Ромен Гари
Зарядът на душата (22)

XXI

Тренировъчният лагер бе разположен в съветската република Латвия на няколко километра от Балтийско море.

Стар обожаваше мястото. Морският бриз между боровете, разлюляната трева в дюните, пейзажът, оформен от пясък, гори, вълни, прелитането на диви патици и ята, бягащи към някаква шумна сбирка, далечната сирена на старо руско корабче, което неуморно следваше своя ход на север…

Стар бе изгубил всякаква прашинка предчувствие. Вярваше в развързването на духа, сякаш в тайната му природа имаше нещо, което носеше в себе си сигурността на победата.

Бяха седмина и „тренировката“ се състоеше най-вече в това да се опознаят. Канадецът, носещ странното име „Бог-го-иска-Колек“ бе специалист по саботажите, доказал себе си по време на големите уж случайни експлозии на петролни кладенци в Либия. Той бе слаб и корав човек, с доказана издръжливост във всякакви условия. Имаше мрачни и спокойни очи, къса, добре поддържана брада „испански тип“ и с вид на леко високомерен, дистанциран човек, понякога обхващан от внезапен пристъп на хумор. Показа им миниатюрна камера, по-дребна и от малкия пръст, която можеше да изпраща зърна цианид на разстояние двайсет метра и в същото време да заснема.

— Не виждам смисъла от вашето нещо — каза му Стар. — За какво ви е подобен лукс?

— Много е удобно, когато трябва да се действа бързо — обясни Колек. — Снимката ви позволява да сверите след това дали сте убили точно човека, когото е трябвало, или сте се заблудили по време на стрелбата. Никога не се вземат достатъчно предпазни мерки.

Майор Григоров, единият от двамата руснаци, имаше красиво розово лице, къдрави руси коси и сини очи. Идеалното лице за убиец, помисли си Стар, открита, искрена и весела физиономия, вдъхваща доверие и симпатия.

Югославянинът Станко бе сръбски планинец, висок и с широки рамене. Имаше огромни ръце, нос като клюн на хищна птица, дебели вежди, които се сключваха, и очи като бойници. Безгрижен и много разговорлив, обичащ да пие и да се смее, той бе започнал бойна кариера на четиринайсет години като партизанин в планините на Босна, и се бе издигнал до висок и отговорен пост в югославските военни сили. На седемнайсет години бе станал член на елитен взвод, който бе убил противника на Тито, генерал Михайлович.

Стар си казваше, че членовете на отряда са избрани не само защото са най-добрите подходящи хора за удара, но и защото са представителни. Той не се мъчеше да разбере какво точно означава „представителни“. Можеше да се стигне до там да започнеш да се питаш дали Хитлер или Сталин наистина са били „чудовища“, или, напротив, и те са били „представителни“.

Всичките тези ненавременни размишления издаваха присъствието на остатъчни вълни от дъха. Последиците изглежда имаха почти неограничено влияние. Те пораждаха състояние на съмнение и на натрапливо усещане за поставяне под въпрос на съвестта, малко сходно с липсата на колебание и на изискани скрупули, една необходима липса, ако човек иска да спаси цивилизацията.

Другият руснак, Комаров, бе сибиряк. С плоско кръгло лице и сплескан нос, с дръпнати очи и без мигли, това бе човек, в който веднага се разпознаваше татарска кръв. Стар знаеше наизуст досието му, включително убийството на двама американски агенти, единият от които Джон Велик, бе най-добрият изпълнител, който Стар някога бе имал в качеството си на командир. Погледнато от професионална гледна точка, беше добре да имаш в редиците си толкова компетентно лице.

Говореха помежду си на английски, а Григоров имаше отлично английско произношение, така, че в съзнанието на Стар не остана и нотка от съмнение относно идентичността на този съветски агент, работещ в САЩ, когото никога не успяха да закопчеят.

Най-мъчителният факт бе, че не можеха да се напиват. Трябваше да останат във форма, за да дадат най-доброто от себе си.

Най-странният тип в групата безспорно бе полякът. Казваше се Мнишек и това бе много стара аристократична фамилия от Полша. След едно от дългите им плувания в Балтийско море, когато се подаваха над гигантските вълни, заливащи дюните, Стар сръга Колек с лакът:

— Кажи ми… виждаш ли това, което виждам аз?

Капитан Мнишек беше клекнал на пясъка и сушеше с кърпа косата си.

Верижка с кръст от злато висеше на врата му.

— Добре, но за един стопроцентов марксист… — промълви Стар.

Колек повдигна рамене.

— О, поляците са сложни хора, това е всеизвестно!

Стар се опита да смели чутото.

— Знаеш ли, миналата нощ го видях през прозореца. И знаеш ли какво правеше? Бе коленичил с броеница в ръка и се молеше. Да… молеше се.

Канадецът се забавляваше като целеше лулата си, поставена пред него.

