Ромен Гари
Зарядът на душата (24)

XXIII

Руснаците се появиха на екрана към 14:30 часа американско време, когато президентът си почиваше. Нямаше никакво предварително предупреждение за критичност на ситуацията от страна на Москва или на Югославия. Работният команден щаб се намираше в Белград и връзката се осъществяваше по план в нормални условия. Всичко явно се развиваше според предвижданията и отговорниците по съобщенията вече бяха свикнали с работата си. Операцията имаше всички шансове да успее. В случай на провал бяха предвидени два резервни варианта: въздушна атака върху „прасето“ като резултат от „инцидент“ с междуконтинентална ракета, която се е отклонила от траекторията си — ето такива неща се случват — или самолетна бомбардировка, идваща от американските бази в Гърция — проблем, който после щеше да се уреди от ООН, които затова са тук. Упоритият отказ на албанците да отложат собствения си експеримент, който щеше да се осъществи в близките десет дни, не оставяше друг избор пред тези, които искаха да спасят човечеството от безпрецедентно опустошение, в една история, сама изградена от прецеденти. Подробно и добре аргументирано от научна гледна точка описание бе подготвено от американските и руските специалисти. За първи път „инцидентите“ в Мърчантаун и Уан-Сиян бяха представени на общественото внимание. Досега всички разпространявани от еколозите слухове относно инцидентите не бяха нито потвърдени, нито отречени. Екологичните среди са, както е общоизвестно, безотговорни. Тяхната „невроза“ от плутония ги поставяше редом с онези секти, които не спираха да предричат края на света. Опитът им да поставят въпроса за „горивото на бъдещето“ на базата на човешките права и начинът, по който говореха за преработката на отпадъците и за „пълния цикъл“ — сякаш можеше да се премине от научната страна на въпроса към каквато и да било етична и дори философска страна — отдавна ги бяха дискредитирали.

Световната дипломатическа ситуация бе благоприятна. Нов въоръжен конфликт между Египет и Либия и цяла Африка, обляна в кръв и огън в името на уточняване на старите колониални граници. Нова битка за властта бе започната между армията и бюрокрацията в Партията на Китай.

— Какво ново? — попита Президентът все още сънен.

Ръсел Елкът бе с помръкнало лице и вече не броеше безсънните си нощи.

— Все още не знаем какво е новото, господин Президент. Руснаците изглеждат напълно объркани. Първите десет минути ни бомбардираха със сигнала „особена важност — непосредствено решение“, а сега вече са тук.

Първата мисъл, дошла в съзнанието на Президента, бе, че любимият му дакел Чък, е умрял. Малко вероятно обаче бе тази новина да е подлудила до такава степен руснаците. Изправи се за миг и седна на ръба на леглото с натежала глава.

— Китай, по всяка вероятност…

„Излъчи“ тази хипотеза почти с надеждата, че… Световните дела бяха достигнали до такава точка, че той имаше нужда от нещо простичко и предвидимо. Възможна война между Китай и Русия отдавна беше заложена в работната програма, начело на „възможните сценарии“, изготвени от Пентагона.

— Надали, господин Президент — каза Елкът. — Разузнавателните ни сателити не са предали никакво обозначение от подобен род. Китайците са прекалено заети с вътрешните си проблеми.

— Добре, но е възможно армията им да търси някаква диверсия навън, за да сплоти нацията — каза Президентът. — Нали?

Търси нещо обнадеждаващо, помисли Елкът.

— Руският сигнал гласи: „непосредствена крайна опасност“.

— Shit!^[1] — каза президентът и си нахлузи пантофите.

Командната зала беше настроена на девет, съобразно сключеното споразумение с руснаците в началото на албанската операция. Предадени по сателитен път, лицата им вече стояха върху екрана и синкавата светлина им придаваше вид на удавници.

Президентът трябваше да направи усилие, за да си припомни, че руснаците също го виждаха, и се укори, че е по пижама. Сякаш достойнството му бе намаляло. В крайна сметка, помисли си той, да вървят по дяволите, след което бе обхванат от депресиращо чувство.

