Ромен Гари
Зарядът на душата (23)

XXII

Масата за официалния обяд, предвидена за двайсет и трима души, бе поставена в новите помещения на седалището на Партията, построени набързо в близост до централата, и бе приютена под сянката, хвърляна дружно от албанските и китайските знамена. Мястото все още миришеше на цимент и на пресен гипс, макар че парното беше включено през последните дни. Албанското правителство за втори път слизаше в долината. Матийо наблюдаваше внимателно гордите черти на тези „ръководители“ със строги и безплътни лица. Маршал Джума бе седнал на края на дългата дървена маса — вечната селска маса — сякаш идваща от времето на Първата вечеря и сякаш оттогава той не бе пропуснал нито една. Матийо седеше от лявата страна на маршала, а от дясната страна на държавния глава стоеше генерал Чен Ли, командващ китайските военни части и техническите подразделения, разположени в долината.

Силната миризма на пресен гипс се просмукваше в храната. Топлината идваше от новия завод, който функционираше вече повече от шест месеца. Дъхът на албанския народ даваше всичко от себе си в борбата срещу влажността и за да стопли краката и задниците на ръководителите на Партията. Матийо бе убеден, че лозунгът, изписан върху лентите, полюшващи се в долината между албанските знамена, казваха истината: „Искаме да се посветим изцяло на строителството на социализма и на Партията на Ленин, Сталин и Имир Джума.“

Хип-хип — ура!

Успехът на системата бе пълен.

Единствените, които в долината не искаха да бъдат подчинени, бяха орлите, но често ги откриваха мъртви, убити от разсейващия се дъх.

В долината построиха болници и жилища за всички възрастни работници от страната, които идваха тук, за да свършат дните си. Енергийният им добив бе улавян непрекъснато и в момента се съдържаше във всеки сантиметър метална тръба, във всяка канализационна система, насочван към определени цели в цялата страна; вносът на петрол бе в незначително количество и бе обект на завист от капиталистическите режими, където трябваше „да се бърза бавно“ след протестите на четирийсет хиляди недоволни от Супер — Феникса в Германия на 24 септември 1977 година и централата от Крей-Малвил във Франция. Излишъкът от албански дъх бе натрупван в релетата на свръхгенераторите, които Матийо наричаше „кошери“ — стотици съоръжения от по единайсет метра, които служеха и за колектори на енергия. Приличаха на седефени фосфоресциращи обелиски: през нощта те светеха поради пулсирането на вътрешната светлина, което бе истинска радост за окото.

На конференцията в Истанбул, провела се преди няколко години и събрала всички млади и стари звезди в ядрената сфера, учените бяха намерили чудесно извинение, за да оправдаят използването в централите на „горивото на бъдещето“, обяснявайки, че днес вече можем да създаваме термоядрени оръжия на базата на обикновен уран. Нямаше, следователно, никакво основание за смущение.

Хип-хип — ура!

Омразата: това е нещото, което Матийо най-трудно контролираше и не умееше да прикрива. Непрекъснатият рев на недоволство, което заливаше вените му с неизмерим гняв. Тъй като бе едно от главните отговорни лица, той бе доволен, че е тук. Най-после беше на мястото си, сред себеподобни.

Дойде в Албания, защото искаше да се измъкне веднъж завинаги от червея Еразъм в себе си, този стар червей на хуманизма, който го гризеше така болезнено. За да скъса с всичко, което в него напомняше на човешка нежност. Червеят Еразъм изглеждаше също така мощен като самия дъх и в настоящия момент късаше от живата му плът.

Обърна се към Мей, търсейки помощ, после притихна, успокоен, защото имаше още едно основание да съществува, още една щастлива връзка с живота. Обичаше начина, по който сега тя носеше косите си, прибрани в слънчев кок. Тя му се усмихна и му изпрати целувка, дискретен жест, който каменните статуи, които ги заобикаляха, бяха неспособни да разчетат. Беше твърде нежно. Хората около тях имаха очи само за стоманата и гранита.

От прозорците се откриваше приятна гледка към селото: минаре, извисяващо се над покривите и, съвсем близо, отдясно руините на гръцки православен параклис. Джамията бе превърната в антирелигиозен музей. Последните къщи се редяха от двете страни на реката, опасани от редове бодлива тел; военни пътища идваха от всички посоки към опитния център, отстоящ на три километра северно високо над долината, и стотици каптажи осейваха местността.

Матийо предложи да боядисат ужасните гигантски съоръжения в традиционните цветове на Албания. Искаше да придаде фолклорен, весел и оптимистичен вид на народната енергия, която бе концентрирана на това място. Партията счете идеята за необоснована и не я прие. Задоволиха се само с поставянето на червена звезда и портрет на Карл Маркс върху всяко каптиращо съоръжение.

Той проследи с очи един селянин, който обикаляше постовете с магарето си, на главата си носеше червено-жълто кепе на бекташ и дълга бяла брада. Трудно бе да се въздържиш и да не употребиш едно клише: старият свят среща новия. Цялата долина бе нещо като лабиринт от тръби и предавателни кабели, които насочваха енергията към централата: ниската обемиста сграда, седнала тромаво на крака, ясно се очертаваше на хоризонта между двата склона на планината, като изрязана в небето. Отсъствието на каквато и да било естетическа концепция бе потискащо. Гледката на каптиращата и захранващата система предизвикваше усещането, че това е по-скоро отходна тръба за изхвърляне на отпадъци, отколкото, че е нещо, което е извело човечеството до такива върхове и което обещаваше и занапред да води към нови върхове.