— Е, и, какво от това? Ако мислим за операцията, която ни предстои и за природата на целта за разрушаване…

— Няма да го разрушим — каза Стар сухо. — Ще го освободим. Ще разрушим само съоръженията… Гулага, в известен смисъл. Обзалагам се, че този Мнишек е крил вярата си цял живот. Вярващ. И въпреки това е един висококвалифициран комунистически агент по саботажите. Поляците ни казаха, че ни дават най-добрия си човек, а излиза, че си имаме работа с аристократ и вярващ! Не разбирам. Имаме да вършим важна работа. Трябва да формираме екип. Което означава да се опознаем и да приемем другия. Ето защо са ни събрали тук.

— Защо не му кажем всичко това? Иди да му го кажеш.

Стар това и направи.

Капитан Мнишек имаше издължено и тясно лице, тънък мустак над едва доловима усмивка и спокоен, директен поглед на човек, сигурен в себе си. Той изслуша въпроса на Стар и не изглеждаше учуден или раздразнен от бруталната му откровеност.

— Така е, произхождам от стар католически род, който е силно религиозен. Аз самият съм практикуващ католик.

— Едно любопитно практикуване на вярата у човек, доказал себе си в служба на…

Трябваше да каже „на разрушението“. Стар навик.

— … в служба на марксизма-ленинизма — измъкна се любезно Стар.

Полякът вдигна красивата си аристократична ръка.

— Ами да. Става въпрос за уреждане на сметки, скъпи приятелю. САЩ и Англия предадоха католическа Полша в Ялта. Продадоха я, предадоха я, както Юда предаде Христос. По това време бях дванайсетгодишен и от тогава досега съм предан служител на комунизма. Работих усърдно за победата на комунизма над Запада. Партията знае добре това. Дадох им… о! толкова много доказателства за старание, без които не бих се оказал тук, както се досещате. Надявам се, че това обяснение напълно ви задоволява. Цигара?

Отвори позлатения калъф на кутията си за цигари и го подаде на Стар.

— Мерси — каза последният и излезе малко смутен от стаята.

Седмият член на групата, Лавро, наближаваше шейсетте: бе огромен, истинска кула, плешив, но с гъста дълга брада, леко прошарена. Загадъчен и дистанциран, мълчалив човек, той приличаше на монах от планината Атос. Бе човек под разпореждане на македонския коминтерн и бе ръководил партизаните в битка срещу немците и устатите под името Владиката, превърнало се в легенда. След скъсването на Тито със Сталин отношенията му с водача на Югославия имаха възходи и спадове. Той познаваше по-добре от всеки друг планината от Албания до Босна, от Солун до Загреб. Във външността му имаше нещо старовремско и Стар си го представи много добре върху иконите на бъдещето, където един ден щяха да присъстват всички те, когато признателността и народната вяра щяха да възнаградят тези професионалисти, спасили човешката душа от най-страшната опасност, тази, която учените от конференцията в Истанбул от двайсети септември 1977 година много умело се правеха, че не забелязват, твърдейки, че „ядрената енергия сама не може да произведе и петдесет процента от световните нужди от енергия, считано отсега до 2020 година, без да се прибегне до някои от циклите на горивото на бъдещето“. Стар никога не забравяше този красив израз. „Гориво на бъдещето“ бе чудесен пример за обновяване на речника. Понятия като свръх генератор и преработка изглеждаха като бледи копия в сравнение с техните подобия от света на концентрационните лагери.

На 17 август те бяха отведени със самолет до Англия и изпратени в лагер в страната на Галите. Тук в течение на шест дни те нямаха нито тренировки, нито заповеди, и Стар много ясно си представяше напреженията, разочарованията и последните колебания, които изглежда възникваха на най-високото ниво на отговорните лица в навечерието на решение, многократно надминаващо по важност и последици това, което САЩ бяха опитали да направят по време на операцията в „Залива на свинете“, замислена от американските тайни служби и одобрена от Айзенхауер и Кенеди. За първи път тогава американските тайни служби и КГБ действаха заедно, което явно поставяше един етичен проблем, чието историческо значение не можеше да се прецени: в това дело се виждаше сближаване на две сили, които най-после показаха дълбоко взаимно разбиране.

Бе осиновил едно куче, огромен помияр, с дълги гъсти косми, плод на дълги случайни кръстоски, и Стар бе обзет от силно приятелско чувство към него. Чувстваше се по-малко самотен.

