влезе вътре.

— Късмет — каза му Холингс.

— Каква си ми душичка — отвърна той. Обърна се назад и отново се възхити на прилепналата по тялото й униформа. „Е, може би не само душичка“ — помисли си.

Застана до малкото прозорче, което го отделяше от втория пазач. Вратата зад него се затвори и Фин се почувства като в капан в тесния коридор между двете тритонни стоманени врати. Едната водеше обратно към свободата, за разлика от другата. Беше като декомпресионна камера. Подаде си ръката през прозорчето и пазачът му сложи флуоресцентен печат на опакото на дланта, обозначавайки го като посетител.

— Не го измивайте, преди да си тръгнете — предупреди го.

Фин го беше виждал и преди, но не си спомни името му. Каза си, че трябва да провери къде и кога го е срещал. В неговия бранш винаги беше за препоръчване да си в добри отношения с надзирателите в затвора.

— Благодаря за съвета.

— Знаете къде отивате.

Не беше въпрос. Човекът го беше познал.

Отново иззвъня звънец и тежкото резе на втората врата се отмести, Фин мина през нея и оттам излезе на малка площадка с асансьор. Влезе в асансьора и натисна бутона за втория етаж.

Когато вратата се отвори, той излезе в дълъг и празен коридор, с покрит с балатум под. В края на коридора отново се виждаше масивна метална врата. Зад нея двама пазачи седяха на повдигната кабинка с бронирано стъкло и наблюдаваха отделението с килиите. От мястото си Фин не виждаше килиите, но не му и трябваше. Беше ги виждал и преди — от двете страни. Разположението беше кръстообразно, с два етажа килии от двете страни, а в центъра на кръста се намираше общата зона, чийто таван беше доста по-висок. Помещението на охраната също се намираше в центъра на кръста, което позволяваше на пазачите да държат под око всяка една точка от отделението.

Фин показа адвокатския си пропуск през прозореца на един от надзирателите и той натисна бутон, вратата се отвори.

— Адвокат Фин — обърна се пазачът към него с тон, който не беше много дружелюбен, но не беше и враждебен. Някои от служителите в затвора си даваха сметка, че адвокатът само си върши работата. Други обаче…

— Полицай Динофрио — поздрави го на свой ред Фин.

На пазача му направи впечатление начинът, по който беше облечен адвокатът.

— На мача на „Сокс“ ли ще ходите?

— Да.

— Късметлия.

— Мда. Бих ви предложил един от билетите, но… — Фин сви рамене.

— Глупости.

— Да, в крайна сметка надделява отношението към такива като мен, нали?

Надзирателят поклати глава.

— Не познахте. При кого идвате?

— Девън Мали.

— Мамка му, сериозно ли?

— Така изглежда.

— Направо може да ми дадете билета си за „Сокс“. Докато свърши с обясненията и разказите си, мачът ще е вече към края си.

— Аз взимам хонорар на час.

— Въпреки това… — Човекът се завъртя със стола към отделението с килиите. Взе микрофона, който стърчеше от контролното табло в средата на кабината, включи го и произнесе: — Девън Мали, имаш посетител. — Усиленият и механизиран глас отекна в помещението. Сякаш гласът не беше негов, сякаш говореше Бог. За онези, които бяха затворени тук, си беше направо като бог. Пазачът отново погледна към Фин и му кимна към друга стоманена врата, встрани от кабината. После отвори вратата с натискането на бутон. — Ще дойде до една минута.

— Благодаря. — Фин застана пред вратата и погледна часовника в кабината. Девет и четирийсет и пет. Мачът щеше да започне в единайсет и пет. „По-добре говори кратко, Девън“ — каза си той. После си пое дъх и влезе в килийното отделение.

* * *

Помещението беше малко — по-малко дори и от единичните килии на затворниците. Два пластмасови стола бяха единствената мебелировка. Без маса. Вратата зад него се затвори и Фин си пое няколко глътки въздух, за да не проникнат в белите му дробове вонята на затворническа пот и дезинфектант с миризма на оцет. Обаче беше безполезно и той го знаеше от опит. Неприятната миризма щеше да го съпътства до края на деня.