До него стоеше екип от няколко души. Генерал Френкър бе в Белград. Асистентът му по въпросите на националната сигурност бе приет в болницата заради сърдечна криза. Автоматичните призиви на кода за тревога продължаваха да се разпространяват във всички посоки. Повечето от лидерите в Конгреса бяха на предизборни обиколки. Присъстваха професор Скарбински, генерал Халок, главнокомандващ генералния щаб, ръководителите на Пентагона и на секретните служби Роден и Гарднър, главните отговарящи за всички служби за тревога, и Ханк Едуард, който нямаше никаква официална функция и не бе експерт по нищо, като изключим — по приятелство и по лоялност. Бе най-близкият човек до президента от трийсет години. Членовете на правителството пристигнаха един по един и му налагаше да се здрависа с много ръце.

Щом забеляза руснаците на екрана, Президентът изпита чувство на облекчение, сякаш най-сетне се намираше сред стари приятели. Това чувство бе ново за него и го обхвана толкова неочаквано, а в очите му то изглеждаше и непочтено, така че няколко мига трябваше да се бори с него, за да достигне в крайна сметка до своята естествена враждебност и недоверие към тези хора. Не беше нужно да търси някакво успокоение в тяхното присъствие. Силата и сигурността му се намираха тук, сред наобиколилите го. Те бяха американският народ.

Обърна се към своите: повече от шестдесет души, отговорници за всяка жизнена артерия на страната, както и техническите лица от сектора за предаване, превод и запис, и на пряка връзка с всяка от три хиляди и четиристотин американски бази и площадки за изстрелване на ядрени ракети по света. Достатъчно бе да се набере заповед чрез код върху неговата „черна кутия“, за да се превърне в прах всяка точка от земята. През 1977 година времето, необходимо за този мълниеносен „отговор“ се оценяваше на четиринайсет минути. Днес вече се равняваше на девет минути и половина. Антиракетните установки бяха „автоматично активирани“ от всеки малък „събрат по оръжие“, който решеше да полети по посока на САЩ. Времето, предвидено, за да вземе Президентът решение, се равняваше на пет минути. В такъв контекст всяка операция, свързана с „горивото на бъдещето“ се превръщаше в излишно повторение, и извикваше на дневен ред една даденост, чийто научен и етически принцип отдавна беше усвоен. От 1977-а лазерът можеше да прекъсне и да изгори всеки разузнавателен сателит или такъв, натоварен с ядрени мултинасочващи се ракети за време, което се изчисляваше на секунди. Китай и СССР можеха да бъдат „извадени от строя“ — триста милиона убити в Китай и две трети от съветското население — всичко това само с една десета от американската ударна сила. За да унищожат изцяло САЩ, Съветите се нуждаеха от време, превишаващо с три минути американското, което бе необходимо, за да се унищожи съветският народ. Тези три минути бяха наречени „граница на сигурност“ от Пентагона и за да ги поддържат на всяка цена, държавите разполагаха с военен бюджет, достатъчен да нахрани всички бедстващи по цялата земя в течение на век. За щастие, създаването на неутронната бомба позволяваше вече да се ограничат щетите, като се изтребва само населението и се оставят непокътнати и годни за използване материалните постижения на цивилизацията.

Президентът внезапно почувства, че „прасето“ е тук, пред него, и че той го оглежда с усмивка, издаваща явно отвращение, една мръсна историческа усмивка. За бога, помисли си той. Не е време да се отдаваш на настроенията си. Нямаше право на подобен лукс. Трябва да живее с „прасето“ и да го „гледа право в очите“. То бе тук и никой не можеше да промени този факт. Единственото възможно отношение към неговото безспорно присъствие бе да се опита да го превърне в свой съюзник.

Само един поглед към лицата на руснаците, които заемаха шест от седемте екрана бе достатъчен, за да разбере, че „прасето“ е направило необходимото. Изражението на лицето на маршал Крапов, например, бе на човек, който е изял собственото си куче и който страда едновременно от стомашно разстройство и от угризения. Устните на Ушаков бяха опнати от стискане, а Романов бе зяпнал сякаш му липсваше въздух. Останалите присъстващи членове на „управителния съвет на училището“ видимо толкова се мъчеха да запазят хладнокръвие, че да ти се прииска да им поднесеш близалки.