На седмия ден един строг и неумолим подполковник, който явно не бе в течение на нищо, но считаше ставащото за не по-малко заслужаващо порицание, дойде да ги вземе с една камионетка и ги отведе до малка постройка, охранявана от подразделение на местните сили. Прие ги цивилен англичанин с вид, твърде малко напомнящ на цивилен, от физика Каплан, от един американски генерал и двама руски офицери със съзвездия от отличия. Въведоха ги в заседателна зала, където ги поканиха да седнат. Цивилният англичанин се приближи до една черна дъска и ги изгледа втренчено. Имаше рижави коси, къс засукан мустак като четка и стъклено сини очи. Кожата на лицето му редуваше участъци с червени и с бели петна, в които Стар откри безспорните следи от експлозията на петролните кладенци в Саудитска Арабия, саботаж, който беше успешно реализиран през 1976-а. Присъстваше прословутият майор Литъл, който в течение на двайсет и пет години с дейността си на наемник във всички горещи точки на земното кълбо бе запълнил носталгичната празнина, оставена в английската душа заради падането на империята, края на британската сила и изчезването на Лоурънс Арабски. Най-интересният момент от индивидуалността му бяха неговите уши: брилянтна работа на нечий нож, издаваща изискан вкус, върху меката част на ухото, сякаш избродирана от артист дадаист.

Прав между картата на Албания и черната дъска, човекът, който повече от всеки друг от присъстващите професионалисти заслужаваше епитета „легендарен“, ги изгледа мълчаливо и продължително, един по един. Стоеше много изправен, с ръце в джобовете на тясното си сако, с лакти, прибрани около хълбоците и с леко повдигнато рамо, държейки под мишница стик на английски офицер така, че ако не притежаваше онзи фанатичен поглед, почти убийствен с блясъка на неподвижно синия си леден поглед, както и нещо смущаващо, идващо от физическото му излъчване и видимата му скованост, породена от удар с нож върху сънната артерия, бихте го взели за един от онези комични образи, които британската армия в Индия бе изоставила по бреговете на историята, когато се оттегляше от нея.

— Извинете ме, господа, че ви оглеждам така, няма нищо мелодраматично, разбирате ли — това не е в моя стил — но аз съм част от експедицията и дори… Хм… Б-р-р… Апчих…

Той се закашля смутено, с ръка на устата…

— Да ви го кажа още в началото: аз издавам заповедите. Поемам командването. Потвърждението е в този плик, подписано от вашите началници… Става дума да се опознаем малко, духът на екипа и всичко това… Естествено, познавам досиетата ви… Прекрасно… прекрасно… Нищо не може да се каже… Безупречни са… Знам отлично, че всеки от вас би могъл да има претенция за командването на тази единица… Съжалявам, но се оказва, че аз… Хм… Б-р-р… Апчих…

Сумтеше, прочистваше си гърлото, покашляйки, но Стар познаваше твърде добре човека, за да се подведе по мимиките. Литъл беше добре известен сред тайните служби на големите сили като един от най-надеждните изпълнители в професията. Бе изчезнал за известно време в резултат на разкрития на английската преса относно набирането на наемници за Ангола точно в момента на екзекуцията на дванайсет от тях след пристигането на кубинците. Не ставаше въпрос да се оспорват неговите заслуги, но по време на следващите дни Стар все пак бомбардира началниците си със съобщения, за които може да се каже само, че бяха заредени с гняв. Надяваше се на отличия, бляскави поне толкова, колкото тези на Литъл в случая, и не приемаше да бъде лишен от командването, което му бе обещано.

Майор Литъл изглеждаше безкрайно смутен.

— Да, знам. Разбирам чувствата ви — съответстващи на заслугите и военните ви степени. Но какво да кажем, изглежда малко шумничко са спорили на върха относно избора на този от нас, който трябва да поеме командването. И както виждате, са се спрели на мен. Бях избран като компромисно решение. Не точно това, което бих нарекъл „най-добрия за работата“, ха-ха-ха…

Цялата тази малка сценка, тази показна стеснителност си беше чиста провокация, помисли си Стар. Англичанинът целеше да го предизвика. Малко лично отмъщение срещу това, което САЩ и СССР заедно представляваха, но вече не и Великобритания. Бе достатъчно да срещнеш студените му, леко присмехулни очи, в които смъртта се чувстваше като у дома си, послушна и опитомена.

— Професор Каплан, който е тук, ще ви изнесе малко лекции, необходими заради предстоящото, т.е. ще погледне на операцията от научна гледна точка. На мен тази част ми идва малко в повече. Ще изучаваме терена малко по-късно. Да започнем с първоначален преглед на целта. Ако благоволите да следвате мисълта ми…

Те станаха шумно и нетърпеливо, сред бъркотия от разбутани столове, като последваха майора в съседната стая.

— Какво им е на тези уши? — каза Колек като се обърна към Стар шепнешком.

— Негърско изкуство — промърмори Стар. — Много търсено.

„Прасето“ седеше величествено в средата на макет от планини, с бели села с червени покриви — една невисока и обемиста, застанала на лапите си сграда, покрита със сферичен купол.

Майор Литъл за миг изгледа втренчено целта с видимо отвращение, сякаш за да засвидетелства, че никога по-рано не е имал работа с нещо така далечно от всичко английско. Този кучи син явно иска да си достави удоволствие, помисли си Стар. Това е то щастието за него. Сигурно го е чакал и се е надявал на него цял живот.