Вратата към общата зона се отвори и в стаята влезе Девън Мали. Двамата се изгледаха мълчаливо.

Девън изглеждаше повече или по-малко така, както Фин го беше виждал и преди няколко години. Беше с около пет години по-възрастен от адвоката — към петдесетте — и висок малко над метър и осемдесет. Имаше черна коса, подстригана късо и прошарена, и кръгло лице с добре изразени черти. Погледът му беше невинен, в пълен контраст с избрания от него занаят.

Фин познаваше Девън от доброто старо време, когато Фин още се движеше с бандата си из бедните квартали на Чарлстън. Тогава Мали беше от бандата на Южните, но двамата често се движеха в едни и същи компании. Девън беше от хората, които обикновено оставаха незабележими за околните. Не беше достатъчно умен за водач, но беше сговорчив и можеше да събере прилична банда. Другото успокоение — не беше пълен психопат. Много от хората, които Фин познаваше отпреди, биха убили човек, без да им мигне окото и без повод. За Девън това не се отнасяше. Той не притежаваше онази жестокост и безмилостност, характерна за убийците, и затова Фин го харесваше.

За момент и двамата останаха умълчани. Тишината стана тягостна в тясната стая. Накрая Девън пристъпи напред и протегна ръка. Здрависаха се.

— Радвам се да те видя, Фин — каза Девън. — Южнобостънският му акцент върна адвоката към спомените за младежките му години. Той беше положил много усилия да заличи този акцент.

— И аз също се радвам.

— Добре е, че се съгласи да го направиш. Да дойдеш в почивен ден и всичко останало. — Девън пусна ръката му, придърпа единия от столовете и седна.

— За стар приятел съм готов да направя всичко.

— За стар приятел, който ти плаща хонорарите — поправи го Девън.

— И това също. — Фин взе другия стол и седна срещу клиента си. — Можеш да си позволиш да ги плащаш, нали?

Девън се усмихна, но извърна очи.

— Никога не се променяме, нали?

— Основното в характера си остава — съгласи се Фин.

— Боже, колко време мина? Пет години ли бяха? Десет? Как я караш?

— Добре съм.

— Чувам, че си повече от добре. Изградил си си репутация. Наричат те „Чудотвореца“. Така чух, че ти викат. — Докато говореше, Девън се люлееше на стола.

— Така ли? Трябва да го отпечатам на визитните си картички.

— Няма нужда. Когато си имаш работа само с точни хора, не се налага да си рекламираш бизнеса. — Говореше така, сякаш искаше да убеди себе си в нещо. — Сигурно правиш яки пари, а?

— Да, да се върнем на хонорара ми.

Той кимна, но продължаваше да избягва погледа на Фин.

— Ще ги платя, защото ми трябва чудотворец.

— Очевидно. Ще ми кажеш ли какво стана?

Девън вдигна рамене.

— И аз не знам, мамка му. Вечерта ми не мина така, както я бях планирал.

Адвокатът огледа тясната стая.

— Изглежда. — Той помълча. — Ще ми кажеш ли за бельото?

Клиентът наведе глава.

— Всички искат да им разказвам само за това. Мамка му!

— Когато хванат мъж с купчина женско бельо, е трудно на човек да не му направи впечатление.

— Не само бельо, имаше и рокли.

— Именно. И рокли. Е, така по-добре ли се чувстваш? — Клиентът му стана и закрачи из стаята като тигър в клетка. — Ченгетата са те кръстили Бикини гангстера.

— Да вървят на майната си. Нямат ли си друга работа, та само се заяждат с мен? И без тях си имам големи проблеми.

— Другото предложение е било Прашки бандита. Лично на мен това повече ми харесва, но само защото посещавах вечерен колеж и тази част от младостта ми липсва.

Девън се спря и го погледна.

— Смешно ли ти се струва?

— Само малко — отвърна Фин и веднага стана сериозен: — Разкажи ми какво стана.

