Ромен Гари
Зарядът на душата (4)

III

Той вдигна очи, затвори отново книгата — Без родина на Кресински — и я изненада за пореден път, когато бе изпаднала в дълбок пристъп на християнско милосърдие. Простряна на леглото, с открити гърди и със сълзи на очи, тя гледаше малката перлена топка със смесица от милосърдие, страдание и любов, които толкова художници бяха използвали при изобразяването на Мария Магдалена, седнала под Кръста. Този поглед изразяваше двеста години на мозъчно промиване.

— Слушай, Мей, стига толкова. Остави. Колко пъти още трябва да ти го повтарям? Това е само предмет. Технологична хитринка.

Той все още имаше право на един от онези ранени погледи, които всеки път му придаваха вид на палач на деца.

Матийо хвърли книгата и седна на леглото.

— Мей, това е предмет. Знаеш добрата стара френска дума — джаджа. Единственото нещо вътре в нея е енергията.

— Да, знам това. Знам и какъв вид енергия е това. Кой е вътре, Марк? Кой е този човечец, чийто безсмъртен дъх сте откраднали, вие, бандата мръсници? Кой е донорът?

— По дяволите!

— Това все пак идва от някого, нали? Кой е донорът?

— Жан Питар, щом толкова държиш да знаеш.

— О, Господи! Жан бе най-добрият ми приятел и ти ще ми…

Той затвори очи. Търпение с тази глупачка, която обичаше по неясни нему причини, по сантиментални, в крайна сметка, основания. Имаше нужда най-вече от търпение, а точно търпението му липсваше най-много.

— Получи ли разрешението на семейството?

— А ти за какво си мислиш, че става въпрос, повлекана такава? За присаждане на органи ли?

— Жан даде ли ти съгласието си?

— Нямаше време. Все още беше жив, когато го закараха в болницата, и аз хукнах натам. Той беше приятел, все пак. Естествено, взех със себе си един уред за улавяне. Жан бе абсолютен атеист, все пак. При това бе и учен, следователно…

— Зададе ли му въпроса?

— Не, разбира се, все пак има въпроси, които вече не се задават в научните среди, такива за „душата“, например. „Душата“… „Нашият безсмъртен дъх“… Целият този средновековен речник… който остава във времето на волските коли. Става дума за енергия. За това, което наричат „горивото на бъдещето“ — казано на езика на ядрената физика. Чувала ли си да се говори за енергийна криза? Добре. Намерихме нов източник на енергия, който не струва нищо, който е тук и може да се улови и който е практически неизчерпаем и неунищожим. Това е всичко. Явно в момента, в който употребиш емоционалния речник от миналото, ти си създаваш неразрешими проблеми. Въпросът за душата не може да се постави тук поради върховното основание, че става дума за наука. Дори екологичните движения няма за какво да си дерат гърлата — чисто е. Няма замърсяване, няма радиоактивност, няма заплаха за околната среда. Има психически последици, но ние работим по тях. Те би трябвало да изчезнат с привикването. Тук се крие една невероятна възхождаща нагоре сила, която ние, от Колеж дьо Франс, първи успяхме да уловим. Поезията, Мей, писнало ни е от нея. В момента, в който цивилизацията има нужда от всичките си ресурси и в който те се изчерпват много бързо, ние успяхме да създадем метод, позволяващ прекратяване на пилеенето на енергия, нещо, което се случва от началото на света. Намираме се в началото на нова ера на неподозиран възход, който ще сложи край на всички материални проблеми на земята, а ти…

Беше безполезно. Всичко, което можеше да каже по въпроса, се сблъскваше с хилядолетни предразсъдъци. У Мей имаше нещо животинско, инстинктивно, първично и непобедимо, което като че ли бе специално направено да се противопоставя на щурма на човешкия гений. Кортексът, последният появил се от двата ни мозъка, не успяваше все още да доминира животинския мозък, инстинктивния, първичния, по-стария от него с няколко милиона години. Оставаше все още огромна работа за вършене, за да се освободим от нашата първична природа. Физиката на тази двайсетгодишна бивша стриптийзьорка от Тексас, която беше прибрал от един нощен бар, особено изобилието от гръд, ханш и заоблености, криеха нещо архаично, примитивно, което синевата на погледа идваше да подчертае със своеобразна първична непорочност. Може би именно тук — в непорочността — трябваше да се търси основанието, поради което така силно се беше привързал към нея. „Непорочност“ му звучеше освежаващо. Често, когато срещнеше погледа й, изпълнен с такава наивност, от която сърцето се размеква — още едно консервативно клише — в съзнанието му изплуваха ето тези стихове на Йейтс:

Мечтая за лицето, което имах

преди началото на света…

Ох! Носталгията по корените. Разбира се, можеш малко да се заблудиш, да се отклониш от пътя, и младите еколози, както днес наричаха тези непокорни хора, които мечтаеха за Бог знае каква промяна, може би имаха известно основание.