— Както професор Каплан детайлно ще ви обясни, господа, става въпрос за нов скок на науката напред. Няма да ви правя историческа справка: плутоний, разпад, преработка, размножаване, пълен цикъл… всичко това в днешно време вече е част от общата култура и аз няма да се разпростирам върху него. Същността на операцията, доколкото разбрах, се състои в това, което физиците наричат „гориво на бъдещето“ и в една технологическа премиера, която може да надмине и най-оптимистичните предвиждания на учените, и която ние трябва да възпрепятстваме на всяка цена. Става дума за „лъч“ с насочено възпламеняване съобразно желаната посока или според нуждите и идеологическото хрумване. Триста и шейсет градуса, всички посоки: като лазера… Накратко, ново оръжие с тотална разрушителна сила… Хм, а-а-а-апч-иху…

Той прочисти гласа си с наслада.

— Нещата стават все по-категорични с всеки изминал ден. Ще изучим всичко това на воля в идните дни. Предавам ви веднага нашата мисия в резюме: а) проникване вътре в средството и стоене там за определено време, за да съберем максималната информация, която ни е необходима, б) освобождаване на натрупаната енергия, намираща се в лапите на „прасето“, което виждате тук… Тази енергия, както ви е известно, е измерена, както при термоядрената бомба, в единици „дъх“ или, на жаргона на тези господа…

Той протегна стика си към професор Каплан:

— … в „души“, поради, предполагам, силата на разрушението… Ъ-ъ-ъ-пчи-пчих…

Този мръсник пак започва, помисли си Стар. Никога по-рано не бе виждал някой по-щастлив от ставащото пред себе си. Основание за цял един живот.

— Накрая ние трябва: в) да извадим „прасето“ от състояние да предизвиква опасност и да се приберем… живи. Винаги е за предпочитане.

— Искам да задам един въпрос — намеси се Колек.

Литъл го изгледа с развеселен вид.

— Все същия стар въпрос, предполагам. От известно време го задават. Опасявам се, че не е в рамките на моята компетентност, но — давайте.

— Искам просто да попитам за какво ни трябва да освобождаваме това албанско устройство от енергията му и дори да разрушим цялата система? Те ще си построят нова, абсолютно същата.

— Първо, за да съберем на място информацията, която ни липсва, но най-вече, за да спечелим време. Това ще позволи съответно на нашите страни да си построят свое собствено „прасе“. Едно „прасе с обратен знак“, така да се каже. А-а-а-пч… Или, ако предпочитате, едно антипрасе. Продължавам. Ще се върнем на това отново по-късно. Както ви казах, става въпрос просто да се запознаем…

Той свали купола на сферата.

Вътре нямаше нищо.

— Нищо не се вижда, разбира се. Нематериално е. Енергия. Да слезем…

Той бутна едната стена с края на стика си.

— В това е геният на въпросното нещо.

Вътрешността на „прасето“ имаше вид на електронни прорези, преплитане, извити аеродинамични тръби, измъчени на вид, прилични на зяпнали уста, кръвожадни като муцуни на акули. Отдолу имаше друга табловидна плетеница в червен и зелен цвят, притискаща стотици блестящи седефенобели сфери, които представляваха миниатюрни копия на сферичната глава, която увенчаваше цялото тяло.

— Хр… хр… Гр-р-р… Контролните уреди се намират тук, в централния сектор, там, където виждате всички тези стенни часовници и ето тези лостове. Явно това електрическо оборудване идва от Китай. Техническите им лица са дошли на място. Както вече ви казах, трябва да проникнем във вътрешността на сектора за контрол и да освободим тази „народна“ енергия… там всичко е „народно“. Хр-р-р… Хм-хм… Х-р-р… Акцията по освобождаване се състои от седемдесет и две операции. Това е началният етап на мисията ни. Оттук нататък нещата се усложняват. Професор Каплан ще ви обясни сега какво предстои, но акумулираната енергия в главата на „прасето“ не може да бъде освободена. Не бихме могли да контролираме освобождаването й и това е ужасното. Следователно се налага да я „убием“, термин и едновременно с това добре познато ни средство, който означава превръщането на енергията в материя. Позволете ми да ви представя въпроса с две думи, както вчера професор Каплан ми обясни сам нещата, и то по забележителен начин, господине, ако позволите да изразя собствена позиция…

Каплан сведе леко глава в знак на благодарност.

— Става въпрос за инверсионно средство. Извън това… Матийо, нашите ядрени експерти все още не са успели да отделят новия елемент, но неуморните им усилия да го преобразуват в нежива материя се увенчаха с успех. Това вече се прави по цял свят. Ето защо най-важната част от мисията ни, финалната й част, се състои в това да убием „душата“ на това нещо, т.е. дъха, който не може да бъде освободен и чака там, в главата на „прасето“ момента на своето отделяне. По този повод, малко пояснение… Хр-р-р…

Той погали замислено мустака си с леко докосване на пръстите, гледайки в краката си.