— Господин Президент…

Пресекващият глас на Ушаков бе сменен от този на преводачката, което бе добре предвид запазване на престижа му на председател на Президиума.

— … Успяхме преди няколко минути да изчислим с точност възможните последици от албанската насочена експлозия…

Отдясно, върху шестия екран, Президентът забеляза шесто лице, това на много млад човек. Седмият екран на телевизора беше празен.

— Професор Анатолий Крапица, който е сред нас…

— Момент, господин Ушаков.

Президентът премина на вътрешната линия, така че затвори тази с руснаците, след което се обърна към Скарбински.

— Кой пък е този?

— Племенникът на Петър Кра…

— Много важно чий племенник е!

— Физикът, начело на съветското „прасе“, един от най-големите експерти в ядрената сфера…

Президентът се върна към външната линия.

— Добре, господин Кац…

— Капица — подсказа Скарбински.

— Добре, господин Капица, слушам ви.

— Не става дума само за контролирано насочване на разпада, господин Президент, а за една верижна реакция…

Президентът започваше да губи търпение.

— Господин… Ъ-ъ-ъ… Съжалявам, но аз все още се числя към поколението на модела „Форд Т“, ако това ви говори нещо… това е нещо доста примитивно, професоре, с четири колела… всъщност, няма значение. Можем ли да говорим с по-простички понятия?

— Ако разрешите, господин Президент…

Скарбински говори със съветския си колега над десет минути. Президентът не слушаше, а гледаше лицето на Скарбински, което направи завой към сиво: това бе всичко, от което се нуждаеше. Този език му беше ясен и го разбираше веднага.

— Зле ли е, синко, а? И до каква степен?

— По всичко личи, че това ще е верижна реакция, господин Президент — заеквайки каза физикът.

— Да, разбрах. И какво означава това, по дяволите?

— Анихилация — каза тихо Скарбински. — Не физичната анихилация, а психологическата, умствената, духов…

— Знам — прекъсна го президентът. — Дехуманизацията, нали? Ама че работа! Когато не е едното, ще е другото!

Обърна се към руснаците.

— Е, господин Ушаков, не виждам какво ви безпокои в тази работа. Вие по-добре от друг знаете, че дехуманизацията никога не е била пречка за просперитета на една страна. Човешките права… всъщност, извинете ме. Признавам, че не съм склонен да тичам навсякъде, където дехуманизацията е заплаха. Предшествениците ни вече се споразумяха за това в Хелзинки. Решихме да осуетим албанския ядрен опит, защото техните „целенасочени уверения“ не ни изглеждат убедителни — съвсем не са убедителни. В момента, в който те са способни да насочат своята „стрела“, ние вече не можем да сме сигурни в нищо. Това, което ни е известно в ядрената област, е достатъчно, за да решим да не рискуваме там, където нещата не са ясни. Винаги сме знаели, че отделянето на един елемент от горивото на бъдещето крие в себе си огромна разрушителна сила. Албанците твърдят, че могат да я контролират и дори да я насочват… както правим това с лазерния лъч. Сега ми заявявате, че последиците от албанския експеримент са и научно потвърдени и че вероятно предизвикват психическа, духовна… всъщност, морална анихилация за населението от областта, както това се случи в Китай. Признавам, че не се чувствам особено засегнат от… действията на който и да било комунистически режим… или друг… към собствения му народ. Придържам се към нашето споразумение от Хелзинки, валидно понастоящем, а именно: никаква намеса във вътрешните работи на страните. Ако режимът на Имир Джума иска да поеме риска да сведе населението около „прасето“ до състояние на „обезчовечаване“, това не ни засяга. Този въпрос засяга човешките права, но над него стои принципът за ненамеса… както ви е известно. Ние няма да се намесим в… албанския „Гулаг“… или в който и да било друг. Предлагам тогава незабавно да се сложи край на настоящата операция ако това все още е възможно, защото вече ни е известно, че „дехуманизиращите“ последици засягат само местното население…

Скарбински докосна ръката му.

