Ромен Гари
Зарядът на душата (30)

XXIX

4:40.

Бяха приключили монтирането на ядрения щит и Литъл гледаше доволно подчинените си. Никаква следа от нервност. Това беше последната заповед, която даваше, и се гордееше, че я дава на професионалисти от такъв ранг.

4:55.

Литъл не откъсваше очи от часовника си.

5:10.

Колек трябваше да се предаде на албанците в 5:15. Оставаха 5 минути. Стар се изненада от пукота на взрив и от изтракването на автомат. Ако канадецът бе убит, планът предвиждаше разрушаване на „прасето“ посредством възпламеняване на техния щит. Всъщност под щит те разбираха бомба, приличаща на огромна тъмнозелена костенурка, легнала по гръб, свързана с дългите си крака с електронните им комбинезони. Попадането на куршум в която и да било част от телата им или върху „чорапа“ на бомбата незабавно би предизвикало експлозия, равняваща се на двайсет мегатона. Радиусът на цялото разрушение бе изчислен на четирийсет километра. Експлозията щеше да се припише на инцидент в резултат на „свръхмощността“ на „прасето“, както това бе направено преди няколко години в Син-Кианг в Китай.

— Това си е чиста солидарност, не мислите ли, майоре? — забеляза Стар. — Ще се справим, всъщност те ще се справят. Надявам се, скъпи мои, че имате пред себе си дълъг живот за живеене!

5:14.

Колек вървеше с вдигнати ръце към гнездото на картечницата, усещайки леко напрежение в тила. Спря с вдигнати ръце, така че да го виждат, и остана неподвижен. Почака така няколко секунди, питайки се дали да рискува да пристъпи една или няколко крачки, за да го забележат, когато видя муцуната на картечницата да се насочва рязко към него. Странично или в лице — мисъл, която не би останала за бъдните поколения като последното, което човек заслужава да си каже преди смъртта. Вместо откос изстрели в корема, чу вик, после още един. Той прошепна: „Благодаря на Господа“, усещайки няколкото капки студена пот по челото си. Когато войниците го наобиколиха с оръжие в ръка, той се представи, използвайки няколкото албански думи, на които го бяха научили, като каза, че е „американски саботьор, който иска да се предаде“. Сграбчиха го и след няколко минути той се озова в командния пост — нещо като дървена барака, използвана преди време в балканските войни. Изложи позицията си на английски език, с подчертано спокойствие, изпитвайки чувство на облекчение. Думите му произведоха непосредствен и силен ефект. Постът бързо се изпълни с мълчаливи и горди хора, чиито втренчени очи наблюдаваха лицето на Колек със смесица от омраза и любопитство. Всички тези „маршали“ на революцията, имаха наполеоновски вид, идващ отчасти от сивите им широки шинели, но и от младостта им.

Тъкмо бе отговорил на въпросите им, когато външната врата се отвори и всички се отдръпнаха, за да сторят път на самия Имир Джума.

Въздействието от личността на диктатора имаше любопитна последица — сякаш тя разтвори наполовина индивидуалното присъствие на всички останали. Бе трудно да не се впечатлиш от изражението на твърдост и вътрешна сила, които вдъхваше последният комунистически ръководител, останал докрай верен на идеите и на методите на Сталин. Аура, както се казва, помисли Колек. За него нямаше и съмнение, че дъхът на този човек, веднъж уловен след смъртта, би имал стократно по-голяма сила — много повече от силата на персонален компютър.

Маршалът го слушаше мълчаливо. Беше се облякъл набързо и носеше бяла риза с отворена яка, сив войнишки панталон и военна куртка, наметната върху раменете. До него стояха генерал Чен-Ли, командващ екипа от китайски технически лица, облечени в албанска униформа, и генерал Кочук, племенник на Имир Джума и предполагаем наследник, млад и силно напомнящ в чертите на Чингиз Хан, което бе добър знак.

Канадецът посочи на картата местоположението на пещерата с такова хладнокръвие, сякаш правеше това на военна конференция. Имир Джума го слушаше с безизразно лице и мълчаливо. Бе стопроцентов господар на себе си, което се отнасяше и за останалите, които бяха около него. Всичко в него бе чиста воля за власт. В него нямаше нищо от един „Фолксваген“.