— Поради основание, което изобщо не познавам, е препоръчително, доколкото е възможно да не се оставяте да ви убият във вътрешността в радиус от седемдесет и пет метра от краката на „прасето“ и около тези малки каптажи за… Ъп-п-п-чих… горивото на бъдещето, които виждате тук в момента.

Той посочи със стика си краката на „прасето“ и стълбовете, които се издигаха почти навсякъде в областта, в селата, около красивите къщи с покриви от червени керемиди.

— Видимо това би било доста неприятно за края на един джентълмен и офицер. Следователно, запомнете: не се оставяйте да ви убият в радиус от седемдесет и пет метра. Дистанцията се счита за особено вредна.

— Момент — прекъсна раздразнено речта Станко. — Какво, по дяволите, искате да кажете? Какво е особено опасно? Да ни убият ли? И това ако е нещо ново!

Той започна да се смее, като удряше с ръце по бедрата си. Стар си даде сметка, че руснаците и югославяните не знаеха, нямаше как да узнаят. Това бе триумф на целокупния историческия материализъм. Психиката им бе тотално блиндирана срещу всякакво въздействие на духовните вълни, въоръжена срещу всякакви понятия от типа на трансцендентност и „душевно зареждане“. Имунизирана срещу метафорите. Те бяха по-добре подготвени и екипирани от всеки друг за тази работа.

Погледна към поляка Мнишек. Със скръстени ръце и цигаре от слонова кост, забодено в края на пръстите, той сякаш се забавляваше. Бе невъзможно да отгатнеш какво мисли и чувства. В края на краищата, последните трийсет и пет години бяха доказали, че няма несъвместимост между християнска вяра и термоядрена бомба.

— Опасността не е само в това да те убият, последното е въпрос на рутина — каза англичанинът. — Доколкото правилно съм разбрал, този, който се остави да бъде убит на разстояние, по-малко от седемдесет и пет метра от тези каптажи за гориво, рискува да има проблеми… посмъртни… Ъ-ъ-ъ-п-чи-х, хм-хм, хр-р! Извинете ме. Това, което искам да кажа, е, че може да се появи допълнително страдание с особена продължителност, в случай че се оставиш да те убият отблизо. Следователно, припомням ви: седемдесет и пет метра. В такъв случай, внимавайте.

— Мерси — каза югославянинът. — Това се казва съвет!

— Всъщност, никой от нас не трябва да бъде убит — продължи Литъл. — Ще разполагаме с щит при всички случаи. С щит, който, впрочем, има за цел не само да ни защитава, но и да осигури успеха на операцията. Ще ви поговоря върху това повече след известно време. Това е само начален преглед… и първо запознаване, от което аз лично съм очарован. Познавах някои от вас от създадената им репутация, разбира се, затова ми е особено приятно и да ви видя. Забравих да ви кажа, че разполагаме с ценна помощ на място, в самата Албания. Мисля, че подполковник Стар, тук присъстващ, знае всичко относно тази уважаема личност. Непрекъснато получаваме информация, карти, планове и микрофилми, които ще проучим внимателно, естествено.

Имаха на разположение три седмици за инструктаж: теоретични и практически аспекти на обезвреждането. Професор Каплан се постара да представи проблема достъпно и да му придаде човешки вид, така да се каже. Огромното черно куче помияр, чиято козина бе покрита с кал, следваше неотклонно Стар и спеше до него. Една вечер Стар, който бе извикан в Лондон, помоли Комаров да храни кучето по време на отсъствието му.

Руснакът остана изненадан.

— Какво куче? Никога не съм виждал куче тук.

Стар не настоя повече. Усети със сигурност, че някой бе изопнал силно моралната му струна.

Транспортираха ги в Югославия на 6 септември и веднага ги отведоха с военен камион в Двига, на двайсет километра от албанската граница, където получиха екипировката си. Спаха в камион и Стар сънува нещо, което определи като „гръко-православен“ сън, изпълнен с убийци, с брадати светци с маслиненозелени лица, с надписи на кирилица над техните ореоли: всички те приличаха на Лавро. Този, когото всички нарекоха „патриарха“, бе приятелски настроен към Стар и му говореше за планините на Македония с нежността на влюбен. Говореше така сякаш бе пребродил всички пътеки из Балканите от векове и познаваше всяко тяхно камъче. Мрачен на вид, див, сякаш прояден отвътре от страст, приличаше на човек, който привлича вълци и орли.