— Това не е местен въпрос, господин Президент. Това е реакция с… неограничено разпространение, от единия до другия край на планетата… Според последните данни, получени от албанските руснаци… изглежда, че става въпрос за някаква основна, първична единица… Искам да кажа, че не може да се отдели дъхът, без да се предизвика раздвижване на дъха навсякъде, където той съществува…

Президентът стисна зъби.

— Това си е идеология, синко — каза той.

— Не, господин Президент. Това е наука. Изглежда тук наистина има нещо като цялост, единица и…

— Остави това „изглежда“, синко.

— Китайските технически лица, или по-вероятно самият Матийо, са сгрешили в изчисленията. Невъзможно е да се отдели един-единствен нуклеон от горивото на бъдещето, без да се предизвика дехуманизация у всички носители…

— Носителите, така ли? — повтори президентът. — Все пак, учудващо е, че са били нужни цели две хиляди години, за да се стигне до подобен извод… Учените изглежда не четат подходящите книги…

Руснаците губеха търпение.

— Господин Президент…

— Един момент, господин Ушаков.

Стисна юмруци и ги пъхна в джобовете на пижамата си.

— Не вярвам във вашето нещо.

— Според изчисленията, направени от нашия компютър, нещата са абсолютно сигурни.

Президентът сведе глава. С разкрачени крака и ръце в джобовете на пижамата си той бе застанал пред руснаците, гледайки ги предизвикателно и ядосано.

— Вашият компютър, така ли? — неволно изрече той. — Скарбински, докъде сме с нашия компютър? Най-малкото, той е християнски, слаба богу!

Скарбински го изгледа смаяно.

— Повтарям — изкрещя президентът. — Докъде сме с нашия компютър? Нали бяхме решили да работим къртовски по въпроса?

— Все още не е готов, господине — каза Скарбински.

— Ще е интересно да чуем какво има да казва, когато е готов — изкрещя президентът — и най-вече, да чуем на кого ще го каже. Ако правилно ви разбирам, тогава вече няма да сме в състояние да разбираме. Професоре, имам нужда от ясен отговор. Хората ще бъдат превърнати в „ядящи изпражненията си“, така ли да ви разбирам?

— Не мисля, господине, не съвсем…

— Да или не? — прозвуча фалцетът на президента.

Скарбински се облегна на масата.

— Не съвсем, господин Президент. Мисля, че само емоционалните способности ще бъдат засегнати. Може би чисто интелектуалните способности ще останат непокътнати.

— Което означава, че науката, технологиите и идеологията ще могат най-после да напреднат, без да са смущавани от емоционални съображения, а?

— Това е нещо като… пълна деморализация — смънка Скарбински.

— Нещо като, като какво всъщност?

— В Мърчантаун…

— Господин Президент…

— Ако позволите, господин Ушаков, „прасето“ няма да загуби нищо, ако почака, имате моите уверения. Забележете обаче, може би то вече е задействано отдавна, без някой от нас да знае това…

Постави ръка на рамото на Скарбински.

— Искам да имам информация за приблизителния обхват на възможните щети, синко.

— Трудно е да се определи степента на дехуманизация, господине. Това зависи от критериите…

— Критерии, а? — повтори Президентът.

— Например, видимо е, че нашите критерии в това отношение не са съвсем същите като тези на СССР… Ние имаме само два прецедента — инцидентът в Мърчантаун у нас и този в колектора с неограничена всмукателна способност на китайците преди девет години… Никоя от жертвите не е загубила живота си, но…

— Странна е тази надежда, която ми даваш, синко — каза Президентът. — Ако не ми изневерява паметта, жертвите бяха намерени да пълзят на четири крака и да се тъпчат със собствените си…

Чувството за безсилие изведнъж премина в недоволство и той бе обхванат от толкова силен гняв, че започна да потропва с крак.

— Това, което искам да знам, е защо нашият компютър не е готов! — извика гневно Президентът. — Давате ли си сметка, смотаняци такива, че съм принуден да се доверя на казаното от един шибан комунистически компютър?

Дори не си направи труда да прекъсне външната линия. Гласът на преводача се изгуби и настъпи тишина, докато той търсеше някаква смекчена версия на превода.