Девън седна, облегна се назад и си пое дълбоко въздух.

— Трябваше да е най-лесната нощ в шибания ми живот. Знаеш ли магазина на „Гилберачи“ на Нюбъри Стрийт? Висша мода. — Фин кимна. — Тъкмо бяха докарали новите летни колекции. Магазинът беше тъпкан догоре със стока.

— Малка кражба-авантюра? Трудно ми е да си представя как са те спипали, докато си галел копринените сутиени.

— Не ме слушаш. Не беше само някаква си кражба-авантюра. Бях взел над петдесет рокли от световни модни дизайнери, по шест хиляди парчето, ако се продаде на дребно. Освен това имаше и бижута и — да — скъпо дамско бельо, и други подобни. В магазина имаше стока за близо половин милион долара, а на улицата щеше да се разпродаде за няколко милиона.

Фин подсвирна впечатлен.

— Ега ти скъпото бельо.

— Това ти казвам. Ама трябваше да е лесно. Джони Гилберачи е един от собствениците и има сериозен проблем с комара.

— Джони Гилберачи? Онзи, който вечно е по страниците със светска хроника, с малкото си кученце с розова каишка? Той ли?

— Същият.

— Малко са му меки китките.

— Той си е направо шибана балерина, но въпреки това има проблем с хазарта.

— Така ли? И на какво залага?

— Откъде да знам, по дяволите? На каквото и да е, явно не е добър. Непрекъснато губи огромни суми и плаща на Вини, като обира стоката от магазина. Така всички са доволни. Той е застраховал обекта за два пъти по-голяма сума от цената на стоката. Бях взел ключовете и можех да вляза през задния вход, при товарната рампа. Никакъв риск и никой нямаше да пострада.

— Но въпреки това се озова тук.

— Да — кимна Девън. — Ей ме на. — Той огледа помещението. — Никой не ме предупреди. Всичко вървеше като по мед и масло. Бях натоварил по-голямата част от стоката и се върнах само да взема още няколко неща. Обръщам се и кво да видя — две ченгета стоят срещу мен и ме гледат ухилени до ушите.

— И според теб какво е станало?

— Има само една възможност.

— Някой те е изпял?

— Не виждам как иначе ще се случи. Нямаше аларма, не съм вдигал никакъв шум и наоколо нямаше жива душа. Някой ме е издал на ченгетата.

Фин се замисли.

— Кой друг знаеше?

— Задачата ми я даде Вини. Нали го знаеш Вини Мърфи? Той се издигна и аз често работя за него. Той обаче винаги е бил праволинеен и не виждам защо ще иска да ме хванат. Мисля, че не е той. Не знам кой друг може да е знаел. Ако бях сега на свобода, бързо щях да разбера. Тук в кафеза обаче нямам шанс.

Адвокатът кимна разбиращо.

— Поне за това мога да ти помогна. Мога да те изкарам оттук доста бързо.

— Наистина ли?

— Съдебното заседание за пускане под гаранция не трябва да е трудно. Прегледах делото ти: скоро не си имал никакви провинения и не си бил задържан. Окръжният прокурор ще пледира за висока парична гаранция, но съм сигурен, че ако се подходи както трябва, съдията ще вземе разумно решение.

— През последните години са ме арестували няколко пъти — каза скептично Девън. — А и стоката, с която ме хванаха, не е евтина.

Фин поклати глава.

— Не гаранцията ме тревожи. Проблемът е какво ще правим след това. Делото ти е обречено.

— Стига бе, не думай! Затова ми трябва чудотворец.

— Понякога и чудотворците губят делата, Девън. Ако не предложиш нещо в замяна на прокурора, за да се съгласи на споразумение, си прецакан. Мислиш ли, че можеш да се сдобиеш с важна информация, след като те освободят под гаранция? Нещо, което да изтъргуваме?

— Може би. Кога е заседанието за мярката?

Фин се почеса по брадичката. Не се беше бръснал сутринта и лицето му се беше покрило с тъмна четина.