— Разполагаме с миниатюрна ядрена бомба, равняваща се на двайсет мегатона. Ще се движим защитени от нея до целта си, след което ще я обезвредим. Подсказвам ви идеята да издадете заповед никой да не стреля в сектора наоколо. Никой. Бомбата е свързана с електронните ни комбинезони. Куршум или обикновен пробив ще задейства бомбата и няма да остане нищо нито от вас, нито от нас, господа. Всичко в сектора ще бъде разрушено, включително вашите съоръжения, събраната ви енергия и, разбира се, значителна част от страната ви.

— Говорете на френски — прекъсна го Джума. — Владея доста по-добре френски език, отколкото английски. Продължете.

— Сигурен съм, че ако гледате на ситуацията от военна гледна точка, ще признаете, че не можете да направите нищо, за да попречите да осъществим мисията си. Препоръчвам ви незабавно да издадете заповед. Освен това искам да помоля всички ваши генерали и дори самия маршал да ме придружат до входа на пещерата и лично да наблюдават операцията, така че да не бъде произведен нито един изстрел. Предлагам ви да тръгнем още сега. Часът е 4:45 и ако не се върна до 6:05 при другарите ми, те ще предизвикат експлозията. Това са професионалисти, което означава, че можете да сте сигурни, че ще вдигнат всичко във въздуха точно в 6:05. Разбира се, включително и себе си, което не се брои. Сега е 5:46.

5:46.

Стар разсъждаваше, че да се взривиш с бомба от двайсет мегатона е нещо от типа на „залеза на боговете“, което един стар войник като него не би пропуснал да опита. Оставаха обаче цели деветнайсет минути и всяка спечелена секунда играеше в техен интерес. Не се забелязваше огън, нито се чуваше изщракване на автомат и изглежда бе повече от ясно, че Колек е вън от опасност и че е в сигурните ръце на висшето албанско командване. Стар нямаше чувството, че ще умре. Залогът в случая не беше собственият му живот, а този на три милиарда души. Приятно беше да почувстваш, че не си сам.

— Мога ли да ви кажа нещо, майоре?

Беше полякът. Стоеше отляво на Литъл, на няколко метра отстрани, и се усмихваше.

„Той се усмихваше. С крайчето на устните си: бе усмивка на висшестоящ, едновременно хитра и фанатична. Мисля, че това, което ни спаси, бе фактът, че винаги съм очаквал нещо такова. В подобен екип със сигурност ще се намери и психопат. Отначало той бе последният, в който бих се усъмнил, един толкова вярващ човек и следователно предан на… на това нещо, нали знаете кое. На спасението на душите ни. Ако поискате мнението ми, господине, по-скоро бих се обзаложил за янкито.“ Така изглеждаше речта на Литъл два дни по-късно пред генерал Макгрегър, британското военно аташе в Белград.

— Господа, дължа ви едно обяснение.

— Може би то ще почака — каза кротко Литъл.

Полякът повиши глас и всички го изгледаха.

— Някой от вас попита как е възможно човек с моите религиозни убеждения да стане комунистически агент, на когото са гласували доверие… Отвърнах му, че откакто Западът предаде не само Полша, но и християнството, единственият верен път бе неговото разрушаване…

Мнишек се целеше в електронния „чорап“, който обвиваше бомбата, и не го пропусна. Секунда по-късно полякът лежеше мъртъв на земята, а Литъл прибираше обратно пистолета си.

Всички, освен англичанина погледнаха към щита в няма тишина. Най-сетне Стар заговори.

— Как…

Направи жест по посока на бомбата.

— Не избухна — каза тихо Григоров — това нещо не действа.

— Много добре действа — успокои го Литъл. — Има двойна система за защита. Бях я заключил.

— И защо не ни предупредихте, дявол да го… — изръмжа Стар.

— Ами казвам ви го сега — отвърна Литъл, леко смутен. — Винаги се презапасявам с малко повече сигурност, когато работя с… брррррр… ап-чих! — с чужденци.

5:55.

Литъл наблюдаваше спокойно хората си.

— Някой друг да има нервен изблик? — поиска да се увери се той.

6:00.

Слънцето се беше показало над планините и осветяваше вътрешността на пещерата.

6:05.

Литъл се надвеси над щита и изключи защитната система. Вдигна своя „Спат“, прицелвайки се в бомбата.

— Е, хайде, скачаме — каза той. — Успех там горе!

Чуха шума от тежките камиони по пътя, скърцането на спирачките и заповедите на офицерите.

Литъл погледна часовника си.

— Добре, няма да скачаме. Изглежда това заработи. Елате, господа. Свалете костенурката, по дяволите!

Свалиха устройството, натовариха го на раменете си и бавно излязоха на светло.