— Добре се справихте с работата си, щом успяхте да поставите американския президент в ситуация, в която е принуден да се довери сляпо на една скапана комунистическа компютърна система — извинете ме, господин Ушаков, не е лично — която поставя на карта — поправете ме, ако греша — проблема за съществуването на нашата християнска душа… ъ-ъ-ъ… и еврейска. Което при това струва на американския данъкоплатец милиони долари! Страхотен резултат, няма що?! Ще изискам анкетна комисия!

— Господин Президент — отговори Ушаков с глас, който видимо трепереше. — Става въпрос за чисто научен и технологичен проблем, а не за идеологически. Компютрите не са настроени да мислят идеологически.

Президентът го изгледа втренчено.

— Господин Ушаков, вашият компютър вярва ли в Бог? Искам да кажа, дали сте го накарали да преглътне подобна информация?

Настана мъртва тишина, по време на която руските икони заприличаха на хора, които напразно се опитваха да установят контакт с жителите на друга планета.

— Добре тогава, господин Ушаков — поде Президентът — нашият американски компютър вярва в Бог. Или по-точно, ще вярва. Ще го накараме да погълне това парченце информация. Поради което дали ще ми каже нещо, или няма да ми каже нищо, е едно и също. Ето защо аз не вярвам на заключенията на вашия компютър. Един ограничен и зле информиран компютър не е този, който ще ми съобщи, че човек е способен да преработи душата, защото душата принадлежи на Бога. Според мен вашият компютър няма представа за какво става въпрос, защото вашите учени са го лишили от най-важната информация. Не са се осмелили да го накарат да смели най-значимата и надеждна информация в цялата тази работа, информацията за „прасето“, и ние трябва да държим сметка за този факт, когато се работи за отделянето на нашия безсмъртен дъх, и фактът, който му липсва, е Бог — за ваше лично сведение и за сведение на вашите учени думата се пише БОГ!

Руснаците говореха бързо помежду си на вътрешната си линия.

Президентът имаше силното усещане, че ги е зачеркнал от картата. Изпитваше задоволство, което имаше чисто морален характер, но предвид обстоятелствата, това чувство помагаше.

Точно в този момент Ханк Едуардс, който винаги имаше усет за „това, за което ставаше въпрос в момента“, влезе с поднос с кафе и сандвичи, и за пореден път руснаците останаха учудени. Президентът седна, взе чашата кафе и се опари. Обърна се с лице към екраните.

— Господа, съжалявам, че не мога да ви предложа чаша кафе и сандвичи. Изглежда все още има ограничения пред това, което науката може да направи за нас.

Той взе отново чашата си и отпи глътка. Скарбински се консултираше с четиримата си колеги от Масачузетския технологичен институт и с тези от „Калтек“.

— Господин Президент, за нас няма съмнение, че най-опасното в тази работа е, че…

— Да, да, знам, синко. Ти ми обрисува картината, не е необходимо да ми го натякваш.

Погледна към екраните.

— Господин Ушаков, не вярвам и на дума от всичко това.

— Господин Президент, компютърът…

Президентът остави чашата си.

— Да върви по дяволите компютърът — каза той, след което от единия до другия край на света настъпи мъртва тишина.

Президентът се успокои. Стори му се, че току-що изрече нещо, което страната му искаше да чуе.

— Някъде има грешка — промълви той.

— Разбира се, китайските технически лица и този… френски учен са я допуснали — каза Ушаков.

— Не говоря за китайските, албанските или някакви други учени — прекъсна го Президентът. — Говоря за някогашна грешка, ваша, на всички нас… не знам кога е била допусната и от кого, но е значима, господа…

Руснаците се спогледаха. Бяха им казали, че новият американски президент е малко ексцентричен и че към него трябва да се проявява търпение.

