Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Charge dʼâme, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Милена Личева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2019)
- Корекция и форматиране
- NMereva(2019)
Издание:
Автор: Ромен Гари
Заглавие: Зарядът на душата
Преводач: Милена Личева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Леге Артис
Град на издателя: Плевен
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Артграф“ — София
Излязла от печат: декември 2013
Редактор: Саня Табакова
ISBN: 978-954-8311-48-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9847
История
- —Добавяне
XXIV
Глухо, дълбоко и постоянно чукане изпълваше долината. Понякога му се струваше, че това е собственото му сърце. Случваше му се, слушайки го, да се поддаде на безпокойството — или надеждата — не можеше да каже точно на какво. Концентрацията на енергията и вътрешното напрежение бяха такива, че бе почти невъзможно, въпреки съвършенството на системата за контрол, дъхът да остане пленник и да не се освободи сам навсякъде, където беше „преработен“.
— Моля те, Матийо, загаси осветлението…
Той я послуша.
— Не мога да понасям тази светлина.
— Защо? Това е просто работна ръка. Manpower. И то от най-евтината.
— Все още ми е трудно да свикна, знаеш това много добре.
— Не може да се построи социализма, без да се дадат жертви, Мей. Нямаш представа какъв ентусиазъм влагат хората им в желанието си да дадат най-доброто от себе си.
Протегна ръка и запали лампата.
— Прекрасен пламък, изтъкан от вяра и преданост. Мислиш ли, че това нещо би светило с такъв блясък, ако нямаше радост там, вътре, и щастие, че служи на велика кауза? А скоро ще имат и демократичното право да избират какво точно да вършат. Знам, че в СССР им трябват четири години, за да направят автомобил с това гориво, но все още става въпрос за кола в пробен период. Скандалното е, че се говори за „свобода“, когато това става в Америка, и за „експлоатация на човека от човека“, когато се случва в народните демокрации. Цялата история на цивилизациите е била история на енергийни доставки в интерес на Силата, а днес, най-сетне, достигнахме кулминацията, кулминацията на…
Той млъкна. Защо ли? Не съществуваше човешки глас, способен да говори в името на човека. Нужно бе съвсем друг вид недоволство, съвсем различно ръмжене.
Може би поради ограничените възможности на контролната система ефектът от вълните бе особено зловреден в равнината. Гените му също изглеждаха заразени и към огромните количества отпадъци, на които той бе изложен продължително време, се прибавяха и тези, натрупани от историята в колективното несъзнавано на вида. Още предишната вечер, докато се разхождаше в планините наоколо, той получи халюцинации. На един завой на пътя му се привидя някакъв индивид, полускрит зад храстите, който прикриваше голотата си под окървавен чаршаф. Беше ужасяващо слаб и изглеждаше смутен.
— А, вие ли сте? — каза той на Матийо, който бе много учуден, че разбира еврейски език. — Продължавайте. Обещавам ви, този път няма да се намеся.
Имаше рани по цялото тяло, от челото му течеше кръв, а в погледа му се четеше страдание и възмущение едновременно — един поглед, който най-големите шедьоври през Ренесанса бяха запечатали и който все още би могъл да е полезен на изкуството.
— Нямате ли дрехи да ми услужите? — попита той. — Един ден ще ви ги върна стократно.
— Какво правите тук гол? Идвате да позирате на някой художник или какво?
Онзи въздъхна.
— Не споменавайте за това! От векове ме чакат, а сега, като ме видяха, ми организираха комитет за посрещане!
Кървеше отвсякъде.
— Портретът ми е във всички музеи, нямам никакъв шанс да избягам. Не трябваше да се връщам. Не ме закачайте, просто бях любопитен да узная какво ще се случи след две хиляди години. Казвах си, че двайсет века са достатъчни, за да се променят.
Матийо бе обзет от състрадание.
Онзи пак въздъхна.
— И, представете си, не са се променили. Дори е станало по-зле. Ако можех да предвидя всичко това, щях да остана евреин.
