Ромен Гари
Зарядът на душата (7)

VI

Същия ден към десет вечерта през бронзовата врата една черна лимузина потегли от Ватикана към Физоли.

Монсеньор Домани се беше отпуснал безжизнен в дъното на колата. Последните три дни и две нощи безсъние бяха издълбали по лицето му няколко бръчки, които, без съмнение, никога нямаше да бъдат изтрити. Преподобният Отец Буш от Католическия институт във Франкфурт и един от авторите на доклада, който теологическият съвет, свикан набързо, току-що бе гласувал, бе седнал до младия духовник и бе положил приятелска и успокояваща ръка върху рамото му.

На портала пред Кампо Санто във Физоли те бяха посрещнати от direttore^[1] сеньор Вали, който ги очакваше с нужната почит.

Преподобният Отец Буш държеше чанта от стара жълто-червеникава кожа в ръка.

— Готово ли е всичко? — попита той.

— Завършихме изкопаването на ямата преди половин час — каза сеньор Вали. Указанията ни застигнаха много късно и ми беше трудно да намеря работници…

— Ами хубаво, бъдете така добър да ми покажете пътя.

Сеньор Вали изглеждаше учуден.

— А… а ковчегът? Казаха ми, че става въпрос за погребение?

— Заведете ме на мястото, уважаеми.

Сеньор Вали за миг поиска да попита къде е тялото на християнина, когото трябваше да положат в земята, защото кожената чанта, която Преподобният Отец здраво стискаше под мишница, му изглеждаше прекалено малка, за да побере мъртвец.

Когато стигнаха до гроба, Сеньор Вали свали шапката си и зачака.

— Какво правите тук? Изчезвайте! — извика Монсеньор Домани с фалцетен глас, който се стори на direttore на Кампо Санто малко хистеричен.

Сеньор Вали вече нищо не разбираше. Нямаше ковчег. Нямаше мъртвец. Имаше само двама прелати, единият от които, по-възрастният, с много мило и обгърнато от тъга лице, а другият, много млад, явно бе в плен на някакво вълнение и безизходица, придаващи на погледа му израз, в който се преплитаха тревога, възмущение и протест. Този израз много напомняше на израза на пиле, на което отрязват главата. Сеньор Вали се отдалечи. Ако имаше нещо, на което никога не можеше да устои, това беше любопитството. След като се скри от поглед, той с тихи стъпки се върна и се скри зад храстите.

Това, което видя, надхвърляше всякакъв здрав разум, и той го отдаде на изпитите на вечеря две бутилки кианти.

Сами по себе си двата изработени предмета, които Преподобният Отец Буш извади от чантата и хвърли на дъното на гроба, не бяха нищо особено: запалка, по всяка вероятност, и една седефена топка, леко проблясваща, която изглеждаше задвижена от някаква вътрешна инстанция, защото на два пъти се измъкна от ръката на преподобния отец Буш и заподскача над земята. След като хвърлиха двата предмета в гроба, двамата духовници се хванаха за лопатите и запълниха ямата с пръст. В този момент Сеньор Вали гледаше с очи, които при вида на това погребение щяха да изскочат, но когато видя представителите на най-висшата духовна власт на Църквата да падат на колене и да издигат глас в ревностна молитва, в която двете gadgetos^[2] бяха предоставени на Божията присъда, сеньор Вали издаде слаб вик, постави едната си ръка на сърцето, другата на челото и се отдалечи, като залиташе с една-единствена мисъл в главата си: да се прибере при жена си и да повика лекар.