— От три часа сме в постоянен контакт с албанците — каза Ушаков. — Ще се опитаме да им покажем на колко възлиза грешката, допусната от тях. Те не желаят и да чуят за грешка. Отказват да дадат „заден“. Твърдят, че са работили с най-големия специалист от настоящата ядрена епоха. Освен това ни дават всички гаранции за сигурност, по техните думи. Убедени са, че отделянето на дъха подлежи на контрол и че процесът е насочен, без да има странични последици, освен по движение нагоре, по вертикал. Казват още, че душата излита като „стрела“ или като вектор, и че образува сноп с обсег от хиляда километра над земната повърхност. Те изслушаха всичко, което имахме да им казваме, след което ясно заявиха, че няма да се откажат въпреки нашия „опит за сплашване“.

Президентът дъвчеше сандвича си.

— Не ме оставихте да завърша, господин Ушаков. Още от началото на тази операция за „прасето“ се споразумяхме за едно правило. Аз го нарекох „правило за оцеляване“. Спомнете си, то гласеше: Като се има предвид това, което ни е известно достатъчно добре, да не си позволяваме да рискуваме с непознатото. Ето защо ще дам заповед незабавно да се бомбардира тази гадост. Което може да стане, да речем за…

Той се обърна към генерал Халок.

— … двайсет и две минути — отвърна той. — Нашите бази са в код на повишена готовност.

— Не съм сигурен, че можем да поемем подобен риск — каза маршал Крапов.

— И това пък защо? ООН ще се заемат с последиците след нас, нали са създадени именно с тази мисия?

— Има известен риск, господин Президент — повтори Крапов. — Още щом бомбардировачите бъдат засечени от албанските радари, ще последват ответни удари от албанска страна.

Президентът изведнъж осъзна, че има и седми екран. Той беше празен.

Учуди се, че го гледа втренчено и че… очаква нещо. И че изобщо не би се изненадал, ако лично Бог се появеше на него, за да му подскаже правилното решение.

Екранът обаче оставаше пуст, с една почти безпощадна и красноречива празнота.

Няма как да ми се яви Бог, помисли си президентът, защото ако това наистина се случеше, екранът нямаше да остане празен, не и в такъв момент.

— С колко време разполагаме, за да заредим нашите междуконтинентални ракети с неутронни бомби?

— Не е възможно — каза Халок — те не са пригодени за това.

Президентът му хвърли бърз поглед и генералът усети, че започва да губи звездите на пагоните си.

— С колко време разполагаме?

— Господин Президент, не мисля, че в настоящия момент можем да си играем с времето — каза Халок. — Нашият агент в Албания ни съобщи, че „церемонията“ трябва да се състои след седмица. Те обаче могат да изместят датата напред. От друга страна — което пък ми казаха нашите специалисти — изключено е албанците да са в състояние да започнат операцията в следващите минути, всъщност те са три, минутите, с които разполагат, считано от момента, в който нашите самолети ще се появят на радарите им. Ако се абстрахираме от техническите указания и предварителните ни изчисления, това ми изглежда напълно противоречащо на бюрократичния дух на…

Щеше да каже „комунистическите режими“, но се усети навреме.

— Изненадващият ефект на операцията ще работи в наш интерес. Имам желание незабавно да хвърлим бомбите.

— Не мисля, че имаме кой знае какъв избор — каза Президентът.

Изведнъж съвсем отчетливо му се стори, че празният екран го гледа. Той обаче бе избраният Президент на САЩ и не можеше да си позволи да разчита на някого другиго, освен на себе си.

— Господин Ушаков, невъзможно е да поверим всичко в ръцете само на едно формирование от командоси. Би било неразумно. Залогът е твърде голям. Прекалено много „неизвестни“ има, ако позволите да го кажа, което впрочем означава същото. Предлагам ви решението, което ние предварително бяхме обмислили. Една „грешка“ на съветска ракета, отклонила се от траекторията си вследствие на неизправност в работата на системите.

Ушаков придоби измъчен вид. Всички руснаци изглеждаха възмутени.

— Не можем да приемем това, господин Президент. Въпросът е принципен. Ще се опетни доброто име на нашата технология. Материалът ни е сочен за най-добрия в света и съвсем основателно. Този вариант, без да ви обиждам, господин Президент, цели да дискредитира съветската технология и армия. Никога няма да приемем този ход. Ако трябва да бъде направена „грешка“, то тя ще е направена само от американска ракета. Предупредих ви още в началото. Когато предвиждахме тази алтернатива, ставаше въпрос за лошо функциониране на една от вашите ракети. Не сме съгласни да петним просто ей така честта на съветската наука и технология. Не мога да направя компромис в този пункт.

