Дейвид Хосп
Адвокат за милиони (27)

Двайсет и пета глава

— Къде е Лиса?

Козловски стоеше на вратата на неговия кабинет, в който прекарваше заврян повечето си време. Полиестерният панталон беше опънат от мускулите на краката му, а сакото, купено от магазин за дрехи втора употреба, беше разкопчано и отдолу се виждаше раменният кобур с пистолета.

— Отиде да вземе Сали — отвърна Фин. — Защо?

— Само така, питам.

— Да не би да имате среща да избирате порцелан или нещо подобно?

— Какво?

— Порцелан. Когато двама души решат да се женят, те първо избират порцеланов сервиз, сребърни прибори, нови хавлиени кърпи, чаршафи, съдове, цялата покъщнина.

— Майната ти.

— Ами електрически котлон? Имате ли си електрически котлон? — Приятелят му махна с ръка. — Не се притеснявай, когато направите сватбата, ще ви подарят поне три.

— Ние няма да го правим така.

— Трябва. Какво е един брак, ако няма порцеланов сервиз? — Фин поклати глава. — Изобщо не го очаквах от вас.

— Наистина ли? Човек с толкова силен женски инстинкт? Мислех си, че още преди нас си го разбрал и предусетил.

— Така или иначе, харесва ми. — Той погледна по-стария от него Козловски, който неловко пристъпи върху другия си крак. — Бракът ми харесва.

— Бракът — повтори Козловски и сви рамене. — Ние сме заедно повече от година.

— Знам и точно затова съм изненадан. Струваше ми се, че всеки от вас е постигнал доста повече, отколкото другите могат само да мечтаят. Наистина ли искате да развалите всичко?

— Аз я обичам.

— Разбира се. Защо тогава рискуваш да я загубиш?

— Да я загубя, след като се оженя за нея?

Фин кимна.

— Да, рискуваш да загубиш Лиса, като се ожениш за нея. Тя не е от примерните съпруги. Нито ти. Може да си бил такъв като по-млад. Ако беше тръгнал по друг път, сега щеше да си се задомил с някоя тиха полякиня и да имаш дузина деца. Вече обаче ти е малко късно.

— Може пък да не ни познаваш толкова добре.

Фин се изсмя.

— Познавам ви много добре. Познавам ви по-добре отколкото вие самите се познавате.

— И това проблем ли ще е?

— Не и за мен. Не и ако не прецакате нещата. И двамата ми трябвате тук. Не искам никой от вас да си мисли, че ще се отърве от професионалните си задължения, като се ожени.

Козловски поклати глава.

— Няма да прецакаме нищо.

— Няма ли?

— Няма.

— Обещаваш ли?

— Гледай си работата.

Фин се усмихна.

— Предполагам, че на повече не мога да се надявам.

— Това е повече, отколкото заслужаваш.

— И ще ми кажеш ли какво заслужавам?

— Казах, че я обичам, а не че я заслужавам.

— Искрен си — отвърна Фин. — Но гледай да не оплескаш нещата.

— Това вече го чух.

Телефонът иззвъня и адвокатът се протегна да вдигне слушалката.

— Фин на телефона.

От другата страна се чуваше странен шум: деца плачеха, възрастни говореха високо и притеснено, чуваха се някакви съобщения по радиоуредбата, сирени на линейки. Това беше болница.

— Това адвокатска кантора ли е? — попита непознат женски глас.

— Да — отвърна Фин. — Кой е?

— Обаждам се от градската болница. При вас работи ли Лиса Кранц?

— Да. Защо, нещо случило ли се е? — Той хвърли поглед към Козловски, който усети тревогата му и реагира по същия начин.

— Тя е добре — отвърна жената. — Или поне бързо ще се оправи. Участвала е в някакво сбиване.

— Какво сбиване?! — попита Фин. — За какво говорите? — Той отново погледна Козловски и поклати глава, за да го успокои. Съдейки по изражението му обаче, опитът беше неуспешен.

— Не знам точно, сър. Само с тази информация разполагам. Тя омъжена ли е?

— Може да се каже.

— Лекарят ми нареди да повикам съпруга й, за да е тук, когато тя се събуди.

— Да се събуди? Тя в безсъзнание ли е? Но какво става?