— Принципът е същият като при зеления боб от сорта „мексикански скачач“. В него има едно малко нещо и това е червей, който се гърчи във вътрешността и иска да се освободи. Това е известно на всички деца. Когато червеят умре, бобът е само едно малко неодушевено парче материя и това е вече тъжно.

Тя не слушаше. Облегната на единия си лакът, с гъста руса коса, която падаше върху бузите и раменете, Мей продължаваше да следва с християнски поглед — да, нямаше друга дума — отскоците на малкото технологично чудо, плод на толкова усилия, едновременно първо неразбираемо проговаряне на една нова епоха и триумфален завършек от една цивилизация.

— Pobrecito^[1] — промълви тя.

В детството си бе имала мексиканка за гувернантка.

Матийо седеше на леглото по панталона от пижамата си, гол до кръста, с разрошена коса и търсеше отчаяно прости и успокоителни думи, които обстоятелствата изискваха. Цялата тази работа бе просто въпрос на терминология. Никога не би трябвало да се използват думи като „свръх генератор“, „поединично затваряне“ или „преработване на отпадъци“, които много напомняха на концентрационния свят и на Гулаг. Бяха привлекли Голдън-Майер към разработките си, като го помолиха да изследва отживелиците в един старомоден речник и да им подскаже нова терминология, пасваща на духа на времето. За нещастие, старият професор по цивилизация от Колеж дьо Франс сам се оказа един динозавър, непоправимо сраснал се с отминалите вярвания. След една нервна депресия, той бе сметнал за най-уместно да хукне към Рим, за да информира Папата относно „крайното решение“ на проблема за подготвящата се енергия. Бяха го убили, защото нито САЩ, нито СССР, нито някоя друга от така наречените „ядрени сили“ не бе готова да застане лице в лице с последиците от едно такова откритие: трябваше на всяка цена да се неутрализира намесата на Йоан XXIII, чието влияние можеше да се окаже решаващо, като се има предвид объркването сред духовете, което цареше в сферата на ядрената енергия. Всички експерти бяха единодушни: необходима бе продължителна кампания за информиране и убеждаване, работа по възпитаването и формирането на положителна нагласа. В противен случай никой не би могъл да предвиди докъде би стигнала паниката и бунтът на неподготвените мозъци. Веднъж преодолени предразсъдъците, единственият въпрос, който оставаше, безспорно бе този за „standing“^[2]. По-точно въпросът за посмъртното предназначение на енергията на всеки човек. Неминуемо в началото, особено в демократичните страни, донорите биха искали да разберат своето предназначение, да знаят дали техните енергетични доставки биха послужили, за да се задвижи мотора на един ролс-ройс или на помпа за тоалетни отпадъци. Нещо като класова борба, така да се каже. Свободният Запад безспорно би се съобразявал повече с предпочитанията на всеки относно рециклирането и преработката, отколкото в източните страни, както бе в случая. Но това вече не бе проблем на учените.

— Pobrecito…

Тя не сваляше очи от малката топка.

Никога не би отворил дума пред нея за това, но не можа да се сдържи поради опиянението от победата. Когато обичаш жена, дори и една глупачка, нормално е да искаш да споделяш с нея радостите и болките си. Една вечер той донесе тази играчка от лабораторията: беше една от първите части, които успя да завърши. Мислеше, че това би я развеселило. Имаше нужда от малко одобрение, все пак. Човешко е, както се казва. Добре, той не бе започнал дискусия със самия себе си, за да разбере кое е хуманно и кое не е. Още щом реши да говори с нея, той се натъкна на нещо като тотално неразбиране, нещо подобно на животински ужас, на най-грозно суеверие и на клишета от най-изостаналия религиозен речник. И оттогава продължаваше хистерията, молитвите и успокоителните с пълни шепи.

Тя имаше най-хубавото тяло, което някога бе виждал, но всичко останало бе еволюирало приблизително колкото и Библията.

— Ти си един красив мръсник, Марк. Всички сте мръсници там, с вашия плутоний, с вашите свръх генератори и с вашата преработка на отпадъци — отпадъците сме ние — но ти си по-гениален от останалите, ти си най-красивият мръсник от всички…

— Остави ме на мира с твоите глупости, Мей. Ще свикнеш като всички и накрая дори няма да забелязваш случилото се.

Той влезе в кухнята и постави три филии хляб върху новата скара, която откри в лабораторията: чу се мигновено свистене и изведнъж скарата, заедно с филиите вътре, се превърна в смърдяща лава. Остана непокътната само малката седефена батерия, която искреше със слаба светлина.

Проклетият въпрос за контрола бе истински препъникамък. Руснаците ги бяха изпреварили в тази област. От шест месеца неговият екип напразно търсеше решение на проблема за разпадането: елементът изглеждаше неделим. Те все не успяваха да разрушат целостта му, да проникнат в него и да го разделят на части, за да постигнат порции физична сила, която да може да се приспособява за различни нужди. Сблъскваха се със своего рода упоритост.

Отново технологията. Технологията беше дупката в задника на науката.