Избърса една сълза.
— Жалко за труда. Нищо не се е променило.
— Точно тук не съм съгласен — отвърна Матийо. — Ако ви нямаше, не биха се появили нито италианските наивисти, нито романът или готическият стил. Все пак си е струвало усилието, нали? Дори само за да я има Сикстинската капела…
— Вижте, господин Матийо…
— Познавате ли ме?
— Явно. С вас и с другите… как бяха, Опенхаймер, Ферми, Бор, Сахаров, Телер… но при вас нещата придобиха научен вид.
— Моля? Какво придоби научен вид?
— Разпъването на кръста. Пообиколих малко, нали знаете — Чехословакия, Африка, Америка, Совето, по малко навсякъде… Има го навсякъде. Никога не съм предполагал, че разпъването на кръста ще стане част от нравите на хората. Никой вече дори не забелязва това.
— Нищо ли не означава за вас, че сте първият? Нещо като предтеча. Имахте честта да направите „духовната премиера“. Но, кажете ми, как стана така, че този път им се изплъзнахте?
— Представете си, все още имам своите начини. Направих го, воден от справедливост. Като ме видяха да идвам, веднага извадиха огромен кръст, сякаш го държаха готов за моето пристигане… За малко да се откажа, Павловият рефлекс, знаете, но после си казах, не, каквото и да се получи от идването ми, все пак ще има няколко нови експоната за музеите.
— Сгрешили сте. Днес живописта печели астрономически цифри.
Лицето на другия помръкна. Бе сурово, строго, много красиво в архаичната си твърдост лице, същото, което се срещаше във византийската и гръцката икона от късната античност, преди да попадне в ръцете на италианците.
— Има ваш портрет от Мазачо, който се продаде за един милион лири в Лондон — каза Матийо. — Не можете да се оплачете.
Другият го изгледа малко накриво.
— Как върви бомбата?
— Добре, надявам се.
— Внимавайте, все пак… това е…
Поколеба се за миг.
— … тя работи с „горивото на бъдещето“, да, така е — отвърна му Матийо.
Избягваха да се гледат.
— И какво смятат да правят след това, а? — попита другият.
— Когато свършат да ядат собствените си лайна, искате да кажете, нали? Не знам.
— Какво смятат да правят след това? Да започнат отново ли? С какво? И с кого? Не и с мен, във всеки случай.
— А вие? Какво ще стане с вас?
— Ще намеря цивилни дрехи и ще се скрия в Полинезия. Чух, че Полинезия била земният рай, тогава, представете си, никому не би хрумнала идеята да ме търси там… било е преди моето време. Хайде, довиждане и на добър час!
Матийо остана неподвижен.
— На добър час ли казахте? Точно вие ли ми пожелавате успех?
За първи път по лицето на другия премина бегла усмивка.
— Казах ви: довиждане и на добър час… вашето дело все още е възможно да се провали, което означава, че все още може да успее…
— Пак Талмуда, а? Пожелавате ми да се проваля или да успея?
— Желая ви да се провалите, за да успеете, а не да успеете, за да се провалите… Ето затова ви казвам: довиждане…
Той почти изчезна…
— Чакайте! — извика Матийо. — Защо дойдохте тук?
Другият се обърна към него и този път в погледа му проблесна нещо искрено, което бе типично за стария еврейски хумор.