В четири сутринта те навлязоха в Албания сред самотни скалисти местности на изток от Стопив, в индианска нишка зад Лавро, вървейки към междинната спирка на шест километра навътре във вражеската територия, откъдето трябваше да получат последната информация от радиото в Белград. Вървяха един след друг сред хаотично струпани скали, които приличаха на причудливи небесни руини. Стар изпитваше странното усещане, че се намират хиляда години назад във времето и че отрядът трябваше отдавна да е изпълнил мисията си някъде из маслиновите гори на Юдея. Всеки носеше екипировка от трийсет килограма на гърба си, но при този терен трудността идваше по-скоро от това да запазиш равновесие, отколкото да носиш тежък товар. Професор Каплан се справяше чудесно и Стар за първи път си даде сметка, че ученият изглежда бе поне с десет години по-млад от всички тях, като изключим Григоров. Няколко орли непрекъснато кръжаха в небето, или може би беше един и същ, който ги следваше. На юг планината понякога се отваряше към спокойната синева на морето, после отново се затваряше — светлината бе вече тази на Гърция, но близките руини, които ги обграждаха, нямаха нищо общо с изчезването на цивилизациите и бяха творение на природата. Понякога в дъното на низините се виждаха гори като тъмнозелени петна, както и от време на време по-дълбоко зеленото на някое езеро. Лавро не бе разгръщал карта, откакто тръгнаха. Вървеше смело, без да търси пътя, и Стар бе впечатлен от щастливия вид, който се излъчваше от него — щастие от завръщането в родината. Напредваха прекалено бързо и трябваше да спрат за десет минути, за да се вместят в предвидения график. По причина, която за момента му се изплъзваше, но в която по-късно откри съдбовен знак, Стар не можеше да откъсне очи от лицето на патриарха — забелязваше нетърпение, гордост и някаква следа от жесток и присмехулен хумор, а понякога и изражение на триумф, което го обезпокои. Пазеше се от онзи тип професионалисти, които открито показваха задоволство от свършената работа — подобна стъпка криеше риска да станеш невнимателен. Първите отблясъци на слънцето бяха поставили жълто-червеникави петна по брадата му. Сходството му със старите византийски икони бе така явна, че Стар с изненада забеляза как започва да търси златни и сребърни светещи звезди около лицето му.

— Какво има? — попита Колек, чувайки го да се смее.

— Влизаме директно в историята, в митологията, легендата, и кой знае, може би в някаква Библия на бъдещето — му каза американецът. — Ако успеем, фактът, че всички сме професионални убийци, ще бъде удавен в потока на обич и вечна признателност.

За момента единственият ореол около главата им бе този от светлината на утрото. Във всички църкви на бъдещето щяха да направят места за онези, които са спасили християнството. Стар изгледа своите спътници, питайки се в каква поза на тялото щяха да ги обезсмъртят.

Капитан Мнишек белеше банан. За изненада на Стар, той откъсна бялата част на плода, за да изяде само черната, изгнилата. В края на краищата, защо не — каза си Стар, и аз правя същото, когато ям сирене.

Станко си подсвиркваше, като оглеждаше небето за хищни птици, опитвайки се да различи орлите от ястребите.

Григоров, с русата си разчорлена коса, която падаше върху лицето му, оглеждаше изпитателно дулото на своя „Калашников“, гледайки го с нежна усмивка, като че ли виждаше вътре лицето на майка си. Колек бе легнал по гръб с ръце под тила и стръкче трева в устата. Майор Литъл си почиваше. Правеше го съзнателно и усърдно, за да трупа сили за задачата, която предстоеше.

Що се отнася до Стар, той бе много зает с омразата, която изпитваше към майора. Този изкуствен, отгледан оксфордски акцент, старателно поддържан, под който обаче понякога изричаше cockney^[1] акцентът от лондонското предградие, имитацията, стигаща до карикатура на офицера, създаден в елитната част на Нейно Величество кралицата, тези мърморения, прочиствания на гърлото и всички клишета на типично британското поведение имаха върху американската същност на Стар почти същия ефект като драскането на нож върху стъклена плочка. Много добре, скъпа приятелко, много добре, мислеше си той. Познаваме те. Сигурно досието ти у нас е грижливо съхранявано, защото професионалист като теб заслужава да бъде внимателно наблюдаван. Ти си от маята, не идваш от Итън и от Сандхърст и си син на ефрейтор и курва от Падингтън, от тези за трийсет шилинга на сеанс. Получил си офицерската си степен в Малайзия, благодарение на Темплар, който те забелязва по време на битката срещу комунистическата горила там, после си обръгнал в преследванията на бунтовниците от Мау-Мау в Кения от периода преди независимостта й, където оръжието ти е бил ножът. Би трябвало да знаеш, че ние знаем, и да не се стараеш толкова с твоето „ддд-обре“ и посредствения начин, по който показваш, че стоиш над всички ни. Много добре знам, че всеки човек има идеал в живота си и че твоят е Лоурънс Арабски, но единственото, което те сближава с него, е хомосексуалността. В такъв случай, откажи се. Можеш от време на време да казваш по някое „Окей“.

И наистина, Стар не грешеше в предчувствието си. Човекът бе впечатляващ, защото, може би никой, като изключим наемника Ги Чапман, не олицетворяваше по-добре от майора последните трийсет години от световната история. Наистина, нужен бе един син на курва, за да издържи толкова ярък характер. Тези уши, грижливо изваяни като дантела, бяха достатъчни сами по себе си, за да напомнят за Африка на Амин, Бокаса и Нгема от Екваториална Африка и за забавленията на властта. С втренчен и безцветен поглед, с пронизващ блясък, това бе поглед на фанатик от Екзекуцията. Каква ли дълбока злоба, каква ли незаличима и скрита рана на психиката бяха подтикнали този човек да бъде навсякъде, където жестокостта и звярът в нас излизаха наяве в служба на „свещени каузи“? Че майка му е била курва, не е достатъчно обяснение, мислеше си Стар: в края на краищата, всички сме деца на нашата майка цивилизация.