— Още не знам, не е насрочено. Хванали са те в неделя, а днес е Ден на патриотите и съдилищата не работят. Утре ще те включат в графика, но предвид трите почивни дни ще се е натрупала работа и не очаквам да е преди сряда.

Девън поклати глава.

— Това не е добре. Колкото по-дълго стоя тук, толкова повече изстива следата на онзи, който ме е изпял. Ако искаш да имам нещо, с което да се пазарим с прокурора, трябва да ме измъкнеш оттук час по-скоро.

— Май прекалено много се осланяш на репутацията ми на чудотворец. Дори и аз не съм в състояние да променя графика на съда.

— Предполагам. — Девън наведе глава и нервно потропа с крак няколко пъти. После неочаквано предложи: — Кво ще кажеш ти да движиш нещата отвън? Нали знаеш — да поразпиташ тук-там, да подушиш?

— Аз не се занимавам с това — отвърна Фин.

— Хайде, моля ти се. Не те моля кой знае за какво. Само да зададеш няколко въпроса. Иначе може и никога да не разберем кой ме е издал на ченгетата.

Адвокатът се замисли. Идеята да си изцапа ръцете никак не му се нравеше. Беше оставил този занаят в миналото си.

— Взимам хонорар на час — отвърна накрая. — Едва ли ще искаш да плащаш толкова много.

— Аз може и да не искам, но щом трябва, ще платя. Отчаян съм и предпочитам да ти платя, отколкото да ме тикнат в затвора. Освен това нямаш ли някой частен детектив?

— Има един, но той е бивше ченге. Не е от онези, с които хора като Вини Мърфи ще искат да разговарят.

— Нищо, наеми го. Трябва ти смелчага и стрелец. Хора като Вини не си поплюват.

Фин отново обмисли предложението.

— Ще ти струва майка ти и баща ти.

— Знам. Ще ти платя. Нямам избор.

Фин го изгледа недоверчиво.

— И наистина имаш пари да ми платиш хонорара?

— Кълна се в господ, Фин. Щом ме измъкнеш оттук, ще ти платя всичко, което ти дължа до момента. Плюс солиден аванс за останалото. Кълна се в гроба на майка ми, по дяволите.

— Майка ти почина ли?

— Още не е, но е болна от рак. Не й остава много. Мамка му, Фин, трябва да ми помогнеш.

Адвокатът отново потърка брадичката си.

— Трябва да говоря с колегите си в кантората. Ако наистина си готов да плащаш, ще вземем да се поровим из квартала. Обаче не храни големи надежди. Не знам дали хората ми ще искат да се заемат с това, а дори и да се съгласят, не си представям как ще успеем да извъртим нещата в наша полза.

— Ти си добър, Фин — замислено произнесе Девън. — Дяволски си добър.

Адвокатът застана нащрек, понеже долови някаква пресметливост в тона му.

— Какво има? — попита.

— Какво да има?

— Не се занасяй с мен, Девън. Тръгнал си на краставичар краставици да продаваш. Тук има нещо друго.

— Понятие си нямам за какво говориш.

— Напротив, имаш.

Девън замълча за секунда.

— Добре де, искам да те помоля за още една услуга.

— Ама, разбира се!

— В моя апартамент има една жена. Малко се оплескаха нещата с нея.

— Ама и ти изобщо не си се променил, Девън.

— Както каза, основното в характера на човек си остава. След като ме хванаха, не съм й звънял и сега сигурно е малко изнервена. Днес трябваше да замине при майка си в Провидънс.

— Искаш да й предам нещо ли?

— Не е толкова просто.

— И защо не е?

Девън го погледна.

— На теб ти имам доверие.

— И по-добре да е така. Защото в противен случай може да се откажа.

— Ти не разбираш. Няма на кого да се доверя. Бизнесът не го позволява — не и когато става дума за истински важни неща. Ти го знаеш по-добре от мен.

На Фин не му хареса обратът, който взе разговорът.

— Стига глупости, Девън. За какво е всичко?

Другият мъж въздъхна.

— За дъщеря ми.