Дейвид Хосп
Адвокат за милиони (2)

Пролог

Лиъм Килбраниш погледна свилия се на кълбо върху циментовия под човек. Пулсът му беше спокоен и равен, движенията му — пестеливи. Имаше черни очи и черна коса.

— Пак ли не знаеш? — попита той.

Човекът изстена. Лиъм знаеше, че е безсмислено, но щеше да продължи.

Спомняше си как всичко беше започнало. Или свършило. Въпрос на гледна точка. Откъдето и да го погледнеше обаче, споменът беше дълбоко запечатан в съзнанието му — реален и осезаем като пистолета в ръката му. Сякаш се беше случило вчера. Но онази далечна вечер нямаше нищо общо с изминалите след това три и половина десетилетия. Именно това го движеше, това беше неговата истинска същност, за добро или лошо.

В онзи момент, когато пристигнаха, той четеше, свил се в малкия гардероб на стаята три на четири метра, която делеше с братята си в къщата, разположена южно от Белфаст. Върху слабите му и бели крака на деветгодишно дете беше наметнато износено вълнено одеяло. Насочил беше фенерчето към книгата в скута си. Като дете той обичаше да се уединява и гардеробът беше неговото убежище — място, където можеше да прекара сам часове наред, пътешествайки из други светове, докато братята му спяха необезпокоявано. Отново се беше потопил в „Мечо Пух“ — любимата му книга от дните, когато цялото семейство се събираше край камината и баща им четеше приказки. Гавин Килбраниш беше корав човек и тежко и горко му на онзи, който му се опълчеше или не му се подчинеше. Той виждаше света в черно-бяло. И въпреки това, когато четеше на децата си, в гласа му се долавяше топлота, която издаваше друга страна от характера му — една страна, изоставена и почти напълно забравена. Именно тази страна на баща си търсеше Лиъм, докато проникваше в думите и редовете, свит в гардероба.

Мечо Пух тъкмо се е облажил с меда на заека. Издул се толкова, че не можел да се промуши и да излезе през заешката дупка. В този миг Лиъм чу как външната врата се блъсна. Изключи фенерчето и вдигна одеялото до брадичката си. Миризмата на прах за пране, която му напомняше за майка му, още не му даваше мира.

Бяха четирима. Облечени в черно, с качулки с прорези за очите, с автомати, които слабо проблясваха на лунната светлина, проникваща през тесните прозорци на дома им. Мъжете действаха и се движеха из къщата с военна дисциплина. Лиъм чу как обкръжиха останалите членове на семейството му, които се намираха в предната част на сградата — майка му, баща му, Меган и Кейт — и насила ги вкараха в спалнята, която той делеше с братята си.

Докато гледаше през процепа на вратата на гардероба, пред него се разигра ужасна сцена. Родителите му и братята му бяха наредени до леглото. На лицата им се четеше пълно объркване — страх, шок и недоумение на хора, рязко разбудени от дълбок сън. Само лицето на баща му издаваше, че разбира всичко. Гавин хвърли бърз поглед към вратата на гардероба и едва забележимо кимна. Лиъм едва се пребори с желанието си да излезе от скривалището и да се нареди до останалите.

Най-високият от нападателите пристъпи напред и се обърна към баща му:

— Гавин Килбраниш — каза той с тон, сякаш произнасяше присъда. — Знаеш ли кой съм аз?

Баща му кимна, но изражението му остана непроменено.

— Тогава знаеш и защо сме дошли.

Гавин отново кимна.

Мъжът направи крачка назад и се обърна към един от другите маскирани:

— Твой е, синко.

Другият се приближи до баща му, свали от рамото си автомата и го удари с приклада в корема. Гавин се преви надве. После непознатият го удари в брадичката, при което баща му се свлече на колене и изплю кръв. За първи път Лиъм виждаше баща си унижен, зависещ от милостта на друг човек.

Онзи коленичи пред него и извади малък албум с фотографии. Отвори го и измъкна снимка на пребит мъж на средна възраст.

— Татко — каза той и удари с юмрук Гавин по носа.

Звукът на счупения хрущял беше силен и на Лиъм му се догади. Мъжът извади нова снимка, този път на по-млад човек, който приличаше в лицето на предишния.

— Брат ми Уилям — продължи мъжът.

Думите още не бяха излезли от устата му, когато той удари с оръжието Гавин по главата. Кожата на скалпа се разцепи и кръвта потече по лицето на баща му.