Професор Каплан с интересната си електрическа коса в стил „Харпо Маркс-Артур Рубинщайн-Айнщайн“, обикновено наежена вертикално нагоре върху главата му — явно влиянието на планината — смучеше празната си лула, любувайки се на пейзажа.

Комаров бе седнал и имаше много зает вид, изписан на татарската му физиономия, сякаш бе човек, изгубил коня си.

Лавро ядеше парче козе сирене с нож в ръка.

— Много съм се губил там — каза той, сочейки с ножа си скалите наоколо. — Стотина устати, наемни убийци при Анте Павелич се мотаеха из това място, за да ни търсят! И намериха това, което търсеха, може да се каже! Но ние не им изтръгнахме очите, както те правеха на нашите. Оставихме тази работа на ястребите. Изглежда Анте Павелич е живял охолно в Щатите до смъртта си. Как си обяснявате това, подполковник Стар?

— Животът в САЩ е много приятен, ето как си го обяснявам — каза Стар. — Радвам се, че вие, другите, комунистите, започвате да си давате сметка за това.

Те се засмяха. Отново професионален хумор.

— Иска ли някой парче козе сирене?

Стар прие.

Отново се отправиха на път. След поредното половинчасово изкачване те забелязаха последния помощен пункт и петте силуета, които ги чакаха. Тук бе югославският генерал Попович в компанията на един генерал, един капитан, натоварен със свръзката, един младеж със симпатична външност и един неопределен цивилен с мека шапка и градски обувки, който би могъл да принадлежи на всяко гестапо по света. Всички бяха въоръжени, с изключение на генерала. Бяха се свързали с Белград преди десет минути: от там бяха потвърдили заповедта операцията да се продължи. Метеорологичната прогноза бе чудесна; последните доклади от агентите на тайните служби не споменаваха за промяна на военния състав в сектора на „прасето“. Наведоха се над картите и заспориха за известно време. Албанските предни постове и първите патрули се намираха на трийсет и пет километра на изток в планинската верига на Брада.

Стар не забеляза никакво напрежение във въздуха, не усети никакво предчувствие и за пореден път шестото му чувство изневери. Същото се отнасяше и за Лавро. Току-що се бяха разделили с групата посрещачи и Лавро бе оглавил колоната, когато автоматът в ръцете на цивилния внезапно изтрещя. Лавро се обърна с неподвижен поглед, остана за миг прав, а кръвожадните му очи поразяваха стрелеца с омразата си — после падна по очи на земята.

Никой не помръдна. Литъл се прокашля одобрително.

— Не се съмнявам, че имате достатъчно основание да го направите, господине — каза той — но не мисля, че е много разумно да се стреля тук. Планините, лекият въздух… ехото, нали знаете…

— Няма никой в радиус от десетки километри около нас — каза генералът. — Нямахме друг избор.

Изгледа тялото на Лавро и повдигна рамене.

— Пекинският човек — каза рязко той.

Странен израз, помисли си Стар. Пекинският човек, истинският, бе сред предците на човешкия род на възраст от около петдесет хиляди години, и неговите вкаменени кости бяха изровени от Тейар дьо Шарден близо до Пекин през трийсетте години.

— Беше албански агент — каза Попович. — Обърнахме се за последна справка към агентите ни в Тирана; те току-що го бяха разкрили. Бил ли си сталинист, си оставаш сталинист.

— Ако ние, другите, американците, не можем вече да се доверим на един смел комунист — каза Стар — тогава накъде вървим?

Генералът нямаше вид на човек, който искаше да подеме закачката.

— Както ви е добре известно, подполковник, понастоящем има известни смущения — всички те с временен характер — в лоното на комунистическия свят — почувства се задължен да уточни той.

— Късате ми сърцето — отвърна му Стар.

— Щеше да ви предаде на албанците още при навлизането в долината. Слава богу, хванахме го навреме.

„Слава богу“ бе формулата в случая, помисли си Стар. Би било интересно да се узнае какво мисли за случилото се заинтересованото лице.

Изгледа за последен път старата счупена византийска икона, която издъхваше на земята. Видя мислено Лавро, който, докато режеше козе сирене с ножа си, погледна часовника си и каза, че ще бъдат по-рано на срещата. Стар се надяваше козето сирене да е било добро, както се надяваше и това да е било най-доброто козе сирене, което някога е ял старецът.

— Този младеж ще заеме мястото му — каза Попович. — Той познава добре планината.

Литъл изгледа втренчено момчето.

— И какво още знае?