— Съжалявам, аз само повтарям думите на лекаря. Той в момента е при друг пациент и тук е една малка лудница. Ще трябва да дойдете в болницата, за да ви дадем пълна информация.

— Добре, веднага тръгваме — отвърна Фин. — Той се канеше да затвори, но в последния миг го прониза тревожна мисъл. — Почакайте! — каза той. — Ами момичето как е?

От другата страна на линията последва дълга пауза.

— Какво момиче? — попита жената.

* * *

— Какво ти казаха? Тя добре ли е? — попита Козловски.

— Да.

Бяха готови да тръгнат. Фин пренасочи обажданията от кантората към мобилния си телефон и заключи външната врата. Козловски вече беше зад волана на колата.

— Казаха ли ти какво се е случило? — попита той. Гласът му привидно беше спокоен, но Фин забеляза как говори през стиснати зъби. Мускулите на челюстта и на раменете му се стягаха и отпускаха ритмично.

Фин поклати глава. Той се притесняваше за Лиса, но сестрата каза, че тя ще се оправи. Основната му тревога беше за Сали.

— Сигурно ще тръгне сама към кантората или към апартамента ми — каза той.

— Кой? — Цялото съзнание на Козловски в момента беше ангажирано с Лиса.

— Сали — отвърна Фин. — Ако Лиса не е могла да стигне до училището, за да я вземе, тя сигурно е тръгнала пеша за Чарлстън.

Козловски само сви рамене.

— Сигурно.

— Сещаш ли се къде другаде би могла да отиде?

— Задаваш ми въпрос с повишена трудност. Нали я видя? Тя от доста време е волна птица и със сигурност има много места, където да отиде — все кофти места.

— Аз отговарям за нея — каза Фин.

— Сигурен съм, че е добре. Нищо няма да й се случи.

Мобилният на Фин звънна в джоба му. Той го извади и погледна кой е. Обаждането беше пренасочено от кантората. Можеше да е от болницата.

Той прие обаждането.

— Фин на телефона. — В отговор чу само тишина и статичен шум. Понеже пътуваше, сигналът беше слаб. — Ало?

— Момичето е при мен — каза мъжки глас.

— Кой е? — От акцента Фин се досети веднага, но освен да продължи разговора, друго не му мина през ума.

— Девън знае кой съм. Кажи му, че тя е при мен. Кажи му, че си искам картините. Ако получа картините, ще я пусна жива и невредима. Ако ли не, ще я убия.

— Нищо не разбирам, какви картини? — блъфира адвокатът.

— Девън знае. — Гласът на непознатия го накара да потрепери.

— А ако Девън не знае? Ами ако няма никакви картини?

— Тогава лошо. Най-вече за момичето. Тя му е дъщеря, нали? Или ще ми даде картините, или ще я разменя за него. Ако прекарам известно време с него, сам ще разбера дали знае за картините или не. В противен случай тя ще умре. Така му кажи.

— Ще му кажа.

— Още нещо — добави мъжът. — Не се обаждайте в полицията. Разбера ли, че някой от вас им е казал, ще я убия. После ще дойде ред на Девън. После ще очистя жената, която видях днес, после и нейния мъж. После ще се заема с теб. Ясен ли съм?

— Пределно — отвърна Фин.

— Хубаво.

— Трябва ми време, за да го измъкна от затвора.

— Давам ти един ден. После ще ти се обадя.

— Не знам дали ще стане толкова бързо.

— Един ден, господин Фин. После ще видя сметката на момичето.

— Ще видя какво мога да направя.

— Гледай да се постараеш. Ще ти се обадя утре вечерта, в шест часа. Измъкни Мали и бъди готов с отговор. Иначе пази се, защото идвам. — Линията прекъсна.

Фин прибра телефона в джоба си. Козловски продължаваше да го гледа напрегнато.

— Не е добре — каза Фин.

— Ирландеца на Девън? — попита детективът.

Той кимна.

— Хванал е Сали. Каза, че ще я убие, ако не получи картините. Или това, или да му дадем Девън вместо нея.

— Да, никак не е добре — съгласи се Козловски. — Значи да разбирам, че той е пратил Лиса в болница?

— Вероятно. Каза, че ако се обадим в полицията, ще ни избие всичките.

Фин забеляза как приятелят му стисна челюсти още по-силно.

— По дяволите, не можеш ли да накараш тая проклета таратайка да се движи по-бързо!?