Президентът беше пребледнял.

— А честта и надеждността на американската наука и технология, какво ще направите с тях?

— Дайте ми няколко минути да размисля — заяви Ушаков.

Руснаците изчезнаха от екрана.

Президентът бе вън от кожата си.

— Искат да им се кланяме! Още в началото се договорихме, че отговорностите ще се поделят поравно, и аз не съм съгласен да бъде другояче!

Когато руснаците се появиха отново на екрана, държанието им бе видимо омекнало. Възможно разрушаване на „прасето“ вследствие на ракетна „грешка“ им изглеждаше неприемливо от етическа гледна точка. Надяваха се да спечелят, ако се появяха пред световната общественост с открити карти, като се има предвид създалите се историческите обстоятелства. При провал на операцията на командосите те предлагаха незабавно нахлуване, което определиха като „искрено и честно“, както някога бяха поели отговорността в Чехословакия в името на свещения интерес на народите от целия свят, и като се отчита фактът, че албанците се бяха отказали да се вслушат в езика на разума, поемайки по пътя на едно престъпно безумие. Веднъж завинаги щеше да се сложи край на умножаването на термоядреното оръжие, така че нация, която се опиташе да произведе бомба, щеше веднага да бъде изхвърлена от човечеството в задния двор. Цялата отговорност щеше да се поеме от САЩ и СССР по време на извънредната асамблея на ООН в двайсет и четирите часа след „спасителната акция“.

Атмосферата в Командната зала се разведри значително. Съветските и американските технически лица бяха постигнали съгласие — албанците щяха да се изправят пред невъзможността да освободят товара на „прасето“ в промеждутъка от време, с което разполагаха между появата на бомбардировачите върху радара и достигането им до целта. Те не разполагаха с много съвършени радари — все пак това бяха радари, намиращи се на албанската територия.

Президентът бе отегчен. Бе поставен в ситуация на по-нискостоящ от руснаците и тайно им завиждаше. Не можеше да даде окончателно съгласие относно предложението им, без да се допита до лидерите на Конгреса. Повечето от тях бяха все още на път, връщайки се от избирателните си райони, и Ръсел Елкът бе увиснал на телефона. Що се отнася до руснаците, те нямаха нужда да се консултират с никого. Демокрацията започваше да създава почти неразрешими проблеми пред тези, които бяха най-много загрижени за нейното съхраняване.

— Принципно погледнато съм съгласен, но с някои резерви. Бомбардировачите ще потеглят веднага, но е ясно, че те трябва да останат извън обсега на албанските радари, и това е просто малко повече предпазливост при евентуален провал на командосите. Не бих могъл да взема окончателно решение, без да се допитам до американския народ…

Преводачката замести автоматично „народ“ с „лидерите на Конгреса“.

— Отрядът от командоси ще пристигне на място, точно кога?

— В шест часа местно време — отвърна Халок. — Двайсет и четири часа американско време.

— Възможно ли е да влезем във връзка с тях?

— Да, разбира се, господин Президент, с посредничеството на Белград.

— Бих искал да говоря с тях — каза Президентът. — Що за хора са те?

— Всички са професионалисти. Най-добрите. Елитът в професията.

— Не виждам друго решение, освен да разчитаме на тях… и да запазим другото решение за резерва, като се имат предвид обстоятелствата, които уточних — обясни Ушаков.

— Предлагам да останем в постоянна връзка до приключването на тази операция, господин Президент — поде Ушаков.

— Мога да ви уверя, че нямам никакво намерение да напускам тази зала. Ако не възразявате, искам да се свържа незабавно с тези хора…

— Нямаме пряка връзка с тях — отвърна Халок. — Хората ни в Белград ще запишат вашите думи и ще им ги предадат веднага.

Президентът продиктува съобщението си до командосите, след което Ушаков прибави няколко думи, свързани с руснаците. Беше 20:18 американско време.