— Да изпълнява заповедите ви.

— Съжалявам, генерале, но това не е достатъчно. Хората ми бяха подбрани старателно, преминаха ускорено обучение, включващо разясняване и на най-дребния детайл по операцията. Това са доказали се професионалисти, най-добрите в света. Невъзможно е да поверим част от отговорността за операцията, която трябва да се върши прецизно, на човек, който идва в последния момент и смята само да „изпълнява заповедите“.

— Не можете да се лишите от водач тук — каза Попович.

Очите на младежа се смееха. Симпатично момче — каза си Стар, едно от онези сериозни и мъжки момчета от региона. Косата му бе черна и къдрава, лицето сурово, а уверената усмивка бе на човек, който все още не е изпробвал себе си в истинско изпитание. Той бе смъкнал електронния комбинезон от тялото на Лавро и в момента го обличаше. Стоеше му добре: окървавените дупки заеха място точно над сърцето му.

— Отлично — каза той на английски език, като привършваше с преобличането си.

Лицето на Литъл изразяваше ледено неодобрение.

— Това е импровизация — каза той. — Мисля, че не е достатъчно за подобен тип дейност. Трябва ми потвърждение от генералния щаб.

— Невъзможно, не разполагаме с време.

Югославският генерал изглеждаше ядосан.

— Поемам отговорността за тази замяна — каза той. — Бил е там много пъти. Говори албански. Майка му е албанка. Това е синът ми.

— Много добре — каза Литъл. — Предполагам, че ще е полезен като първия човек, когото трябва да свалим в долината. Това ще намали загубите ни!

Той поздрави сухо Попович и посочи хоризонта с пръчката си.

— Така е добре, да вървим.

— Направете ми една услуга, майоре — каза Стар, след като потеглиха набързо. — Бих искал да ви чувам да казвате понякога „Окей“, само от чувство за истинско приятелство и заради любезния тон, вместо „много добре“ или „добре“. Знаете ли кой бе човекът, който някога превъзходно олицетворяваше английския джентълмен на екрана, както и на сцената?

— Истинският английски джентълмен от екрана и на сцената не съществува — отвърна му Литъл. — Всички те са актьори. Има несъвместимост, както знаете.

— Лесли Хауърт, един унгарски евреин. А Вие самият от кой дявол сте се пръкнал, за да се правите на такъв англичанин? Баща ирландец и майка румънка ли?

За първи път откакто се познаваха по лицето на Литъл пробяга следа от хумор.

— Окей — каза той, — да вървим!

Те се изкачваха в продължение на три часа и този път това бе истинско катерене. Ако някоя планинска коза би живяла по тези места, си каза Стар, би умряла от глад още преди сто хиляди години. Невероятен хаос, геологическа пустош, която не се забравя за цял живот. Оставаха им още две долини и две планински вериги, като последната трябваше да бъде преминавана нощем, за да се избегнат предните албански постове. Светлината беше оскъдна, а въздухът миришеше на нагорещена скала. Нямаше и метър равно място под краката им, и с този товар на гърба те се чувстваха неуютно и като в чужди тела, стремейки се да се приспособят към товара и да постигнат отново усещане за равновесие.

Достигнаха до върха на веригата Горо по обяд и изчакаха залеза.

Звукозасичащото им устройство и инфрачервеното „око“, по-съвършено от използваното във Виетнам, им осигуряваха максимум сигурност на движението в мрака. Виждаха и най-малката подробност в радиус от километър. Нощта бе червена: червени бяха и планините, небето и луната. Освен това можеха да уловят всички шумове в диаметър от два километра. По време на тренировъчния лагер в Англия се бяха научили да улавят всяка въздишка на двойка, правеща любов в храстите на повече от два километра от мястото, на което се намираха. В слуховите им апарати собствените им стъпки отекваха като трясъка на гръмотевица; търкулващ се камък, вик на планинска коза в долината, свистене на насекомо изведнъж придобиваха чудовищна звукова сила. Природата им се разкриваше в най-съкровените си дейности. За несвикналите им уши шумовете отекваха като безумна музика, като симфония на страха без мелодия и смисъл. В един момент всички чуха разкъсващо душата стенание сякаш някакво малко чудовище, остатък от предисторията, изведнъж бе въздъхнало в някакъв глух кът на земята. Беше само орле, което бълнуваше в гнездото си. Тъй като бързаха, за да разгърнат картата — имаше преден албански пост и патрули на два километра на изток — те изведнъж доловиха поредица от всяващи ужас въздишки, после цялата земя започна да скимти и реве.

— Албански часовой, който се смее — им обясни Литъл. — Тези уреди са много чувствителни.

Стар намали силата на звука и смехът стана човешки.

Те продължиха хода си под звездите, които сякаш плуваха по повърхността на червен океан, подобно на безброй водни цветя, надвесени над един погълнат свят, чието скалисто дъно тези осем безсмъртни удавници щяха да претърсят по силата на бог знае какво чудо.