Държавният глава обръщаше една след друга чашите с водка с видима устойчивост на последиците от алкохола и така опровергаваше слуха, че Джума страда от остро заболяване на бъбреците. За случая маршалът бе облякъл обикновена сива военна куртка без почетни отличия. Чертите му, макар и безизразни, бяха донякъде хубави под сивеещите коси, грижливо сресани назад; устните му бяха дебели и чувствени; турският му произход издаваха високите скули и бадемовите очи, чиято мрачна твърдост странно контрастираше с дълги, почти женствени мигли; имаше жълтеникави петна около зениците и цялото му лице напомняше на Матийо прочутия стих от Жорж Фуре, изречен от Химена: „Какъв красив младеж е убиецът на баща ми!“. Той бе „най-преданият и с твърда ръка диктатор“ от комунистическия свят, яростен враг на „ревизионистка“ Югославия, мразен от руснаците и подкрепян напълно от китайците. Албания бе единствената военна база, с която Пекин разполагаше на запад. Джума бе учил в Париж и говореше свободно френски. Обърна се към Матийо с няколко конкретни въпроса: беше едновременно леко притеснен и силно заинтригуван от проекта. Искаше да узнае дали опитът можеше да се осъществи след седмица, както това му бе обещал Матийо. Китайските технически лица като че ли се препъваха в някои теоретични проблеми. Ядреният „спусък“ ги безпокоеше и отделянето на дъха ставаше „по желание“ на самия дъх, както се знаеше открай време, така че в този процес се криеше огромна сила, която трябваше да се управлява умело, когато ставаше въпрос за насоченото й действие.

В доклада, който маршалът получи още на другата сутрин, те молеха за нова отсрочка, за да размислят.

— Искат да са сигурни, че няма да има опасност за местното население — каза Имир. — Подобен опит, както знаете, се проведе преди няколко години в Китай, и последиците бяха катастрофални.

— Оттогава сме напреднали много — успокои ги Матийо. — Японците произведоха експлозив във вътрешността на рубин, благодарение на лазера. Възпламеняването е с ясна насоченост и „се изкачва“, в известен смисъл, по вертикал… както душите на нашите предци. В легендите винаги има известна доза истина.

Маршалът се опитваше да набучи мазните грахови зърна на вилицата си. Матийо никога не успя да разбере това: колкото по-бедна е една страна, толкова повече храната й плува в мазнина и олио.

— Кажете ми, защо решихте да работите точно за нас, господин Матийо? — попита Джума. — Вие не сте марксист.

За да се освободя от червея Еразъм, си каза наум Матийо.

— Обичам вашия реалистичен и рационален начин, по който строите нова цивилизация. Една истинска цивилизация, без грим и камуфлаж. Освен това сте малка страна, а на мен ми писна от големите сили.

Маршалът се заинтересува и от бързината, с която американците можеха да преустроят индустрията си съобразно новото гориво.

— Необходима е деликатна психологическа подготовка — обясни Матийо. — Медиите работят по въпроса и учените вече успяха да преодолеят почти суеверните предразсъдъци, които се проявяват по принцип, когато се работи с плутония и ядрения заряд. Те са длъжни да напредват внимателно и да убеждават, така да се каже, на всяка крачка. Напредък обаче има. Всъщност, разполагам с малка скорошна извадка. Дадоха ми я приятели и съм щастлив, че мога да ви я покажа.

Той взе пакета от земята и го отвори. Респектът на комунистическите водачи от Изтока към американските джаджи винаги го забавляваше. Очите им започваха да блестят пред добре замислената и добре направена машинка, подобно на хората от Ренесанса, застанали пред Мадоната на Рафаело. Лицето на Имир Джума се оживи, когато Матийо му подаде предмета. Това бе портативна машинка за лъскане на обувки, продавана в САЩ за петнайсет долара и деветдесет и девет цента.

Маршалът отмести стола си назад, наведе се и започна да лъска обувките си с четката. Тя заработи с приятно бръмчене, приятелско, съвсем по американски. Албанският държавен ръководител се усмихваше самодоволно.

— Все още не е на пазара — обясни Матийо. — Това е изобретение на Кръга „Еразъм“, което един ден в крайна сметка ще се продава.

Той взе машинката за лъскане, отвори я и извади фосфоресциращата батерия, малко по-голяма от главичка на карфица.

— Служи за всякаква употреба, разбира се… Можеш да поискаш всичко от нея.

Маршалът оглеждаше внимателно батерията.

— Вътре е чернокож, нали? — попита той.

Матийо не разбра веднага въпроса.

— Чернокож или виетнамец, нали? — настоя Имир.

— Не, не съвсем — каза Матийо с добродушна усмивка. — Това е дъхът на бял американец с перфектен произход. От елита. Наричат ги WASP (White Anglo-Saxon Protestant), което означава бял-англосаксонец-протестант. Висша класа.

Матийо включи машинката за лъскане и маршалът започна да чисти обувките си с видимо задоволство.