— Не носехте ли един тежък кръст? — попита той. — Без него не съм това, което съм. Казах си: още една ядрена свинщина, те трябва да са наясно, че…
Обърна му гръб и в същия миг Матийо дочу откъм храстите шум от приглушен и развълнуван шепот. Другият също ги беше дочул и изглежда се досещаше какво става, защото лицето му придоби ядосано изражение, и за пореден път на Матийо му се стори такъв, какъвто го знаеха от началото на християнската вяра, застанал в цялата си първична мъжественост. Изкрещя нещо на арамейски и се наведе да събере шепа камъни. Храстите се разтвориха и Матийо видя да се появяват главите на Микеланджело, Цимабю, Леонардо, Рафаело и tutti frutti[1], тръпнещи от вълнение и с готови за рисуване четки в ръка. Онзи веднага започна да хвърля камъни по тях, Микеланджело бе улучен право в лицето, Рафаело — в очите, а Леонардо захвърли четката си и започна да танцува на място, държейки крака си. Онзи хвърли още няколко камъка по тях, докато те изтичаха и се скриха зад храстите, но продължаваха да рисуват и да го молят да остане да им позира само още един час, защото имат поръчки, в името на културата…
Той се нуждаеше от тези спасителни психодрами, за да се отпусне: вътрешното кипене утихваше и тежкото боботене на цивилизацията наоколо не му се струваше така напрегнато. Това обаче бе само една отсрочка: щом недоволството се уталожеше, винаги имаше някакво ехо от света, което осигуряваше ново зареждане. „Човекът, бе написал френският философ Мишел Фуко, е едно изобретение, чието начало, посочено от археологията на нашата мисъл, се намира в настоящия момент. Където е и може би скорошната му гибел.“ Това бе мисъл, която вече загатваше за началото на края. Спомни си отново единодушното становище на колегите си по време на небезизвестния конгрес за ядрената енергия в Истанбул през септември 1977-а. „Като изключим горивото на бъдещето, поздравления.“ Можеше да се каже и по-кратко: „Поздравления“. Според изчисленията на американците Робърт Еър и Алън Нийз изхвърлянето на настоящата енергия, като се изключи ядрената, беше от порядъка вече на една петнайсетохилядна от погълнатия слънчев поток. Ако степента на разпространение продължаваше със същото темпо, то изхвърлянето щеше да достигне сто процента от погълнатия слънчев поток за двеста и петдесет години. От което следваше, че температурата на земното кълбо щеше да се повиши с около петдесет градуса — което би направило човешкия живот на Земята невъзможен.
— Марк…
Гледаше това тяло, все още толкова близко до първата прегръдка, тези бедра, гърди и корем, които му напомняха пищността на майчинството, което никога нямаше да се осъществи, и раждането, което никога нямаше да се случи.
— Защо си усмихнат, Марк? Какво става?
— Нищо. Търся лицето, което имах преди началото на света, нищо друго.
— Какво означава това?
— Ти.
Не познаваше друго спокойствие, друг отговор, освен този на нежността, която приемаше материалната форма на устните: нереалното ставаше реалност и този дъх, който се смесваше с неговия, бе завършек на всички търсения. Още няколко секунди, остани така, не мърдай, задръж очите си отворени, докато разбера откъде идвам, кой съм и от какво живея.
Тя загаси светлината.
— Марк…
— Да.
— За утре е, нали?
— Знаеш добре, че е за утре, Мей. Знаеш всичко. Правиш снимки на най-дребното парченце хартия, на всяка диаграма, която нарочно оставям някъде ей така… Трябваше да те наблюдавам през цялото време и да улесня задачата ти, в противен случай албанските служби за сигурност щяха да те приберат. Дори намерих предавател в една от обувките ти.
Усети как цялото й тяло се стегна в тъмнината. Целуна я.
— Много добре се получи, Света Мей Албанска — й каза той. — Всъщност не ме предаваше, а ми помагаше. Исках да знаят всичко, което правя. Исках да ги изправя пред стената. Всичко, което направих, бе с надеждата да им отворя очите. Гласът ми не е единственият, те са превъзходно информирани, и то отдавна, но ще продължат и ще стигнат до края. Утре сутринта ще дойдат, за да сметат цялата област с помощта на ядрените бомби. Никога не се е случвало в историята Силата да не стигне до собственото си унищожаване.
Едва чуваше гласа си, съвсем слаб, почти по детски, в тъмното.
— Успях да изпратя съобщение до Папата с помощта на италианското посолство преди няколко дни… може би…
Матийо се засмя.