Разлисти се нова страница, снимка на млада жена.

— Жена ми Ана.

Мъжът се изправи и силно изрита Гавин в ребрата, от което жертвата изпъшка, останала без въздух. Гавин изплю кръв и слуз.

Мъжът отстъпи назад и извади последната снимка, на която се виждаше момиченце с ангелско личице. Едва ли беше на повече от пет години. Детската му усмивка навяваше едновременно радост и тъга. Мъжът извади изпод палтото си черен пистолет и го насочи в лицето на Гавин. Гавин се изправи на колене и погледна мъжа в лицето. В погледа му нямаше нито паника, нито страх. Само омраза и презрение.

Мъжът стоеше пред него, с едната ръка насочил пистолета в главата му, с другата стискаше снимката на детето.

— Дъщеря ми Катрин! — каза. И натисна спусъка.

Пищенето продължи само миг, потопено в последвалите огнестрелни гърмежи. Майката на Лиъм и четиримата му братя подскачаха и се тресяха, докато куршумите пронизваха телата им. Падаха един върху друг в опита си да избягат, падаха върху леглото зад тях, свличаха се на пода, оставяйки алени дири по чаршафите.

Накрая настъпи тишина. Двама от мъжете в черно побутнаха с крака телата, за да се уверят, че са мъртви. След миг Лиъм чу сподавен плач от мъжа с пистолета, убил баща му.

Най-високият от групата — водачът, предположи момчето — го зашлеви.

— Я стига с тия глупости — каза. — Негодникът си го беше заслужил и го знаеше.

— А жена му? А децата му?

— Война е. Той показа ли милост към твоето семейство? Освен това, мислиш ли, че със смъртта му щеше да приключи всичко? Всичко ще свърши, когато те измрат до един. Или ние измрем. Кое от двете избираш?

Трети от групата отстъпи назад от труповете.

— С тези е свършено — изрече безчувствено. — Тук нямаме повече работа.

— Да вървим тогава — отвърна водачът.

И те си тръгнаха.

Лиъм остана в гардероба, докато пристигнаха военните. Полицията отказваше да влиза в католическите квартали, защото беше твърде опасно. Бронираните коли спряха до къщата и отряди войници с каски и щитове оградиха района, стоически понасяйки предизвикателното подвикване и дюдюкане на тълпата, събрала се пред дома на Килбраниш. Разпитаха Лиъм, но той не каза нищо. Не промълви нищо и през следващите шест месеца. Всички си мислеха, че е пострадал непоправимо от психическата травма. В известен смисъл така си беше, но не точно както хората си мислеха.

Сега, трийсет и пет години по-късно, той съзнаваше, че водачът на наказателния отряд е бил прав. Още нищо не беше свършило, макар и политиците да се бяха заклели в мир и да се усмихваха угоднически от двете страни на махагоновите конферентни маси. Никога нямаше да свърши, не и докато последният от тях още дишаше.

Той си пое дъх и вдигна пистолета, насочи го към мъжа в краката му. Кръвта беше пропила ризата на мъжа или това, което беше останало от нея. На места на лицето му кожата беше разкъсана и стърчеше костта.

— Господин Мърфи, ще ви дам последен шанс — каза Лиъм. — Отговорете на въпроса ми.

Мъжът захлипа.

— Моля ви… аз… не знам. — Вдигна умоляващо ръце, кръвта капеше от раните в дланите му и се стичаше до лактите.

— Много лошо.

Лиъм натисна спусъка и главата на мъжа рязко се отметна назад. Последните пръски кръв обагриха стената зад него. Лиъм се доближи и стреля още веднъж в кървавото кълбо, в което се беше превърнала главата на жертвата. Не беше необходимо, но той беше добре обучен. Наведе се. Носеше ръкавици на ръцете и топна пръста си в локвата кръв, образувала се до трупа. После отстъпи назад и написа с кръвта две думи на пода. Стана и кимна на Шон Броударк, който стоеше до вратата. Двамата не се нуждаеха от думи. Те не бяха приятели, бяха професионалисти.

— Защо? — попита го Броударк, загледан в кървавия надпис.

— Искам да оставя послание за останалите.

Броударк прибра пистолета си.

— Но има и още нещо, нали?

Лиъм кимна.

— Има и още нещо.

Броударк не каза нищо повече. Само проследи с поглед Лиъм, който за последно огледа гаража. После двамата излязоха навън, на хладния вечерен бостънски въздух.